Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Изваяние, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
3 (× 7гласа)

Информация

Сканиране
Xesiona(2008)
Разпознаване и корекция
Mandor(2009)

Издание:

Генадий Гор. Изваяние

Роман

Книгоиздателство „Георги Бакалов“, Варна, 1981

Библиотека „Галактика“, №28

Редакционна колегия: Любен Дилов, Светозар Златаров, Елка Константинова,

Агоп Мелконян, Димитър Пеев, Огнян Сапарев, Светослав Славчев

Преводач: Сребрина Талева

Рецензент: Агоп Мелконян

Редактор: Гергана Калчева-Донева

Оформление: Богдан Мавродинов, Жеко Алексиев

Рисунка на корицата: Текла Алексиева

Худ. редактор: Иван Кенаров

Техн. редактор: Пламен Антонов

Коректор: Жулиета Койчева

Съветска — руска, I издание

Дадена за печат на 25.VIII.1981 г. Подписана за печат на 20.XI.1981 г.

Излязла от печат 22.XI.1981 г. Формат 32/70×100 Изд. №1496

Печ. коли 21. Изд. коли 13,60. УИК 13,80. Цена 2.00 лв.

Страници: 334. ЕКП 95363 5617–55–81

08 Книгоиздателство „Георги Бакалов“ — Варна

Държавна печатница „Балкан“ — София

С–31

© Сребрина Талева, преводач, 1981

© Богдан Мавродинов и Жеко Алексиев, библиотечно оформление, 1979

© Текла Алексиева, рисунка на корицата, 1981

c/o Jusautor, Sofia

Генадий Гор. Волшебная дорога

© Издательство „Советский писатель“, 1978

История

  1. —Добавяне

3

И отново небето се покри с облаци. Чу се гръм. Изкуственият Спиноза пак разтвори чадъра си.

— По-бързо обърнете страницата — каза той.

И страницата (нека условно да я наричаме страница) се обърна. А може би започна нова глава.

Пред нас се разкри утринен, свеж и доста приветлив свят.

Моят поглед се спря върху планината. Откъде се беше появила тази планина? Преди пет минути я нямаше. Но действието бързаше. Някой невидимо и безшумно подреждаше декорите. Но кой, кога и как беше превърнал тези декори в природа? Кой беше съживил багрите и беше дал на всичко мирис?

Планината беше синя и прохладна като облак. Между тъмните лиственици и светлите брези, гърмейки, звънтейки и ромолейки, вече бързаше нанякъде рекичка. Край жълтозелен мокър камък стоеше марал[1] и пиеше наклонил приличащата си на храст глава. Може би той също беше в таен съюз с невидимия режисьор, постановчика на тази приказна феерия-панорама, както и тези лиственици и ириси, и цветовете на еленовата трева върху скалата, изпускащи такъв опияняващ мирис?

Въздухът беше гъст и сладък като мляко от марал.

— Това било ли е, е или ще бъде? — попитах аз електрическия Кант.

Красавеца Стронг се усмихна.

— Това е било — каза той.

— Но ако е било или ще бъде — възразих, — защо продължава?

— Тук битието има друг ритъм, впрочем съзнанието също — каза Стронг и показа с пръст пътеката.

Там вече стоеше човек с мушама и приветливо ми се усмихваше. Колкото по-внимателно се вглеждах в него, толкова повече ми се струваше, че вече съм го срещал някъде.

— Кой сте вие? — го попитах.

— Засега още никой, — отговори ми той.

— Как да разбирам това?

— Не избързвайте. Дайте възможност на нещата да намерят своето място. Бързате ли?

— Да кажем, че бързам.

— Все пак не ви съветвам да бързате. Нататък нищо хубаво не ви очаква. Ако държите да знаете, вие сте попаднали в клопка. Кажете, чели ли сте Новалис?

— Не, не съм го чел.

— Аз също не съм го чел.

— Тогава защо питате?

— За да зная с кого си имам работа.

Той започна напрегнато да ме гледа, след това се озърна и ми намигна. Още веднъж се огледа и още веднъж ми намигна.

— Кажете — изведнъж изтърсих аз, — вие не сте ли роднина с този пътен знак, който ме предупреди за заплашващата ме беда?

— Да — тихо отговори той, — аз също съм знак. Но съм станал вече почти човек. А вие от човек скоро ще се превърнете в символ. — Той се разсмя. — Не се огорчавайте, възможно е само да се шегувам. Но не биваше да поръчвате тази книга, ако искахте да останете такъв, какъвто сте.

— Кой сте вие?

— Вече ми зададохте този нетактичен въпрос.

— Но вие не ми отговорихте. Кой знае защо не отговорихте. Кой сте вие?

— Аз съм знак.

— А какво е това?

— Не задавайте наивни въпроси. Не сте дете.

— Виждате ли… Аз дълго отсъствувах. Бях на звездите. По време на моето отсъствие на Земята нещо е станало. Кой знае защо го крият от мен. Някак отстрани подочух, че в човешкото съзнание се е вмъкнала чужда мисъл… Истина ли е това?

— Засега ще премълчим. Никой не ме е упълномощил да издавам тайни, за които още не сте узрели.

— А кога ще узрея?

Той се разсмя. И маниерът му да се смее ми се стори познат. Кого ми напомняше?

Започнах мислено да прехвърлям наум и в паметта си всички свои познати. Това беше своего рода игра. Аз забавлявах себе си с тази игра още там, във вакуумите на Вселената, насаме със себе си и ужасното мълчание, непожелал да се въплътя в предметите на безформения и без временен свят. Апелирах към своето минало, като го приемах за опорна точка. Търсех себе си, като че се съмнявах в собственото си съществование.

Сега стоях в жива и прелестна гора, изпълнена с ухания, шумолене, птича песен, звън на удряща се в камъните планинска река. И все пак се нуждаех от опорна точка.

— Не намирате ли, че приличам на вас? — попита ме непознатият.

— Да, сега и аз забелязах приликата.

— Е, и какво? Случвало ми се е да срещам хора, приличащи на мен. Действително това не се е случвало често. И не бих казал, че това изключително ме е радвало или пък забавлявало. Винаги ме е затормозявало. Хората охотно допускат повторението и подобието на всичко — на вещи, събития, лица. Но…

— Не се доизказвайте. Разбирам всичко.

— Моята прилика с вас би трябвало да противоречи на логиката.

— Логиката няма нищо общо с това — възразих аз, — работата тук е по-скоро в чувствата. Няма нищо по-страшно от това, да видиш себе си и изведнъж да разбереш, че е само подобие, игра на случая…

— Игра на случая — прекъсна ме той, — вие се изразихте пределно точно. Случаят неведнъж ще си играе с вас, след като имахте нещастието да попаднете в света на знаците.

— Как се нарича това, за което вие говорите сега?

— Никак.

— На̀ ти сега. Както се казва, обяснихте ми.

— Всички предпочитат да не го наричат никак. За всичко това още не са намерили название. За първи път човешкият знак — тази почти детинска филологическа страст към назоваване — се оказва безсилен. Това няма название, защото няма дума, способна да улови и предаде същността му. Някога нещо далечно, много далечно сходно са наричали „четене“. Но уви! Вие не сте просто читател, винаги в състояние да се откъсне от страниците и да затвори книгата. Опитайте да се откъснете. Излезте от света, където попаднахте заради собствената си непредпазливост. Не, това няма да ви се удаде, както не се е удавало и на други. Сега вие в същност сте знак.

— Аз — знак?

— Докажете ми, че не е така.

— Но около нас светът е жив. Гора. Река. Ето аз протягам ръка и докосвам дървото. Това е бреза. Такава бреза не може да има нито в книга, нито в сън.

— Е, добре. Вие почти ме убедихте. И вие не сте знак, и аз не съм знак. Ние сме обикновени хора, попаднали в необикновени обстоятелства. Но от това на двамата няма да ни стане по-леко. Обърнете страницата.

— Аз не виждам никаква страница.

— Мислено я обърнете. Не искате ли? Но ето, тя вече сама стори това.

Междувременно декорите се смениха. Вместо синьото небе и също така прозрачната рекичка, засенчена от листвениците, аз и моят странен събеседник се оказахме обкръжени от сиви дебели стени, в душен полумрак.

— Къде сме? — попитах аз събеседника си.

— В томския затвор. Сега е хиляда деветстотин и деветнадесетата година. Подозират ни в нелегална връзка с червения партизански отряд на Лубков.

— Кой ни подозира?

— Колчаковското разузнаване.

— Какво ще стане с нас?

— Нищо особено — отговори той спокойно, — сигурно ще ни разстрелят.

— За какво? — попитах аз.

— Смешен човек сте вие. За какво? За нищо. Нима честните хора ги разстрелват за нещо? Вие търсите логика, причини, следствия. Няма да ги има. Впрочем допускам, че те все пак ще се появят. Но прекалено късно. След като ни разстрелят.

— И вас също? — попитах аз с известна надежда. — Вие ми казахте, че сте знак.

— Е и какво от това? Аз мога да се представям за знак в друга обстановка. Тук никой няма да ми повярва. Тук на нищо не вярват. Тук разпитват, бият, а после разстрелват. Разстрелват без съд.

— Но все пак вие знак ли сте, или човек?

— Това няма никакво значение, ние сме в такава епоха, когато знаците и символите са заемали все още скромно място. Кой ще ми повярва, ако кажа, че не съм човек, а само символ, че аз съм само привиден, а не съществувам. Вече изпитах физическо страдание, болка. Биха ме и ме разпитваха, докато вие спяхте тук, в килията. Ето и доказателствата. Вижте, избиха ми два зъба.

Той отвори уста и ми показа разкървавеният си венец.

— Но вас сигурно ви боли? Имате кръв! Значи, вие не сте знак, не сте символ, а човек.

— Да, тук се превърнах в човек.

Полека-лека свикнах с полумрака, който цареше в килията. През малкото решетъчно прозорче едва се промъкваше дневната светлина. Изглежда, се намирахме в подземие.

Баналното е по-реално от прекрасното. Чиновническата канцелария, гарата, вмирисаният на мишки килер, болничното легло, мъждиво осветеният коридор и в края на краищата затворническата килия са много пъти по-достоверни от сенчестата гора или лятната прохладна горичка, затворена в дефилето.

Гората и дефилето ви отвеждат в мечтата, в съня, чиновническата канцелария или килията със своята осезаема и обоняема реалност не ви дават да излезете извън времето, някъде на простор.

Аз чувствувах не само със зрението и обонянието, а с цялата си кожа, с цялата си същност, непоклатимото съществование на тясната килия, в която изведнъж се бях озовал.

— Може би е време да прелистим страницата? — попитах аз своя спътник и съсед.

— Не, гълъбче — отговори той насмешливо и скръбно, — страницата няма да се обърне. Романтиката за нас двамата свърши, започна нещо друго и от него не можеш да се скриеш, да избягаш.

И действително нямаше къде да се скриеш даже от самия себе си. В килията бяхме двама. Засега двама. Понякога оставах сам. Моя съсед го извеждаха на разпит. Извеждаха го мълчаливо, без да го именуват. Но веднъж го назоваха.

— Синеусов! — викна му надзирателят. — Ти какво, не можеш ли да станеш?

Той действително не можеше да стане. Предния ден го бяха били силно.

Отвеждаха го и тогава оставах сам. Седях и чаках, чаках и кога ще го доведат. След разпита той не беше в състояние да говори. Лежеше мълчаливо. Веднъж ми каза:

— Вие също ще се запознаете скоро с този щабс-капитан. Той няма веднага да започне да ви бие. Отначало ще ви декламира стихчета — собствено производство. Изслушайте съвета ми. Не ругайте стихчетата му. И не се представяйте за човек от двадесет и второто столетие.

— А вие действително ли сте Синеусов? — попитах аз.

Той учудено ме погледна.

— Вие повторихте въпроса, който ми зададе той.

— Кой?

— Следователят. Щабс-капитанът Новиков.

— Значи, той се съмнява?

— В природата не съществува такъв предмет или факт, в който щабс-капитан Новиков да не се усъмни. Но неговият скепсис ми струва много скъпо, по тялото ми няма здраво място.

— Вие не отговорихте на въпроса ми. Действително ли сте Синеусов?

— Така ме нарича следователят. За него аз съм Синеусов. Опитах се да го отрека на първия разпит и след това ми се наложи да плюя кръв. Когато се съглася с него и му кажа, че съм Синеусов, ще ме разстрелят.

— Защо?

— За нелегална връзка с партизанския отряд на Лубков.

— Но кой сте вие в действителност?

— Знак.

— Знаците не плюят кръв. И не стенат.

— Зависи какви знаци. Но достатъчно! Уморих се от въпроси и разпити. Ето вече втори месец ми преобръщат вътрешностите наопаки. Лека нощ!

— Лека нощ! — казах аз.

Като че в затворническата килия нощта можеше да бъде лека.

Бележки

[1] Сибирски елен. Б.пр.