Нора Робъртс
Море от обърнати сърца (19)

Глава 19

Мълаки реши, че нищо няма да бъде решено по време на това първо, неорганизирано събрание. Нуждаеха се от време, за да уточнят всичко. И както Тия посочи, от време да определят посоката и целите си.

Както винаги, умната и прекрасна доктор Марш формулира проблема веднага. Шестте човека, събрани в апартамента й, имаха различен стил на действие, макар и една и съща цел.

А външната сила, Анита Гай, действаше сама в името на една цел.

За да спечелят, трябваше да обединят шестте си личности в едно цяло. А това изискваше нещо повече от сътрудничество. Нужно бе доверие.

След като все пак трябваше да започнат отнякъде, Мълаки реши да проучи новия елемент.

Джак Бърдит.

Не му харесваше много начина, по който този човек гледаше сестра му, затова възнамеряваше да постави на мястото им личните отношения и да ги разграничи от работата.

Освен това Тия изглеждаше доста ентусиазирана. Според него й беше нужно да прекара известно време насаме със себе си. Следователно, първата задача бе да опразни апартамента й и да й осигури малко спокойствие.

— Всички трябва да помислим по въпроса — каза той и макар да не повиши глас, бъбренето замря.

Джак забеляза този факт и го маркира в паметта си.

— От моя страна няма проблеми — отвърна Джак и стана. — А междувременно, имам нещо за теб, Тия.

— Нещо за мен?

— Приеми го като подарък за домакинята. С благодарности за китайската храна.

Той бръкна в чантата си и извади телефон.

— Обезопасен е — каза Джак. — А след като го включа, линията също ще бъде обезопасена. Можеш да я използваш, за да се обаждаш и да приемаш обаждания, които не искаш да бъдат чути от нашите подслушватели. Предполагам, не е нужно да ти казвам да не даваш номера на всекиго.

— Не. Но не трябва ли телефонната компания да… Няма значение.

Той й се ухили.

— Къде искаш да го включа?

— Не знам.

Тя разтърка чело и се опита да мисли. Кабинетът й беше зает, тъй като Клио се нуждаеше от него за спалня. А й се струваше ужасно егоистично да го сложи в собствената си спалня.

— В кухнята — реши накрая тя.

— Добър избор. Ще се погрижа за това. Ето ти номера — добави той, като извади малка картичка от джоба си.

— Трябва да го запаметя, а после да изям хартийката, нали?

— Права сте, докторе — ухили се той, като вдигна чантата си и тръгна към кухнята. — Струва ми се, че тук е доста претъпкано. А у нас има достатъчно място. Ребека е отседнала при мен.

— Наистина ли? — с опасно мек глас попита Мълаки.

— Престани — измърмори Ребека тихо.

— Мога да приема още хора, стига някой да иска да се премести.

— Аз ще дойда — скочи Клио, като внимаваше да не поглежда Гидиън.

Но Джак го погледна и видя изненадата и гнева му.

— Чудесно. Приготви се. Няма да се бавя дълго.

— Нямам много багаж — каза Клио и се усмихна на Тия. — Сега най-после ще можеш да си вършиш работата спокойно.

Тя влезе в кабинета, а Мълаки погледна сестра си вбесено. Ребека се прозя небрежно.

— Мислиш ли, че ще ти позволя да тръгнеш с някакъв мъж по този начин? — попита Мълаки.

— И какъв е този начин, Мълаки?

Ребека запърха с мигли кокетно, но очите й бяха леденостудени.

— Ще видим тази работа — скочи той и влезе в кухнята след Джак. — Искам да поговоря с теб — каза му той.

— Усетих. Само ме остави да се погрижа за това.

Мълаки се намръщи и се вгледа как работи. Нямаше представа какво прави този тип с малките инструменти, но очевидно Джак беше наясно.

— Подай ми малката отвертка от комплекта — помоли го Джак.

— В стената ли ще го завинтиш? — изненада се Мълаки, като му подаде отвертката. — Тия няма да се зарадва на това.

— Малки жертви, големи резултати. Тя вече се примири с много повече, отколкото няколко дупки в стената.

Джак нагласи телефона, включи го, извади от чантата си нещо, което приличаше на миниатюрен компютър, и набра няколко номера.

— Можеш да го използваш, за да се свържеш с майка си — любезно каза Джак. — Но не бих споменал на доктор Марш, че телефонната компания няма да получи пари за проведените разговори. Телефоните на майка ти са чисти. Или поне бяха, когато ги проверих. Показах й какво да търси и тя ще проверява два пъти дневно. Тя е умна жена. Не мисля, че ще успеят да я надхитрят.

— Бързо си създаваш впечатление.

— Да. Това е готово. Обади се на някого — добави той и прибра инструментите си.

— Защо тогава не се оттеглим в кабинета ми? — предложи Мълаки и извади две бири от хладилника.

От мястото си на канапето, Ребека виждаше ясно разигралите се драми. Двамата й ядосани братя изчезнаха в различни посоки. Гидиън влезе в малката стая след Клио и затръшна вратата след себе си. Мълаки излезе от апартамента заедно с Джак.

— Май всички тръгнаха да се разправят и ни зарязаха — каза тя, като се протегна, прозя се отново, изморена от дългия полет, и се усмихна на Тия. — Ще ти помогна да пооправим хаоса, който сътворихме в дома ти. А ти ще ми разкажеш какво става между брат ми и Клио, а също и между другия ми брат и теб.

Тия се огледа стреснато.

— Не знам откъде да започна.

— Избери си място — посъветва я Ребека. — Аз съм добра в разтребването.

 

 

— Какво искаш да кажеш с това „аз ще дойда“? — попита Гидиън.

— Разумно е — отговори Клио, докато пъхаше дрехите си в торбата. — Тук е претъпкано.

— Не чак толкова претъпкано.

— Достатъчно, за да те накара да спиш на проклетия покрив — отвърна тя, като вдигна чантата на кушетката и се обърна към него. — Слушай, готин, ти не искаш дори да ме видиш. Показа ми го съвсем ясно. Така че, ако изчезна оттук, и за двама ни ще е по-лесно.

— Толкова ли е лесно за теб? Човекът казва, че у тях има място и ти веднага скачаш.

Страните й пребледняха, а очите й запламтяха.

— Майната ти.

Тя грабна чантата си, но Гидиън също я хвана. В продължение на десет секунди всеки я дърпаше към себе си.

— За какъв ме взимаш?

— Не знам.

Въпреки съветите на Мълаки, Клио не възнамеряваше да използва в борбата с Гидиън сълзи и сега, когато те замъглиха зрението й, побесня.

— Но знам ти за каква ме взимаш! Лъжкиня и мошеничка. При това евтина.

— Не е вярно. По дяволите, Клио, ядосан съм ти. Имам право да бъда ядосан.

— Добре. Бъди си ядосан. Не мога да те спра. Но не е нужно да ме тормозиш с това всеки ден. Оплесках нещата. Съжалявам. Край на историята.

Тя го бутна, за да вземе чантата си, но той я хвана за ръцете здраво.

— Не плачи. Не исках да те карам да плачеш.

— Пусни ме — извика тя, като се опита да преглътне сълзите, които обаче се стекоха по страните й. — Няма да се унижавам, за да постигна своето.

— Не плачи — повтори Гидиън и я притегли към себе си. — Не си отивай — помоли я той и я залюля в ръцете си. — Не искам да отиваш. Не искам да ме оставяш.

— Това няма да доведе доникъде.

— Остани — отново помоли Гидиън и потърка бузата си в нейната. — И ще видим какво ще стане.

Тя въздъхна и облегна глава на рамото му. Беше й липсвало. Господи, тази връзка й липсваше толкова силно, че чак сърцето я болеше.

— Не трябва да се разтапяш от женските сълзи, готин. Не ставай балама.

— Остави ме аз да се тревожа за това. Хайде, хайде.

Той целуна нежно мократа й страна, после впи устни в нейните.

Нежността на целувката я накара да затрепери. Дори когато стана по-страстна, тя бе изключително топла и мила, без бурната страст, която Клио очакваше и разбираше.

За първи път в живота си тя стоеше абсолютно безпомощна, а един мъж имаше пълна власт над нея. Над сърцето, тялото и ума й.

Това я ужаси. И изпълни с радост.

— Не бъди мил с мен — каза тя, като затвори очи и скри лице в рамото му. — Пак ще оплескам нещата.

Гидиън си помисли, че Клио далеч не бе толкова сурова, за колкото се представяше. Не беше и толкова самоуверена.

— Позволи ми за това аз да се тревожа. В момента ти трябва да направиш само едно — добави той.

— Какво?

Той й се усмихна.

— Да разопаковаш багажа си.

Клио подсмръкна, после реши да се заяде с него.

— Така ли постигаш онова, което искаш? Като си мил и любезен?

— Стига, Клио.

Гидиън погали лицето й нежно и видя как тревогата се възвръща в дълбоките й, тъмни очи. Нямаше нищо против. Щом се тревожеше, значи мислеше за него.

— Красива си. Ужасно красива. Това определено ме разсейва. Разопаковай — повтори той. — А аз ще съобщя на Бърдит, че оставаш тук. С мен — добави той. — Ти си с мен, Клио. А това е нещо, с което и двамата трябва да свикнем.

 

 

Джак се огледа внимателно, когато излязоха на покрива. Помисли си, че оттук имаше само един изход. А това превръщаше района или в капан, или в стабилна защита. Май щеше да е разумно да вземе някои мерки.

Ако човек не очакваше войната, винаги губеше битката.

— Страхотна гледка — отбеляза той.

— Имаш ли цигари?

— Не, съжалявам. Никога не съм пушил.

— А аз ги отказах — сви рамене Мълаки. — Преди известно време. Но сега съжалявам. Е, хайде тогава, първо да си изясним нещата.

— Имаш предвид Ребека, нали?

Мълаки кимна.

— Точно така. Тя въобще не би трябвало да е тук, но след като е, не може да живее при теб.

— „Не трябва.“ „Не може“ — каза Джак и се облегна на парапета. — Ако използваш често тези думи, когато говориш с нея, сигурно имаш доста белези.

— Вярно е. Нашата Бека е доста упорито създание.

— И много умна. Харесвам това. Харесвам и лицето й — добави Джак, приковал очи в Мълаки. — Харесвам целия пакет. А това е проблем за теб, тъй като ти е сестра. — Джак отпи от бирата и продължи: — Аз също имам сестра, така че те разбирам. Моята изчезна и се омъжи за някакъв тип, въпреки че според мен въобще не трябваше да знае какво е това секс. Вече има две деца, но ми е приятно да си мисля, че ги е намерила под някой малинов храст. Вероятно под същия, под който мама е намерила нас.

Мълаки развеселено пъхна ръце в джобовете си.

— Да не би да отглеждаш малини в апартамента си?

— Почакай да ти обясня. Ребека зае спалнята за гости. Изборът си беше неин. И ще остане така. Обещах на майка ти, че ще се грижа за нея. Не се отмятам от думата си, особено дадена на човек, когото уважавам.

Мълаки се замисли и откри с изненада, че е спокоен. А още повече се изненада, когато осъзна, че вярва на Джак и думата му.

Може би в крайна сметка щяха да успеят да създадат единна група.

— Май това ме спасява от кървава битка с Ребека — каза той. — Но си остава фактът, че тя е импулсивна, дебелоглава и…

— Влюбен съм в нея.

Мълаки се ококори.

— Господи, човече, доста бързо!

— Нужен ми беше само един поглед и тя го знае. А това й дава предимства — каза Джак. — Предимства, които е готова да използва, ако й вършат работа.

— Така е — съгласи се Мълаки със съчувствие в гласа. — Наистина имаш проблем.

— Това, което тя не знае, а и аз самият още не съм разбрал, е какво ще направя по въпроса. Не съм фаталист. Вярвам, че ние, хората, караме влака.

— Аз също — отговори Мълаки, като се замисли за Феликс Грийнфилд, Хенри Уайли и слънчевия следобед през май. — Но невинаги избираме маршрута.

— Какъвто и да е маршрутът, ние държим лоста за управлението. Ако беше другояче, щях да повярвам, че онези статуетки имат нещо общо с това, което ми се случи, когато погледнах Ребека. Но тъй като не вярвам, мога само да кажа, че съм влюбен в сестра ти. Престани да се тревожиш, че ще позволя на някого да я нарани. Включително и самият аз. Това достатъчно ли ти е?

— Просто ще седна тук за минутка — отвърна Мълаки, отпи замислено, после остави бутилката на малката желязна масичка до стола си и погледна Джак. — Баща ни почина, а аз съм най-възрастния, затова на мен се пада отговорността да те попитам… — Той замълча и прокара ръце през косата си. — Знаеш ли, просто не съм готов за това. Хайде да проведем разговор номер две някой ден по-нататък.

Джак надигна бирата си.

— Няма проблеми от моя страна.

— Готин си. Наистина. Така че, хайде да поговорим по друг въпрос. Орисниците.

— Досега ти си отговарял за това.

Мълаки се облегна назад и повдигна вежди.

— За нас това е семеен въпрос, Джак.

— Не съм казал нищо друго. Ти отговаряш. Винаги когато има някакъв проблем, останалите търсят разрешението му от теб. Това се отнася и до Тия. Вероятно и до Клио, макар че тя е доста дива.

— Имала е сериозни проблеми, но е свястна. Имаш ли проблем с начина, по който стоят нещата?

— Можеше да имам, но останах с впечатлението, че знаеш как да се справиш и как да накараш всеки да даде максималното от себе си. Знам какви са моите сили. Нямам нищо против да изпълнявам заповеди, Съливан, ако съм съгласен с тях. А и нямам нищо против да ти кажа да вървиш на майната си, ако не съм съгласен. Важното е, че съм ти длъжник. Феликс Грийнфилд — обясни той, — а и искам орисниците. Ще ви помогна, така че накрая всички да получим онова, което искаме. Следващото в списъка ми — добави той. — Струва ми се прекалено несериозно да държим орисницата на Клио в хладилника на Тия. Апартаментът ми има най-добрата охранителна система, която може да се купи с пари. Искам да прибера в сейфа си и двете статуетки.

Мълаки взе бирата си и я запремята в ръце, докато мислеше усилено. Доверие. Без него никога нямаше да се обединят.

— Няма да споря дали това е разумно, само ще ти напомня, че в такъв случай вече ще притежаваш две от трите статуетки. Какво би могло да ти попречи да тръгнеш след третата сам или дори да преговаряш с Анита? Не се обиждай, просто питам.

— Не се обиждам. Ще ми бъде доста трудно да се сдобия с третата статуетка сам. Не е невъзможно, разбира се, но доста трудно. А и Ребека никак не би харесала подобно нещо, а това има значение за мен. Освен това, аз не мамя хора, които харесвам. Особено харесвам доктор Марш — ухили се той.

— Аз също.

— Да, това е повече от ясно. Що се отнася до Анита, не преговарям със социопати. А тя е точно такава. Ако има възможност, ще очисти хладнокръвно всеки от нас, а после ще отиде спокойно да й направят ежеседмичния маникюр.

Мълаки се облегна отново и надигна шишето.

— Съгласен съм. Но няма да й дадем тази възможност. А сега всички трябва да се успокоим и да помислим внимателно.

— Защо не си дадем двадесет и четири часа? А после можем да дадем на Тия малко почивка и да се съберем у нас.

— Добре — стана Мълаки и протегна ръка. — Добре дошъл на борда.

 

 

— Вие с Мъл отделихте доста време на мъжкия си разговор — каза Ребека, като се завъртя на седалката на приличащия на танк джип, който Джак караше. — За какво беше всичко това?

— Това. Онова. Разни работи.

— Можеш да започнеш с това и да продължиш с онова.

— Мисля си, че ако бяхме искали да участваш в разговора, щяхме да те повикаме на покрива.

— Аз участвам в тази история също като всички други.

— Никой не го отрича — отвърна Джак, като зави по Пето авеню и потегли на изток по „Лексингтън“, наблюдавайки внимателно огледалото за обратно виждане.

— А като член на отбора имам право да знам какво си говорихте. Ние сме екип, Джак, а не сбирщина петли и кокошки.

— Това няма нищо общо с начина, по който си закопчаваш блузата, ирландке, така че охлади феминистките си страсти.

— Но това е обидно.

Джак подкара на юг за известно време, после отново потегли на изток. Реши, че нямат опашка, а не забеляза да наблюдават и сградата на Тия. Това, разбира се, можеше да се промени, но засега им вършеше работа.

Той остави Ребека да беснее мълчаливо на път за вкъщи. Заобиколи сградата и отвори гаража с електронната й карта. Стоманената врата се издигна и той вкара джипа вътре.

В гаража бяха паркирани и поршето, харлито му и буса за наблюдения. Един мъж имаше нужда от играчки. Прибирането им в обществен гараж никога не бе съществувало като необходимост пред него, не само защото годишният наем щеше да надвиши сумата на образование в Харвард, но и защото ги искаше близо до себе си. И под собствената си охранителна система. Той излезе от джипа, настрои ключалките и алармите на вратата и джипа, после отключи асансьора.

— Идваш ли? — попита той Ребека. — Или предпочиташ да се цупиш в гаража?

— Не се цупя — отвърна тя и мина покрай него със скръстени пред гърдите ръце. — Макар това да е естествената реакция, след като се отнасят с теб като с дете.

— Отношението като към дете определено не е от нещата, които имам наум. Е, добре, избери си. Кое искаш да чуеш? Това или онова, или другото?

Ребека вдигна глава, като внимаваше да не се ухили.

— Ще избера това.

— Добре. Това е тревогата на брат ти, предизвикана от факта, че живееш при мен.

— Не му влиза в проклетата работа, нали? Ама че наглост да говори по мой адрес, при положение, че той самият се е приютил при Тия. Надявам се, че си му го казал.

— Не — отговори Джак, като задържа вратата на асансьора отворена, за да й даде възможност да се втурне разгневено в апартамента. — Казах му, че съм влюбен в теб.

Ребека застина на място и се завъртя.

— Какво, какво?

— Това май го успокои повече, отколкото теб. Трябва да свърша малко работа. Ще се върна след един-два часа.

— Ще се върнеш?! — извика тя и протегна ръце напред, сякаш за да запази равновесие. — Не можеш да изчезнеш просто така, след като ми каза подобно нещо.

— Не го казах на теб, а на брат ти. Просни се в леглото, ирландке. Изглеждаш скапана.

С тези думи Джак затвори вратата, заключи Ребека вътре и я остави да ругае ожесточено.

Не отиде далеч. Слезе само до базата, която поддържаше в сградата. Работеше там, когато му беше удобно или се чувстваше неспокоен в апартамента си горе и търсеше усамотение.

А в момента искаше и удобство, и спокойствие.

Мястото беше изключително удобно. Джак никога не бе разбирал смисъла на спартанските работни места, ако човек може да си позволи нещо друго. Имаше меки кресла, добро осветление, за да компенсира липсата на прозорци, старинни килими, в които беше влюбен, и чудесно оборудвана кухня.

Първо влезе в нея, включи кафеварката и докато я чакаше, прегледа съобщенията, които бяха пристигнали по различните линии. Включи един от компютрите, пусна електронната си поща и изслуша съобщенията, докато си приготвяше първата чаша кафе.

Отговори делово на спешните, остави за по-късно другите и се прехвърли на личните си съобщения.

„Извънземните, след като проведоха върху мен и майка ти зловещи медицински експерименти от изключително срамно сексуално естество, ни върнаха на земята. Можеш да чуеш всички подробности в шоуто на Лари Кинг. А сега, след като приковах вниманието ти, може би ще отделиш пет минути от скъпоценното си време, за да ни се обадиш. Майка ти ти изпраща много целувки. Аз не. Харесвам сестра ти повече. Винаги съм я харесвал повече. Познай кой.“

Джак се засмя и седна пред компютъра.

„Съжалявам за преживяването с извънземните. Обикновено те имплантират проследяващи устройства в отвлечените. Разумно ще е да дъвчеш станиол, докато провеждаш лични разговори, тъй като това съсипва честотите им. Само за лична информация. Току-що се върнах в Ню Йорк. Държа красива ирландска червенокоса затворничка в апартамента си. Възможността за екзотични сексуални услуги от страна на същата може да ми осигури солидна заетост през следващите няколко седмици. Прати много целувки на мама. Никакви на теб. Дори не съм сигурен дали ти си ми баща. Познай кой.“

Джак се усмихна доволно при мисълта колко щеше да се зарадва баща му на писмото и го изпрати. После се захвана за работа.

Приготви фалшив файл за Клио, който щеше да успокои Анита, а на друг компютър започна да я проверява за себе си.

Вече бе стигнал до същия извод като Тия и Мълаки. Шестимата трябваше да работят заедно. Той нямаше проблеми да работи в екип, но искаше да узнае всичко възможно за този екип.

Докато изчакваше информацията, той се завъртя към мониторите. Каза си, че все пак е разумно да държи Ребека под око и включи камерите, които бе инсталирал в собствения си апартамент.

Ребека седеше в кабинета пред компютъра му с напрегнато лице и си говореше нещо. Обзет от любопитство, той включи аудиосистемата.

— Дяволите те взели, Джак, не мисли, че не мога да проникна през дяволските ти пароли.

— Ако успееш, ирландке — промърмори той, — ще бъда изключително впечатлен.

Наблюдава я известно време и забеляза бързината, с която пръстите й хвърчаха по клавишите, напрежението в присвитите й очи и извивката на устата й, когато срещнеше ново предизвикателство.

Повечето жени, оставени сами в апартамента на някой мъж, биха се поровили из чекмеджетата и гардеробите, биха проверили съдържанието на шкафчето в банята или кухненските шкафове. Но Ребека се бе насочила направо към информационния поток.

Това му хареса.

Той заглуши аудиото, после започна да пише доклад за Клио, който да убеди Анита, че й правеше услуга, като в същото време не й даваше нищо полезно.

— Това ще те успокои — промърмори си той тихо.

Джак реши да прочете доклада си отново след малко и вдигна телефона.

— Детективски отдел. Детектив Робинс.

— Търся човека със значката — захили се Джак.

— А, значи се обажда човекът с фалшивата самоличност.

— Не и аз, приятелю. Сигурно си мислиш за някой друг. Как са нещата в света на борещите се с престъпността?

— Старата история. А как върви животът в град Параноя?

— Нямам оплаквания. Чудех се дали искаш да вземеш онзи двайсетак, който ти дължа, и да го удвоиш на мача довечера?

— Да не би да намекваш, че аз, слугата на обществото, играя комар?

— Аз ще заложа на „Ангелите“.

— Давай, тъпчо. Е, след като приключихме с любезностите, кажи ми защо се обаждаш.

— Нараняваш чувствата ми. Но след като питаш, искам да провериш две описания. Мускули, вероятно на свободна практика, със сигурност местни. Мислех, че можеш да се поровиш в системата и да видиш какво можеш да откриеш.

— Може и да опитам. Разполагаш ли с имена?

— Не, но работя по въпроса. Ерген номер едно. Бял, четиридесет — четиридесет и пет години, кестенява коса, оредяваща, няма цвят на очите, блед, голям нос. Около метър седемдесет и пет, към осемдесет и пет килограма.

— Много кретени отговарят на това описание, включително и зет ми, който е безполезно говедо.

— Информацията ми е, че обича да използва юмруците си и не страда от излишък на сиво вещество.

— Да, точно зет ми. Искаш ли да го прибера и да го сритам в задника?

— Ти си решавай. Зет ти пътувал ли е наскоро из Източна Европа?

— Той не помръдва белия си скапан задник от креслото, за да отиде до бакалията на ъгъла. Да не търсиш някой известен пътешественик, Бърдит?

— Търся един кретен, който наскоро се е върнал от пътешествие в Чехия.

— Ама че съвпадение. Държим върху лед един труп, който отговаря на описанието ти. В джоба на лъскавия му костюм има паспорт. Единият печат в него е от Прага. А ерудираните ми приятели ми съобщиха, че Прага е в Чехия. Другият печат е от Ню Йорк от преди около десет дни.

Право в целта, помисли си Джак и се завъртя към компютъра.

— Можеш ли да ми кажеш името му?

— Не виждам причини да не го направя. Карл Дубровски. Момче от Бронкс. Има си чудесно досие. Най-вече за нападения и побоища. Какво искаш от нашия мъртвец, Джак?

Джак вкара името в компютъра и започна проучването.

— Кажи ми как е умрял.

— Мисля, че са виновни четирите дупки от двадесет и пети калибър, които някой е пробил в него. Намерихме го вкочанен в празен склад в Джърси. А сега е твой ред да ми снесеш малко информация.

— Не разполагам с нищо в момента, но ще ти се обадя веднага щом имам някаква информация — отговори Джак, като се приготви да започне второ проучване. — Имаш ли адреса на онзи склад?

— Господи, защо просто не ти изпратя файла по факса?

— Би ли го направил?

Джак се ухили на грубия отговор на Боб и си записа адреса.

Когато свърши разговора, записа подробно всичко, което бе научил. Тъкмо ставаше, за да си сипе ново кафе, когато погледът му попадна върху мониторите.

Маниакалният блясък в очите на Ребека го накара да се приближи и да увеличи звука.

— Не си толкова хитър, а? — мърмореше си тя. — Не чак толкова ужасно умен.

— Но ти си — отбеляза той, изненадан и впечатлен, че бе успяла да пробие охраната му.

Наистина, той не държеше поверителна информация в този компютър, а и защитната система бе сравнително скромна, но все пак бе нужен хакер със страхотни способности, за да премине бариерите толкова бързо.

— Точно както си мислех — сподели Джак с образа й. — Създадени сме един за друг.

Той си приготви кафе и се върна към работата си, докато Ребека атакуваше хард диска му.

След двадесет минути вече бе свършил всичко, което му бе нужно за момента. А когато погледна мониторите, забеляза, че и Ребека бе приключила.

Тя изключи компютъра, протегна се доволно, излезе от стаята и тръгна по коридора. Джак насочи вниманието си към следващия монитор и я видя как раздвижи скованите си рамена, сваля шнолата от косата си и я разтърсва.

Когато Ребека започна да разкопчава блузата си, той си напомни, че не е воайор и си заповяда да изключи мониторите.

После я загледа измъчено как сваля блузата си. Когато Ребека протегна ръце към закопчалката на сутиена си, Джак изскърца със зъби и спря камерата.

Взе си бира вместо кафе и прекара следващия половин час в работа, като се чудеше как, по дяволите, би могъл да се съсредоточи.

Докато се качваше нагоре към апартамента си, в главата му се въртяха доста интересни фантазии. Но нито една от тях не включваше това да намери Ребека напълно облечена, с изключение на хубавите й боси крака, застанала в кухнята до тенджера, от която се носеше ароматна миризма.

— Какво правиш? — изненадано попита той.

— Изкачвам Матерхорн. Какво мислиш, че правя?

Той пристъпи към печката и задуши.

— Прилича ми подозрително на готвене.

Душът и чистите дрехи, както и сеанса на компютъра му, я бяха съживили. Но макар умората да бе изчезнала, горещият й темперамент си беше на мястото.

— Нямах представа колко дълго възнамеряваш да ме държиш тук, а не възнамерявах да седя и да умра от глад. Между другото, нямаш пресни плодове и зеленчуци, затова се наложи да се оправям с консервирани.

— Бях вън от града. Напиши ми какво искаш и ще ти доставя всичко.

— Мога сама да си пазарувам.

— Не искам да излизаш сама.

Ребека взе голям нож от плота и лениво провери острието му на пръста си. Истинска дъщеря на майка си, помисли си Джак. И двете знаеха как да подчертаят думите си.

— Не можеш да ми нареждаш къде да ходя или кога.

— Ако се опиташ да използваш ножа срещу мен, ужасно ще съжаляваш.

Усмивката й беше хладна и остра като ножа.

— Но ти ще съжаляваш още повече.

— Не мога да оспоря това — отвърна Джак, като отвори хладилника и извади шише с вода. — Добре, ще перифразирам. Предпочитам да не излизаш сама, докато се запознаеш по-добре с терена.

— Ще взема предвид предпочитанията ти. И още нещо ако мислиш, че обяснението ти в любов ще ме накара да скоча в леглото ти…

— Не натискай това копче, Ребека — предупреди я той с леден глас. — Резултатът няма да ти хареса.

Тя наклони глава. Струваше й се интересно, че ваденето на ножа не го бе накарало дори да мигне, но споменаването на любов и секс го бе разстроило.

— Не ми беше приятно да ми кажеш подобно нещо, а после да затръшнеш вратата в лицето ми.

— Затръшнах я в собственото си лице.

Тя обмисли думите му и ги прие.

— Мога да го направя, ако и когато искам — каза тя, като взе лъжицата и разбърка яденето. — Но в момента не знам какво точно искам. А когато разбера, ти ще си първият, който ще научи за това. Междувременно, не ме затваряй пак тук като в клетка. Ако се опиташ, ще разбия хубавите ти играчки, ще съдера дрехите ти, ще запуша тоалетната и ще сътворя разни други неприятни неща. И ще намеря начин да се измъкна.

— Добре, това звучи справедливо. Кога ще ядем?

Ребека въздъхна и върна ножа на мястото му.

— След около час. Имаш достатъчно време да излезеш и да донесеш малко френски или италиански хляб за яденето. И нещо сладко за десерт.

Тя отметна косата си назад и се усмихна.

— Бях ядосана, но не достатъчно, за да правя сладкиш.