Тери Пратчет
Еманципирана магия (2)

Това е разказ за магията: за това къде отива тя и може би по-важното — откъде идва, и защо, макар че той няма претенциите да отговори на всички или на който и да е от тези въпроси.

Той би могъл, обаче, да помогне за обяснението на това защо Гандалф никога не се ожени и защо Мерлин беше мъж. Защото това е също така и разказ за секса, макар и може би не в атлетическия му, акробатичен и бройкаджийски смисъл, освен ако героите не се изплъзнат напълно от контрола на автора. А те биха могли.

Както и да е, това на първо място е разказ за един свят. Ето той се приближава. Наблюдавайте внимателно, специалните ефекти са важни.

Звучи басов тон. Това е дълбок, вибриращ акорд, който намеква, че брас секцията може да бъде нарушена всеки миг с фанфарен звън към космоса, защото пейзажът представлява мрака на дълбокото пространство с няколко звезди, трепкащи в него като пърхота по раменете на Господ.

После, като във въображението на мегаломан — кинорежисьор, горе, над главите се появява невиждано голям, ужасно въоръжен космически крайцер — костенурка, дълга десет хиляди мили. Това е Великата А’Туин, един от редките астрохелонавти от вселена, където нещата са далеч по-малко такива, каквито са и много повече такива, каквито хората си ги представят, че са, и носи върху насечената си от метеори черупка четири гигантски слона, които пък носят върху огромните си рамене величественото колело на Света на Диска.

Със завъртането на гледната точка целият свят може да се види на светлината на миниатюрното му, кръжащо около него слънце. Там има континенти, архипелази, морета, пустини, планински вериги и даже един мъничък централен заскрежен връх. Очевидно обитателите на това място нямат нищо общо с глобалните теории. Техният свят, заобиколен отвсякъде от океан, който пада във вечността на пространството в безкраен водопад, е кръгъл и плосък като геоложка пица, макар и без дребните рибки за гарнитурата.

Свят като този, който съществува само защото боговете си правят майтап, сигурно е място, където магията може да оцелее. И сексът, разбира се.

 

 

Той дойде през гръмотевичната буря и личеше, че е магьосник — отчасти поради дългото му наметало и жезъла с резба, но главно поради това, че дъждовните капки се спираха на няколко стъпки от главата му и се изпаряваха.

Това беше местност с чести гръмотевични бури, тук, горе в Планините Рамтоп — местност с остри, зъбчати върхове, гъсти гори и малки речни долини, толкова дълбоки, че слънчевата светлина едва успяваше да проникне до дъното им и идваше време да си тръгва отново. Парцалени ивици облаци обгръщаха по-ниските върхове под планинската пътека, по която се спускаше и плъзгаше магьосникът. Няколко кози го наблюдаваха с кротко любопитство през цепките на очите си. Не се иска кой знае колко за да събудиш любопитството на козите.

От време на време той спираше и хвърляше тежкия жезъл във въздуха. Жезълът неизменно падаше долу като сочеше една и съща посока, магьосникът въздъхваше, вдигаше го и продължаваше да шляпа нататък по пътя.

Бурята бродеше из хълмовете със стъпки от светкавици, викове и тътен.

Магьосникът изчезна зад завоя на пътеката и козите отново се заеха с мократа си паша.

Докато нещо друго не ги накара да погледнат нагоре. Те настръхнаха, очите им се уголемиха, а ноздрите им се разшириха. Това беше странно, защото на пътеката нямаше нищо. Но въпреки това козите го наблюдаваха, докато и то не се скри от погледа им.

 

 

Сгушено в една тясна долина между стръмните гори имаше село. То не беше голямо и едва ли би се забелязало на картата на планината. Едва се забелязваше и на картата на самото село.

Всъщност, то беше едно от онези места, които съществуват само за да може някой да се роди в тях. Светът е пълен с тях: скрити селца, брулени от ветровете малки градове под необятния небосвод, самотни колиби в хладни планини, чиито единствен принос към историята се състои в това, че са невероятно обикновеното място, където започва началото си нещо необикновено. Често пъти само една малка паметна плоча разкрива, че, напук на всяка генеалогична вероятност, някой много известен се е родил насред стената.

Мъглата се кълбеше между къщите, когато магьосникът прекоси тесния мост над придошлата река и се насочи към селската ковачница, макар че двата факта нямат нищо общо един с друг. Мъглата все едно щеше да продължи да си се кълби: беше опитна мъгла и беше усвоила това изкуство до съвършенство.

В ковачницата имаше доста хора, разбира се. Това е едно от местата, където можеш да разчиташ, че ще намериш приличен огън и някой, с когото да поговориш. Няколко от селските жители се излежаваха по топлите ъгли, но, щом магьосникът се приближи, се изправиха с очакване и се опитаха да докарат интелигентен вид на лицата си, общо взето с незадоволителен резултат.

Ковачът не се почувства длъжен да раболепничи чак толкова. Той кимна на магьосника, но това беше поздрав между равни, или равни, поне що се отнася до ковача. В края на краищата, всеки полукомпетентен ковач е много повече от бегло запознат с магията, или поне така му харесва да си мисли.

Магьосникът се поклони. Една бяла котка, която спеше до пещта се събуди и го погледна внимателно.

— Как се казва това място, господине? — попита магьосникът.

Ковачът сви рамене.

— Лошият Задник — отговори той.

— Лошият…?

— Задник — повтори ковачът, а тонът му подканваше някой да се заяде.

Магьосникът помисли.

— Името явно си има история, — най-сетне каза той — която, ако обстоятелствата бяха други, много бих се радвал да чуя. Но аз, ковачо, бих желал да поговоря с теб за сина ти.

— Кой от всичките? — попита ковачът, а висящите наоколо безделници се изкикотиха. Магьосникът се усмихна.

— Ти имаш седем сина, нали така? И ти самият си осми син?

Лицето на ковача се стегна. Той се обърна към селяните.

— Хайде, дъждът спира, — каза той. — Ей вие, разкарайте се. Аз и… — той сви вежди и погледна към магьосника.

— Драм Биллет — отвърна той.

— Аз и господин Биллет трябва да поговорим за някои неща — Той размаха неопределено чука си и, един след друг, като извръщаха вратове назад в случай, че магьосникът направеше нещо интересно, публиката се изнесе.

Ковачът измъкна две столчета изпод една пейка. Извади бутилка от един шкаф до цистерната с водата и напълни две съвсем малки чашки с прозрачна течност.

Двамата мъже седнаха и се загледаха в дъжда и мъглата, които се изливаха над моста. После ковачът каза:

— Знам какъв син имаш предвид. Старата Баба е горе при жена ми сега. Осмият син на осми син, разбира се. Минавало ми е през ума наистина, но да си кажа право, никога не съм се замислял много. Виж ти! Магьосник в семейството, а?

— Схващаш много бързо — каза Биллет. Бялата котка скочи от мястото си, прекоси бавно пода и се метна в скута на магьосника, където се сгуши на кълбо. Тънките му пръсти я загалиха разсеяно.

— Виж ти, виж ти — повтори ковачът. — Магьосник в Лошия Задник, а?

— Възможно е, възможно е — каза Биллет. — Естествено, той ще трябва да завърши първо Университета. Може да се справи добре, разбира се.

Ковачът обмисли идеята от всички страни и реши, че тя много му харесва. Една мисъл го озари.

— Чакай малко — каза той. — Опитвам се да си спомня какво ми казваше баща ми. Магьосник, който знае, че ще умре може… ъ-ъ… да предаде… ъ-ъ… магьосничеството си на… ъ-ъ… наследник, нали?

— Никога не съм чувал да го казват по-сбито, да — отвърна магьосникът.

— Значи ти… ъ-ъ… ще умреш?

— О, да. — Котката мъркаше, докато пръстите му я чешеха зад ушите.

Ковачът изглежда се притесни.

— Кога?

Магьосникът помисли един миг.

— След около шест минути.

— Ох.

— Не се тревожи — рече магьосникът. — Честно казано, чакам го с нетърпение. Чувал съм, че въобще не боли.

Ковачът се замисли върху това.

— Кой ти каза? — най-сетне попита той.

Магьосникът се престори, че не го е чул. Той гледаше моста и търсеше издайническия шум в мъглата.

— Чуй — каза ковачът. — Я по-добре ми кажи какво да направим, че да отгледаме магьосник, така де, понеже по тези места няма магьосници и…

— Всичко ще се нареди само — учтиво отвърна Биллет. — Магията ме доведе при вас и пак тя ще се погрижи за всичко. Така прави по принцип. Рев ли чух?

Ковачът погледна към тавана. Над плющенето на дъжда той различи шума от чифт нови дробове, работещи с все сила.

Магьосникът се усмихна.

— Нека го донесат тук — нареди той.

Котката се изправи и се загледа с интерес в широката врата на работилницата. Щом ковачът извика развълнувано по посока на горния етаж, тя скочи на земята и бавно се завлачи по пода, като бръмчеше като трион.

В дъното на стълбите се появи висока, беловласа жена, стиснала вързоп в одеяло. Ковачът я подкани да се приближи до мястото, където седеше магьосникът.

— Но… — започна тя.

— Това е много важно — важно каза ковачът. — Сега какво да направим, господине?

Магьосникът вдигна жезъла си. Беше висок колкото човек и дебел почти колкото китката му, покрит с резба, която сякаш се променяше под погледа на ковача, точно така, като че ли не искаше той да види каква е.

— Детето трябва да го подържи — каза Драм Биллет. Ковачът кимна и затършува из одеялото, докато не напипа малка розова ръчичка. Внимателно я приближи до дървото. Тя го сграбчи здраво.

— Но… — каза акушерката.

— Всичко е наред, Бабо, знам какво правя. Тя е вещица, господине, не й обръщайте внимание. Така. Сега какво? — попита ковачът.

Магьосникът мълчеше.

— Какво да направим се… — ковачът започна и млъкна. Той се наведе и се вгледа в лицето на стария магьосник. Биллет се усмихваше, но човек можеше само да предполага на какво точно.

Ковачът бутна бебето обратно в ръцете на обезумялата акушерка. После, възможно най-почтително, той откачи слабите, бледи пръстчета от жезъла.

Усещането беше странно и мазно, като статично електричество. Самото дърво беше почти черно, но резбата беше малко по-светла и човек го заболяваха очите, ако се опиташе да различи ясно какво всъщност трябваше да означава.

— Доволен ли си от себе си? — попита акушерката.

— Ъ? О, да. Всъщност, да. Защо?

Тя отметна настрани една гънка на одеялото. Ковачът погледна надолу, после преглътна.

— Не — промълви. — Той каза…

— Че какво може той да знае за това? — с насмешка попита Бабата.

— Но той каза, че ще е син!

— На мене хич не ми прилича на син, моето момче.

Ковачът се отпусна тежко върху стола и се хвана за главата.

— Какво направих? — простена той.

— Ти даде на света първата жена-магьосник — каза акушерката. — Кой-бил-алабала, а?

— Какво?

— Говорех на бебето.

Бялата котка измърка и изви гръбнак, като че ли се търкаше в краката на стар приятел. Което беше странно, защото там нямаше никой.

 

 

— Постъпих глупаво — говореше един глас, който никой смъртен не би могъл да чуе. — Предполагах, че магията знае какво прави.

— МОЖЕ БИ ЗНАЕ.

— Де да можех да направя нещо…

— НЯМА ВРЪЩАНЕ НАЗАД. НЯМА ВРЪЩАНЕ НАЗАД — каза дълбокият, тежък глас, тежък като затварянето на подземни врати.

Облачето „нищо“, което беше Драм Биллет помисли известно време.

— Но тя ще има много проблеми.

— ЗА ТОВА Е ЖИВОТЪТ. ТАКА СА МИ КАЗВАЛИ. АЗ НЕ БИХ МОГЪЛ ДА ЗНАМ, РАЗБИРА СЕ.

— Ами превъплъщението?

Смърт се поколеба.

— НЕ БИ ТИ ХАРЕСАЛО — каза той, — ПОВЯРВАЙ МИ.

— Чувал съм, че някои хора го правят непрекъснато.

— ТРЯБВА ДА БЪДЕШ НАУЧЕН ДА ГО ПРАВИШ. ТРЯБВА ДА ЗАПОЧНЕШ ОТ МАЛЪК И ДА РАБОТИШ ВЪРХУ НЕГО. НЯМАШ ПРЕДСТАВА КОЛКО УЖАСНО Е ДА СИ МРАВКА.

— Лошо ли е?

— ПРОСТО НЯМА ДА ПОВЯРВАШ. А С ТВОЯТА КАРМА И МРАВКА Е МНОГО ДА ОЧАКВАШ.

Бебето вече беше върнато на майка му, а ковачът седеше и неутешимо гледаше дъжда.

Драм Биллет почеса котката зад ушите и си помисли за живота си. Беше живял дълго, това бе едно от предимствата да си магьосник, и беше правил много неща, от които не винаги се беше гордял. Време беше той…

— ВИЖ КАКВО, НЯМАМ ЦЯЛ ДЕН ВРЕМЕ — каза Смърт укорително.

Магьосникът погледна надолу към котката и за първи път осъзна колко странно изглеждаше тя сега.

Живите често не си дават сметка колко сложен изглежда животът когато си мъртъв, защото, когато смъртта освобождава съзнанието от усмирителната риза на трите измерения, тя го отделя също така и от Времето, което е само друго, различно измерение. Така че, докато котката, която се търкаше в невидимите му крака, без съмнение беше същата котка, която той бе видял няколко минути по-рано, тя беше, съвсем ясно, и мъничко котенце, и дебела, полусляпа стара котка, както и всяко едно състояние между двете. Всичките наведнъж. Тъй като започваше от малка, тя приличаше на бял морков във формата на котка, описание, което ще трябва да ни задоволи, докато хората не измислят точните четириизмерни прилагателни имена.

Кокалестата ръка на Смърт го потупа лекичко по рамото.

— ХАЙДЕ, ОТКЪСНИ СЕ, СИНКО.

— Нищо ли не мога да направя?

— ЖИВОТЪТ Е ЗА ЖИВИТЕ. ВСЕ ЕДНО, ТИ ВЕЧЕ Й ДАДЕ ЖЕЗЪЛА.

— Да. Това е всичко.

 

 

Акушерката се казваше Баба Уедъруекс. Тя беше вещица. За Планините Рамтоп това беше доста приемливо и нямаше човек, който да каже лоша дума срещу вещиците. Най-малкото, ако искаше на сутринта да се събуди в същата форма, в която вечерта си е легнал.

Ковачът все още зяпаше мрачно дъжда, когато тя слезе обратно по стълбите и го потупа с покритата си с брадавици ръка по рамото. Той вдигна очи към нея.

— Какво да правя, Бабо? — попита той, неспособен да очисти гласа си от умоляващите нотки.

— Какво направи с магьосника?

— Изнесох го в склада за гориво. Правилно ли постъпих?

— Засега става — припряно отговори тя. — А сега трябва да изгориш жезъла.

И двамата се обърнаха да погледнат тежкия жезъл, който ковачът беше бутнал в най-тъмния ъгъл на работилницата. Той като че ли почти отвърна на погледа им.

— Но той е вълшебен — прошепна той.

— Е и?

— Дали ще гори?

— Никога не съм чувала за дърво, което не гори.

— Това не ми се струва съвсем редно!

Баба Уедъруекс затвори с трясък големите врати и ядосано се обърна към него.

— А сега ме чуй, Гордо Смит^[1]! — каза тя. — Жени-магьосници също не е нещо, което е редно! Това не е магия за жените, тази на магьосниците, тя е само книги, звезди и гометрия. Тя никога няма да я схване. Да се е чуло някога жена-магьосник?

— Съществуват вещиците — несигурно каза ковачът. — И чародейки, поне така съм чувал.

— Вещиците са съвсем различно нещо — сряза го Баба Уедъруекс. — Това е магия от земята, а не от небето, а мъжете никога не биха могли да й хванат чалъма. А колкото до чародейките, — добави тя — и те не са стока. Послушай ме, просто изгори пръчката, зарови тялото и забрави, че това въобще е станало.

Смит кимна несигурно, мина в работилницата и наду духалото, докато се разхвърчаха искри. После се върна за жезъла. Не можа да го помръдне.

— Той не иска да мръдне!

Челото му се ороси с пот, докато дърпаше дървото. То си остана равнодушно неподвижно.

— Дай, нека опитам аз — каза Баба и се пресегна край него.

Нещо щракна и замириса на изгоряло тенеке.

Смит се втурна през работилницата, като хленчеше леко, към мястото, където Баба се беше приземила надолу с главата до отсрещната стена.

— Добре ли си?

Тя отвори очи като два сърдити диаманта и каза:

— Разбирам. Така, значи?

— Кое е така? — попита ковачът тотално объркан.

— Помогни ми да се изправя, глупак такъв. И ми донеси секира.

Тонът й подсказваше, че най-добре ще е да й се подчини. Ковачът затършува отчаяно из вехториите в задната част на работилницата, докато не откри една стара брадва с двойно острие.

— Добре. Сега си свали престилката.

— Защо? Какво възнамеряваш да правиш? — попита я ковачът, който започваше да губи нишката на събитията. Баба въздъхна, изгубила търпение.

— Това е кожа, идиот такъв. Ще я увия около дръжката. Няма да ме хване втори път така!

Той се измъкна трудно от тежката кожена престилка и много внимателно й я подаде. Тя я омота около брадвата и замахна веднъж-дваж във въздуха. После, една фигура, наподобяваща паяк на светлината от нажежената почти до бяло пещ, се развилня из стаята и с победоносно ръмжене стовари тежкото острие светкавично точно в средата на жезъла.

Нещо щракна. Чу се шум като от яребица. След това нещо тупна.

После настъпи тишина.

Много бавно, без да мърда глава, Смит протегна ръка и докосна острието на брадвата. То вече не беше на нея. Беше се забило във вратата до главата му, отнасяйки и късче от ухото му.

Баба стоеше леко замаяна от удара по абсолютно неподвижен предмет и гледаше дървения чукан в ръцете си.

— Ттттаккаааа — запъна се тя. — Ввввввв ттаккъвввв ссслууучайй…

— Не — твърдо каза ковачът, докато си търкаше ухото. — Каквото и да е това, което ще предложиш, не. Зарежи го. Ще натрупам това-онова около него. Никой няма да го забележи. Зарежи го. Това е само една пръчка.

— Само пръчка?

— Нямаш ли някоя по-добра идея? Някоя, която няма да ми отреже главата?

Тя погледна кръвнишки жезъла, който сякаш нищо не забеляза.

— Точно сега, не — призна тя. — Но само ми дай време…

— Добре, добре. Все едно, трябва да свърша някои неща, магьосници да погребвам, знаеш как е.

Ковачът взе една лопата някъде откъм задната врата и се поколеба.

— Бабо.

— Какво?

— Знаеш ли как обичат магьосниците да ги погребват?

— Да!

— Е, и как?

Баба Уедъруекс се спря в дъното на стълбището.

— С нежелание.

По-късно нощта се спусна леко, докато последната от бавната светлина на света изтичаше от долината, и бледа, окъпана от дъжда луна изгря в нощта, обсипана със звезди. А в пълната със сенки овощна градина зад ковачницата от време на време издрънчаваше лопата или се чуваше сподавена ругатня.

В люлката на горния етаж първата жена-магьосник в света не сънуваше нищо особено.

Бялата котка лежеше полузаспала на собствената си поличка близо до пещта. Единственият шум в топлата тъмна работилница беше пукането на въглищата, които гаснеха под пепелта.

Жезълът стоеше в ъгъла, където искаше да е, обвит в сенки, малко по-черни, отколкото по принцип са те.

Времето вървеше, което, основно, си му е работата.

Чу се лек звън и шумолене на въздух. След малко котката се изправи и загледа с интерес.

 

 

Зазори се. Тук, горе, в Планините Рамтоп, зората винаги беше внушителна, особено ако буря е прочистила въздуха. Долината, заемана от Лошия Задник, се издигаше над панорама от по-ниски планини и предпланини, оцветени в лилаво и оранжево на ранната утринна светлина, която спокойно се носеше над тях (тъй като светлината се движи със забавен ход в огромното магическо поле на Диска), а далеч оттам големите равнини бяха все още непроницаема мъгла от сенки. А още по-нататък, от време на време далечно проблясваше морето.

Всъщност, оттук се виждаше чак до края на света.

Това не беше художествена метафора, а чист факт, тъй като светът съвсем сигурно беше плосък и, още повече, знаеше се, че се носи през пространството върху гърбовете на четири слона, които пък от своя страна стояха върху черупката на Великата А’Туин, Огромната Небесна Костенурка.

Там долу някъде, в Лошия Задник, селото се будеше. Ковачът току-що беше влязъл в работилницата и я беше намерил по-разтребена отвсякога за последните сто години, всички сечива — поставени точно по местата им, подът — пометен и нов огън, стъкмен в пещта. Той седеше върху наковалнята, която бе преместена насред стаята, гледаше жезъла и се опитваше да мисли.

 

 

В продължение на седем години не се случи нищо особено, освен че едно от ябълковите дървета в овощната градина на ковача порасна забележимо по-високо от останалите и на него често се покатерваше малко момиченце с кафява коса, с липсващ преден зъб и лице, което обещаваше да се превърне, ако не в красиво, то поне в привлекателно и интересно.

Казваше се Ескарина, поради единствената причина, че на майка й харесваше звученето на думата, и макар че Баба Уедъруекс не я изпускаше от очи, не успяваше да забележи каквато и да било следа от магия. Вярно беше, че детето прекарваше повече време да се катери по дърветата, да тича насам-натам и да вика, отколкото обикновено правят това малките момиченца, но на едно момиче, което все още живее заедно с четиримата си по-големи братя, могат да се простят много неща. Всъщност, вещицата се поуспокои и започна да си мисли, че в крайна сметка магията не е хванала.

Но магията има навика да се спотайва, като камък в тревата.

 

 

Зимата отново се завъртя и се случи лоша. Облаците висяха над планината като големи дебели овце, запълваха деретата със сняг и превръщаха горите в мълчаливи, мрачни пещери. Високите проходи бяха затворени и керваните щяха да дойдат пак чак напролет. Лошият Задник се превърна в малък оазис на топлината и светлината.

Докато закусваха, майката на Еск каза:

— Тревожа се за Баба Уедъруекс. Не е идвала скоро насам.

Ковачът я погледна над лъжицата си с овесена каша.

— Не се оплаквам — каза той. — Тя…

— Има дълъг нос — каза Еск.

Родителите й я погледнаха гневно.

— Не е необходимо да казваш такива неща — строго каза майка й.

— Но татко казва, че тя винаги си пъха…

— Ескарина!

— Но той каза…

— Аз казах…

— Да, но той наистина каза, че тя…

Ковачът посегна и я шляпна. Не беше много силно, но той моментално съжали. Момчетата опитваха опакото на ръката му и даже от време на време здравината на колана му, винаги когато си го заслужеха. Проблемът с дъщеря му, обаче, беше не обикновеното непослушание, а вбесяващият начин, по който тя неумолимо следваше нишката на спора дълго след като би трябвало да се е укротила. Това винаги го объркваше.

Тя избухна в сълзи. Смит се изправи, ядосан и засрамен от самия себе си, и се измъкна в работилницата.

Чу се силно пукване, после нещо се сгромоляса на земята.

Намериха го неподвижен на пода. По-късно той винаги щеше да твърди, че си е ударил главата в прага на вратата. Което беше странно, тъй като не беше висок човек и винаги преди това му беше оставало много място до тавана, но Смит беше сигурен, че каквото и да се е случило, то нямаше нищо общо с неясното движение, дошло от най-тъмния ъгъл на ковачницата.

Някакси този ден беше ознаменуван със събития. Той се превърна в ден на изпочупените грънци, точно през него всички се настъпваха един друг по краката и бяха станали свадливи. Майката на Еск изпусна една кана, която бе принадлежала чак на баба й и цяла щайга ябълки в зимника се оказа, че са се сплули. Пещта в ковачницата се заинати и отказа да тегли. Джеймс, най-големият син, се подхлъзна върху натрупания лед на пътя и си удари ръката. Бялата котка, или може би някой от потомството й, тъй като котките водеха отделен, сложен живот в плевнята до работилницата, взе, че се качи на комина в кухнята и отказа да слезе оттам. Даже небето ги притисна като стар матрак и въздухът стана душен, въпреки снега.

Въздухът бучеше като гръмотевична буря от изтънелите нерви, от скуката и лошото настроение.

— Така! Това е! Стига толкова! — извика майката на Еск. — Сърн, ти, Гулта и Еск може да идете и да видите как е Баба и… къде е Еск?

Двете най-малки момчета погледнаха изпод масата, където вяло и без особен ентусиазъм се биеха.

— Излезе в градината — каза Гулта. — Пак.

— Иди и я доведи тогава, и тръгвайте.

— Ама, то е студено!

— И пак ще завали сняг!

— Само на една миля е и пътят е разчистен, пък и кой нямаше търпение да излезе навън, когато заваля първият сняг? Хайде, махайте се, и да не сте се върнали преди да ви се е оправило настроението.

Намериха Еск седнала в чатала на голямото ябълково дърво. Момчетата не го обичаха много. Причината беше следната: така беше покрито с имел, че даже посред зима изглеждаше зелено, плодовете му бяха малки и за една нощ от разкъсващо червата кисели ставаха захарно сплути, и макар че на пръв поглед изглеждаше лесно за катерене, имаше навика да си чупи клоните и да подхлъзва краката в най-неподходящи моменти. Сърн веднъж даже се закле, че някакъв клон се е огънал само и само, за да го изтърси на земята. Но то допускаше до себе си Еск, която имаше навика да отива и да сяда в него, когато беше ядосана, или й писнеше, или когато просто искаше да остане сама със себе си, и момчетата усещаха, че правото на всеки брат леко да тормози сестра си свършваше в подножието на дървото. И така, те я замериха със снежна топка. Не улучиха.

— Отиваме да видим старата Уедъруекс.

— Но ти няма нужда да идваш.

— Защото само ще ни забавиш, а и сигурно ще се разплачеш.

Еск ги погледна надуто отгоре. Тя не плачеше много, така изглежда никога не се постигаше кой знае колко.

— Щом не ме искате да дойда, тогава ще дойда — каза тя. Това нещо минава за логика между братята и сестрите.

— О, ние те искаме да дойдеш — бързо каза Гулта.

— Много се радвам да го чуя — отвърна Еск и тупна върху натрупания сняг.

Носеха пълна кошница с пушени наденички, консервирани яйца и — тъй като майка им беше не само щедра, но и разсъдлива — голям буркан конфитюр от праскови, който никой от семейството не обичаше особено много. Но тя все едно продължаваше да го прави всяка година, когато малките диви праскови така или иначе узрееха.

Жителите на Лошия Задник се бяха научили как да преживяват дългите зимни снегове и пътищата извън селото бяха оградени с дъски, които да ограничават преспите и, което е по-важно, да не позволяват на пътниците да се отклоняват от пътя. Ако те бяха местни хора, даже и да се изгубеха, това едва ли би имало голямо значение, тъй като на някой невъзпят гений от селската управа преди няколко поколения бе хрумнала идеята да се маркира всяко десето дърво в гората край селото на разстояние почти две мили. Това бе отнело векове, а повтарянето на резките по дърветата винаги създаваше работа на някой мъж, комуто е останало свободно време, но зиме, когато в снежната виелица човек можеше да се изгуби и на няколко стъпки от собствения си дом, животът на много хора е бил спасяван от вдлъбнатинките, които пръстите напипваха под заскрежения лед.

Снегът беше започнал отново да вали, когато децата оставиха пътя и тръгнаха по пътеката, където лете сред гъст малинак и странни треволяци се гушеше къщата на вещицата.

— Няма никакви следи — отбеляза Сърн.

— Освен от лисици — добави Гулта. — Казват, че тя може да се превръща в лисица. Или в нещо друго. Даже в птица. Във всичко. И така винаги знае какво става.

Те се огледаха предпазливо. Една рошава гарга наистина ги наблюдаваше от далечен дънер.

— Разправят, че отвъд Пукнатия Връх имало цяло семейство, което може да се превръща във вълци, — каза Гулта, който не беше от онези, дето ще зарежат многообещаваща тема, — защото една нощ някой стрелял по вълк, а на следващия ден леля им куцала с рана от стрела на крака, и…

— Не мисля, че хората могат да се превръщат в животни — бавно каза Еск.

— Така ли, Госпожице Умница?

— Баба е доста голяма. Ако се превърне в лисица, какво ще стане с онази част, дето ще остане навън?

— Просто ще я омагьоса да изчезне — каза Сърн.

— Аз не мисля, че магията действа така — каза Еск. — Не можеш просто да накараш нещата да стават, има нещо като… като климушка — ако единият край слезе надолу, другият се вдига… — Гласът й заглъхна.

Те я погледнаха.

— Не мога да си представя Баба на климушка — каза Гулта.

Сърн се изкикоти.

— Не, искам да кажа, че всеки път, когато нещо се случва, трябва да се случи и нещо друго… струва ми се — несигурно каза Еск, пробирайки си път около по-дълбока от обикновено преспа. — Само че в… обратната посока.

— Това е глупаво — каза Гулта, — защото, абе, спомняш ли си когато миналото лято дойде оня панаир и магьосника, дето беше с него и караше всички онези птици и разни други неща да се появяват от нищото? Искам да кажа, то просто ставаше, той само казваше думите и махаше с ръце, и то ставаше. Нямаше никакви климушки.

— Имаше въртележка — обади се Сърн. — И едно нещо, дето трябваше да се целиш с разни неща в други неща, за да спечелиш други неща.

— И ти не уцели нищо, Гул.

— Нито пък ти. Ти каза, че нещата били залепени едно за друго, така че да не можеш да ги събориш, така каза…

Отплеснаха се в препирня като две кученца. Еск ги слушаше с половин ухо. Знам какво имам предвид, говореше си тя. Магията е лесна, трябва само да намериш точното място, където всичко е уравновесено и да бутнеш. Всеки би могъл да го направи. В това няма никакво вълшебство. Всичките онези смешни думи и размахването на ръцете са само… те са само за…

Тя се спря, изненадана от самата себе си. Знаеше какво има предвид. Мисълта беше точно там, най-отпред в съзнанието й. Но не знаеше как да я изкаже с думи, даже и пред самата себе си.

Усещането беше ужасно — да намираш разни неща в главата си и да не знаеш как да ги подредиш. То…

— Хайде, цял ден ще изгубим.

Тя поклати глава и забърза след братята си.

Къщата на вещицата се състоеше от толкова много пристройки и навеси, че беше трудно да се различи как е изглеждала първоначалната сграда и даже, дали въобще е имало такава. През лятото тя беше заобиколена от гъсти лехи от нещо, което Баба най-общо наричаше „Билките“ — странни растения, космати, тантурести или усукани, с чудати цветове, ярко блестящи плодове или с неприятно изпъкнали семенници. Само Баба си знаеше за какво служеха всичките те и някой гривяк, достатъчно гладен, за да се нахвърли отгоре им, общо взето после се появяваше хилейки се сам на себе си, като се блъскаше в разни предмети, (или пък, понякога, въобще не се появяваше).

Сега всичко беше дълбоко под снега. Самотен ветропоказател се вееше около оста си. Баба не одобряваше летенето, но някои от приятелките й все още използваха метли.

— Изглежда запустяло — каза Сърн.

— Няма пушек — добави Гулта.

Прозорците приличат на очи, помисли си Еск, но си замълча.

— Това е просто къщата на Баба — каза тя. — Всичко е наред.

От къщата лъхаше празнота. Усещаха я. Прозорците наистина приличаха на очи — черни и заплашителни на фона на снега. А и никой в Планините Рамтоп не допускаше огънят му да угасне през зимата — това беше въпрос на чест.

Еск искаше да каже „Хайде да се връщаме вкъщи“, но знаеше, че ако го направи, момчетата ще се хванат за това и ще офейкат. Вместо това тя каза:

— Мама каза, че на пирон в клозета има ключ, — и това се оказа почти също толкова лошо.

Даже и най-обикновеният, чужд клозет беше пълен с дребни ужасии като гнезда на оси, огромни паяци, тайнствени шумолящи неща по покрива и, една особено лоша зима, даже и малка зимуваща там мечка, която причини страхотен запек у цялото семейство, докато не я придумаха да се премести в хамбара със сламата. В клозета на една вещица можеше да има всичко.

— Да ида да видя, а? — добави тя.

— Щом искаш — небрежно отвърна Гулта, като почти успя да прикрие облекчението си.

Всъщност, когато тя най-сетне успя да отвори вратата срещу натрупаната купчина сняг, клозетът беше чист и подреден и в него нямаше нищо по-зловещо от един стар алманах, или по-точно, около половин стар алманах, внимателно окачен на гвоздей. Възражението на Баба срещу четенето беше от философско естество, но тя щеше да е последният човек, който би казал, че книгите, особено тези с хубави, тънки страници, нямат своето предназначение.

Ключът си поделяше една поличка до вратата заедно с какавида и остатъка от някаква свещ. Еск го взе предпазливо, като се опитваше да не обезпокои какавидата, и се върна бързо при момчетата.

Беше безполезно да опитват входната врата. Входните врати в Лошия Задник се използваха само от младите невести и от мъртвите, а Баба винаги се беше старала да избегне и двете състояния. От задната страна снегът се беше струпал пред вратата и никой не беше разчупвал леда върху бъчвата с водата.

Светлината започваше вече да се изнизва от небето, когато те най-после си пробиха път до вратата и успяха да накарат ключа да се превърти.

Вътре голямата кухня беше тъмна и хладна, и миришеше само на сняг. Тя винаги си беше тъмна, но те бяха свикнали да виждат големия огън в широката камина и да усещат мириса на гъстите пари на каквото се случеше там тя да вари, което понякога причиняваше главоболие или те караше да ти се привиждат разни неща.

Те пообиколиха несигурно наоколо, викайки, докато Еск реши, че повече не могат да отлагат и че трябва да се качат на горния етаж. Резето на вратата, която водеше към тясното стълбище, щракна доста по-силно, отколкото би трябвало.

Баба лежеше на леглото с ръце, здраво скръстени на гърдите. Малкото прозорче беше отворено. Вятърът беше навял ефирен снежец по пода и по леглото.

Еск се вгледа в съшития от разни парчета юрган под старицата, защото понякога някой дребен детайл можеше да се разрасне и да изпълни целия свят. Тя едва-едва чу, че Сърн започна да реве: спомни си баща си, който — много странно — бе направил юргана преди две зими, когато снегът беше почти толкова много, колкото и сега, и в ковачницата нямаше кажи-речи никаква работа, и как беше използвал за него всякакви парчетии, озовали се по някакъв начин в Лошия Задник от всички кътчета на земята, като коприна, дилемна кожа, воден памук и вълна от тарга, и тъй като и шиенето не му се удаваше много, резултатът, естествено, представляваше странно, подуто като буца нещо, което приличаше по-скоро на плоска костенурка, отколкото на юрган, и майка й великодушно бе решила да го подари на Баба миналата Новогодишна Нощ на Прасетата, и…

— Мъртва ли е? — попита Гулта, като че ли Еск беше експерт по тези неща.

Еск се втренчи в Баба Уедъруекс. Лицето на старицата изглеждаше старо и сиво. Така ли изглеждаха умрелите? Не би ли трябвало гърдите й да се движат нагоре-надолу?

Гулта се посъвзе.

— Трябва да отидем и да извикаме някого и трябва да отидем веднага, защото всеки миг ще се стъмни — категорично каза той.

— Но Сърн ще остане тук.

Брат му го погледна с ужас.

— Защо? — попита той.

— Някой трябва да седи при умрелите — отвърна Гулта. — Спомняш ли си, когато старият Чичо Дергхарт умря и татко трябваше да иде и да седи там цяла нощ при свещите и разните му работи? Иначе идва нещо отвратително и ти взима душата на… нанякъде — неубедително завърши той. — И после хората се връщат и духовете им те преследват.

Сърн зина да зареве отново. Еск припряно се намеси:

— Аз ще остана. Нямам нищо против. Това е просто Баба.

Гулта я погледна с облекчение.

— Запали си, такова, няколко свещи — каза той. — Мисля, че това се предполага да направиш. А след това…

Чу се драскане откъм перваза на прозореца. Една гарга беше кацнала и примигваше подозрително срещу тях. Гулта извика и я замери с шапката си. Птицата отлетя с укоряващ грак и той затвори прозореца.

— И преди съм я виждал наоколо — каза той. — Сигурно Баба я храни. Хранеше — поправи се той. — Все едно, ще доведем хора, няма да усетиш кога ще се върнем. Хайде, Сърн.

Те изтрополиха надолу по тъмните стълби. Еск ги видя да излизат от къщата и залости вратата след тях.

Слънцето беше червена топка над планините, а на небето вече се бяха показали няколко подранили звезди.

Тя пообиколи тъмната кухня, докато не откри късче лоена свещ и кутийка с огниво. С много усилия успя да запали свещта и я закрепи върху масата, макар че тя всъщност не освети стаята, а просто насели тъмнината със сенки. След това Еск намери бабиния стол-люлка до изстиналата камина и седна да чака.

Времето минаваше. Не се случваше нищо.

После някой почука на прозореца. Еск вдигна парченцето свещ и надникна през дебелите обли стъкла.

Малко, лъскаво, жълто око премигна срещу нея.

Свещта потече и изгасна.

Тя се закова на място, като едва дишаше. Почукването започна отново и пак спря. Настъпи кратка тишина, а след това резето на вратата хлопна.

Идва нещо отвратително, бяха казали момчетата.

Тя заопипва пътя си назад през стаята, докато за малко не се препъна в стола-люлка, после го довлече обратно и го препречи колкото можа пред вратата. Резето щракна за последен път и млъкна.

Еск чакаше и се ослушваше, докато тишината не закрещя в ушите й. После нещо започна да блъска по малкото прозорче в килера до кухнята, леко, но настойчиво. След малко спря. Миг по-късно се поднови в спалнята над Еск — леко дращене, нещо като скърцане с нокът.

Еск чувстваше, че се иска храброст, но в нощ като тази храбростта удържаше точно толкова, колкото гореше свещта. Тя налучка пътя си обратно през тъмната кухня, здраво стиснала очи, докато не стигна до вратата.

Откъм камината се чу тупване и в нея падна голяма буца сажди, и когато чу отчаяното дращене, идващо от комина, тя бутна резето, отвори широко вратата и хукна навън в нощта.

Студът режеше като нож. Снегът се беше заскрежил. Не я интересуваше къде отива, но безмълвният ужас пораждаше изгарящата й решимост да стигне там възможно най-бързо.

Вътре в къщата гаргата се приземи тежко в камината, обвита в сажди и като си мърмореше раздразнено сама на себе си. Тя заподскача в сенките, а миг по-късно резето на вратата към стълбището тракна и се чу шум от криле, пърхащи нагоре.