Нора Робъртс
Море от обърнати сърца (15)

Глава 15

Мълаки знаеше как точно да се държи с Тия още от първия поздрав. Щеше да й се извини отново, разбира се. В това не можеше да има съмнение. И щеше да използва целия си чар и способности за убеждаване, за да смекчи отношението й.

Дължеше й го. В това също нямаше съмнение. Заради финансовата подкрепа, а и най-вече заради помощта, която бе оказала на брат му.

Можеше да й се отплати за това като запази отношенията им само професионални. Приятелски, но резервирани. Мислеше, че я познава достатъчно добре, за да прецени, че тя би предпочела да е така.

А след като оправеха отношенията си, щяха да се заемат с работа.

Той и Гидиън щяха да се нанесат в хотел. Естествено, нямаше да продължат да й се натрапват. Но Мълаки се надяваше да успее да я убеди да позволи на Клио Толивър да остане при нея. По този начин щеше да е сигурен, че и двете са в безопасност. А и най-важното — нямаше да му се пречкат.

Поизморен от пътуването, той почука на вратата на апартамента й. Надяваше се, че гостоприемството й ще му осигури една студена бира.

Тия отвори вратата и той мигновено забрави за бирата и внимателно планирания си подход.

— Подстригала си се — възкликна той и без да мисли се протегна и погали късата й коса. — Прекрасна си!

Тя не отскочи назад, тъй като бе работила часове върху волята си, но все пак се отдръпна.

— Влез, Мълаки. Остави си багажа — покани го тя. — Надявам се, че пътуването ти е минало добре.

— Чудесно, благодаря. Тази прическа наистина ти отива — каза той, като остави багажа си, без да сваля очи от нея. — Изглеждаш великолепно. Липсваше ми, Тия.

— Искаш ли да пийнеш нещо?

— С удоволствие. Съжалявам, дори не ти благодарих, че плати билета ми.

— Това е бизнес — отвърна Тия, обърна се и влезе в кухнята.

— Променила си не само косата си.

— Може би.

Тия реши, че и Мълаки предпочита бира също като брат си, извади една от хладилника и се протегна към шкафа, за да вземе чаша.

— Май ми се наложи да се променя.

— Съжалявам за начина, по който се държах, Тия.

Горда със себе си, тя отвори бирата и я наля, без ръцете й да затреперят.

— Имаш предвид отношението към мен, нали?

— Да. Бих могъл да се извиня и да обясня — отговори той, като пое чашата от ръцете й и я погледна в очите. — Вероятно дори бих успял да те накарам да приемеш оправданията ми, но няма да го направя. Не бих могъл да ти обясня колко съжалявам, че те излъгах.

— Няма смисъл да говорим за това на този етап.

Тия се обърна и тръгна към всекидневната, но спря, когато Мълаки препречи пътя й.

— Не всичко беше лъжа.

Тя се изчерви, но гласът й остана хладен и делови.

— Няма смисъл да го обсъждаме. Имаме общи интереси и претенции към определен предмет на изкуството. Възнамерявам да използвам всичките си резерви, както и твоите, за да си го върна. Това е единственото, което можем да обсъждаме.

— Улесняваш ме.

— Така ли? — запита Тия и наклони глава в неумел саркастичен жест. — Как?

— Когато не си уязвима, не трябва да се притеснявам, че може да те нараня.

— Навремето бях с по-тънка кожа, но май вече нямам подобен проблем. А сега, правилата на дома.

Тя го заобиколи бързо и задиша по-лесно, когато се поотдалечи от него.

— В апартамента не се пуши. Можеш да използваш терасата или както прави Гидиън в момента — покрива. Двамата с Клио полудяха от седене на едно място, затова им предложих да се качат на покрива за известно време. По-широк е от терасата, а и е съвсем безопасен.

Мълаки се опита да й каже, че двамата с брат му ще се настанят в хотел, но промени решението си. Ако Тия не се притесняваше, защо пък той да го прави?

— Отказах цигарите преди две години, така че пушенето не е проблем за мен.

— Браво. Ще живееш по-дълго. Всеки чисти след себе си и това включва чинии, пране, вестници и каквото и да е друго. Обичам разтребени къщи. Ще трябва да спиш на канапето, тъй като Клио и Гидиън са заели свободното легло. А това означава, че трябва да си готов да ставаш в разумен час сутрин.

Тя започваше да звучи все повече като старата Тия и Мълаки изпита задоволство от това и седна на канапето.

— Кой час е разумен?

— Седем.

— Олеле!

— Двамата с Гидиън ще трябва да си направите график за душа. Ще използвате малката баня. Клио може да използва моята, но тя и спалнята ми са недостъпни за теб и брат ти. Ясно ли е?

— Съвършено ясно, скъпа.

— Водя си счетоводство за разходите. Самолетният ти билет, разбира се, храната и другите видове транспорт. Ще трябва да ми върнеш парите.

Това го раздразни достатъчно и го накара да скочи на крака.

— Възнамеряваме да ти върнем парите до последния цент! Не сме пиявици. Мога да взема заем от банката и да ти върна парите веднага.

Тия се почувства дребнава и се извърна настрани.

— Не е необходимо. Просто съм ти ядосана.

— Тия…

— Недей.

Стресната от нежния му тон, тя се обърна към него.

— Не ме успокоявай. Мога да съм ти ядосана и все пак да свърша онова, което трябва. Мога да преодолея лабилната си натура. Добре сега, готвиш ли?

Мълаки прокара ръка през косата си.

— Ами мога да се справя с някои прости неща.

— Добре. Клио не може да готви. Тогава ти, Гидиън, Клио и аз сме на готова храна от ресторантите. А сега можем…

Тя замълча и погледна към вратата, когато чу завъртането на ключа.

Клио влезе първа. Изглеждаше запотена, изключително сексапилна и подозрително разрошена. Тя се усмихна бавно, докато оглеждаше Мълаки.

— Значи това е големият брат, а?

— Мъл! — извика Гидиън и двамата крепко се прегърнаха. — Толкова се радвам да те видя. Затънали сме в шибана каша.

Нужни бяха тридесет минути и още една бира, за да осведомят Мълаки за всички събития.

— Не разбирам защо онзи Бърдит си пъха носа в тази история — каза Мълаки, като се надигна и се заразхожда нервно. — Още едно усложнение.

— Ако не си беше напъхал носа, нямаше да знаем, че телефонът ми се подслушва — отвърна Тия, като стана, взе оставената от Мълаки чаша и сложи подложка под нея.

— Той твърди, че телефонът ти се подслушва.

— А защо да си измисля? Така или иначе, тази сутрин отидох да се видя с татко и го разпитах за Джак. Баща ми потвърди, че той е сериозен колекционер и свестен човек. А и полицейският детектив гарантира за него.

— Дразниш се, защото в картинката се появи още един мъж — усмихна се Клио, запърха с мигли и отпи от бирата на Гидиън, когато Мълаки намръщено се завъртя към нея. — Всичко е от тестостерона. Никой не те обвинява за това. Тия, имаш ли някакви бисквити?

— Мисля, че имам диетични вафли без захар.

— Скъпа, трябва да си поговорим сериозно по въпроса. Не може да се живее с диетични вафли. А сега, преди да започнеш да се разправяш с мен — обърна се тя към Мълаки, — спомни си, че ние имахме повече време да помислим за Бърдит и ролята му в тази история. Той познава Анита — продължи Клио, като започна да изброява на пръстите си, — освен това е експерт по сигурността и лично се интересува от орисниците. Надяваме се да продадем моята, а и третата, когато я намерим. Според мен, сега имаме двама потенциални купувачи вместо един. Можем да си проведем търг.

— На мен може и да не ми харесва появата на нов играч — обади се Гидиън, — но има логика, Мъл. Анита ни следи през цялото време. Възможно е Бърдит да ни помогне в това отношение. А бащата на Тия казва, че той има пари, така че можем да му продадем статуетките. Бих предпочел да стане така, отколкото отново да си имаме работа с онази кучка Анита. А и говорих с мама по телефона и тя ми съобщи, че вече се е запознала с Бърдит. Харесва го, има му доверие, а това е достатъчно за мен.

— Ще реша сам за себе си. Тия каза, че той ти оставил визитна картичка, нали? — запита Мълаки, като започна да осмисля новата информация. — Ще му се обадя и ще си уредя среща с него. Ако наистина е експерт по сигурността, би трябвало да може да оправи телефона ти, така че да не ни се налага да тичаме на улицата всеки път, когато искаме да се обадим на някого.

— Имаш нужда от въглехидрати — реши Клио. — Тия, има ли някакви въглехидрати тук?

— Ами… — Тия погледна нервно към кухнята. — Да… аз…

— Не се притеснявай. Аз ще проверя. И аз ставам нервна, когато нивото на въглехидратите ми спадне — съчувствено сподели тя с Мълаки.

— Не съм нервен.

Клио се надигна, приближи се към него и го ощипа по бузата.

— Ние сме хората, върху които си изкарваш яда, скъпи, така че сме наясно. Очевидно Съливановци не понасят пътуванията. Готиният също беше скапан, когато пристигнахме тук. Ама ти си много хубав — добави тя и наклони глава. — Вие, момчета, имате превъзходно ДНК.

Мълаки се засмя.

— Ти си невероятна.

— Абсолютно си прав. Хей, Тия, хайде просто да си поръчаме пица. Две големи пици ще свършат работа.

— Аз всъщност не ям… — Тия замълча, когато Клио се вторачи в нея.

— Ако се каниш да ми кажеш, че не ядеш пица, ще грабна пищов и ще те спася от окаяното ти съществуване.

Тия реши, че моментът не е подходящ да обсъжда вредността на мазнините или подозренията си, че е алергична към доматения сос.

— Ако телефонът наистина се подслушва и аз поръчам две големи пици, това ще се стори подозрително на подслушвача, нали?

— Може само да си помисли, че си лакомо прасе. Хайде да живеем опасно.

— Освен това в два часа имам среща за обяд, за която вече трябва да тръгвам.

— С кого ще се срещаш? — попита Мълаки, когато тя тръгна към спалнята си. — Тия?

— Нямаме право да влизаме в спалнята — промърмори Гидиън, преди брат му да последва Тия. — Тя е много стриктна в това отношение.

— Държи се като друг човек — отбеляза Мълаки, като пъхна ръце в джобовете си и се намръщи на вратата на спалнята. — Не знам дали това ми харесва.

— Като се има предвид какво стана през последните няколко дни, би трябвало да я разбереш. Все пак ни прибра в дома си — напомни му Клио. — А определено не беше задължена да го прави. Ти си замаял главата й. Чакай малко — спря го тя с вдигната ръка, когато той се завъртя ядосано към нея. — Не казвам, че и аз самата не бих постъпила по този начин, но когато една жена бездруго е с ниско самочувствие, пренебрежителното отношение от страна на харесвания мъж може наистина да я съсипе.

— Страхотен анализ.

— След като танцуваш гола няколко месеца, научаваш доста неща за мъжете — сви рамене Клио. — Май ще се харесаме, след като се опознаем по-добре, сладурче. Вече харесвам малкото ти братче, а и одобрявам вкуса ти към жени — добави тя, като кимна към спалнята.

— По-късно ще ми обясниш как танцуването гола те превръща в психолог, но засега… — Мълаки замълча и удари с юмрук по вратата на спалнята. — Тия, къде, по дяволите, отиваш?

Вратата се отвори и тя излезе. Мълаки усети нежен парфюм. Тия се бе начервила и облякла с елегантно черно сако. Стомахът му се сви от ревност.

— С кого ще обядваш? — раздразнено попита той.

— С Анита Гай — спокойно отговори Тия и отвори чантата си, за да провери съдържанието й. — Мога да ви поръчам пица от телефонната кабина на улицата.

— Страхотно. Благодаря ти. Великолепно сако — обади се Клио.

— Наистина ли? Ново е. Не бях сигурна дали… Е, няма значение. Би трябвало да се върна към четири или четири и половина.

— Само една минутка — спря я Мълаки, като затисна вратата. — Ако мислиш, че ще ти позволя да излезеш оттук и да обядваш с една жена, която наема убийци, значи си си изгубила ума.

— Не викай и не ми казвай какво да правя.

Стомахът й се сви от нерви и й се прииска да се върне, но успя да прояви воля.

— Не си началник нито на мен, нито на малката ни група — решително каза тя. — А сега, направи ми път! Ще закъснея.

— Тия!

След като гневът не вършеше работа, Мълаки промени стратегията и заговори чаровно.

— Причиняваш ми тревоги. Тя е опасна жена. Вече всички знаем колко е опасна.

— А аз съм слаба и глупава, вън от лигата си.

— Да. Не. О, господи!

Той вдигна ръце безпомощно. Искаше му се да я удуши.

— Само ми обясни какво се опитваш да направиш.

— Да обядвам. Тя ми звънна и ме покани. Приех. Смятам, че ще се опита да измъкне някаква информация за орисниците и Хенри Уайли. И за теб. Съвсем наясно съм с целите й, а и никога преди не ми е казвала повече от една-две думи. Но все пак тя няма да узнае нищо за моите цели. Не съм толкова тъпа, за колкото ме смяташ, Мълаки.

— Не те смятам за тъпа. Тия…

Той преглътна ругатнята си, когато забеляза, че нито Клио, нито брат му проявяват любезността да се престорят, че не слушат.

— Хайде да се качим на покрива и да поговорим за това.

— Не. Освен ако не планираш да ме набиеш и вържеш в килера. Отивам да обядвам.

— Браво, Тия — промърмори Клио под нос и си спечели лакът в ребрата от Гидиън.

— Мъл — тихо каза Гидиън, — успокой се.

Той го послуша и Тия отвори вратата.

— Не забравяй пицата — извика Клио точно преди Тия да затръшне вратата в лицето на Мълаки.

— Ако онази жена я нарани…

— Какво ще направи? — попита Клио. — Ще намушка Тия с вилицата за салата? Успокой се и помисли. Това е умен ход. Анита смята Тия за идиотка, а всъщност самата тя е вън от лигата. Обзалагам се, че Тия ще се върне със солидна информация, а Анита ще остане с празни ръце.

— Тя е изключително умна, Мъл — потвърди Гидиън. — А ние се нуждаем от нея. Успокой се най-после.

— Добре — кимна Мълаки, но знаеше, че няма да се успокои, докато Тия не се прибере.

 

 

Въпреки активното си въображение, Тия никога не си се бе представяла в ролята на шпионин. Нещо като двоен агент, доволно реши тя, когато пристигна точно навреме на срещата. Трябваше да е самата себе си, за да успее в начинанието. Свенлива, притеснителна, глупава и отегчителна, помисли си тя, докато отиваше към масата.

Страхотен таен агент!

Естествено Анита закъсня. Опитът на Тия показваше, че жени, които не са свенливи, притеснителни, глупави и отегчителни, често закъсняват за срещи. Вероятно защото си имаха личен живот.

Е, тя самата вече също имаше интересен живот, но пък бе успяла да пристигне навреме.

Тия си поръча минерална вода и се опита да не изглежда смешна и притеснена, докато сядаше сама в елегантното „Кафене Пиер“.

Анита нахлу в заведението — наистина нямаше друга подходяща дума за това стремително влизане, облечена във великолепен костюм с цвета на зрял патладжан, украсен със зашеметяващо колие от сложни златни верижки и вплетени в тях аметисти.

— Ужасно съжалявам, че закъснях. Надявам се, не чакаш отдавна.

Анита се наведе и целуна въздуха до бузата на Тия, преди да се отпусне на стола и да остави мобифона до чинията си.

— Не, аз…

— Сума ти време не можах да се отърва от един клиент — прекъсна я Анита и се обърна към келнера. — Водка с мартини. „Столичная“, без лед, сухо, две маслини.

После тя се облегна назад и въздъхна театрално.

— Толкова се радвам, че се видяхме. Напоследък много рядко имам възможност за приятелски, а не делови обеди. Изглеждаш чудесно, Тия.

— Благодаря. Ти…

— Направила си нещо различно, нали? — попита Анита, като стисна устни и почука с алените си нокти по масата, докато се опитваше да си припомни старата Тия. — Променила си косата. Чудесно е. Мъжете толкова си падат по дългите коси, а не мога да разбера защо — добави тя, като отметна назад собствените си гъсти кичури. — Е, разкажи ми за пътуването си. Сигурно е било великолепно да изнасяш лекции из цяла Европа. Но пък и изморително. Изглеждаш изтощена. Но ще се възстановиш.

Наистина е долна кучка, помисли си Тия и отпи от водата си, докато сервираха мартинито с водка на Анита.

— Беше трудно и вълнуващо преживяване. Но човек не вижда много от света. Непрестанно си по летища и хотели или в залите за лекции.

— Но все пак има и предимства, нали? Докато пътуваше ли се запозна с онзи красив ирландец?

— Всъщност да. Той беше на една от лекциите ми в Европа, а после се отби при мен, когато дойде по работа в Ню Йорк. Много е красив, нали?

— Изключително. И се интересува от митология?

— Хм — изсумтя Тия, като взе менюто и го зачете внимателно. — Да, много. Особено от групите. Сирените, Музите, орисниците. Мислиш ли, че мога да си поръчам пиле на грил със салата, но без ядки?

— Убедена съм, че можеш. Още ли поддържаш връзка с него?

— С кого? — попита Тия, като остави менюто, свали очилата и се усмихна леко. — О, с Мълаки. Не, той трябваше да се върне в Ирландия. Мислех, че може да се обади, но предполагам… Все пак ни делят хиляди километри, нали? А повечето мъже не ми се обаждат след първата среща дори и да живеят в Бруклин.

— Мъжете са такива свине. Амазонките са били съвсем прави. Използвай ги за секс и продължаване на рода, а после ги убий.

Анита се засмя, после насочи ослепителната си усмивка към келнера, който бе застанал до масата.

— За мен салата „Цезар“, минерална вода и още едно мартини с водка.

— Хм… Истински пилета ли приготвяте или бройлери? — започна Тия и нарочно превърна поръчването на проста салата в изключително събитие.

Тя забеляза презрителната усмивка на Анита с крайчеца на окото си и реши, че си е свършила добре работата.

— Интересно е, че заговори за орисниците — каза Анита.

— Така ли? — объркано попита Тия, като свали очилата си и грижливо ги прибра в калъфката им. — Мислех, че говорим за Амазонките. Но, разбира се, те не са били богини, нито пък гъркини. Но все пак са имали вълнуваща култура и аз…

— Орисниците — повтори Анита и допи първото си питие със стиснати зъби.

— О, да. Отново женската сила. Жени, сестри, които определят продължителността и качеството на живота. И за боговете, и за хората.

— С твоя интерес и семейната ти история, сигурно си чувала за статуетките.

— Чувала съм за много статуи. О! — невинно се усмихна Тия. Можеше да се закълне, че чува как Анита скърца със зъби. — Трите орисници. Да, разбира се. Всъщност, говори се, че един от предците ми притежавал Клото — първата орисница. Но той загинал при потъването на „Лузитания“ и очевидно статуетката потънала заедно с него. Много тъжно, ако е истина. Лахезис и Атропа нямат какво да мерят и режат, ако отсъства Клото, която преде нишката. Но пък аз знам повече за легендите, отколкото за антиките. Мислиш ли, че статуетките съществуват? Имам предвид, останалите две.

— Предполагам, че съм достатъчно голяма романтичка, за да се надявам, че съществуват. Мислех си, че човек с твоите знания и връзки може да има някаква представа.

— Господи — прехапа устни Тия. — Рядко обръщам внимание на подобни неща. Точно това казах и на Мълаки, когато говорихме по въпроса.

— Значи той е говорил с теб за статуетките?

— Интересуваше се — отговори Тия, като предпазливо зарови из кошничката с топли хлебчета и кифли. — Той колекционира предмети на изкуството, свързани с митологията. Сложил начало на колекцията си по време на една от командировките си в Гърция преди години. Занимава се и с корабоплаване.

— Така ли? — усмихна се Анита над второто си питие. — Красив, богат ирландец с интерес в твоята област. И ти не му се обади?

— О, не можах — свенливо отговори Тия и се вторачи в покривката на масата. — Не бих се чувствала удобно да се обадя на мъж. И бездруго нямаше да знам какво да му кажа. А и според мен, той бе разочарован, тъй като не успях да му помогна с орисниците. Имам предвид, със статуетките. Но му бях много полезна с легендите. А след като една от статуетките е на дъното на Атлантическия океан, те никога няма да са в комплект, нали?

— Не.

— Предполагам, че ако бяха заедно, щяха да са доста ценни.

— Доста.

— Ако Хенри Уайли не беше предприел онова пътешествие с обреченото корито, кой знае какво можеше да стане? — каза Тия, като се ококори невинно. — Но пък, това е съдбата. Вероятно ти би могла да намериш някоя от другите две, ако все още съществуват. Сигурно разполагаш с какви ли не източници.

— Така е. А случайно имам и заинтересован клиент. Винаги ми е било неприятно да разочаровам клиентите си, затова сега правя всичко възможно да потвърдя съществуването на статуетките и да ги намеря.

Анита отхапа деликатно от хлебчето си и загледа Тия.

— Надявам се, че няма да споменеш това на… как му беше името… Мълаки, ако ти се обади отново. Не бих искала да ме изпревари.

— Няма, но и не мисля, че той въобще би повдигнал въпроса — въздъхна Тия. — Май забравих да му разкажа какво бях чула преди известно време. Някакъв човек в Атина притежавал Атропа. Това е третата орисница.

Сърцето й заби доволно от собствената й успешна импровизация и Тия зарови из салатата си, търсейки един господ знае какво.

— В Атина?

— Да. Някой ми спомена това миналата есен. Или пък миналата пролет. Не съм съвсем сигурна. Тогава правех проучвания за Музите. Това са деветте дъщери на Зевс и Мнемозина. Всяка си имала собствена специалност като…

— Ами орисниците? — настоя Анита.

— Какво за тях? О! — Тия се засмя леко и отпи от водата си. — Съжалявам. Май съм склонна да се отклонявам от разговора, а това дразни хората.

— Ни най-малко — успокои я Анита, която си помисли, че с радост би удушила досадната идиотка. — Но ти казваше, че…

— Да, сигурно е било миналата пролет — отвърна Тия и с напрегнато лице сипа малко сос върху салатата си. — Но аз не търсех информация за орисниците, особено пък за статуетките. Изслушах човека само от учтивост. А източника, с когото се свързах, как му беше името… Е, това е без значение, тъй като той и бездруго не ми помогна много. Имам предвид за Музите. Но по време на разговора ни спомена, че бил чувал за онзи човек в Атина, който притежавал Атропа. Статуетката.

— Предполагам, че не помниш името на човека в Атина?

— О, господи! Хич не ме бива с имената — оправда се Тия. — Всъщност, май въобще не чух името му. А и беше толкова отдавна. Спомням си, че ставаше дума за Атина, защото винаги съм искала да отида там. А и ми се стори съвсем логично една от статуетките да е там. В Гърция. Била ли си някога там?

— Не — усмихна се Анита. — Не още.

— Нито пък аз. Не мисля, че ще понеса храната им.

— Спомена ли това на Мълаки?

— За Атина ли? Не. Мисля, че не. Не се сетих. Ох! — ококори очи тя. — Мислиш ли, че е трябвало да го направя? Може би, ако се бях сетила за това, той щеше да ми се обади отново. Наистина е много красив.

Каква идиотка, помисли си Анита. Абсолютен дебил.

— Да, всичко е възможно — лицемерно се усмихна тя.

 

 

Тия се почувства замаяна. Предполагаше, че една жена може да се почувства така след изневяра с млад безработен художник, докато досадният й, надежден съпруг ръководи събранието на борда на директорите.

Но всъщност подобно замайване би се появило преди самата изневяра, на път към евтиния мотел. А след това сигурно се чувстваш виновен, засрамен и копнееш за дълъг душ.

Или поне тя мислеше така.

Но все пак бе излъгала, измамила и почти прецакала друг човек, а въобще не изпитваше вина. Чувстваше се силна.

И това й харесваше.

Анита я презираше. Наистина ли хората мислеха, че тя не разбира кога я намират за досадна, отегчителна и тъпа? Очевидно смятаха, че тя просто е благодарна за малкото внимание, което й оказваха. Нямаха представа, че и тя има чувства и разум.

Докато се качваше с асансьора към апартамента си, Тия си помисли, че това беше без значение. Въобще не я интересуваше какво си мисли за нея жена като Анита. Защото тя, Тия Марш, бе спечелила рунда.

Тя влезе в апартамента си, готова да се похвали, но завари там само Клио, която лежеше на канапето и гледаше Ем Ти Ви.

— Здрасти. Как мина?

— Много добре. Къде са останалите?

— Отидоха да се обадят на майка си. Ирландците са много привързани към майките си, нали? А после ще купят разни неща. Най-вече сладолед. Излязоха преди няколко минути.

Клио хвърли последен поглед на телевизионния екран, където една от новите певици — Бритни, Тифани или Кристъл, размяташе русата си коса и друсаше тялото си на мажоретка.

Господи! Тълпа синеоки хлапета превзеха рока, помисли си Клио и спря телевизора, като си припомни с носталгия истинските стари рокаджии.

— Е, как мина обядът с Анита? — попита тя.

— Анита ме смята за малоумна невротичка, благодарна и за най-малкото внимание, което някой ми подхвърля.

Клио скочи от канапето с грациозно движение, на което Тия се възхити.

— Аз не мисля така. Смятам, че си умна и оправна мадама, която може да срита всекиго по задника. Искаш ли нещо за пиене?

Описанието толкова впечатли Тия, че тя дори не се запита защо някой я кани да пийне в собствения й апартамент.

— Може би. Аз всъщност не пия.

— Аз пък пия и сега ми се струва най-подходящият момент за това. Ще ударим по чаша вино и ще ми разкажеш всичко.

Клио отвори бутилка „Пули Фюм“, наля две чаши и се заслуша. Още по време на първата чаша, Тия осъзна, че единственият друг човек, който я слушаше със същия интерес, бе Кари. Вероятно точно и заради това бяха приятелки.

— Изпратила си я в Атина? — изсмя се Клио. — Това е невероятно хитро!

— Просто ми се стори… Предполагам, че си права.

— По дяволите! — извика Клио и вдигна ръка толкова бързо, че Тия отметна глава назад, сякаш за да избегне шамар. — Дай един петак!

— Добре — засмя се и Тия и плесна дланта на Клио.

— Ще трябва да разкажеш всичко още веднъж, когато момчетата се върнат — продължи Клио. — Затова, след като сега сме сами, кажи пикантериите за Мълаки.

— Пикантериите?

— Да. Знам, че си му ядосана и лично аз, ако бях на твое място, вероятно щях да му сваря топките за закуска. Но пък той е радост за очите. Как ще се оправиш с него?

— Няма да се оправям. Става дума за бизнес.

— Той се чувства виновен заради теб. Би могла да използваш това — каза Клио, като натопи пръст във виното си и го облиза. — Но не е само вина. Пада си по теб. А вината и страстта ти дават страхотно предимство, скъпа.

— Той не ме харесва истински. Само се преструва, за да му помогна.

— Грешиш. Слушай, Тия, нещото, което познавам най-добре, са мъжете. Знам как гледат една жена, как се движат около нея и какво става в мозъчетата им. Този човек има желание да те глътне, а тъй като се чувства и виновен, това го прави нервен, раздразнителен и глупав. Можеш да го накараш да коленичи и да ти се моли като куче, ако си изиграеш картите правилно.

— Нямам никакви карти — започна Тия. — И не искам да го унижавам.

После си припомни как се бе чувствала, когато осъзна, че я бе излъгал. Беше я използвал. Тя присви очи и отпи от виното.

— Е, може пък и да искам. Малко. Но не мисля, че това е важно. Мъжете не изпитват същите желания към мен, както към жени като теб.

Тия замълча, ужасена от думите си, и остави чашата си. Наистина не трябваше да пие.

— Съжалявам. Ужасно съжалявам. Не исках да… исках това да прозвучи като комплимент.

— Успокой се. Разбрах те. Но ти притежаваш повече, отколкото си мислиш. Ум, интелект, сдържаност.

— Тези неща не звучат много секси.

Клио се усмихна и се протегна.

— Вършат чудесна работа с голямото братче. А и този вид на горска нимфа доста ти помага.

— Горска нимфа? Аз?

— Скъпа, трябва да се поглеждаш в огледалото по-често. Наистина си гореща.

— Не, не, добре съм. Не ми е… — Тия замълча, когато Клио избухна в смях. — О, гореща!

Тя също се разсмя и погледна Клио в очите.

— Пияна ли си?

— Не, но може и да се погрижа за това по-късно — отговори Клио и се облегна назад.

Не се сприятеляваше лесно. Особено с жени. Но в Тия имаше нещо особено.

— Добре, слушай, не си падам по други жени, затова просто ме приеми като сестра. Имаш големи и нежни сини очи, високи скули, красиво лице с класически черти. Устата ти е сериозна и в същото време чувствена. А и прическата ти е чудесна. Събери всичко това и се получава нещо наистина красиво.

— Винаги съм искала да изглеждам като теб — промърмори Тия.

— Като мен?

— Висока, пищна и екзотична. И със съвършена фигура.

— Живеем с това, което имаме. А това, което ти имаш, кара голямото братче да обезумява. Послушай ме — наведе се Клио към нея. — Когато се върнат, ще им пусна малка бомба. Готиният няма да я хареса, а големият брат вече ме гледа накриво. Имам нужда от малко помощ. Подкрепа, разсейване, за каквото се сетиш.

— За какво става дума?

Клио се накани да отговори, но чуха превъртането на ключа. Тия забеляза на лицето на Клио нещо, което можеше да е тъга или съжаление. После сви рамене и допи виното си.

— Начало — промърмори Клио.

— Атина? — широко се ухили Гидиън. — Атина! — повтори той, като сграбчи Тия и я целуна ентусиазирано по устата. — Ти си абсолютен гений.

— Аз… ами… благодаря.

— Абсолютен гений — повтори той и я завъртя в кръг, преди да се усмихне на брат си. — А ти се тревожеше, че Анита ще я глътне, и то наведнъж. Имаме си работа със страхотен ум тук.

— Гидиън, остави я, преди да си я наранил — каза Мълаки и се обърна към Тия. — Това наистина е адски умно. Умно и бързо.

— Логично беше — поправи го тя и се върна на стола си с леко замаяна глава. — Не знам дали Анита наистина ще потегли към Гърция, но определено ще насочи проучванията си натам.

— Това ще ни даде възможност да дишаме спокойно — съгласи се Мълаки. — Добре, а ние какво ще правим? Ребека прави всичко възможно да се сдобие с някаква информация за Джак Бърдит. Ще оставим тази работа на нея. Засега най-разумно ми се струва да решим как Клио да се добере до орисницата на Уайт-Смит. Искаме да свършим това тихо и незабележимо, без Анита да се усети, а после да приберем статуетката на сигурно място.

— Това не е проблем — отвърна Клио и притеснено погледна Гидиън в очите. — Тя вече е у мен. И е на сигурно място.