Николай Теллалов
Щастливият шанс

Господин Азов беше пестил за този билет три години.

Икономисваше от всичко — от храна, от данъци, от електричество и телефон, пътуваше гратис в градския транспорт, не канеше момичета на вечеря, не им правеше подаръци, носеше старите си дрехи, бръснеше се с евтини ножчета — изобщо, мизерстваше. Но това не му тежеше — жертвите имаха смисъл, а и беше свикнал да живее на ръба на сиромашията.

Но имаше един миг, когато се бе изкушил да плюе на Големия шанс. Когато му предложиха работа. Работа — мечта. Високоплатена, престижна, напълно според възможностите му. Сякаш щастието му се усмихна ненадейно, изведнъж, случайно…

Господин Азов стоически преодоля изкушението и гордо отхвърли коварното предложение. Той разчиташе на Големия си шанс. Ако използваше правилно билета си, изобщо нямаше да му се наложи да работи. Но щеше да може да има всичко, за което мъчително преглъщаше — и доволно ястия, и хубави костюми, и интересни книги, и момичета. Само че никой никога не би му продал Голям шанс, ако получаваше заплата, която го издигаше до елита на средната класа. Не, билетите бяха предназначени за несретниците. Законът се спазваше строго. Ето, същата седмица отново арестуваха един богаташ, снабдил се с нелегален късмет. Пласьора — в затвора, на купувача — конфискация на имуществото. Оставиха го със социален минимум завалията. Като нищо след няколко дни ще се гръмне или ще скочи от небостъргачите в Обеля–6, любимо място на самоубийците от високо.

Господин Азов продължи упорито да пести стотинки. Искаше не просто някакво късметче, а Златен кант. И денят на придобивката най-сетне дойде!

Стиснал в изпотен юмрук скъпоценното удостоверение, господин Азов се насочи към най-близкия тото-пункт.

Вървеше и сърцето му все едно щеше да изприпка напред, да го изпревари, да влети в стъкленото павилионче, да грабне един-единствен фиш и да го попълни с онази същата комбинация, която — Азов следеше ревниво всеки тираж! — не се беше падала от двайсет години. А и съвсем като за Голям шанс се бе натрупал приличен джакпот, така че — животът е хубав!

В този миг погледът му се плъзна по плочките на тротоара — господин Азов внимаваше къде стъпва, — а оттам — върху собствените му окаяни обувки.

Господин Азов се намръщи. Той обичаше реда. Може да е овехтяло, но трябва да е спретнато. А едната връзка се бе развързала. Не чак да го спъне, но се провлачваше и навярно отстрани изглеждаше много немарливо. Господин Азов спря с намерението да върже недисциплинираната си връзка и…

* * *

Господин Буков също пестеше. И също за Голям шанс. Беше направил така, че да го уволнят от банката, която после и без това се превърна в бойно поле, след като там нахълтаха щурмовите отряди на икономическата полиция, и стана чистач. Тъй като не се страхуваше от височините, той избра да мие външните прозорци в центъра на града — така хем по доходи попадаше в определената от Социалното управление категория хора, правоспособни да закупуват магия за късмет, хем нямаше да му се наложи да остане на дъното на обществото повече от година. Все пак господин Буков бе свикнал с охолен живот. Но успя да се стегне — отърва пандиза заедно с управителния съвет на банката и повечето служители и изтрая да оцелее в приют за социално слаби. И билетът със златен кант приятно топлеше сърцето му от нагръдния джоб на работния комбинезон. Господин Буков се наслаждаваше на гледката. Оставаше му да измие още два прозореца. Въпреки че бе купил Големия шанс още вчера — просто не изтърпя! — той бе решил все пак да отиде за последно на работа и да погледне отвисоко лъскавия свят, който щеше да му принадлежи само след няколко часа. Тото-фишът, надлежно попълнен, вече чакаше да бъде подаден в гишето. А за засилване на магията за късмет, фишът и билетът лежаха в един и същ джоб от вчера следобед.

Животът е хубав! — реши господин Буков, завъртя се в моментен кючек по платформата, увиснала до снагата на небостъргача. Разбира се, платформата бе обезопасена с парапети. Смалената на сантиметри талия на господин Буков бе опасана с колан, а коланът — закопчан за платформата.

Само един предмет не беше закрепен — кофата с вода. За първи път господин Буков бе забравил да я фиксира. Предвкусването на триумфа го бе направило небрежен. А трудовата немарливост, повлякла щети и наранявания, е обект на вниманието на наказателния кодекс.

Кофата с вода и перилни препарати се хлъзна и полетя от височина двайсет етажа надолу към пешеходната улица, като десетте й килограма се умножаваха по нарастващата й скорост.

Билетът със златния кант в джоба на онемелия господин Буков стана топъл като ютия, а после внезапно престана да се усеща…

* * *

… и картончето на удостоверението за законно придобит Голям шанс се затопли в ръката на господин Азов, а сетне също толкова светкавично изстина.

Преди да се опомни какво се е случило, пред него избухна фонтан пеняща се вода, разлетяха се парчета пластмаса…

Господин Азов стоеше мокър до кости и бавно осъзнаваше, че ако не друго, магията наистина работи. И току-що бе пропиляна — за сметка на страхотния късмет да не стане жертва на глупава злополука.