Нора Робъртс
Море от обърнати сърца (29)

Глава 29

Сега, когато лежеше гола по корем на пода и се опитваше да възстанови дишането си, Клио реши, че връщането в апартамента на Тия и любенето на пода си струваха.

Гидиън, който в момента дишаше като риба на сухо, очевидно също нямаше оплаквания.

Ритъмът им бе наистина чудесен. Ритъм, на който Клио можеше да танцува безкрай.

Тя усети ръката му, която започна да я гали по задника, както правеше често, след като се бяха любили, и се усмихна, притиснала лице в старинния килим на Тия.

— Добре ли си? — попита Гидиън.

— Струва ми се, че част от мозъка ми е изтекла през ушите, но се надявам да ми е останал поне малко. А ти?

— Аз пък още не виждам, но се надявам, че слепотата ми е временна. Но пък нито ослепяването, нито щетите върху мозъка ти ми се виждат прекалено висока цена за това, което изпитахме.

— Голямо сладурче си.

— В подобен момент, един мъж предпочита да бъде наречен „тигър“ или някакъв друг див звяр, а не „сладурче“.

— Добре. Ти си истински мастодонт.

— Е, това ми стига. А сега би трябвало да станем и да се облечем.

— Да. Прав си.

Останаха да лежат на килима, преплели тела сред разпръснатите си дрехи.

Гидиън обичаше да я гали по бебешки гладката кожа, опъната върху стегнатите мускули.

— Чух клюката, че възнамеряваш да отвориш училище по танци или клуб.

Клио помръдна рамо леко.

— Да, мисля по въпроса.

— Значи не искаш да се върнеш към танцуването и завладяването на Бродуей?

— Никога не съм имала успех на Бродуей.

— Мисля, че си великолепна танцьорка.

— Не съм лоша — съгласи се тя. — Но човек трябва да знае кога да продължи нататък. Не искам да се превърна в окаяна дрипла, която тича от прослушване на прослушване.

— Май наистина имаш планове.

— Би могло да се каже.

Гидиън прокара пръст по гръбнака й. Клио имаше толкова красиво тяло.

— Знаеш ли, в Ирландия също имаме клубове и училища по танци.

— Без майтап? Аз пък си мислех, че имате само детелини и малки зелени феи.

— Забравяш бирата.

Клио облиза устни.

— Бих пийнала една биричка сега.

— Ще донеса, когато краката ми спрат да треперят. Коув не е толкова голям и претъпкан като Ню Йорк…

— Слава богу!

— Но е чудесно място и имаме много туристи. Не е далеч от град Корк, ако почувстваш нужда от градските тълпи и шум. А и в Ирландия много си падаме по танците и по усъвършенстването им. Нали разбираш, танцьорът е човек на изкуството, а ние гледаме на такива хора като на национално съкровище.

— Така ли?

Клио отвори очи и усети как ритъмът на сърцето й се ускорява.

— Вероятно трябва да проверя как стоят нещата.

— Мисля, че трябва да го направиш — съгласи се той и продължи да я гали. — Е, искаш ли да се оженим?

Тя отново затвори очи и се наслади на прекрасната топлина, която се разля по вените й. После завъртя глава и го погледна в очите.

— Разбира се.

Двамата се усмихнаха широко и протегнаха ръце един към друг. В същия момент вратата се отвори.

— Мили боже! Очите ми — извика Мълаки, като закри очите на Тия с ръка и затвори своите. — Толкова ли трудно ви беше да намерите леглото?

— Бързахме — обясни Гидиън, като грабна джинсите си и ги нахлузи почти до колената, преди да осъзнае, че това са джинсите на Клио. — Изчакайте една секунда.

Клио се разсмя, метна на Гидиън панталона му и навлече ризата му.

— Няма проблеми — каза тя. — Ние ще се женим.

— Ще се жените?

Тия бутна ръката на Мълаки настрани и се втурна да прегърне Клио. В бързината си почти не забеляза голия задник на Гидиън, който обуваше джинсите си.

— Това е прекрасно! Ти и Гидиън, Ребека и Джак. Двойна сватба. Няма ли да е чудесно?

— Добра идея — съгласи се Клио и погледна Мълаки, който се бе вторачил в тавана. — Няма ли да ме поздравиш и да ме приветстваш с добре дошла в семейство Съливан?

— Добре, но облечи нещо. Не мога да те приветствам гола.

— Не съм съвсем гола — възрази Клио и се приближи към него, издокарана в ризата на Гидиън. — Е, господин Глава на семейството, какво ще кажете?

Мълаки погледна надолу, видя с облекчение, че ризата беше закопчана, хвана главата на Клио и я целуна по двете бузи.

— Изборът на Гидиън е прекрасен. Аз самият не бих могъл да се справя по-добре. А сега, много те моля, обуй някакъв панталон.

— Благодаря, ще го направя. Но имам нужда да си поприказвам с Тия една минута.

— Трябва да ви разкажем за Анита и за предстоящите събития.

— Само пет минути — прошепна Клио. — Моля те. Заведи брат си на покрива и изпушете по една цигара по мъжки.

— Пет минути — съгласи се Мълаки и махна на брат си. — Хайде на покрива.

— Имам нужда от риза.

— Няма да взимаш ризата, с която е облечена Клио. Ще ми докараш някой инфаркт. Якето ти е достатъчно.

Гидиън се подчини и облече якето си на голо.

— Още не съм я целунал — каза той и го направи толкова страстно, че Мълаки отново се вторачи в тавана. — Е, скоро ще се върна.

— Разчитам на това.

Когато вратата зад тях се затвори, Клио въздъхна.

— Уха, кой ли би си помислил? — възкликна тя, като се приближи до Тия и се отпусна на пода. — Седни.

Изпълнена с любопитство, Тия се настани на пода срещу нея.

— Нещо не е наред ли?

— Не. Със сигурност не. Но не плачи, защото и аз ще се разцивря. Исках само да ти кажа… О, по дяволите, сигурно и бездруго ще се разрева. Така че — пое си дълбоко дъх тя, — мислех си разни неща. Нужно ми е повечко време, защото не съм умна като теб.

— Не съм чак толкова умна.

— Разбира се, че си умна, Тия. При това много умна.

— Така ли?

— Да. Схващаш всичко. Виждаш връзките и пластовете и всичките му там неща. Та това е едно от нещата, за които си мислех. Ако не бяха орисниците, ние с теб нямаше да седим заедно на пода сега. Никога не сме се въртели в едни и същи кръгове. Но си мисля за онова, което се случи с Мики, и ми е адски трудно. Чувствам се виновна, защото съм щастлива. Знам, че е глупаво — каза тя. — И работя по въпроса. Но ми се струва, че всичко прилича на нещата, за които ти говореше. За съдбата и нишките.

— Да. Лахезис.

— Да, моята орисница. Никога не съм смятала, че съдбата ми ще е такава. Да имам приятелка като теб и човек като Гидиън, който да ме обича. И останалите също. Истинско семейство. Никога не съм вярвала, че ще получа нещо такова и не възнамерявам да го прецакам.

— Разбира се.

— Преди съм правила безброй грешки. Вярвах, че така ми е писано. Странно ми е като си помисля, че на шестнадесет години гепих чифт джинси и подправих теста по история, за да стигна дотук — гола на килима ти и потънала в сълзи, тъй като на покрива има един страхотен тип, който ме обича.

Клио отметна коса назад и преглътна сълзите си.

— Май ще трябва да си обуя панталона, преди Мълаки да се върне и да ослепее.

Тя се протегна към джинсите си и спря за момент.

— Има още нещо. Чудех се дали ще се съгласиш да ми станеш кума.

— О, Клио! — извика Тия и я прегърна. — С удоволствие. Толкова съм щастлива. Толкова се радвам за теб.

— Господи — подсмръкна Клио. — Чувствам се като хлапе.

 

 

Точно в седем и половина Анита влезе в „Жан-Жорж“. Макар и облечена безукорно в тоалет на Валентино, тя не си направи труда да кара жертвата си да чака.

Анита погледна към бара и забеляза, че Джаспър си е на мястото. Усмихна се на себе си, когато си помисли, че това бе последното ядене на Мълаки Съливан.

Копелето си мислеше, че я е стиснало за гърлото. Нареждаше й да се срещнат в този изискан ресторант, пред очите на стотици хора, за да й съобщи условията си. Е, щеше да го изтърпи до кафето и десерта, а после той щеше да разбере кой държи козовете.

Поздравиха я по име и я отведоха до масата до прозореца, където Мълаки вече я чакаше. Анита забеляза, че той разумно бе седнал с гръб към стената. Не че това щеше да му помогне.

Той стана, пое ръката й и я поднесе към устните си.

— Анита. Изглеждаш прекрасно… за съскаща усойница.

— А ти се справяш добре за второкласен екскурзовод с мания за величие.

— Е, да приключваме с любезностите — каза той, като седна на мястото си и махна на келнера да им сипе от шампанското, което ги чакаше в кофичката с лед. — Стори ми се подходящо да проведем срещата си в това приятно заведение. Все пак, не е нужно деловите срещи да са в неудобна обстановка.

— Не си довел малката си курва.

Той опита шампанското и го одобри.

— Коя малка курва имаш предвид?

— Клио Толивър. Изненадваш ме. Мислех, че имаш по-добър вкус. Тя е само една долна курва.

— Не бъди ревнива, скъпа. В курвенско отношение тя не може да ти стъпи на малкия пръст.

Сервитьорът се прокашля и продължи да се преструва на глух по рождение.

— Бихте ли искали да ви съобщя специалитетите за вечерта?

— Разбира се — усмихна се Мълаки и се облегна назад.

Изслуша келнера внимателно и поръча щедро за двама им.

— Приемаш много неща за даденост — каза Анита студено, когато останаха насаме.

— Вярно е.

— Влязъл си в дома ми.

— Някой е влизал в дома ти? — ухили се той широко. — Ами тогава, извикай полицията. Чудя се дали ще им кажеш какво е било взето.

Докато Анита беснееше мълчаливо, той се протегна за куфарчето си.

— Мислех, че може да поискаш да видиш трите красиви сребърни дами заедно — каза той, като й подаде голямата цветна снимка, която сестра му бе направила преди няколко часа. — Великолепни са, нали?

Яростта я задавяше, а алчността я накара да затрепери.

— Какво искаш?

— О, много неща. Дълъг и щастлив живот, вярно куче. И ужасно много пари. Но не би трябвало да обсъждаме това на празен стомах. Имам и индивидуални снимки, ако искаш да ги разгледаш. Искам да си сигурна, че ще получиш онова, за което плащаш.

Анита разгледа всяка снимка и реши, че ще го накара да страда безумно, преди да го убие. Тя остави снимките в скута си, когато им сервираха ордьоврите.

— Как проникна в къщата ми? И в сейфа ми?

— Надценяваш един прост второкласен екскурзовод. Но пък и оценката ти може да не е правилна — все пак не си ходила на обиколка със „Съливан Турс“. А ние се гордеем с малкия си семеен бизнес.

Анита набоде гъба на вилицата си.

— Може би трябваше да тръгна след майка ти.

Макар кръвта му да застина, Мълаки се усмихна.

— Тя ще те хапне на закуска и ще поднесе остатъците на котката на съседите. Но да не се отнасяме на лични теми. Зададе ми въпрос. Искаше да знаеш как си върнах онова, което открадна от мен.

— И аз не мислех, че ще се обадиш на полицията.

— Улесних те, няма спор. Глупаво от моя страна. Повярвах, че си почтена и уважавана делова дама и ти дадох орисницата за проверка и оценка. Е, научих си урока — отвърна Мълаки и опита от раците. — Преценката ти беше съвсем правилна. Как можех да отида при властите и да обвиня известната собственичка на „Антики Морнингсайд“, че е откраднала от клиент? При това е откраднала нещо, за което се смята, че лежи на дъното на Атлантическия океан. А сега — продължи той, докато келнерът доливаше чашите им, — изглежда, че ти си в същото положение. Трудно е да се оплачеш, че си загубила нещо, което въобще не би трябвало да е у теб.

— Не би могъл да се добереш до статуетката, нито пък до „Морнингсайд“ без помощ.

— Ще те оставя да се чудиш по този въпрос. И ще разбереш, че имам приятели. Между другото, Клио ти изпраща много поздрави. Е, не са изпълнени с много обич. Само си помисли, ако й беше платила исканата цена и беше сключила почтена сделка, сега щеше да си на моето място.

Той се наведе към нея и я погледна ледено.

— Човекът, когото уби, се казваше Майкъл Екс. Приятелите му го наричаха Мики. Клио не спира да тъгува за него. Имаш голям късмет, Анита, че все пак я убедих да преговаряме с теб.

Анита бутна ордьовъра си настрани и взе чашата с шампанско.

— Служителят ми, бившият ми служител, имаше инструкции само да получи информация. Но се е унесъл. Не е лесно да намериш компетентни помощници.

— А ти самата беше ли унесена, когато вкара няколко куршума в бившия си служител?

— Не — отговори спокойно тя, като го наблюдаваше над кристалната чаша. — Натиснах спусъка с напълно твърда и спокойна ръка. Разумно ще е да запомниш това и да разбереш как се разправям с хората, които ме разочароват.

Тя взе куфарчето му и прибра снимките вътре.

— Мога ли да задържа това?

— Разбира се. Ще ти кажа какво разбрах. Според теб, два човешки живота не са висока цена за онова, което искаш. Сигурен съм, че и цената, която аз искам, няма да ти се стори прекалено висока.

— И каква е тя?

— Десет милиона долара в брой.

Анита се засмя небрежно, макар пулсът й да се ускори. Толкова малко пари! Този човек беше абсолютен глупак. На търг цената щеше да е поне двойна. И много по-висока при подходяща реклама.

— Наистина ли мислиш, че ще ти платя десет милиона долара?

— Да. Така мисля. По три за всяка от сребърните дами и един заради приятелството ни. Е, надявам се, сега разбираш, че цената, която Клио ти е поискала, преди да наредиш да пребият приятеля й до смърт, е била изключително изгодна. Такава оферта не се среща всеки ден. О, ето и черешката върху сладоледа — добави Мълаки, като разчупи хлебчето си. — Мики е знаел къде е орисницата и е имал възможност да я вземе. Какво ти говори това, Анита?

Тя стисна чантата си и си представи как вади пистолета и го изпразва в самодоволното лице на Мълаки Съливан.

— Говори ми, че господин Дубровски си получи онова, което заслужаваше. Отсега нататък сама ще се грижа за… преговорите.

— Тогава трябва да ти кажа, че цената, която искаме, не подлежи на преговори. Така че, нека не разваляме чудесния обяд с пазарлъци. Смятахме да искаме много повече и да те принудим да преговаряш, но пък изминахме прекалено дълъг път, за да сме дребнави, нали? Ти искаш статуетките, а аз ги притежавам. И цената им е десет милиона.

Мълаки захапа намазаното с масло хлебче.

— Ще ги продадеш с добра печалба, а „Морнингсайд“ ще си направи невероятна реклама. Ти също. Всички ще спечелим.

— Дори и да се съглася с цената, толкова пари в брой…

— Само в брой или чрез електронен трансфер. По-просто е, а и няма да се разправяме с бумащина. Ще ти дам два дни да уредиш всичко.

— Два дни? Това е…

— Достатъчно време за умна жена като теб. Четвъртък. Единадесет часа. Прехвърляш парите в сметка, която ще ти съобщя тогава. След като получа парите, ще ти предам Лахезис и Атропа.

— И аз би трябвало да ти се доверя, че ще изпълниш своята част от сделката?

Той стисна устни.

— Това е проблем, нали? Все пак, аз ти се доверявам, че ще уредиш трансфера, а няма да изпратиш ротвайлерите си да ми прегризат врата и да вземат статуетките от студените ми, мъртви ръце. Ще направим размяната на обществено място. В обществената библиотека на Ню Йорк. Сигурен съм, че си чувала за нея. Онази на Пето авеню и Четиридесета улица. С огромните мраморни лъвове отпред. В библиотеката има великолепна секция за митологията. Това ми се струва най-подходящото място.

— Нуждая се от време да си помисля, а и от начин да се свържа с теб.

— Имаш време до единадесет часа в четвъртък. Що се отнася до връзката ти с мен, нямаш нужда от такава. Това са условията. Ако не ти харесват, със сигурност някой друг ще ги одобри. Например „Уайли“. Библиотеката, читалнята на третия етаж. Извини ме за момент, скъпа. Налага се да отида до тоалетната.

Мълаки излезе през вратата, която водеше към тоалетните и бара, и продължи напред, като остави Анита да плати сметката.

— Мина добре — промърмори той в микрофона, закрепен отвътре на ревера му.

— Достатъчно добре — съгласи се сестра му. — Ще те вземем на източния ъгъл. Клио иска да си наясно с разочарованието й, че не остана в ресторанта докрай.

Мълаки се засмя и тръгна към ъгъла. В същия момент усети острия връх на нож близо до бъбрека си.

— Продължавай напред, приятел — каза Джаспър тихо и стисна ръката на Мълаки. — И не забравяй, че мога да мушна ножа в теб, да си отрежа една пържола и никой наоколо дори няма да забележи.

— Ако се стремиш към онова, което е в портфейла ми, ще бъдеш ужасно разочарован.

— Ще отидем до една кола на следващата пресечка, а после до приятно, тихо местенце, подготвено специално за теб. И ще си поговорим приятелски.

— Нямам нищо против да си побъбрим. Но защо просто не намерим някой бар, където да го направим?

— Казах ти да продължиш напред.

Мълаки стисна зъби, за да сподави вика си, когато ножът се плъзна през сакото и ризата му и се заби в него.

— Трудно ще ми е да вървя, ако продължаваш да ме бодеш с нож.

— А това — мило каза Гидиън, като застана зад тях, — е сериозна дилема. Ако намушкаш брат ми, ще те застрелям като куче. Но пък не мисля, че някой ще е доволен от подобно развитие на нещата.

— Застреляй го и бездруго. Съсипа ми най-хубавия костюм.

— Това не ми се вижда съвсем справедливо. Ти как мислиш, Джак?

— Ако му пръснеш червата из улицата, хората от чистотата ще си имат доста работа. А това означава, че ще се наложи да плащам по-високи данъци — отговори Джак и вдигна ръка, като се обърна към Джаспър. — Но ако не отдръпнеш ножа от приятеля ми и не ми го подадеш внимателно, ще бъда готов да платя по-високите данъци.

Този път, когато ножът се плъзна по него, Мълаки въздъхна.

— Мамка му, защо се забавихте толкова?

— Дай и тежкото оръдие — усмихна се жизнерадостно Джак, като прегърна Джаспър приятелски, измъкна пистолета изпод сакото му и го прибра в джоба си.

— Добре ли си, Мъл?

— О, страхотно — отвърна той и притисна ръка към кървящата си страна. — С какво, по дяволите, щеше да го застреляш?

Гидиън му показа инхалатора на Тия, който бе притиснал в гърба на Джаспър.

— О, идеално. Дължа шибания си живот на хипохондрията.

Мълаки забеляза буса, завъртя се към Джаспър и му се ухили зловещо.

— Е, сега вече ще проведем кроткия си, приятелски разговор — каза той, като отвори задната врата и се качи вътре.

Тия се хвърли към него, като хлипаше и повтаряше името му, но той вдигна ръка.

— Само секунда — каза той. — Първо трябва да свърша нещо.

Веднага щом бутнаха Джаспър в буса, той се засили и го фрасна с юмрук в лицето.

— О, това е страхотно! — изстена Мълаки и разкърши пръсти. — Счупената ръка ще отвлече мислите ми от факта, че кървя до смърт.

Ужасена, Тия го настани на една от седалките.

— Клио, карай към дома на Джак. А ти не позволявай на този гаден тип да помръдне — заповяда тя на Гидиън. — Джак, имаш ли аптечка тук?

— В жабката.

— Ребека?

— Вадя я.

Въпреки болката, когато Тия свали сакото му, Мълаки й се ухили весело.

— Ти си истинско чудо! Дай една целувка.

— Стой мирно — сгълча го тя и, макар да й се зави свят, когато видя кръвта по ризата му, тя я разкъса и хвърли убийствен поглед към Джаспър, който седеше овързан и със запушена уста в задния ъгъл на буса. — Би трябвало да се срамуваш от себе си — гневно му каза тя.

 

 

— Той трябва да отиде в болница. Трябва да го види лекар — настоя Тия, докато се разхождаше нервно из всекидневната на Джак и кършеше ръце. — Раната е ужасно дълбока. Ако Джак и Гидиън не се бяха появили навреме… Ако този човек беше вкарал Мълаки в колата си…

— Ако прасето имаше две глави, щеше да има и два мозъка — каза Айлин, като й подаде чаша с щедро количество уиски. — Изпий това.

— О, ама аз всъщност не пия. И уиски… Е, понякога съм пийвала малка глътка преди някоя лекция… Но не е…

— Тия, успокой се.

При заповедта на Клио, Тия потръпна, кимна, взе чашата и я обърна на един дъх.

— Браво! Добро момиче — одобрително каза Айлин. — А сега седни.

— Прекалено съм нервна, за да седя. Госпожо Съливан… Айлин, не мислиш ли, че той трябва да отиде на лекар?

— Ти го превърза чудесно. Момчето е получавало и по-лоши рани, докато се биеше с брат си. Ето, Ребека ти донесе чиста риза.

— Чиста… — Тия объркано погледна надолу и видя размазаната по ризата си кръв. — Ох! — изстена тя и очите й се подбелиха.

— Не. Не прави такива работи сега — бързо каза Айлин и я бутна в едно кресло. — Една жена, успяла да превърже идеално някого в движещ се бус, не може да припадне от вида на малко кръв. Не си толкова глупава.

Тия премигна, за да проясни зрението си.

— Така ли?

— Точно така, скъпа — отговори Клио. — Справи се чудесно. Имам предвид, наистина можеш да сриташ нечий задник.

— Беше великолепна — съгласи се Ребека. — Ето, преоблечи се, а аз ще накисна хубавата ти блуза и ще се опитам да премахна петната от кръвта.

— Мислите ли, че ще го бият? — зачуди се Тия.

— Гадния, грозен тип ли? — попита Клио, като подаде изцапаната блуза на Ребека. — Надявам се да го направят.

 

 

На долния етаж обсъждаха този въпрос разгорещено, докато Джаспър седеше вързан на един стол и слушаше спора им.

— Аз казвам да го сритаме в задника, да му счупим няколко кости и тогава да говорим с него.

Джак поклати глава, взе чука, който Мълаки размахваше, и го остави настрани.

— Трима срещу един. Не ми се вижда съвсем честно.

— А защо трябва да играем честно? — престори се на ядосан Мълаки, после се приближи към Джаспър и срита стола му. — Той честен ли беше, когато ме намушка насред улицата?

— Мъл е прав, Джак — обади се Гидиън, като взе няколко фъстъка от купата на плота и ги лапна. — Копелето ръгна цял нож в брат ми, който не беше въоръжен. А това не е честно. Хайде да оставим Мълаки да го наръга. Не смъртоносно, просто едно хубаво мушване, за да изравним резултата.

— Да. Я виж това — вдигна ръка Мълаки и показа превръзката около кръста си. — Ами костюма ми? Ризата също. Огромни грозни дупки и в двете, както и в самия мен.

— Знам, че си разстроен и не те обвинявам за това. Но човекът просто си вършеше работата. Нали така? — каза Джак, като отвори портфейла на Джаспър, за да види името му. — Нали така, Марвин?

Марвин въздъхна тежко зад превръзката си.

— Е, работата му е гадна — каза Мълаки. — Според мен, един хубав бой е само риск на професията.

— Хайде да опитаме така. Нека първо поговорим с копелето. Да видим дали ще ни сътрудничи. А ако не си доволен — Джак потупа Мълаки по рамото, — тогава ще го пребием.

— Аз ще съм първи. Искам да счупя пръстите на ръката, с която ме намушка. Бавно. Един по един.

Мъжете се спогледаха, после се обърнаха към Джаспър, който бе ококорил очи ужасено, и се ухилиха доволни, че си бяха изиграли ролите добре.

Джак се приближи към Джаспър и свали кърпата от устата му.

— Добре, схвана вече картинката, нали? Приятелите ми искат да си откъснат по едно парче от теб. Аз съм привърженик на демокрацията, но мнозинството печели. Ако искаш да избегнеш гласуването, ще ни сътрудничиш. В противен случай ще ги оставя да правят с теб каквото си искат, а после ще те изхвърлим пред вратата на Анита. А тя със сигурност ще те довърши. Гид? Пусни му онази част от касетата, където Анита обяснява на Мъл как се справя със служителите, от които е недоволна.

Гидиън отиде до касетофона и го пусна. Гласът на Анита, леден като смъртта, изпълни стаята и обясни колко приятно е да вкараш няколко куршума в някого.

— Ще й предоставим тази възможност и с теб — увери го Джак. — Ние тримата можем да ти причиним болка, но не сме убийци. Ще оставим тази част на експерта.

— Какво, по дяволите, искате?

— Ще ни кажеш всичко, което знаеш. Недей да пестиш подробностите. А когато му дойде времето, ще разкажеш всичко на един мой приятел, който случайно е ченге.

— Да не мислите, че ще говоря с ченгетата?

— Видях досието ти, Марвин. Няма да ти е за първи път. Но засега никой не те е обвинявал в убийство. Искаш ли да дадеш на Анита възможност да изкриви нещата и да хвърли върху теб вината за убийствата на Дубровски и Майкъл Екс? — попита Джак и изчака малко. — Тя ще направи точно това, ако не я изпревариш. А и ще имаш подкрепата ни. Или пък ние просто ще се оттеглим и ще я оставим да постъпи с теб, както с Дубровски.

— По-добре затвор, отколкото морга — обади се Мълаки. — Трябва да знаеш, че записахме и нашия малък танц на тротоара. С лекота ще го предадем на полицията, но ти няма да имаш предимството, че си отишъл при тях с… Каква беше думата, Джак?

— Разкаяние. Разкаяние и желание за сътрудничество.

— Точно така. Та няма да имаш това предимство. А Анита ще е свободна и пълна с пари. Колко време мислиш, че ще й е нужно да наеме човек, който да те очисти зад решетките?

— Искам сделка — облиза устни Джаспър. — Искам имунитет.

— Ще трябва да обсъдиш този въпрос с моя приятел със значката — каза му Джак. — Сигурен съм, че той ще се съгласи да вземе предвид желанията ти. А сега — добави той, като махна на Гидиън да включи касетофона, — хайде да си поговорим за това какво е да работиш за Анита Гай.

 

 

Анита лежеше във ваната, пълна догоре със сапунени мехурчета, и си представяше как в момента обработват Мълаки. На сутринта, след като беше имал достатъчно време да помисли, а и да страда, тя щеше да се отбие да го види. Той щеше да й съобщи къде държеше орисниците, както и Клио Толивър. После щеше да потвърди дали подозренията й са правилни и дали Джак или някой от друг от компания „Бърдит“ му бе помогнал да се справи с охранителната й система.

А после щеше да се разправи с всички тях. Лично.

Светлината от свещите потрепваше успокояващо върху затворените й клепачи. Личният й телефон иззвъня и Анита бързо протегна ръка към него.

— Да?

— Трябва да ти се извиня, че си тръгнах толкова бързо.

Гласът на Мълаки я накара да скочи стреснато. Вода и сапунена пяна се разплискаха и потекоха по пода.

— Беше много грубо от моя страна — продължи той. — Но имах спешен ангажимент. Е, все пак очаквам с нетърпение да те видя в четвъртък. Единадесет часа. Не забравяй! О, още нещо. Господин Джаспър ме помоли да ти предам, че напуска.

Когато линията прекъсна, Анита изрева вбесено и метна телефона яростно. Той се разби в огледалото.

На сутринта, когато прислужницата дойде да почисти, тя зацъка с език и си помисли за седемте години лош късмет.