Нора Робъртс
Море от обърнати сърца (14)

Глава 14

— Знам, че те оставям без помощ, мамо.

— Не това ме тревожи — намръщи се Айлин, когато Ребека сгъна един пуловер и го пъхна в сака си. — Казах, че харесвам Джак Бърдит и го смятам за честен човек, но това не означава, че ми се иска дъщеря ми да заминава с него само след еднодневно познанство.

— Това е бизнес — отвърна Ребека, като се зачуди дали да се спре на джинси или на по-елегантен панталон. — Ако Мъл или Гидиън потегляха по този начин, нямаше да се замислиш.

— Щях, тъй като и те са мои деца. Но ти си дъщеря, а не син, затова и се безпокоя повече. Това е съвсем естествено, Ребека, и няма защо да се цупиш.

— Мога да се грижа за себе си.

Айлин погали гъстите й къдрици.

— Да, можеш.

— И знам как да се оправям с мъжете.

Айлин повдигна вежди.

— С тези, които познаваш. Но досега не си имала работа с човек като този.

— Мъжът си е мъж — небрежно каза Ребека, без да обръща внимание на въздишката на майка си. — Мъл и Гидиън обикалят целия свят, докато аз си седя тук пред компютъра или на корабчето. Време е и аз да се порадвам на малко приключения, мамо. Сега имам шанс за това, макар и да е само едно отиване до Дъблин.

Айлин си помисли, че Ребека винаги се бе борила да е наравно с братята си. И се бе трудила упорито за това. Беше си го заслужила.

— Вземи си чадър. Вали.

Багажът й бе готов и тя тъкмо излизаше навън, когато Джак паркира пред къщата. Беше облечена в леко яке и носеше малък сак. Джак харесваше точността и деловитостта в една жена, а и независимостта, с която Ребека метна сака си на задната седалка, преди той да заобиколи колата и да го вземе от нея.

Тя целуна майка си и я прегърна, после се настани в колата.

— Поверявам ти единствената си дъщеря, Джак — каза Айлин и постави ръка на рамото му. — Ако ме накараш да съжалявам за това, ще те преследвам до края на света.

— Ще се грижа за нея.

— Тя може да се грижи за себе си. В противен случай нямаше да тръгне с теб. Но е единствената ми дъщеря, затова ще те държа отговорен за нея.

— Ще я върна утре.

Айлин реши, че този отговор я задоволява, затова се отдръпна назад и ги загледа как изчезват в дъжда.

Ребека очакваше, че ще пътуват дълго и изморително до Дъблин, но вместо това Джак отби към летището на Корк, където остави взетата под наем кола. Ребека се подготви за краткия полет.

Но не бе подготвена за малкия частен самолет, нито за факта, че Джак седна на пилотското място.

— Твой ли е? — попита тя, като се настани до него.

— На компанията. Опростява нещата.

Тя се изкашля нервно, докато Джак проверяваше уредите.

— Добър пилот ли си?

— Поне досега — промърмори той разсеяно и я погледна развеселено. — Летяла си и преди, нали?

— Разбира се — отвърна тя и въздъхна. — Само един път. На голям самолет, където не трябваше да седя до пилота.

— Отзад има парашут.

— Опитвам се да реша дали това би трябвало да е смешно.

Ребека скръсти ръце и се подготви за излитането. Когато самолетът набра скорост и започна да се издига нагоре, стомахът й се сви леко.

Полетяха гладко.

— О, страхотно е! — извика тя, като се наведе напред, за да наблюдава как се отдалечават от земята. — Въобще не е като в голям самолет. Много по-хубаво е. Колко време трябва да се обучаваш, за да вземеш книжка за пилот? Мога ли да се опитам да пилотирам?

— Може би на връщане. Ако времето е хубаво.

— Ако мога да управлявам корабчето в буря, би трябвало да мога да управлявам и малък самолет в лек дъжд. Сигурно е страхотно да си богат.

— Има си предимства.

— Когато се сдобием с трите орисници и ти ги продам, ще заведа мама на почивка.

Интересно, че това е първото й желание, помисли си Джак. Ребека не се канеше да си купи лъскава кола или да отлети за Милано, за да напазарува, а предпочиташе да заведе майка си на почивка.

— Къде ще я заведеш?

— Не знам — отговори Ребека, която вече бе напълно спокойна, въпреки турбуленциите. — На някое екзотично място. Като остров Таити или Бимини, където може да си лежи под чадъра на плажа и да се радва на синьото море, докато отпива от смешно питие, сервирано в кокосов орех. Какво въобще се съдържа в тези неща?

— Пътят към рая.

— Така ли? Е, това също ще е добро за нея. Тя работи толкова много, а никога не се оплаква. А и напоследък пилеем пари, вместо да ги държим на сигурно място в банката. — Ребека замълча и се обърна към него. — Онова, което мама ти каза вчера… това, че не действаме от алчност. За нея това е абсолютно вярно. Аз може и да съм алчна, макар да предпочитам да мисля, че съм просто практична, но тя не е.

Алчна? Не. Една алчна жена нямаше да си фантазира как води майка си на почивка на Бахамските острови и я пои с екзотични питиета.

— Да не би това да е перфектният ти начин да ми съобщиш, че когато си върнеш статуетката, ще ми одереш кожата с цената?

Ребека се ухили.

— Дай да покарам, Джак.

— Не. Не ме попита защо отиваме в Дъблин?

— Нямаше да ми отговориш.

— Много разумно. Но ще ти кажа нещо друго. Проверих теб и братята ти, както и Клио Толивър.

— Така ли? — Гласът й охладня.

— Ти също ме провери, ирландке, така че сме квит. Толивър има няколко провинения в юношеска възраст — пиене, кражби от магазини, неприлично поведение. Обикновено тийнейджърско бунтарство. Била вкарана на топло, тъй като родителите й не си направили труда да й помогнат.

— Какво искаш да кажеш? — шокирано и възмутено извика Ребека. — Родителите й са допуснали тя да влезе в затвора? Собственото им дете?

— Поправителното училище не е затвор, но е достатъчно близо. Родителите й се развели, а майка й обичала да се омъжва. Клио била прехвърляна между единия и другия си родител, а когато навършила осемнадесет, ги напуснала. В досието й няма нищо повече, така че или се е поправила, или се е научила как да избяга на ченгетата.

— Казваш ми всичко това, защото смяташ, че Клио може да се окаже проблем за нас заради досието си. Но ако Гидиън смяташе така, щеше да ми го каже.

— Не познавам Гидиън и предпочитам да стигам до свои собствени заключения. А като говорим за братята ти, и двамата са чисти по отношение на закона. А ти си чиста, личи ти по кожата.

Ребека се отдръпна назад, когато Джак протегна ръка, за да докосне страната й.

— Дръж си ръцете далеч от мен.

— Какво е това нещо с кожата на ирландките? — промърмори Джак сякаш на себе си. — Кара мъжа да изпитва огромно желание да я погали, особено когато ухае като твоята.

— Не смесвам флирта с бизнеса — сковано отвърна Ребека.

— Аз пък го правя. Колкото се може по-често. А като практична жена, би трябвало да се съгласиш, че по този начин не се губи време.

Ребека се засмя.

— Признавам, че това е страхотен подход, Джак. Но ако си мислиш, че изискан космополит като теб може да подмами наивното провинциално момиче с умните си доводи, не си познал.

— Не мисля, че си наивна — каза Джак, като се обърна към нея и срещна погледа й. — Мисля, че си възхитителна, а и съм адски любопитен по отношение на онова, което изпитах, застанал над високата трева и надгробните камъни в старото гробище, когато те наблюдавах как полагаш цветя на гробовете на близките си. Наистина съм адски любопитен, Ребека, а винаги задоволявам любопитството си.

Очите му бяха сиви като буря. Като дим. Като тайни. И всеки път, когато се вгледаше в тях, Ребека чувстваше неудържимо привличане.

— Аз също почувствах нещо. И това е една от причините да дойда с теб в Дъблин. Но не мисли, че можеш да ме манипулираш, Джак. Няма да стане. Имам цел. И ще я постигна и заради себе си, и заради семейството си. И нищо не може да ме отклони от нея.

— Не мислех, че ще го признаеш — каза Джак и насочи вниманието си към уредите. — Имах предвид, да признаеш, че си почувствала нещо. Ти си изключително открита жена, Ребека. Точна жена, която е наясно с компютрите и може да си събере багажа в малък сак и да се яви навреме на среща. Къде беше през целия ми живот? Е, започваме да се снижаваме — добави той, преди тя да успее да му отговори.

На летището в Дъблин ги чакаше друга кола под наем. Този път Джак сграбчи сака на Ребека, преди тя да протегне ръка към него. Тя не спомена нищо по въпроса. Не коментира и разговора, който бяха водили в самолета. Не беше убедена, че тези теми са разумни в момента.

Ребека въобще не проговори, когато Джак не се насочи към града, а точно в обратната посока.

— Дъблин е в другата посока — каза му тя.

— Всъщност не отиваме в града.

— Тогава защо каза, че отиваме там?

Подозрителната й природа бе още нещо, което много му допадаше.

— Летяхме до Дъблин, а сега отиваме няколко километра на юг. Когато си свършим работата, ще се върнем тук и ще излетим от Дъблин.

— И къде ще прекараме нощта?

— На едно място, където не съм бил от години. Ще имаш своя собствена стая — добави той. — Разбира се, ще имаш и възможност да споделиш моята.

— Ще взема самостоятелната. Кой плаща?

Широка усмивка озари лицето му. Прииска й се да прокара пръсти по бледия му белег.

— Това не е проблем. Красива страна — отбеляза той, като посочи зелените хълмове под ръмящия дъжд. — Обяснимо е защо той реши да се оттегли тук.

— Кой?

— Човекът, с когото ще се видим. Кажи ми, споделяш ли вярата на майка си, че орисниците са един вид символ?

— Мисля, че да.

— И че трябва да са заедно не само защото това вдига цената им?

— Да. Защо?

— Още един въпрос. Съгласна ли си, че всичко се връща на този свят?

Ребека въздъхна нетърпеливо.

— Ако имаш предвид дали смятам, че всичко се движи в определен цикъл, да.

— Тогава това ще ти хареса.

Джак подкара колата по нисък хълм, после по красив път, ограден от гъст жив плет и ярко боядисани бунгала с цъфтящи градини отпред.

Пътят се заизкачва отново. Джак отби към хубава каменна къща, от чийто комин излизаше дим. Градинката пред нея беше море от красота.

— Тук ли живее приятелят ти?

— Да.

Още докато Джак излизаше от колата, вратата на къщата се отвори. На прага застана възрастен мъж, подпрян на бастун, който се усмихна широко. Мъжът имаше гъста бяла коса над широко, силно набръчкано лице. Очилата със сребърни рамки се плъзнаха надолу по носа му.

— Мери! — изграчи мъжът с немощен глас. — Тук са! — изкрещя той още по-силно и се завтече към тях.

Джак забърза към него.

— Не излизай на дъжда.

— По дяволите, момче! Малко дъжд не може да ми навреди. На моята възраст почти всичко е опасно, но не и малко влага — засмя се той и прегърна Джак с едната си ръка.

Ребека забеляза, че старецът е доста висок, но се бе прегърбил от възрастта. Той потупа бузата на Джак с едрата си длан, която въпреки размера си изглеждаше крехка.

— Липсваше ми — каза Джак, като се наведе към стареца с нежност, на която Ребека се възхити, и го целуна. — Това е Ребека Съливан. — После се отдръпна леко назад и със същата нежност хвана стареца подръка.

— Е, каза, че била красавица и наистина е такава — отбеляза старецът, като стисна ръката на Ребека и я задържа.

Тя забеляза объркано и притеснено влагата в очите му.

— Ребека, това е прапрадядо ми — обади се Джак.

— О — едва успя да се усмихне тя. — Радвам се да се запознаем, господине.

— Прапрадядо ми — повтори Джак. — Стивън Едуард Кънингам Трети.

— Кънингам? — зашеметено попита Ребека. — Стивън Кънингам? Мили боже!

— За мен е огромно удоволствие да ви посрещна у дома — каза Стивън, като отстъпи назад и преглътна сълзите си. — Мери! — извика той отново. — Глуха е като пън — промърмори той, — но вечно си изключва слуховото апаратче. Изтичай и я доведи, Джак. Аз ще заведа Ребека в гостната. Мери оправя стаята ти — обясни той на Ребека. — Занимава се с нея още откакто Джак ни съобщи, че ще дойдете.

— О, господин Кънингам…

Ребека влезе замаяно в спретнатата гостна, където всичко блестеше от чистота и старецът я настани на меките възглавници в дълбоко кресло.

— Вие сте същият Стивън Кънингам, който… който е бил на „Лузитания“?

— Същият, който дължи живота си на Феликс Грийнфилд.

— И сте пра…

— Прадядо на Джак. Майка му е моя внучка. Е, ето ни тук. Ето ни тук — повтори той и извади носна кърпа от джоба си. — Ставам сантиментален на стари години.

— Не знам какво да ви кажа. Зависи ми се свят — призна Ребека, като вдигна ръка към главата си, сякаш да я задържи на място. — Слушала съм за вас безброй пъти. Но винаги си ви представях като малко момченце.

— Бях само на три години, когато родителите ми решили да пътуват за Англия — въздъхна старецът и прибра кърпата си. — Не знам дали въобще си спомням нещо или си мисля, че го помня, тъй като мама ми разказваше историята много често.

Той отиде до старинна масичка, отрупана със снимки в рамки, взе една от тях и я занесе на Ребека.

— Родителите ми. Това е сватбената им снимка.

Ребека видя хубав млад мъж с буйни мустаци и красива млада жена, почти невръстно момиче, ослепителна в коприната и дантелите и булчинската си радост.

— Много са красиви — каза Ребека и усети сълзи в очите си. — О, господин Кънингам…

— Майка ми живя още шестдесет и три години благодарение на Феликс Грийнфилд — каза Стивън, като отново извади кърпата си и я сложи нежно в ръката на Ребека. — Не се омъжи повторно. За някои хора в живота има само една любов. Но беше доволна и благодарна.

— Значи историята е вярна — отбеляза Ребека и му върна снимката.

— Аз съм доказателството за това — Кънингам се обърна, чул стъпки по стълбите. — Ето ги Джак и Мери. Когато тя свърши да се суети над теб, ще си поговорим спокойно.

Мери Кънингам наистина беше глуха като пън, но в тяхна чест включи слуховото си апаратче. Ребека получи прекрасна стая, пълна с вази със свежи цветя, и бе поканена да си почине или да се освежи преди вечеря.

Тя не направи нито едно от двете, а просто седна на леглото и се опита да подреди мислите си. След петнадесет минути Джак почука на вратата й. Ребека остана на мястото си и се вгледа в него.

— Защо не ми каза?

— Смятах, че така е по-добре. Той го предпочиташе, а за мен това има огромно значение.

Тя кимна.

— Струва ми се, винаги съм вярвала дълбоко в сърцето си, че всичко е станало точно така, както ми го разказваха. Но умът ми не беше сигурен. Искам да ти благодаря, че ме доведе тук.

Джак прекоси стаята, коленичи пред нея и я погледна в очите.

— Вярваш ли в нишките на съдбата, Ребека? В силата им? В неизбежността им?

— Ще трябва да повярвам, нали?

— Не съм сантиментален — започна той, но тя се засмя и поклати глава.

— Видях те със Стивън, а после и с Мери. Не ми казвай, че не си сантиментален.

— Да, с хората, които имат значение за мен, но не и по принцип. Не си фантазирам романтични истории — продължи Джак, като я хвана за ръката. — Но те видях — промърмори той. — И това беше достатъчно.

— Много объркана работа — отвърна Ребека, като успя да запази гласа си спокоен, макар сърцето й да биеше лудо. — Този лабиринт от събития, който свързва семействата ни.

— Има и още нещо.

— Иска ми се да запазя нещата по-прости.

— Никакъв шанс — възрази той и я изправи на крака. — Освен това, аз обичам усложненията. Животът е скучен без тях. А ти си страхотно усложнение.

— Недей — каза Ребека, когато той я придърпа към себе си, и се почувства глупаво. — Не се правя на свенлива. Просто съм предпазлива.

— Трепериш.

— Това ти харесва, нали? Да ме развълнуваш и объркаш?

— Адски си права.

Джак я притегли към себе си. Ребека понечи да го наругае, но устните му се притиснаха към нейните силно, горещо и с жажда, която превърна гнева й в слаб вик на изненада.

Целуваше я като човек, свикнал да взима, със страст и изкусност, които накараха пулсът й да се ускори и стомахът й да се присвие от възбуда. Макар и смутена от собствената си реакция, Ребека усети как омеква.

Той също го усети.

Джак зарови ръце в косата й и наведе главата й назад.

— Още първия път, когато те видях, знаех — каза той. — Никога преди не ми се беше случвало подобно нещо.

— Не те познавам — отвърна тя, но устните й още бяха топли от неговите, а тялото й тръпнеше от желание. — Не спя с мъже, които не познавам.

Той сведе глава и леко прокара зъби по гърлото й.

— Това твърда политика ли е?

— Или поне беше.

Той се усмихна и продължи да я целува.

— Ще се опознаем много бързо.

— Добре. Добре. Но не ме целувай отново. Не е прилично, след като те са долу — каза Ребека, като затвори очи и се опита да се овладее. — Джак, чакат ни за вечеря.

— Тогава ще слезем.

 

 

Настаниха се в малката трапезария, която изглеждаше очарователна с антиките и порцелановите си фигурки. Стените бяха украсени със старинни, изрисувани с цветя чинии.

— Имате прекрасен дом — усмихна се Ребека на Мери. — Толкова мило от ваша страна, че ме поканихте.

— Това е удоволствие за нас — отвърна мило Мери, като наклони глава към Ребека. — Джак никога не води приятелките си при нас.

— Така ли?

— Да, наистина — потвърди Мери с мекия си и мелодичен ирландски говор. — Видяхме онази, за която се ожени, само два пъти. Единият беше на сватбата им. Не я харесахме много, нали, Стивън?

— Стига, Мери.

— Така си беше. Тя бе доста студена според мен и…

— Печеното е великолепно, бабо.

Мери разсеяно се обърка към Джак и му се усмихна.

— Винаги си харесвал печеното ми.

— А аз се ожених за теб заради него — намигна й Стивън. — Като повечето млади мъже, тръгнах на обиколка, когато завърших университета — каза той на Ребека. — Близо до Дъблин, отседнах в малка странноприемница и се запознах с Мери. Държаха я родителите й. Влюбих се в нея над печеното и приключих обиколката си още там. Бяха ми нужни цели две седмици да убедя Мери да се омъжи за мен и да се премести в Бат.

— Преувеличаваш — възрази Мери. — Нужни ти бяха само десет дни.

— И сме женени вече шестдесет и осем години. Живяхме в Америка известно време. В Ню Йорк. Семейството на баща ми преживява доста тежки моменти. Не бяха успели да се съвземат от кризата през двадесет и девета година. Една от дъщерите ми се омъжи за американец и се установи там. Нейната дъщеря е майка на Джак.

Той се протегна и нежно погали ръката на Мери.

— Имаме четири деца, две дъщери и двама синове. А те ни дариха с единадесет внуци, после с шест праправнуци… И всеки от тях дължи живота си на Феликс Грийнфилд. Неговата смела и самопожертвувателна намеса е причина за всичко това.

— Той не е възнамерявал да се жертва — обясни Ребека. — Искал е да оживее. Бил е ужасно паникьосан, когато намерил спасителната жилетка. Мислел само как да се спаси. Но тогава видял майка ви и вас, заклещени сред отломките. А тя му се сторила толкова спокойна и красива сред целия този ужас. Притискала ви към себе си, а вие дори не сте плакал, макар да сте бил малко момченце. И Феликс не можел да ви обърне гръб.

— Помня лицето му — промърмори Стивън. — Тъмни очи, бяла кожа, омазана със сажди. Баща ми беше изчезнал. Не видях как стана или не помня. Мама никога не говореше за това. А ние паднахме, когато корабът се наклони. Тя ме държеше здраво. Изви се силно, за да ме предпази от удара в палубата. Години след това куцаше, когато беше изморена.

— Била е много смела и достойна жена — отбеляза Ребека.

— О, да, беше. Мисля, че в онзи ден смелостта й е приковала вниманието на Феликс Грийнфилд. Корабът потъваше и палубата се накланяше все повече. Феликс дръпна мама нагоре — опитваше се да ни заведе до спасителната лодка. Но корабът се наклони отново. Той се опита да ни хване — още виждам лицето му, докато викаше мама и протягаше ръка към нея, но ние паднахме във водата. Без спасителната жилетка, която Феликс ни беше дал, никога нямаше да оцелеем.

— Чудо е, че сте оцелели дори и с жилетката. Феликс твърдял, че майка ви била ранена.

— Счупи си ръката, когато паднахме във водата, а и кракът й бе изкълчен. Но не ме изпусна. Аз не получих и драскотина. Чудото бе въплътено в лицето на майка ми и Феликс Грийнфилд. Благодарение на тях, животът ми бе дълъг и продуктивен.

Джак вдигна чашата си с вино.

— А това ни води до орисниците. Ребека, споменах ли ти, че моят прапрадядо имал антикварен магазин в Бат?

Ребека потръпна.

— Не. Не си ми споменавал.

— Да, така беше — каза Стивън, като довърши печеното си. — Наследих го от дядо си. Бяхме тръгнали да посетим родителите на майка ми в Англия. Баба ми не беше добре. След като баща ми почина, останахме в Бат, вместо да се върнем в Ню Йорк. И така, аз развих интерес към антиките и започнах да си изкарвам хляба с тях в магазина на дядо ми. Още нещо, което дължа на Феликс. — Стивън остави ножа и вилицата си върху чинията и продължи: — Не мога да ви опиша колко се развълнувах, когато Джак ми разказа, че Феликс бил откраднал една от орисниците от каютата на Хенри Уайли точно преди да ме спаси. Мери, скъпа, в гостната ли ще ядем пая?

— Никога няма търпение за десерта — усмихна се Мери. — Добре, отивайте в гостната, а аз ей сега ще донеса пая.

Ребека изгаряше от желание да зададе безброй въпроси, но майка й я бе възпитала на добри маниери.

— Ще ви помогна да разчистите, госпожо Кънингам.

— О, няма нужда.

— Моля ви. Бих искала да ви помогна.

Мери изгледа Джак накриво, когато всички се надигнаха.

— Доколкото си спомням, онази, за която се ожени, нито веднъж не предложи да ми помогне.

Докато измият чиниите, Ребека научи всички подробности за бившата съпруга на Джак. Била красива, умна и руса. Американска адвокатка, която според Мери мислела повече за кариерата си, отколкото за домашното огнище. Минало дълго време, преди да се оженят, а се развели набързо и дори без разправии.

Ребека само кимаше и складираше информацията в паметта си. Беше й интересно. Всъщност умираше от любопитство да узнае всичко. Но не можеше да се съсредоточи само върху Джак заради орисниците.

Тя лично поднесе десерта и успя да удържи потока от въпроси, които я измъчваха.

— Добре възпитана — одобрително каза Мери, после се обърна към Ребека. — Майка ти сигурно е чудесна жена.

— Такава е, благодаря ви.

— А сега, ако вие двамата не довършите онова, което започнахте, и не обясните всичко на горкото дете, аз ще го направя.

— Нишки — каза Джак. — Говорехме за нишките на съдбата, нали, Ребека?

— Да.

— Малкият магазин в Бат се наричал „Браунис“. Бил открит в началото на деветнадесети век и обслужвал богатите, които идвали в Бат заради минералната вода. Често клиентите му искали да превърнат бързо и дискретно вещите си в пари в брой. Поради това стоката в магазина била разнообразна и в някои случаи — уникална. Макар и дискретен, бизнесът бил ръководен грижливо и се поддържала отлична документация. Според нея през лятото на 1883 лорд Барлоу продал няколко вещи на магазина. Сред тях била и малка сребърна древногръцка статуетка на жена с ножица в ръка.

— Мили боже!

— Дядо ми бил собственик на „Браунис“, когато Уайли тръгнал насам — продължи Стивън. — Не знам дали е бил във връзка с дядо ми относно орисницата. За първи път чух за статуетките, когато бях млад и учех занаята. Заинтересувах се от легендата и дали статуетката, закупена от „Браунис“, е била автентична. Когато чух, че Уайли притежавал една от комплекта и очевидно я носел със себе си на кораба, се развълнувах още повече.

— Но дори и статуетката, собственост на „Браунис“, да била автентична — вметна Джак, — стойността й е била намалена от факта, че първата орисница била загубена заедно с Хенри Уайли. Така че останала само интригуващата връзка с още един пътник на „Лузитания“ и легендата.

— Истинска ли е била? Къде е сега? — попита Ребека.

— Майка ми обичаше семейната история — каза Джак и се надигна, за да сложи дърва в огъня. — Бях отгледан с историята за потъването на „Лузитания“, а легендата за орисниците беше част от нея. А аз самият естествено също се интересувах от антики — добави Джак, като сложи ръка на рамото на Стивън. — Когато Анита спомена за орисниците, интересът ми към тях отново се пробуди, затова звъннах на мама и я помолих да потвърди историите, които ми беше разказвала. Те бяха достатъчни за мен, за да си уредя пътуване дотук със спирка в Коув, където да видя семейство Съливан и да посетя гроба на Феликс Грийнфилд.

Джак отиде до старинен шкаф със стъклени витрини и го отвори.

— Представи си изненадата ми, когато открих, че семейство Съливан също имат връзка с това.

Той се обърна и вдигна третата орисница.

— Тя е тук — промълви Ребека и се надигна с разтреперани крака. — Била е тук през цялото време!

— Да — кимна Джак и й я подаде. — Още откакто дядо затвори вратите на „Браунис“ преди двадесет и шест години.

Ребека задържа статуетката в ръката си, като преценяваше тежестта й и оглеждаше хладното, почти тъжно, сребърно лице. Нежно прокара пръст по плитката вдлъбнатина в левия ъгъл на основата. Там, където Атропа трябваше да се свърже с Лахезис.

— Още една нишка, още един цикъл. Какво ще правиш сега?

— Ще я взема с мен в Ню Йорк, ще преговарям с Клио Толивър за нейната, а после ще помисля как да измъкна твоята от Анита.

— Не забравяй, че първата е моя — каза Ребека, като му върна фигурката. — И аз ще дойда в Ню Йорк.

— Ще се върнеш в Коув — поправи я той. — И ще стоиш на един океан разстояние от Анита.

Ребека тръсна глава упорито.

— Ще дойда в Ню Йорк! Независимо дали с теб или сама. Проклета да съм, ако позволя ти или братята ми да свършите всичко без мен. По-добре се примири с мисълта, че няма да седя в ъгъла и да чакам мъжете да свършат работата.

— Ето, видя ли? — каза Мери, като поднесе второ парче пай на мъжа си. — Какво ти казах? Много по-добра от онази, за която се бе оженил, Джак. А сега седни и си довърши десерта, Ребека. Разбира се, че ще отидеш с него в Ню Йорк.

Мери се усмихна доволно, а Ребека седна на мястото си и набоде парче пай.

— Благодаря ви, госпожо Кънингам. Чудя се дали да се отбия в Дъблин и да си купя някакви дрехи за пътуването или да изчакам и да купя всичко необходимо в Ню Йорк. Взех си само един комплект за преобличане.

— О, ако бях на твое място, щях да изчакам. В Ню Йорк можеш да се позабавляваш чудесно с пазаруването.

— Не отиваме на разходка — рязко каза Джак.

— Не прекъсвай баба си — меко му отвърна Ребека.

— Предай се, момче — намеси се и Стивън. — Повече сме от теб.