Робърт Лъдлъм
Сделката на Ринеман (3)

Две

8 септември 1944 г., Пеенемюнде, Германия

Мъжът, облечен в костюм на ситно райе, ушит от шивачи в „Алт Страс“, изгледа с недоумение тримата мъже през масата. Той би реагирал остро в случай, че тримата експерти от лабораторията не бяха закачили квадратни червени метални значки на реверите на колосаните си бели престижи. Тези значки означаваха, че именно тези трима учени имат право да се движат там, където беше забранено за всички, освен за елита на базата. Пеенемюнде. Самият той имаше закачена точно такава значка на ревера на раирания си костюм. В неговия случай това беше само временно разрешително, което не беше сигурен дали в действителност иска да притежава.

В момента със сигурност не желаеше да го притежава.

— Не мога да приема оценката ти — каза той тихо. — Това е абсурдно.

— Елате с нас — отговори ученият в средата, като кимна на колегата си отдясно.

— Няма смисъл да отлагаме — добави третият мъж.

Четиримата мъже станаха от столовете си и пристъпиха към стоманената врата, която беше единственият вход за помещението. Един след друг всеки от четиримата откачи червената значка от ревера си и я притисна до сива пластина на стената. В момента на контакта светваше малка бяла лампа, тя оставаше светната около две секунди, след което угасваше отново. Снимката беше готова. Последният мъж — част от персонала в Пеенемюнде, отвори вратата и всеки поотделно пристъпи в коридора.

В случай, че бяха излезли трима, пет или колкото и да са, но неотговарящи на снимките, щяха да се задействат алармени инсталации.

Те вървяха притихнали надолу по искрящобелия коридор. Берлинчанинът вървеше напред заедно с учения, който седеше между другите двама на масата. Той явно беше говорителят — колегите му вървяха отзад.

Стигнаха шахти с асансьори и повториха още веднъж същия ритуал — червените значки, сивата пластина и малките бели лампички, които светнаха отново само за две секунди. Отдолу под пластината светеше някакъв номер.

Шест.

От асансьор номер шест се разнесе приглушен звук на звънец, докато дебелите стоманени врати се отваряха. Един по един мъжете влязоха вътре.

Асансьорът се спусна осем етажа надолу; четири се намираха под земята, до най-потайните етажи на Пеенемюнде. Докато четиримата мъже излизаха, те бяха посрещнати от висок мъж, облечен в тесен зелен гащеризон с голям кобур, прикрепен на широк кафяв колан. В кобура си имаше „Люгер Стърнлихт“ — специално изработен пистолет с оптичен мерник. Козирката на фуражката му и оръжието подсказваха, че той е от Гестапо.

Офицерът от Гестапо явно позна тримата учени. Той се усмихна бегло и насочи вниманието си към мъжа, облечен в раирания костюм. Подаде ръката си напред, като показа на берлинчанина да свали червената значка.

Берлинчанинът направи точно това. Човекът от Гестапо я пое, отиде към един телефон, поставен на стената, и натисна комбинация от бутона. Той съобщи името на берлинчанина и изчака, може би около десет секунди.

Постави слушалката обратно и се върна отново при мъжа в раиран костюм. Арогантността, която беше показал само преди броени минути, изчезна.

— Извинявам се за закъснението, хер Страсър. Трябваше да разбера… — той подаде обратно значката на берлинчанина.

— Не е нужно да се извинявате, хер оберлейтенант. Извиненията щяха да са необходими само ако не изпълнявахте задълженията си.

— Данке — благодари човекът от Гестапо, като насочи четиримата мъже отвъд зоната, която охраняваше.

Те продължиха към двойни врати. Чуваха се щракания, докато отключваха вратите. Мажи бели лампички отново светеха над пластините. Пак снимаха хората, влизащи през двойните врати.

Те завиха по разделящ се на две коридор — този път той не беше оцветен в бяло, а бе по-скоро кафяво-черен, толкова тъмен, че на Страсър му бяха необходими няколко секунди, за да се адаптира от яркото осветление в главните коридори към внезапната тъмнина. Малки осветителни тела хвърляха оскъдна светлина.

— Вие не сте идвали тук преди — заяви говорителят на учените, обръщайки се към берлинчанина. — Този коридор беше проектиран от инженер-оптик. Предполага се, че тук очите се подготвят за високоинтензивните микроскопски светлини. Повечето от нас смятат, че това е просто губене на време.

В крал на дългия тъмен тунел имаше стоманена врата Страсър се протегна автоматично към червената си значка. Ученият поклати глава и проговори, като леко махна с ръка.

— Тук светлината не е подходяща за снимки. Охраната от вътрешната страна е вече предупредена.

Вратата се отвори и четиримата мъже влязоха в просторна лаборатория. Покрай дясната стена имаше редици от столове, всички стояха пред мощни микроскопи. Бяха разположени на еднакво разстояние един от друг върху вградени работни маси. Зад всеки микроскоп бе монтирано високоинтензивно осветително тяло, поставено върху дръжка, наподобяваща гъша шия, вградена в безупречната бяла повърхност. Лявата стена наподобяваше дясната — единствената разлика бе в това, че нямаше столове и имаше по-малко на брой микроскопи. Тук работните плоскости бяха поставени по-високо. Явно тази част от лабораторията се използваше за конференции и имаше възможност много хора да си служат с едни и същи увеличителни стъкла. Столовете само биха затруднявали; мъжете стояха прави, докато се съвещаваха относно увеличените от микроскопа частици.

В далечния край на стаята имаше още една врата. Това не беше вход, а сейф. Тежък стоманен сейф, висок два метра и десет сантиметра и широк метър и двайсет. Целият беше черен, с изключение на двата лоста и диска за комбинации, които бяха блестящосребристи.

Говорителят на учените се приближи към него.

— Разполагаме само с петнайсет минути, докато броячът не запечата вратата и чекмеджетата. Помолил съм всичко да бъде запечатано за седмица. Разбира се, ще ми е нужно вашето препотвърждение.

— И сте сигурен, че ще го получите, нали?

— Сигурен съм — потвърди ученият, докато въртеше ту наляво, ту надясно колелото, за да стигне до желаната позиция — Но цифрите се променят автоматично всеки двайсет и четири часа — каза той, докато държеше неподвижно колелото в края на шифъра и посегна към сребристите лостове. Той дръпна горния лост надолу, при акомпанимента на едва доловим звук отвътре, а след секунди дръпна долния лост нагоре.

Звукът спря, чу се метално щракане, при което ученият отвори дебелата стоманена врата. Той се обърна към Страсър и каза:

— Това са инструментите за Пеенемюнде. Можете сам да ги видите.

Страсър се приближи към сейфа. Вътре имаше поставени пет реда подвижни стъклени подноса. Сейфът беше пълен отгоре до долу, всяка преграда имаше по сто подноса, а всички взети заедно бяха около петстотин.

Подносите, които бяха празни, имаха бял етикет с надпис върху предната си част. Ясно беше изписано Ауфюлеп.

Пълните подноси бяха отбелязани с черни ленти отпред.

Имаше три и половина реда с бели етикети. Те бяха празни.

Страсър извади няколко и ги огледа, затвори ги и погледна учените от Пеенемюнде.

— Това ли е единственото хранилище? — попита тихо той.

— Да. Имаме завършени шест хиляди калъфа. Господ знае колко от тях ще влязат в експеримента. Изчислете за себе си доколко можем да напреднем.

Страсър се вгледа в учения.

— Знаете ли какво точно говорите?

— Да, знам. Ние ще доставим само малка част от изискваните по план. Няма да бъдат дори близко до минималните. Пеенемюнде е пълен провал.

9 септември 1943 г., Северно море

Ескадрилата от бомбардировачи „Б–17“ беше изоставила първоначалната цел в Есен поради ниската облачност. Командирът на ескадрилата, въпреки възраженията на останалите пилоти, заповяда да се насочат към изпълнението на втората поредна задача — доковете северно от Бремерхавен. Никой не харесваше полетите до там, защото възможностите за бързо набиране на височина на „Месершмит“ и „Щука“ бяха ужасни. Наричаха ги ескадрилите-самоубийци на Луфтвафе, пилотирани от вманиачени млади нацисти, които могат еднакво добре да се сблъскват с вражеските самолети или да стрелят по тях. Това не се дължеше толкова на изключителната им смелост, колкото на липса на опит или на нещо още по-лошо — слаба подготовка.

Бремерхавен-север беше ужасен като втора цел. Когато бе първа, бомбардировачите се ескортираха от Осма бойна ескортна ескадрила, но когато Бремерхавен беше второстепенна цел, те липсваха. Въпреки това командирът на ескадрилата беше твърдоглав. Нещо по-лошо — беше завършил Уест Пойнт Втората цел трябваше да бъде поразена, при това на височина, гарантираща максимална точност. Той не приемаше критика от заместник-командира на фланговия самолет, който даваше да се разбере, че такава височина е нелогична при положение, че има придружаващи самолети, а без тях при масирания зенитен обстрел всичко водеше към чисто самоубийство. Командирът на ескадрилата избоботи новите навигационни данни и прекъсна радиовръзката.

Веднага след като вече бяха влезли във въздушното пространство на Бремерхавен, немските зенитни снаряди започваха да ги обсипват. Противовъздушните оръдия бяха смъртоносни. Командирът на ескадрилата спусна самолета си водач право надолу на височина за максимална ефективност и беше моментално взривен.

Заместник-командирът ценеше повече живота и самолета, отколкото командира на ескадрилата, завършил Уест Пойнт. Той заповяда на ескадрилата да набере височина, като каза на бомбардировачите да пуснат целия си товар, върху каквото им падне, но бързо да наберат максимална височина, така че да не са под прицела на зенитните оръдия.

След няколко мига стана много късно. Един от бомбардировачите се запали и започна да се върти. Само три парашута успяха да изскочат от него. Два от самолетите бяха засегнати толкова лошо, че моментално полетяха надолу. Пилоти и екипажи скачаха. Поне повечето от тях успяха.

Останалите продължаваха да набират височина. Месершмитите се издигаха с тях. Те се изкачваха все повече и повече, преминавайки сигурните височини. Беше заповядано да се сложат кислородните маски, но не всички те бяха в изправност.

След четири минути това, което остана от ескадрилата, вече беше в средата на безоблачното небе, впечатляващо чисто поради липсата на въздушни частици. Звездите изглеждаха великолепно с мигащата си светлина, а луната беше повече от всякога „луна за бомбардировачи“.

Спасението се криеше в тези височини.

— Щурман — обърна се по радиото изтощеният и облекчен заместник-командир, — дайте ни курс! Назад към Лейкенхит, за предпочитане.

Отговорът по радиото вгорчи моментното облекчение. Той го получи от втория щурман „Той е мъртъв, полковник. Нелсън е мъртъв.“

Нямаше време за коментар.

— Поемете самолет номер три! Ваш ред е! — каза полковникът от втория самолет.

Курсът бе даден. Ескадрилата се групира и започна да се спуска на безопасна височина. Ниска облачност ги покриваше отгоре. Тя се стелеше над Северно море.

Ето вече минаха пет, после седем, после дванайсет минути. Накрая станаха двайсет. Надолу се виждаха сравнително малко облаци. Английският бряг трябваше да се е появил още преди две минути. Някои пилоти изглеждаха загрижени и го заявиха.

— Даде ли точен курс, самолет три? — попита новият ескадрилен командир.

— Положително, полковник — долетя по радиото.

— Някой от вас, шурмани, да има забележки?

Чуха се отрицателни възгласи от останалите самолети.

— Няма проблеми с курса, полковник — дочу се гласът на капитана от самолет номер пет — Все пак, съмнявам се в данните.

— Какво искаш да кажеш, по дяволите?

— Посочихте две–три–девет. Помислих, че уредите ми не четат точно…

Изведнъж се дочуха прекъсвания от всички пилоти в ескадрилата.

— Моите са едно–седем…

— Проклятие, аз прочетох две–девет–две. Удариха ни право по…

— Господи! Пред мен беше шест–четири…

— Ударени сме по средата. Не обърнах никакво внимание на данните!

Настъпи пълна тишина. Всичко беше съвсем ясно.

Всички вече разбраха това, което досега не можеха да проумеят.

— Оставете всички честоти свободни — заповяда командирът — Ще се опитам да се свържа с базата.

Прикритието на облаците изведнъж се разкъса, не за дълго, но все пак достатъчно дълго. Гласът на командира прозвуча по радиото от самолет номер три.

— Бърза преценка, полковник… ми подсказваме се движим на северозапад.

Тишината продължи.

След малко командирът проговори отново:

— Ще се свържа с някого. Какво показват уредите ви? Гориво за около десет–петнайсет минути?

— Дълъг полет, полковник — обади се самолет номер седем. — Със сигурност няма да има за повече от това.

— Предположих още преди пет минути, че ще кръжим, ако се наложи — заяви самолет номер осем.

— Не — обади се самолет четири.

Полковникът от самолет номер две успя да се свърже с Лейкенхит по честотата за спешни случаи.

— Доколкото можем да установим — се чу измъченият, развълнуван, но все пак овладян английски глас, — искам да кажа… искам открити линии по цялата крайбрежна защита, по море и суша. Приближавате сектора Данбър. А това е шотландската граница, полковник. Какво, по дяволите, правите там?

— За Бога, нямам понятие! Има ли летища наоколо?

— Не и за вашите самолети. Не за цяла ескадрила. Може би за един, два…

— Кучи син! Не искам да чувам това. Дай ми инструкции за извънредно кацане!

— Но ние действително не сме подготвени…

— Вие чухте ли ме! Имам една доста силно ударена ескадрила! Гориво за около шест минути! Дайте указания!

Тишината продължи точно четири секунди. Съвещанията в Лейкенхит бяха кратки, а решенията — категорични.

— Смятаме, че ще видите брега — най-вероятно шотландския. Кацайте в морето… Ще направим всичко, което можем, момчета!

— Единадесет бомбардировача сме, Лейкенхит! Не сме ято птици!

— Няма време, водачо… Логиката е неумолима Най-сетне не ние ви заведохме там. Кацнете в морето! Ще направим всичко възможно… Успех!