Астрид Линдгрен
Кати в Италия (3)

Трета глава

Всяка жена трябва да има поне веднъж възможността да си подреди собствен дом, независимо от това, дали ще се омъжва, или не. Присъщият й инстинкт да поръбва ленени кърпи, да купува малки порцеланови фигурки и да украсява стенните лавици с ивици дантела трябва да бъде задоволен без оглед на семейното й положение.

Така, както стоят нещата сега, потребността от всички тези занимания лесно може да подведе едно момиче да повярва, че е влюбено в някой неподходящ мъж. В някой съвсем случаен мъж, който й дава възможност едновременно да задоволи страстта си по обзавеждането и да получи титлата „госпожа“.

Обяснявах на Ева тези мои убеждения вечер, докато подгъвахме завесите.

— Склонността да се подрежда дом и желанието да те наричат „госпожа“ са вкарали немалко момичета в капан — говорех мъдро аз. — Да-да, и всъщност това изобщо не е чак толкова странно.

— М-да — съгласи се Ева. — Но едва ли е толкова фантастично внезапно да станеш госпожа Йохансон. А бедният Йохансон никак няма да е възхитен, когато открие какви са всъщност истинските предпочитания на госпожата: първо, ленените кърпи, после — сребърните прибори, после — сервизът за кафе, после — много празно място, и най-накрая самият Йохансон.

Изпълнени с безкрайно съжаление към този непознат господин Йохансон, ние бяхме много доволни, че имаме такива мъдри възгледи за живота и не е необходимо да примамваме никой мъж да се ожени за нас с тайната мисъл за воалени завеси на точки. Ние и без това си позволявахме разкоша да подгъваме завеси. И го правехме много усърдно. Метър след метър.

И не само това! Преобразихме жилището до такава степен, че лицето на леля би застинало в строга маска на неодобрение, ако можеше да го види. Помагаше ни Ян, моят миличък, макар и малко огорчен Ян. Едва ли му е било много весело вечер след вечер да лепи тапети или да лакира на четири крака подовете, при това с мисълта, че е можел да се нанесе тук на мястото на Ева, ако аз не бях толкова вироглава. Той ме смяташе за изключително глупава и ми го каза неведнъж, докато енергично обработваше с четката си тъмните лелини подове. И макар че всъщност харесваше Ева, той естествено не гледаше много любезно на нейното присъствие в жилището.

— До една година ще те изхвърлят оттук, повярвай ми — уверяваше я той.

— За една година могат да се случат много неща — отвръщаше Ева.

Чувах тези думи за втори път и потръпнах в едно особено тайно очакване, макар че изобщо не можех да си представя какво би могло да се случи.

Но аз бързо отхвърлих всички мисли за бъдещето и се заех да намеря най-подходящото място за старомодното канапе на леля, а после подредих книгите си върху новата етажерка, която ни измайстори Ян. Моите скъпи стари книги!

— Недей да четеш толкова много — повтаряше ми Ева неуморно. — По-добре живей.

Но натякванията й бяха безполезни. Аз съм книжен плъх и такава ще си остана. Животът в книгите за мен е по-действителен от истинския живот. Събирах книги откакто се помня и сега ги подреждах на новото им място с тиха вътрешна радост.

Юнските вечери бяха дълги и светли и ние работехме до късно през нощта. Но въпреки това не се изморявахме — вероятно защото работата ни доставяше огромно удоволствие. Това продължи дълго. Точно в пет часа ние с Ева покривахме пишещите машини с калъфите им, хвърляхме стенографските бележници в чекмеджето, навличахме саката си и се впускахме в навалицата на „Кунгсгатан“. И бързахме към къщи, доколкото ни позволяваха краката. Почти не си оставяхме време за вечеря. Забравихме и всички други удоволствия.

Беше времето на белите нощи. Времето на благословените бели нощи. Желанието на добрия Господ, когато е създавал стокхолмските бели нощи, вероятно е било младите мъже и жени от града да използват тези нощи за меланхолични разходки под дъбовете на зоопарка; да скитат унесени в блянове край тихите сини езера, хванати за ръка или плътно прегърнати. А какво правехме ние вместо това? Подгъвахме завеси. Към осем часа идваше Ян, отначало малко намръщен, малко опърничав, постепенно все по-обзет от ентусиазма на архитекта да превърне две малки тъмни и тесни мансардни стаи в нещо, което да изглежда светло и просторно и където да може да се диша. Към полунощ пиехме чай и оглеждахме резултатите от своя труд. После Ян се прибираше при вдовицата от Кунгсхолм и всеки път, когато чувах стъпките му да отекват по стълбите, ме обземаха угризения на съвестта, но това бързо преминаваше.

Накрая всичко беше готово и една хубава вечер ние поканихме Ян на празнично освещаване. Вече бях открила, че изобщо не е толкова трудно да се приготвя храна, ако човек следва точно рецептите от готварската книга. А Ева имаше вроден кулинарен талант.

— Най-хубавото на Ева са нейните месни кнедли — заяви Ян и си сипа цяла планина в чинията.

Той не каза обаче, че най-хубавото у мен са моите задушени гъби, аз обаче смятах, че те имат фантастичен вкус.

Бяхме в прекрасно настроение. Развеселихме дори Ян, който се смя така гръмко, че стъклата на прозорците задрънчаха.

Тъкмо когато беше най-весело, на вратата се позвъни. Отворих. Пред мен стоеше напълно непознат млад мъж с ведри сини очи и лютня в ръката. Той пристъпи вътре и рече:

— Ама че веселба пада тук, приятели! Каква несправедливост, да не съм поканен там, където има веселба? И няма ли някой да ми даде нещо за хапване?

— Ние си мислехме, че вече сте вечеряли — отвърнах бързо аз.

— Освен това решихме, че гъбите няма да ви се отразят добре — добави Ева. — Впрочем кой сте вие?

— Алберт, кой друг — отвърна бодро синеокият. — От няколко седмици — най-близкият ви съсед!

— Приятно ми е — кимна Ева.

— Стоя си вече от доста време в моята стая и ви слушам — продължи Алберт. — Чувахте се отлично, уверявам ви. Но после някой от вас, хитреци такива, започна да говори толкова тихо, че разбирах само всяка втора дума, а така не можех да схвана връзката. И тогава реших, че ще е по-добре да дойда при вас.

— Ами, разбира се — кимна отново Ева.

В този момент обаче Ян се свести от първоначалната изненада. Той изгледа натрапника от горе до долу, гостоприемен като отворен гроб.

— С какво право… — започна той.

— Почакай малко, Ян — намесих се аз предупредително. — Това е моето жилище и аз с удоволствие ще поканя Алберт на гъби.

— В името на обичта към ближния — допълни Ева и донесе четвърта чиния.

— Е, щом настоявате… — не можа да откаже Алберт.

Той остави настрани лютнята и седна на масата без повече превземки. Беше весел, непринуден и шумен и никак не се стресна от доста враждебното отношение на Ян.

Алберт ни разказа, че държи стая при възрастната двойка, която живееше непосредствено до нас. Бил артист и наскоро се завърнал от дълго турне из провинцията. Спомнихме си, че сме виждали из вестниците снимки от неговите роли. Алберт разказа, че играел бащата в пиеса на Стриндберг. А Ян заяви, че щом горката провинциална публика е видяла Алберт в ролята на бащата, то скучният й живот след това сигурно е бил двойно по-потискащ.

Но Алберт само се засмя и си взе още една кнедла.

Лютнята все така си стоеше в ъгъла като мрачна заплаха за хубавото ни настроение.

— Мислиш ли, че ще иска да пее? — прошепнах плахо.

— Не знам как би могла да му попречиш — отвърна ми Ян също шепнешком.

Всъщност изпълненията в акомпанимент на лютия са божествени — дори само защото е толкова прекрасно, когато свършат. Обаче повечето от певците, които си акомпанират с лютня, полагат всевъзможни усилия да отложат колкото се може по-дълго този блажен момент. Пък и доста потискащо е, когато големи силни мъже с тела на професионални боксьори застават пред публиката, подрънкват с лютнята и пеят:

— Аз съм девойка, която ходи в дрипи… — и след малко „тра-ла-ла, тра-ла-ла!“ продължават: — А сега да донесем бира, да, бира, да, бира…

Ева обаче, която явно проявяваше известен интерес към Алберт, пък и знаеше как най-успешно да поласкае самочувствието на един мъж, издебна удобен момент да го подкани да запее, докато ние с Ян подреждахме на масата сервиза за кафе. Тогава Алберт се надигна и заяви с престорена плахост:

— Помолиха ме да попея.

— Кой ли идиот го е сторил? — попита Ян.

Алберт обаче не се поддаде на провокацията. Той запя с ентусиазъм, а Ева седеше до него с блеснали очи. Накрая той наистина се провикна: „Бира, да, бира.“

Тогава вече ние с Ян избягахме в кухнята и сложихме на печката водата за кафето. Ян ме целуна и каза, че ако не бях толкова вироглава, неразбрана малка глупачка, сега вече щяхме да бъдем женени и да си имаме собствен дом, без свирачи на лютня, и всичко щеше да бъде прекрасно. В този миг наистина бях влюбена в Ян и той ме държа в ръцете си, докато водата кипна, и аз си помислих, че май не съм постъпила много правилно. В стаята Алберт продължаваше да възхвалява бирата и ние с Ян се почудихме дали не е по-добре да уведомим за това Дружеството на въздържателите.

Но като не се брои лютнята, Алберт си беше съвсем нормален и наистина много мил, и дори Ян накрая взе да се сприятелява с него. Пуснахме грамофона и танцувахме, докато навън започна да се съмва.

Тогава взехме такси и отидохме в зоопарка, седнахме на една пейка на Розендалската тераса и мръзнахме, докато слънцето изплува от утринната мъгла и една мъничка червеношийка до нас поде първата си песен за деня.