Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Изваяние, 1972 (Пълни авторски права)
- Превод отруски
- Сребрина Талева, 1981 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 3 (× 7гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Генадий Гор. Изваяние
Роман
Книгоиздателство „Георги Бакалов“, Варна, 1981
Библиотека „Галактика“, №28
Редакционна колегия: Любен Дилов, Светозар Златаров, Елка Константинова,
Агоп Мелконян, Димитър Пеев, Огнян Сапарев, Светослав Славчев
Преводач: Сребрина Талева
Рецензент: Агоп Мелконян
Редактор: Гергана Калчева-Донева
Оформление: Богдан Мавродинов, Жеко Алексиев
Рисунка на корицата: Текла Алексиева
Худ. редактор: Иван Кенаров
Техн. редактор: Пламен Антонов
Коректор: Жулиета Койчева
Съветска — руска, I издание
Дадена за печат на 25.VIII.1981 г. Подписана за печат на 20.XI.1981 г.
Излязла от печат 22.XI.1981 г. Формат 32/70×100 Изд. №1496
Печ. коли 21. Изд. коли 13,60. УИК 13,80. Цена 2.00 лв.
Страници: 334. ЕКП 95363 5617–55–81
08 Книгоиздателство „Георги Бакалов“ — Варна
Държавна печатница „Балкан“ — София
С–31
© Сребрина Талева, преводач, 1981
© Богдан Мавродинов и Жеко Алексиев, библиотечно оформление, 1979
© Текла Алексиева, рисунка на корицата, 1981
c/o Jusautor, Sofia
Генадий Гор. Волшебная дорога
© Издательство „Советский писатель“, 1978
История
- —Добавяне
1
Ти днес очи ми даде
и сърце в гърдите ми постави.
Аз съм подвластен вече на желанията.
Аз, изваянието,
преминавам в разреда на хората.[1]
Тя имаше очи, уста, нос и име. Казваше се Офелия. Но понякога я наричаха просто книга.
Момиче-книга или книга-момиче? А може би просто „полускулптура от дърво и сън“, както беше казал един поет?
Дали не беше само скулптура от неизвестно съединение, изваяна от съня? Не, то беше явление далеч по-химерично от обикновения човешки сън.
Книга? Но кой ще повярва? И що за книга е това, след като не е стояла на полицата, преди да влезе в мен и се слее завинаги с моето съзнание. Тя беше с мен, после с друг, а преди него и мен с хиляди — слово, картина и едновременно живо същество.
Когато искаше да се пошегува, тя те наричаше читател.
Лукава, старинна, наивна дума. Да четеш? За какво да четеш? Защо? Поради какво?
Да, тя се наричаше книга понякога, макар че имаше засмяната моминска уста и закръглените красиви ръце на оживяла статуя или богиня. Тя се смееше. Тя плачеше. Тя те ревнуваше от останалите момичета, които бяха просто момичета, а не богини, управляващи твоето време и твоята съдба.
Не искам нищо да обяснявам, нека вместо мен обяснява самият век. Но той се е отучил да обяснява на такива като мен.
Аз дълго отсъствувах, а когато се появих, тук в земното битие се беше прокраднала вече чуждата мисъл, донесена като космически прах от други светове.
Тя беше олицетворение на тази тревожна, прокрадваща се мисъл, мисъл с дълго лице и две големи, прекалено големи насмешливи очи.
— Офелия!
Виках я, крещях в затвора, опитвайки се да достигна до нея през времето и през влажните, дебели вмирисани на нечистотии стени.
— Офелия!
И тя идваше, и стените се отдръпваха, и аз отново попадах в тази градина, където я срещнах за първи път. Или на брега на реката, над който бавно отминаваха облаците на моето детство.
Тя ме пренасяше със себе си през времето и през страха, през очакването на скорошния и неизбежен разстрел. Нали тя беше и книга, но оставаше и момиче с големи очи, с късчета небе или сини вълни върху своето смеещо се лице.
След това настъпи пауза и започна нова глава.