Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Изваяние, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
3 (× 7гласа)

Информация

Сканиране
Xesiona(2008)
Разпознаване и корекция
Mandor(2009)

Издание:

Генадий Гор. Изваяние

Роман

Книгоиздателство „Георги Бакалов“, Варна, 1981

Библиотека „Галактика“, №28

Редакционна колегия: Любен Дилов, Светозар Златаров, Елка Константинова,

Агоп Мелконян, Димитър Пеев, Огнян Сапарев, Светослав Славчев

Преводач: Сребрина Талева

Рецензент: Агоп Мелконян

Редактор: Гергана Калчева-Донева

Оформление: Богдан Мавродинов, Жеко Алексиев

Рисунка на корицата: Текла Алексиева

Худ. редактор: Иван Кенаров

Техн. редактор: Пламен Антонов

Коректор: Жулиета Койчева

Съветска — руска, I издание

Дадена за печат на 25.VIII.1981 г. Подписана за печат на 20.XI.1981 г.

Излязла от печат 22.XI.1981 г. Формат 32/70×100 Изд. №1496

Печ. коли 21. Изд. коли 13,60. УИК 13,80. Цена 2.00 лв.

Страници: 334. ЕКП 95363 5617–55–81

08 Книгоиздателство „Георги Бакалов“ — Варна

Държавна печатница „Балкан“ — София

С–31

© Сребрина Талева, преводач, 1981

© Богдан Мавродинов и Жеко Алексиев, библиотечно оформление, 1979

© Текла Алексиева, рисунка на корицата, 1981

c/o Jusautor, Sofia

Генадий Гор. Волшебная дорога

© Издательство „Советский писатель“, 1978

История

  1. —Добавяне

44

Ударите на старинния стенен часовник (в тези бавни мелодични удари имаше нещо музикално-дикенско), ми напомниха, че е време да се отива в столовата. Започваше времето на вечерята в санаториума.

Аз прекъснах четенето, като оставих книгата незатворена на бюрото.

След половин час щях да се върна и да възобновя четенето. А може би да не чета по-нататък? Да затворя книгата и по-скоро да я върна в библиотеката? Та аз не бях древен грък, за да гледам без страх истината в очите.

Когато влязох в столовата, всички вечеряха. На масата освен Олга видях още един почиващ.

— Запознайте се — ми каза Олга и назова името, същото това име, което аз току-що бях прочел на корицата на книгата, оставена от мен на бюрото.

Това име, слизайки от корицата, сякаш ме извика с гласа на Олга.

Олга още веднъж назова това име и аз се учудих на играта на случая. Случаят, изглежда, беше в заговор с обстоятелствата, които не искаха от мен да затворя очи пред жестоките, прекалено жестоките факти.

Погледнах своя знаменит, изпратен ми от съдбата съсед. Той беше дребен на ръст, с най-безгрижната и лекомислена физиономия, която съм срещал на този свят. Той приличаше на шегобиец-масовик. Смеещи се очички. Усмихваща се уста. На кого ли се усмихваше? На вас? И на вас също. Но преди всичко на себе си и на обстоятелствата, които, изглежда, напълно я задоволяваха. Дали беше самодоволство? А защо не? Той наля в чашата червено вино, намигна фамилиарно, сякаш на Олга или на мен, или на всички седящи в столовата и пи.

Не можеше този човек да бъде авторът на философската книга. С голям напън бих могъл да си го представя като пишещ учебно пособие за кулинари или винари, но в никакъв случай като мислител.

А в същност защо? Защо философът да няма вид на масовик или на естраден остроумник? Хърбърт Уелз е бил велик писател, създател на удивително смели и оригинални научнофантастични концепции. А тези, които са го познавали отблизо, твърдят, че неговата външност не съвпадала с неговия вътрешен свят, той бил дребен и припрян… А философът Шопенхауер е бил дребнав старик, осакатил своята съседка, а след това й плащал издръжка?

Аз мислено си възразявах, но не можех да се самоубедя.

Аз казах, като се обърнах към съседа:

— Извинете ме, дълго време боледувах и както се казва, съм изостанал от живота.

— Ние всички сме изостанали от живота — пошегува се човекът, приличащ на масовик — и животът е изостанал от нас. Контактът е загубен. — И той отново намигна, този път явно не на нас, а на бутилката с червено вино.

— Името ви ми е познато, — казах аз, — вие случайно нямате ли същата фамилия на знаменития социолог?

— Не, нямам случайно същата фамилия — отговори той, — случайно съм самият той.

— Авторът на нашумялата книга?

— Да — каза той. — Докато книгата още не се е отказала от мен. Както говореха преди тридесет години, не се е обособила… Моля ви, подайте ми ето тази чиния със сельодката. Отлична, държа да ви доложа, сельодка. Докато съществува сельодката и тънко нарязаният лук, полят с майонеза, не си струва човечеството да изпада в униние.

— Не знам как е човечеството — казах аз, подавайки му чинията със сельодката, — но вие явно не изпадате в униние.

— А вие? Нима вие сте изпаднали?

— С ваша помощ.

— Как да ви разбирам?

— Точно сега чета вашата книга.

— Вие ме приемате за продължение на книгата ми ли?

— Не за продължение. Не! Но аз смятам, че между книгата и автора трябва да има единство, ако авторът е напълно искрен човек.

— Можете да ме смятате за ненапълно искрен. Разрешавам ви. Но книгата си е книга, а аз не съм книга. Аз съм човек. И нищо човешко не ми е чуждо. Нима трябва да се отдам на унинието, когато опитвам такава вкусна сельодка и пийвам такова отлично вино? Мъничко сенсуализъм няма да попречи на човек, даже ако той едва вчера е разбрал, че е смъртен. А аз съм го разбрал не от вчера.

— В талантливата си книга вие не оставяте никаква надежда.

— За какво се пишат книгите? — изведнъж ме попита той. Не отговорих. Той отговори и заради мен, и заради себе си:

— За това, да може освен всичко друго и да ги четат. А кой ще чете оптимистична книга, приличаща на уводната статия на вестник „Физическа култура и спорт“? Отчаяние и страдание на хартия и жизнерадост в действителност. Сега е на мода дуализъм от такъв род. Като се повесели в обществото на приятели и погуляе на воля, човек няма нищо против да потъгува в къщи.

— Но какво ти веселие тук, какъв смях, когато…

— А какво собствено е станало? Какво?

— Как какво? А продължението на човешкия род?…

— Ах, ето какво ви тревожи. Човешкият род ли? Нима не ви е известно, че този проблем е разрешен от науката? Достатъчно е да се вземе ядро от всяка наша соматична клетка, например късче кожа, и да се присади ядрото в женска яйцеклетка и вие отново ще почнете да живеете в лицето на своя двойник-син. Не се огорчавайте, приятелю. Не приемайте нищо близко до сърцето си. Нека се огорчава вашият бъдещ син или внук, когато разбере, че с нищо не се различава от вас.