Нора Робъртс
Море от обърнати сърца (16)

Глава 16

— Била е у теб през цялото време? — шокиран и раздразнен извика Гидиън, като се вторачи в Клио. — Още от самото начало?

— Баба ми я подари, когато бях малка — отговори Клио и усети свиването в стомаха, което изпитваше, преди да се впусне в танц, който не бе усъвършенствала добре. — Склерозата вече бе започнала да я тормози и предполагам, че я е помислила просто за някаква кукличка. А аз я смятах за нещо като амулет и винаги я носех със себе си.

— И е била с теб в Прага?

— Да.

Тихият, кротък тон на гласа му я накара да се почувства ужасно неудобно и тя си наля нова чаша вино. Това нямаше да й помогне, разбира се, но бе по-добре от нищо.

— Никога не бях чувала историята за трите орисници. Съмнявам се дали въобще някой от семейството на майка ми я е знаел. Чух я за първи път, когато ти ми я разказа.

— Да, и извади страхотен късмет, че се появих и те образовах.

Клио реши, че горчивината в думите му, съчетана с презрение, бе ефективна като удар в слепоочието.

— Слушай, готин, някакъв тип ме преследва в работата, започва да ме разпитва за амулета ми и ми разправя небивалици за много пари и древногръцките легенди. Не можех да му поднеса статуетката на сребърен поднос. Дори не те познавах.

— Но ме опозна, нали?

Той се наведе и сложи ръце на облегалката на креслото й. Очите му пламтяха от гняв. Приличаха на мечове от синкав пламък.

— Или имаш навика да се търкаляш по хотелските подове с непознати?

— Гидиън!

— Не се меси — рязко отвърна той, като насочи гневен поглед към брат си, за да попречи на следващите му думи, после се обърна отново към Клио. — Познаваше ме достатъчно добре за това. Познаваше ме добре, когато споделяхме леглото на Мики. И когато седяхме в кухнята му и поглъщахме закуската, която ни сготви часове, преди да умре.

— Това е достатъчно.

Макар пръстите й да бяха вкочанени от страх, Тия успя да дръпне ръката на Гидиън. Стори й се, че се опитва да огъне стомана.

— Той е бил неин приятел. Обичала го е. Колкото и да си ядосан, нямаш право да го използваш, за да се опитваш да я нараниш.

— Тя го използва. А също и мен.

— Прав си — каза Клио, като вдигна брадичка, но не отбранително, а по-скоро в покана, сякаш го предизвикваше да я удари. — Абсолютно прав си. Надцених се, а подцених Анита. И Мики е мъртъв. Но каквото и отвращение, и гняв да изпитваш към мен в момента, въобще не могат да се сравнят с това, което аз изпитвам към себе си.

— Може чувствата ни да са много по-сходни, отколкото си мислиш — отвърна Гидиън и се отдръпна от нея.

— Добре.

Нещо у Клио се счупи. Нещо, което тя дори не бе подозирала, че притежава.

— Добре. Провалих всичко. Реших да сключа сделка с Анита, да взема парите и да ти дам твоя дял. Всички щяхме да сме щастливи. Мислех си, че дори и да се ядосаш малко, че съм свършила работата и ти няма да можеш да се оплачеш, след като получиш всички онези пари.

Гидиън се завъртя отново към нея. В очите му искреше такава ярост, че Тия застана между него и Клио.

— Престани — нареди тя. — Помисли малко. Клио е постъпила разумно. Ако си имаше работа с някоя наистина нечестна печалбарка, всичко щеше да е съвсем друго. Никой от нас не би могъл да предвиди докъде е готова да стигне Анита.

— Основното, което Клио направи, бе да лъже — отвърна Гидиън, без да обръща внимание на ръката на Тия, която го дърпаше упорито. — Излъга всички нас.

— Всичко започна с лъжи — напомни му Тия с достатъчно горчивина в гласа, за да прикове вниманието му. — Доверието и откровеността отсъстват тук от самото начало. Всички сме устремени в различни посоки, макар и целта ни да е една и съща. И докато нещата стоят така, Анита ще има предимство пред нас. Тя има една посока и една цел. А ако не се споразумеем, тя ще победи.

— Точно така — потвърди Мълаки, като сложи ръка на рамото на Тия и макар да усети как тя се сковава, не я отдръпна. — В момента и аз не съм по-доволен от създалото се положение, отколкото всеки от вас. Всички ние имаме причини да съжаляваме за нещо, освен Тия. Можем да се ядосваме. Или да си изкараме яда, като ударим някоя стена, Гид.

Гласът му стана по-мек. Мълаки зачака търпеливо брат му да насочи разгневените си очи към него.

— Помниш ли боксовата круша, която татко сложи на кея? Наричахме я Найджъл — обясни той на Тия и Клио.

— И я удряхме жестоко, вместо да се бием един друг. Поне през повечето време.

— Вече не сте момчета.

— Не, не сме. Затова вместо да се цупим или да търсим нещо като Найджъл, защо просто не започнем отначало? Добрата новина е, че имаме втората орисница. И къде е банката, Клио?

— На Седмо авеню — отговори Клио и извади от джоба на джинсите си ключа за сейфа. — Само аз мога да я взема. Трябва да се подпиша и да покажа документ за самоличност, за да отворя сейфа. Мога да го направя утре сутрин.

— Ще го направим утре сутрин — поправи я Гидиън. — В момента имам нужда от малко въздух. Качвам се на покрива.

Клио остана на мястото си, когато вратата се затръшна след него. После, когато острите парчета на онова, което се бе счупило в нея, я пронизаха, тя скочи на крака.

— Е, всичко мина чудесно — каза тя, после се уплаши да не заплаче и добави: — Отивам да подремна.

Когато вратата на кабинета се затвори след нея, Тия зарови ръце в косата си.

— О, господи! Никога не знам какво да направя. Никога не знам какво да кажа.

— Постъпи съвсем правилно и каза най-подходящите неща. Престани да се подценяваш, Тия. Вбесяващо е.

Очите й проблеснаха леко, когато се обърна към него.

— О, прости ми. Ще отида да видя дали мога да помогна на Клио.

— Не, така е прекалено лесно — въздъхна той и отново я докосна по рамото. — Аз ще отида да поговоря с Клио, а ти опитай с Гидиън. Хайде да видим дали не можем да превърнем бъркотията, която създадохме, в нещо като съюз.

Той тръгна към кабинета.

— Беше страхотна с Анита — добави Мълаки, после почука и отвори вратата, без да дочака покана.

Клио лежеше по гръб на неоправената кушетка. Не плачеше, но знаеше, че всеки момент ще избухне.

— Слушай, получих достатъчно от братя Съливан за това действие. Нека да се порадвам на краткия антракт.

— Не става. Шоуто още не е свършило — възрази Мълаки, като вдигна краката й, седна и ги сложи в скута си. — А пък единият брат Съливан е готов да признае, че вероятно щеше да постъпи по същия начин като теб. Нямаше да се гордея с това, а после щях да разсъждавам върху всички погрешни ходове, но това нямаше да промени абсолютно нищо.

— Да не би да си мил с мен, за да се увериш, че ще сътруднича? Ура за отбора!

— Това би било чудесно, но факт е, че понесе тежки моменти, а аз съм част от причината за тях. Гидиън не е толкова прикрит по природа като мен и теб. Не е глупак, разбира се, но е склонен да казва каквото мисли и често се дразни, когато хората не постъпват по същия начин. Нашето момче има силно развито чувство за честна игра.

— Хората, които играят честно, губят в повечето случаи.

— Така си е — засмя се Мълаки и започна да разтрива краката й. — Но когато спечелят, печелят чисто. А това има значение за него. Ти също имаш значение за него.

— Може би имах.

— Все още имаш, скъпа. Познавам брат си и знам това. Но след като не те познавам толкова добре, трябва да те попитам дали той има значение за теб.

Клио се опита да измъкне крака си от ръцете му, но той не го пусна.

— Не се опитвах да го измамя с парите.

— Не питах за това. Той има ли значение за теб?

Тя затвори очи.

— Да, предполагам, че има.

— Тогава ще ти дам един съвет — каза Мълаки и стисна кутрето й, за да я накара да отвори очи. — Бори се. Викай и ругай, докато го изтощиш. Или го удави в сълзи. И двете неща вършат работа при него.

Клио пъхна втора възглавница под главата си.

— Това май също не е съвсем честно, нали?

— Е — усмихна се Мълаки и я потупа по крака, — какво искаш? Да спечелиш или да загубиш?

Желанието й да заплаче изчезна. Тя се надигна и се вторачи в Мълаки.

— Не бях сигурна дали ще те харесам. Но сега съм сигурна, че те харесвам и това ми се струва доста удобно.

— Чувствата са взаимни. Но ме мъчи един въпрос. Дали повечето от жените, които работят като стриптийзьорки, използват даденото им от Бога тяло или онова, което им осигурява съвременната медицина?

 

 

Тия не можеше да накара Гидиън да се усмихне. Известно време тя седя на един от железните столове в градината на покрива. Рядко идваше тук, защото се страхуваше от простора и височината. А това бе жалко, защото харесваше чудесната гледка към реката.

Тъй като беше свикнала да я пренебрегват, тя седеше кротко, докато Гидиън стоеше облегнат на парапета, пушеше и мрачно размишляваше.

— Прекарахме дни и нощи заедно. Обиколихме проклетата Европа. И през цялото време статуетката е била в шибаната й чанта.

Е, добре, проговори, помисли си Тия. Все пак беше някакво начало.

— Статуетката е нейна, Гидиън.

— Не е там работата — завъртя се той към нея. — Да не би да е смятала, че ще я фрасна по главата и ще й я открадна? Или ще се измъкна с нея през нощта, след като сме правили любов и ще я зарежа сама в някоя гадна хотелска стая?

— Не мога да ти отговоря на този въпрос. Преди всичко, не бих посмяла да тръгна с теб по този начин. А и нямаше да мога да се предпазя, както е постъпила Клио. Аз… Това ще ти прозвучи сексистко, но е по-различно за един мъж да обикаля Европа с една жена, отколкото същата тази жена да обикаля континента с него. Просто е по-рисковано и по-страшно. Така си е.

— Няма да споря, но бяхме заедно по-малко от седмица, когато нещата между нас се промениха.

— В някои отношения сексът е още един риск — отвърна Тия и усети как се изчервява, когато Гидиън се намръщи. — Ако тя беше искала да те използва, както ти мислиш, щеше да се измъкне някоя нощ заедно с Лахезис. А вместо това тя те доведе тук.

— Но после е действала зад гърба ми и…

— И направи грешка — довърши Тия вместо него. — Грешка, която й струва много повече, отколкото на теб. Ние с теб знаем много добре в какво състояние беше Клио, когато я доведе тук. Ние сме единствените, които го знаят. А може би аз съм единствената, която видя твоето отношение към нея. Нежен и мил. Любящ.

Гидиън изсумтя грубо и смачка фаса с крак.

— Беше пияна и й беше зле, защото аз я докарах дотам. Какво можех да направя? Да я заритам?

— Ти се погрижи за нея. После я чух да плаче посред нощ и ти отново се погрижи за нея. Вероятно Клио е била изтощена от мъката си, за да го разбере. Никога не съм била влюбена — продължи Тия, като пристъпи предпазливо към Гидиън, парапета и страшната височина, — затова може и да греша. Но смятам, че си влюбен в нея. Знам какво е да изпиташ чувства към даден човек и после да бъдеш наранен от него.

— Мъл се поболя заради това, Тия — каза Гидиън, като я хвана за ръката, без да осъзнава, че инстинктивната й съпротива е заради височината, а не заради жеста му. — Честна дума.

— Не става дума за това. Просто ти казвам, че когато вече не си толкова бесен и наранен, би трябвало да се опиташ да погледнеш нещата от нейната страна. А ако не можеш, поне се опитай да се държиш добре с нея, за да работим заедно.

— Ще работим заедно — обеща й той. — Аз ще се справя с останалото.

— Добре, добре.

Защо хората, които се страхуват от височина, не могат да устоят да не погледнат надолу, зачуди се Тия.

Неудържимо привлечена от гледката, тя се вторачи в улицата. Зави й се свят и тя отстъпи назад с разтреперани крака.

— Пфу! Шемет.

— Успокой се — каза Гидиън и я хвана за ръцете. — Добре си.

— Предполагам, че ще бъда. Повече или по-малко.

 

 

Клио нямаше възможност да изпробва съвета на Мълаки. Беше трудно да се бориш с думи или сълзи с човек, който те избягва, сякаш страдаш от заразна болест. Трудно е да се разбереш с мъж, който предпочита да прекара нощта на покрива на сграда в Ню Йорк, вместо да се сгуши в леглото с теб.

Поведението му я нарани, макар никога да не бе предполагала, че може да изпитва подобни чувства. Но най-ужасна бе мисълта, че си го е заслужила.

— Отивате, взимате я и се връщате — повтори Мълаки, докато Гидиън поглъщаше втората си чаша кафе за сутринта.

— Вече го каза.

— По-добре е да изберете заобиколен маршрут. Банката е прекалено близо до… другия апартамент — предпазливо каза Мълаки, като хвърли бърз поглед към Клио. — Анита може да е наредила на хората си да го наблюдават.

— Успяхме да се отървем от тези задници в Европа — отвърна Гидиън, като остави чашата си на плота, но когато чу двусмисленото покашляне на Тия, я взе и я изми. — Ще се справим и тук.

— Просто си пази гърба. А и останалата част от себе си.

Гидиън кимна.

— Готова ли си? — обърна се той към Клио.

— Разбира се.

Тия стисна ръце нервно, когато Гидиън и Клио излязоха.

— Не трябва да се тревожиш за тях — каза тя колкото на Мълаки, толкова и на себе си.

— Няма. Те наистина могат да се справят — отговори той, но пъхна ръце в джобовете си и си пожела да не се беше отказвал от пушенето. — Ще се радвам да я видя и да я разгледам добре. Да се уверя, че е автентична.

— Да. А междувременно, аз трябва да си наваксам с работата.

— Това е първият път, когато оставаме насаме. Искам да ти кажа много неща.

— Вече ги каза.

— Не всичките. Не и нещата, за които си мислих, след като ме изрита.

— Те са без значение сега. Не съм работила по книгата си от няколко дни и изоставам с графика. А ти можеш да погледаш телевизия, да слушаш радио или да почетеш книга. Или да отидеш и да скочиш от покрива. Все едно ми е.

— Оценявам способността ти да отстояваш гордостта си — каза Мълаки, като се спусна и й препречи пътя към кабинета. — Казах ти, че съжалявам. Казах ти, че сгреших, но ти въобще не ми обърна внимание. Така че защо не изслушаш и останалото?

— Да видим… А не ти ли минава мисълта, че може просто да не ме интересува? Да, май е точно така.

Беше й приятно да усеща сарказма в собствения си глас. Той я правеше да се чувства силна и важна.

— Личната част от отношенията ни приключи.

— Не съм съгласен с това.

Мълаки пристъпи към нея, но тя отстъпи назад. Оттеглянето, макар и стъпка, я накара отново да се почувства уязвима.

— Искаш да спорим ли? — сви рамене тя, като се опита да имитира Клио. — Не съм много добра в споровете, но за да приключим с това веднъж завинаги, ще направя всичко възможно. Отнесе се с мен като с глупачка, а още по-лошото бе, че ме накара да вярвам, че ме харесваш и дори ме желаеш. А това, Мълаки, е долно и подло.

— Щеше да е долно и подло, ако беше вярно. Факт е обаче, че те намирам привлекателна и те желая. А това беше сериозен проблем за мен.

На лицето й се изписа раздразнение. Мълаки знаеше, че раздразнението е в резултат на недоверието й, затова го пренебрегна.

— Поради тази причина допуснах първата си грешка. Знаеш ли какво ме накара да направя следващите?

— Не. И не ме интересува. Заболя ме глава.

— Не е вярно. Надяваш се да те заболи, за да се отървеш. Гласът ти.

— Моля?

— Гласът ти. Седях в залата и слушах гласа ти, а той беше невероятно хубав. Леко нервен в началото, а после — по-уверен. Прекрасен, мелодичен глас. Признавам си, бях отегчен от онова, което разправяше, но ми беше приятно да те слушам.

— Не виждам какво…

— А и краката ти.

Мълаки твърдо реши да не спира сега, след като виждаше, че е приковал вниманието й.

— По време на цялата лекция се наслаждавах на гласа ти и се възхищавах на краката ти.

— Това е абсурдно!

Аха. Тия се изчерви, а това беше по-добро от раздразнението и нервите. Защото изчервяването й не можеше да го спре да изрече нещата, които толкова много искаше да й каже.

— Но това не беше най-важното. Харесаха ми умората, свенливостта и объркването ти, когато дойдох при теб с книгата си. Ти беше толкова любезна.

Мълаки отново пристъпи към нея. Тия повторно се отдръпна назад и остави канапето между тях.

— Въобще не си мислеше, че съм изморена. Единственото ти желание беше да ме разпиташ за орисниците.

Той кимна.

— Вярно е, че мислех за орисниците, но в главата ми имаше място и за други неща. А после, когато те заведох на разходка, ми хареса начинът, по който се оглеждаше замаяно наоколо и най-после осъзнаваше къде си.

— Харесваше ти да мислиш, че съм замаяна от теб.

— Така е — усмихна се той. — Признавам си. Беше невероятно ласкателно. Но това все още не бе моментът, когато нещата започнаха да се променят, затова първо ще довърша списъка с грешките си.

Мълаки заобиколи канапето, а Тия се блъсна в масичката за кафе, изчерви се още по-силно и почти отскочи към другия край на стаята.

— После отидохме в стаята ти…

— Съсипаната ми стая.

— Да.

Той долови лекия аромат, който се носеше във въздуха на мястото, където Тия бе стояла. Толкова мек и нежен.

— Бях ужасно ядосан и вбесен на себе си, тъй като знаех, че съм отчасти отговорен за това, което ти се случи. А ти стоеше там, разстроена и объркана, и вадеше разни хапчета и онова нещо, което смучеш като захарно петле.

— Инхалаторът е медицински…

— Както и да е — усмихна се той още по-широко и тръгна към нея. — Знаеш ли какво стана с мен, Тия? Какво проби защитата ми и ме накара да въздишам по теб?

Тя изсумтя презрително.

— Въздишаш? Как ли пък не!

— Това стана, когато надникнах в банята. Онази красива финландска баня, изпълнена с безброй шишенца и пакети. Хапчета за енергия. Хапчета против стрес. Специален сапун и бог знае какво още.

— Разбира се. Почувствал си се неудържимо привлечен от алергиите и фобиите ми. Винаги съм смятала, че те са страхотно сексапилни.

Саркастичният й тон се стори на Мълаки като рапсодия.

— Бях впечатлен от мисълта как тази жена, която вярваше, че се нуждае от всички тези хапове, за да изкара деня, е тръгнала сама на подобно пътешествие. Все пак, под всичките си фобии, ти си смела натура, скъпа.

— Не съм. Ще спреш ли да ме преследваш?

— Планът ми беше да открия дали мога да получа информация от теб, която да ме отведе към другите статуетки. Съвсем проста и безвредна задача. Но се оказа, че не е толкова безопасна, тъй като не можех да спра да мисля за теб.

В гърлото й се появи странно гъделичкане и Тия усети напрежение в гърдите си.

— Не искам да обсъждам този въпрос повече.

— Непрестанно те виждах как стоиш там, заобиколена от всичките си лекарства. И как спокойно говориш с полицията, макар да си пребледняла и разстроена.

Сега вече Тия се възмути искрено.

— А ти ме остави там съвсем сама! Появи се чак когато реши, че може да съм ти полезна.

— Права си. Но когато дойдох в Ню Йорк, не мислех само за орисниците. Те не бяха единственото, което исках. Помниш ли как те целунах пред вратата на апартамента ти? Помниш ли?

— Престани!

— Накарах те да влезеш вътре сама, а аз затворих вратата и останах отвън. Ако не държах на теб, щях да вляза. Знаех, че ще ми позволиш. Но не можех. Не исках да те имам, докато те лъжех.

— Щеше да влезеш и да ме заведеш в леглото, ако можеше да понесеш мисълта да правиш любов с жена като мен.

Мълаки застина на мястото си като човек, ударил се в прозрачна стъклена стена. Очите му заблестяха.

— Какво, по дяволите, означава това? Жена като теб. Побеснявам, като те чуя да говориш така — извика той, скочи и почти я хвана за ръката, преди тя отново да отстъпи назад. — Проклет да съм, ако ти позволя да вярваш в това! Онази нощ те исках адски силно. И запазих вкуса на устните ти. Но както виждам, има само един начин да разрешим проблема. Ще те имам.

— Какво ще имаш?

Когато Мълаки спря и се изсмя като луд, Тия загря. Червенина обля лицето й.

— Не можеш да казваш нещо такова. Не можеш да приемаш…

— Нищо не приемам и нищо не казвам. Откакто пристигнах тук, се опитвам да кажа нещо, но вече се отказвам от думите. Искам ръцете ми да са върху теб. Престани да вдишваш толкова дълбоко, защото скоро ще се нуждаеш от онзи проклет инхалатор.

— Не вдишвам — възрази Тия, макар да правеше точно това. — И няма да се метна в леглото с теб.

— Не е задължително да е в леглото, но мисля, че ще ти достави по-голямо удоволствие, ако сме там.

Мълаки се престори, че тръгва наляво, после бързо скочи вдясно и я хвана за ръката. Позволи й да се измъкне за момент, за да се наслади на преследването.

— Не си много добра в това — отбеляза той, когато Тия се спъна и едва не падна. — Обзалагам се, че не е имало много мъже, които да те гонят около канапето.

— Така е. Не се срещам с дванадесетгодишни хлапаци.

Ако се беше надявала да го обиди, широката му усмивка й показа, че не е успяла.

— Искам да престанеш — строго каза тя. — Веднага!

Тия погледна вратата на кабинета си и прецени разстоянието.

— Хайде, опитай — ухили се той, като повдигна вежди. — В интерес на честната игра ще ти дам преднина. Искам да те целуна по тила. Да прокарам устни по тази елегантна извивка…

Мълаки се спусна към нея. Тия изписка, размаха ръце и се просна на канапето. Изтърколи се от него и се стовари на пода, а Мълаки се оказа сам на възглавниците.

С нервен кикот, който изненада повече нея, отколкото Мълаки, тя скочи и се втурна към кабинета си.

Той я хвана точно пред вратата, завъртя я и я притисна към стената. Тия отвори уста, но думите замряха на гърлото й, когато видя очите му. Блестящите му, пламтящи очи.

— Ето колко непривлекателна те намирам — каза Мълаки и впи устни в нейните, но без топлотата и нежността, които й бе показал преди.

Тялото му се притисна страстно към нейното и тя долови учестеното биене на сърцето му.

Тия вдигна ръце с мисълта да… Не, без никаква мисъл. После ги отпусна.

Мълаки повдигна глава. Лицето му беше толкова близо до нейното, че го виждаше размазано.

— Вече наясно ли сме с това? — попита той.

Тия успя само да поклати глава и той отново я зацелува.

Стори й се, че я изстрелват от оръдие или изхвърча от влакче на ужасите. Или поне предполагаше, че тези две събития биха довели до подобно замайване и ускорен пулс, биха подкосили крайниците й и биха накарали тялото й да изпита нещо между леден ужас и гореща възбуда.

Ушите й зазвънтяха и й напомниха, че задържа дъха си. Но когато го изпусна, той прозвуча като стон.

Безпомощната й реакция го накара да засмуче силно долната й устна, преди да прекрати целувката.

— Ами сега?

— Аз… аз забравих въпроса.

Очите му проблеснаха весело. Той се засмя и я целуна отново.

— Тогава аз ще го перифразирам.

Мълаки я грабна. Нямаше друг начин да се опише начина, по който я вдигна във въздуха и я завъртя.

— О, господи — бе единственото, което Тия успя да промълви, когато Мълаки я занесе в спалнята и затвори с крак вратата зад себе си.

— Дръж се за тази мисъл. Знаеш, разбира се, че правя това само за да не си ми ядосана повече.

— О — прошепна Тия, когато той я положи на леглото, — добре.

— Нямам личен интерес към теб. Нямам желание да те съблека и да забия зъби в теб.

Той я прикова под себе си и се вгледа в лицето й, докато разкопчаваше блузата й.

— Но понякога човек трябва да се жертва в името на общото добруване.

Мълаки погали нежно гърдите й и тя потръпна.

— Не си ли съгласна?

— Аз… да. Не. Не знам какво правя тук. Загубила съм си ума.

— Надявах се да го загубиш, Тия — отвърна той, като я повдигна нежно, за да свали блузата й. — Толкова си красива.

— Не съм с подходящо бельо.

Той прокара ръце по тялото й и си помисли, че кожата й прилича на сгрени от слънцето розови листенца.

— Какво? — разсеяно я попита Мълаки.

— Ако знаех… Не съм с подходящо бельо за случая.

— Така ли?

В очите му заискри смях, докато разглеждаше обикновения памучен сутиен.

— Е, тогава ще е най-добре да се отървем от него. Колкото се може по-бързо.

— Не исках да кажа…

Тя преглътна тежко, когато Мълаки пъхна ръка под нея и ловко разкопча сутиена й.

— Правил си това и преди.

— Признавам си. Правил съм го — усмихна се той и я целуна по устните. — А сега ще се възползвам от теб.

Той започна да гали зърната й. Тия усети как я облива гореща вълна.

— Вероятно би трябвало да викаш за помощ — посъветва я той.

— Не мисля, че се нуждаеш от помощ.

Мълаки се разсмя и я прегърна отривисто.

— Господи! Ти си невероятна! Целуни ме. Целуни ме веднага. Имам нужда от теб.

През целия й живот никой не й бе казвал подобно нещо. Вълнение изпълни сърцето й и се изля в целувката й. Тия обви ръце около него и притисна тялото си към неговото със страст, която никой от двамата не бе очаквал.

Зашеметен, Мълаки заби пръсти в плътта й и се помъчи да запази самообладание. После се претърколи върху нея и изпълни заплахата си да впие зъби в нея.

Тия се надигна, сякаш понесена от вълна, и без да мисли задърпа ризата му.

— Искам… искам…

— Аз също.

Мълаки остана без дъх, мускулите му затрепериха. Кожата й бе топла и сладка, нежна като коприна. А ентусиазмът, с който прокарваше малките си, нервни ръце по него, направо го влудяваше.

Беше толкова деликатна. Мирисът й бе лек и женствен. Струваше му се, че може да я вдиша. Той нетърпеливо прокара устни надолу по тялото й, после обратно към малките, красиви гърди.

Обратно към горещата й, търсеща уста.

Когато притисна ръката си към най-горещото място и Тия изстена, Мълаки се почувства като бог.

Той мърмореше нещо или пък крещеше. Главата й бучеше толкова силно, че не можеше да разбере. Тялото й трепереше от толкова много и силни усещания, че не можеше да ги отдели едно от друго.

Тя ги поглъщаше жадно и искаше още.

А неговото тяло бе толкова твърдо и гладко. Нищо чудно, че ръцете й копнееха да го докоснат. А когато го докоснеха, тя чувстваше потръпването на мускул и ускорен пулс.

Нужда. Той наистина имаше нужда от нея.

После, когато пръстите му се плъзнаха по нея и вътре в нея, тя забрави за неговата нужда. Вкопчи се в завивките, сякаш искаше да се задържи за тях, докато политаше.

Устните му се върнаха върху нейните и тя се откри за него. Разцъфна като цвете. Мълаки проникна едновременно в тялото и в сърцето й.

Не спираше да повтаря името й. Струваше му се, че отеква в главата му, докато потъваше в нея, в тази влажна горещина. Тия се надигна към него и се понесоха в буен ритъм. Нуждата им се превърна в отчаяно желание. А после в невероятно удоволствие, което погълна и двама им.

Слаба и изтощена, Тия лежеше под него. Някъде в подсъзнанието си усещаше тежестта на тялото му, галопиращия ритъм на сърцето му, дори ускореното му дишане. Но усещаше много по-силно прекрасната умора на собственото си тяло и горещата кръв, която се движеше под кожата й.

Част от съзнанието й продължаваше да се крие в ъгъла и да гледа шокирано и неодобрително. Беше правила дива, бурна любов с мъж, на когото не трябваше да се доверява. И то в девет часа сутринта. В четвъртък сутрин.

Тези факти я накараха да почувства радост, от която знаеше, че би трябвало да се срамува.

— Престани да мислиш толкова много — лениво каза Мълаки. — Ще се повредиш. Пропуснах тила ти — добави той, като се завъртя и захапа леко рамото й. — Ще трябва да се реванширам за това, когато отново мога да се движа.

Тия затвори очи и си заповяда да се вслуша във вътрешния си глас.

— Девет часа сутринта е.

Той завъртя глава и погледна часовника.

— Всъщност не е. Десет и шест минути е.

— Не е възможно. Те излязоха малко преди девет. — Беше толкова хубаво да прокарва ръце през гъстата му, тъмнокестенява коса. — Погледнах часовника, за да знам кога да започна да се тревожа, ако не се върнат.

Тя се опита да се обърне, за да види часовника, но Мълаки спря движението й с целувка.

— И кога трябва да започнеш да се тревожиш?

— В десет.

— Значи закъсняваш. Скъпа, все пак минава известно време, докато правиш любов.

— Десет? Вече минава десет? — извика Тия и се раздвижи нервно. — Те може да се върнат всеки момент.

— Може — отвърна Мълаки, като се любуваше на движенията й. — Какво от това?

— Ами… ние не можем да сме тук. По този начин.

— Вратата е затворена, а доколкото си спомням, никой няма право на достъп до спалнята.

— Те ще разберат какво сме правили. А ние…

— Предполагам, че ще разберат. О, толкова е шокиращо! — засмя се той и протегна ръка, за да погали гърдите й.

— Не ме закачай.

— Не мога да се въздържа. Както не мога да се въздържа да се любя с теб отново. Харесваш ми и вън от леглото, Тия, но трябва да ти кажа, че… — той захапа ухото й и я накара да потръпне — … още повече те харесвам в него. Ще си открадна още няколко минути, за да ти покажа.

— Трябва да ставаме, и то веднага — започна Тия, но езикът му се плъзна по гърдите й. — Добре, добре. Предполагам, че още няколко минути са без значение.