Нора Робъртс
Море от обърнати сърца (12)

Глава 12

— Инцидент? — попита Анита, като се вгледа в двамата мъже, които бяха влезли през задния вход в кабинета й.

Е, заслужаваше си го, след като бе избрала мускули вместо мозък. Но пък им бе дала толкова проста задача с ясни инструкции.

— Онзи тип побесня — оправда се Карл Дубровски, по-ниският и як кретен, на чието белязано от шарка лице се мъдреше недоумяващо изражение.

Преди Анита да го вземе на работа, за да изпълнява някои от не съвсем законните й задачи, Карл бе работил като бияч в клуб.

Анита бе имала причина да вярва, че Карл се нуждае отчаяно от работа. Той бе арестуван два пъти за побой и едва се бе отървал от обвинение в убийство. А подобни действия не изглеждаха добре в документите за работа.

Тя го изгледа внимателно. Беше облечен в тъмен костюм, купен от „Савил Роу“, който тя бе платила. Да, човек можеше да облече тези типове, но не можеше да се покаже с тях навън.

— Господин Дубровски, инструкциите ви бяха да проследите госпожица Толивър и човека, когото бе довела със себе си на срещата. Да ги задържите само ако това стане наложително. И най-вече, да възвърнете имуществото ми, като използвате физическа принуда, ако подобно действие е оправдано. Но не ви дадох инструкции да разбивате нечий череп.

— Стана случайно — упорито повтори Карл. — Проследих чернокожия, а Джаспър се зае с момичето. Черният се върна в апартамента си, а аз влязох след него. Наложи се да го понабия, за да ми обърне внимание, когато го питах за статуетката. Прерових апартамента му, но не я намерих, затова го понабих още малко.

— И му позволихте да вдигне телефона.

— Реших, че може да е момичето. Мислех, че ако го попритисна, докато говори с нея, тя може да се раздрънка и да ни предаде фигурката, която вие искате, за да спаси приятеля си. Но той започна да крещи и я предупреди, затова го фраснах. И той падна лошо. Това е всичко. Падна лошо и се прееба.

— Предупредих ви за неприличния език, господин Дубровски — ледено каза Анита. — Проблемът е, че сте се опитал да направите нещо, за което нямате никакви способности. Опитал сте се да мислите. Не го правете отново. А вие, господин Джаспър — въздъхна тя страдалчески. — Силно ме разочаровахте. Имах повече доверие във вас. Това е вторият път, когато не успявате да се справите с една второкласна стриптийзьорка.

— Много е бърза. И не е толкова глупава, колкото си мислите.

Марвин Джаспър имаше плоско лице и носеше косата си късо подстригана, както я бе носил като военен полицай. След като се бе уволнил от армията, той се бе надявал да стане ченге, но се бе провалил на психотеста. Това все още го измъчваше.

— Да, очевидно има достатъчно мозък, за да измами вас двамата. Сега би могла да е къде ли не. А с нея и орисницата.

Анита си помисли, че на всичкото отгоре вече и полицията бе замесена. Не се съмняваше, че Дубровски бе достатъчно тъп, за да остави някакви улики след себе си. Отпечатъци, косъм, нещо, което впоследствие би го свързало с убийството. А потенциално би свързало и нея.

Това не можеше да бъде допуснато.

— Господин Джаспър, искам да се върнете и да наблюдавате апартамента, където е станал инцидентът с господин Дубровски. Вероятно тя ще се върне там. Ако я видите, искам да я хванете. Тихо и бързо. После се свържете с мен. Имам едно местенце, където можем да обсъдим сделката насаме. Господин Дубровски, вие ще дойдете с мен. Ще отидем да се подготвим за срещата.

Едно от предимствата на женитбата с богат стар мъж беше, че богатите стари мъже обикновено имаха безброй имоти. Опитните бизнесмени често се освобождаваха от тях и ги запокитваха в някое корпоративно блато.

Складът в Ню Джърси бе един от тези имоти. Анита го бе продала само преди ден на предприемач, който планираше да отвори един от онези огромни евтини магазини, където семействата от предградията можеха да си купят всичко от гуми за кола до кашон с банани.

Анита подкара по напукания цимент и си помисли, че е крайно време да се погрижи за делото си лично.

— Ама че шибано място — промърмори Дубровски и се ухили при мисълта, че Анита отново щеше да се ядоса на просташкия му език.

— Можем да я задържим тук няколко дни, ако се наложи — каза Анита и тръгна към огромните врати, като внимаваше да не закачи токчетата на обувките си „Прада“ в пукнатините на цимента. — Искам да провериш дали всичко е обезопасено. Трябва да сме сигурни, че тя няма да може да се измъкне оттук.

— Няма проблеми.

— Тези врати се отварят електронно и изискват код. Тревожа се повече за страничните врати и прозорците.

Дубровски стисна устни и огледа запусналата сграда.

— Трябва да е сръчна като маймуна, за да се покатери на прозорците, а и на тях има решетки.

Анита ги огледа внимателно, сякаш премисляше думите му. Пол й беше оставил много имоти, но тя си бе направила труда да ги обиколи всичките. Отвътре и отвън.

— Ами страничните?

Дубровски се затътри след нея зад ъгъла. През напуканите камънаци бяха избуяли плевели. Шумът от магистралата се чуваше съвсем слабо. Шибано място, помисли си той отново и поклати глава.

— Ключалката на страничната врата е счупена — извика той.

— Така ли?

Анита знаеше това, разбира се. Протоколът за оценката на склада бе изчерпателен.

— Това е проблем. Чудя се дали е заключена отвътре.

Той бутна силно и сви рамене.

— Може и да е заключена. Или пък се е заклещила.

— Ами… ние… — замислено каза Анита. — Най-добре е да видим дали можем да влезем оттук. Можеш ли да я бутнеш или сриташ?

Дубровски имаше телосложението на бик и се гордееше с това. Гордееше се повече от достатъчно, за да не си зададе въпроса защо Анита просто не отключеше проклетата врата.

Силният удар в дебелата дървена врата поукроти егото му, наранено в кабинета на Анита. Мразеше кучката, но тя плащаше добре. Това, разбира се, не означаваше, че той щеше да търпи да му се кара някаква жена.

Представи си, че Анита е вратата, срита я с всичка сила и разби ключалката.

— Детска работа — доволно промърмори той. — Трябва да поставите стоманена врата тук, за да не влизат разни хулигани.

— Прав си. Вътре е тъмно. Имам фенерче в чантата.

— Тук има ключ за осветлението.

— Не! Не искаме целият свят да разбере, че сме тук, нали?

Анита насочи тънкия лъч навътре и огледа помещението. Циментова килия, тъмна, прашна, вмирисана на плъхове.

Идеално, помисли си тя.

— Какво е това?

— Кое?

— Онова в ъгъла — отговори тя, като насочи лъча натам.

Дубровски отиде в ъгъла и срита купчината небрежно.

— Стар брезент. Ако искаш да я държиш тук известно време, трябва да помислиш как ще й осигуряваме храна.

— Не се тревожи за това.

— На ъгъла няма китайски ресторант — започна той и се обърна към нея.

Видя пистолета в ръката й, но бе заслепен от насочения в очите му лъч.

— Какво, по дяволите…

— Ужасен език, господин Дубровски — каза Анита и стреля.

Оръжието подскочи в ръката й, изстрелът отекна и тя потръпна доволно. Дубровски се хвърли към нея и тя го простреля втори път, после трети. След като той се просна на пода, тя заобиколи внимателно кръвта, която бе образувала малка вадичка на цимента. Наклони глава като жена, която оглежда интересна витрина, и прати още един куршум в тила му.

Убиваше за първи път. Добре свършена работа. Ръката й потрепери леко, а дишането й се ускори. Освети очите му отново, за да се увери, че е мъртъв. Очите му бяха изцъклени, вторачени в небитието. Празни.

Пол изглеждаше по същия начин, след като бе дочакала последния му инфаркт, стиснала лекарството му в ръка. Анита не смяташе това за убийство. Просто търпението й и се бе изчерпало след дванадесетте години брак.

Тя отстъпи назад, взе старата метла от ъгъла и грижливо замете отпечатъците от обувки, като отстъпваше заднишком към вратата. Извади дантелена кърпичка от чантата си и избърса дръжката на метлата, преди да я хвърли настрани, после уви ръката си с нея, за да затвори вратата.

Разбитата от Дубровски ключалка се виждаше отдалеч. Явно проникване с взлом, явно убийство.

Накрая, тя избърса нерегистрираната берета на покойния си мъж и я запокити с всичка сила в храстите зад склада. Ченгетата щяха да намерят оръжието, разбира се. Тя искаше да го намерят.

Нищо не я свързваше с това място, освен факта, че навремето съпругът й бе притежавал склада. Нищо не можеше да я свърже с гадния дребосък, който си бе изкарвал хляба с чупенето на ръце и крака. Нямаше никакви документи за назначението му, нито свидетели на разговорите им. С изключение на Джаспър, усмихнато си помисли тя. А Джаспър със сигурност нямаше да се втурне към ченгетата, когато разбереше, че партньорът му е бил застрелян.

Анита бе сигурна, че Марвин Джаспър щеше да стане отличен служител. Дребните стимули водеха до лоялност и усърдна работа.

Тя тръгна към колата си. Настани се вътре и оправи косата и червилото си. Потегли към града и си помисли, че ако човек иска дадена работа да бъде свършена добре, трябваше да си я свърши сам.

 

 

Джак се събуди от църковните камбани. Ясният им звън го изкара от дълбокия сън и той усети полъха на бриза, който нахлуваше през широко отворения прозорец.

Харесваше му мирисът на море, който бризът носеше. Той полежа още известно време. Постепенно звукът на камбаните замря.

Беше пристигнал в Коув прекалено рано, за да свърши нещо по-полезно от това, да се възхищава на живописното пристанище и да се ориентира в новата обстановка.

Старото пристанище, откъдето навремето имигрантите бяха поглеждали родната си страна за последен път, сега бе превърнато в курортен град, красив като картичка. От прозорците на Джак се разкриваше чудесна гледка към улицата, площада и морето. При други обстоятелства би разгледал градчето с радост, би се запознал с местните жители и с ритъма на живот в него. Той винаги се наслаждаваше на този аспект от пътуванията си.

Но в този случай имаше само един местен човек, от когото се интересуваше. Мълаки Съливан.

Джак възнамеряваше да научи всичко, което искаше да знае, да се отбие на втората си спирка и да се върне в Ню Йорк след три дни. Анита Гай трябваше да бъде наблюдавана, а за тази цел се налагаше той да се върне в Ню Йорк.

Планираше да се свърже и с Тия Марш, след като приключеше тук. Тя може би знаеше повече, отколкото си даваше сметка. Или отколкото показваше.

След приключването на работата, щеше да си остави време за поклонение, преди да напусне Коув. Джак погледна часовника си и реши да си поръча кафе и лека закуска, преди да се изкъпе.

Келнерът имаше луничаво лице и широка усмивка.

— Прекрасен ден, нали? — попита той, като остави таблата на масата. — Идеален за разглеждане на забележителности. Ако се нуждаете от организиране на обиколката ви, господин Бърдит, хотелът с радост ще се погрижи за вас. Утре може да вали, така че ще е разумно да се възползвате от хубавото време днес. Мога ли да направя още нещо за вас?

Джак взе сметката.

— Познавате ли Мълаки Съливан?

— А, значи искате разходка с корабче?

— Моля?

— Искате да обиколите залива и да видите мястото, където е потънала „Лузитания“. Чудесна гледка, макар събитието да е било изключително тъжно. По това време на годината има обиколки три пъти дневно. Пропуснал сте първото корабче, но второто тръгва по обяд, така че ще имате предостатъчно време за него. Искате ли да ви резервираме място?

— Благодаря — каза Джак и остави щедър бакшиш. — Самият Съливан ли отговаря за обиколките?

— Да, единият или другият Съливан — жизнерадостно отговори момчето. — В момента Гидиън го няма — това е вторият син — така че ще ви води или Мъл или Бека. Или пък някой от екипажа на Къри, които са братовчеди на семейство Съливан. Това е семеен бизнес и носи добри пари. Ще се погрижим да ви резервираме място. Трябва да сте на пристанището в дванадесет без петнадесет.

Е, значи все пак щеше да има време да се поразходи.

Джак взе билета за обиколката от рецепцията, прибра го в джоба си и излезе навън. Тръгна по стръмната уличка към площада, където ангелът на мира се извисяваше над статуите на рибарите, които оплакваха загиналите от „Лузитания“.

Джак си помисли, че паметникът бе изключително внушителен с грубо издяланите мъжки фигури с тъжни лица. Мъже, които си изкарваха хляба от морето и бяха скърбили за непознатите, извадени от него.

Това му се стори типично ирландско.

На следващата пресечка имаше паметник на „Титаник“ и на загиналите при потъването му ирландци. Около него имаше магазини, украсени с кошници с цветя, които превръщаха тъжното в живописно. Вероятно и това бе типично ирландско.

По улиците и из магазините се разхождаха хора или бързаха нанякъде да си свършат работата. Джак видя млади майки с бебешки колички, които спираха да разменят по няколко думи или сядаха някъде да побъбрят.

Страничните улички се издигаха стръмно нагоре към хълмовете. Вратите на живописно боядисаните къщи се отваряха направо към тесните тротоари или в миниатюрни предни градинки.

На кея поправяха кораби и лодки. Брошурата му каза, че това бе същият кей, на който Бялата звезда и Кюнард бяха закотвяли величествените си кораби.

Джак тръгна към дока и видя туристическото корабче на Съливан.

Имаше около двадесет места. Яркочервен навес предпазваше пътниците от слънцето. Или пък от дъжда. Седалките също бяха червени и жизнерадостно контрастираха на бялата кърма. Името на корабчето също бе изписано с червени букви — „Девицата от Коув“.

На борда вече стоеше някаква жена. Джак я видя как проверяваше спасителните жилетки, възглавниците по седалките и отбелязваше всеки предмет в тефтера си.

Жената беше облечена в избелели джинси и яркосиня фланела, чиито ръкави бяха навити до лактите. Изглеждаше слаба и елегантна. Изпод синята й барета се подаваха гъсти къдрици. Майка му би определила цвета им като ягодово рус.

Тъмни очила и капитанска фуражка, която тя междувременно бе сложила, закриваха по-голяма част от лицето й, но онова, което се виждаше — пълни устни и волева брадичка, подхождаше отлично на хубавия й външен вид.

Тя пристъпи напред уверено и спокойно, въпреки полюляването на корабчето и продължи проверката.

Джак си помисли, че красивото момиче със сигурност не беше Мълаки Съливан, но вероятно имаше връзка с него.

— Хей! — извика Джак и зачака търпеливо, докато тя се обърне и го забележи.

— Мога ли да ви помогна с нещо?

— Ще пътувам с вас — каза той, като извади билета от джоба си и й го показа. — Може ли да се кача на борда сега?

— Разбира се. Качете се, ако искате, но няма да тръгнем още двадесет минути.

Тя стисна бележника си подмишница и тръгна, за да му подаде ръка, но осъзна, че мъжът нямаше нужда от нея. Движеше се с лекота и беше в отлична форма. Тя се усмихна леко и се загледа с възхищение в силната му фигура.

Възхити се и на коженото му яке, меко и леко овехтяло. Ребека имаше слабост към хубави дрехи.

— На вас ли трябва да дам ваучера? — попита той.

— Да — отговори тя и взе документа, после отвори бележника си и провери списъка с пътниците. — Господин Бърдит, нали?

— Да. А вие сте…

Тя вдигна глава и премести бележника си в лявата ръка, за да му подаде дясната.

— Аз съм Ребека, вашият капитан и екскурзовод днес. Трябва да сложа чая, но ще го направя след малко. Настанете се удобно. Днес е чудесен ден за плаване и ще се погрижа да прекарате добре.

Обзалагам се, че е така, помисли си той. Ребека, накратко Бека, Съливан. Тя имаше твърда ръка и глас като сирена.

Ребека пъхна бележника в една скоба и тръгна към кърмата. Джак я последва и тя му се усмихна дружелюбно през рамо.

— За първи път ли сте в Коув?

— Да. Великолепно е.

— Така е — съгласи се тя, като постави чайника на котлона. — Едно от бижутата на Ирландия. Или поне така обичаме да си мислим. Ще научите част от историята му по време на обиколката. Ще бъдете само дванадесет пътници, така че ще имам предостатъчно време да отговоря на всичките ви въпроси. От Америка ли сте?

— Да. От Ню Йорк.

Устата й се изкриви леко.

— Имам чувството, че всички пътуват до или идват от Ню Йорк тези дни.

— Моля?

— О, няма нищо — сви рамене тя. — Брат ми тъкмо потегли за Ню Йорк тази сутрин.

По дяволите, помисли си Джак, но запази лицето си безизразно.

— На почивка ли отиде?

— По работа. Но отново ще види всичко, нали? Отново. А аз никога не съм ходила там.

Ребека свали очилата си и ги закачи на фланелата, докато сипваше чая.

Сега вече можеше да огледа лицето й добре. Беше хубаво, много по-хубаво, отколкото бе очаквал. Очите й бяха наситено зелени и изпъкваха на бялата като мрамор кожа. А тъй като бе застанал достатъчно близо до нея, можеше да усети и аромата й — на мед и праскови.

— Ню Йорк е много вълнуващ, нали? Всички онези хора и небостъргачи. Магазини, ресторанти и театри. И аз бих искала да го видя. Извинете ме, останалите чакат на кея. Трябва да ги приема.

Джак остана на кърмата, но се обърна бавно и я проследи с поглед.

Ребека усети погледа му, докато поздравяваше пътниците. Когато настани всички, тя им се представи и им изрецитира стандартните предупреждения за безопасност. В мига, когато църковните камбани известиха дванадесет часа, тя потегли.

— Благодаря, Джими! — извика тя на докера, който бе развил въжето на корабчето и навлезе в морето.

Ребека управляваше корабчето с една ръка, а с другата държеше микрофона.

— През следващите няколко минути ще ви забавлява майка ми, Айлин, която е родена тук, в Коув, макар да ни е забранено да обсъждаме годината, когато се е случило това щастливо събитие. Родителите й също били родени тук, както и техните и тя познава района и историята му доста добре. Случайно и аз знам някои неща, така че, ако имате въпроси, когато разказът й приключи, просто викайте. Денят е хубав и ясен и пътешествието ще бъде леко и приятно. Надявам се да ви хареса.

Тя се протегна, пусна касетата с лекцията на майка си и се настани удобно, за да се наслади на морския бриз.

Майка й заговори за чудесното пристанище на Коув, което навремето било сборно място за корабите по време на наполеоновите войни, както и място, откъде имигрантите напускали страната.

Ребека насочваше корабчето сръчно, за да достави на пътниците си удоволствието да разгледат откъм морето града и стръмните му улички, водещи към катедралата.

Джак реши, че бизнесът на семейство Съливан е замислен много добре. Дъщерята знаеше как да се справя с корабчето, а майката знаеше как да изнесе лекция и да я превърне в интересна история.

Той не научи нищо, което вече да не знаеше, затова продължи да оглежда района внимателно. Дружелюбният глас от касетофона правеше пътешествието задушевно и приятно. Това беше истинска дарба.

Плаването бе спокойно, както бе обещано, а и живописната гледка не разочароваше. Айлин Съливан заговори за пети май и Джак си представи всичко съвсем образно. Ясният пролетен ден, величественият параход, който се носеше по морето, застаналите до парапета пътници, загледани също като него в ирландския бряг.

После тънката бяла следа от торпедото. Първата експлозия под мостика. Шокът. Объркването. Ужасът. И след секунди втората експлозия.

Отломките, посипали се върху невинните жертви. Безпомощните писъци. И през следващите двадесет минути, страхът и героизмът, трагедиите и чудесата.

Някои от пътниците щракаха снимки или записваха с камери. Джак забеляза, че няколко жени едва преглътнаха сълзите си. Той се вгледа в гладката повърхност на морето.

„А след смъртта и мъката — продължи мекият глас на Айлин, — дошли животът и надеждата. Моят собствен прадядо бил на «Лузитания» и благодарение на Бог оцелял. Бил занесен в Коув и върнат към живот от красива млада жена, която впоследствие станала негова съпруга. Не се върнал никога в Америка, нито стигнал до Англия, както бил планирал. Вместо това се установил в Коув, който тогава се наричал Куинсланд. И благодарение на онзи кошмарен ден, сега съществувам аз и мога да ви разкажа за него. Докато тъгуваме за мъртвите, ние се научаваме да се радваме на живите и да уважаваме капризите на съдбата.“

Интересно, помисли си Джак и насочи вниманието си към Ребека през останалата част от обиколката.

Тя отговаряше на въпроси, шегуваше се с пътниците, канеше децата да й помогнат с управлението на корабчето. Джак реши, че работата бе рутинна и вероятно дори монотонна за нея. Но Ребека правеше всичко да изглежда свежо и забавно.

Очевидно имаше дарба. Изглежда, семейство Съливан бяха доста надарени хора.

Той самият зададе един-два въпроса, защото искаше Ребека да му обърне внимание. А когато тя насочи корабчето обратно към пристанището, реши, че обиколката си заслужаваше парите.

Джак изчака Ребека да се сбогува с пътниците и да се снима с тях. Искаше той да е последен.

— Чудесна разходка — каза той.

— Радвам се, че ви достави удоволствие.

— Майка ви разказва много добре.

— Така е — доволно се съгласи Ребека. — Мама пише статии за брошурите и реклами. Има талант да реди думи.

— Ще излизате ли отново в морето?

— Не. Приключих за днес.

— Възнамерявах да посетя гробището. Това ми изглежда като добър завършек на обиколката. И имам нужда от екскурзовод.

Ребека повдигна вежди.

— Нямате нужда от екскурзовод за това, господин Бърдит. Има табели, които чудесно ще ви ориентират.

— Да, но вие със сигурност знаете повече от тях. А и бих се радвал на компанията ви.

Тя стисна устни и се вгледа в него.

— Кажете ми откровено: екскурзовод ли искате или момиче?

— Ако вие дойдете с мен, ще получа и двете.

Ребека се засмя.

— Добре тогава, ще дойда с вас. Но първо трябва да се отбием на едно място.

Тя купи огромно количество цветя и Джак се почувства задължен да носи поне част от тях. Докато вървяха из града, Ребека непрестанно поздравяваше различни хора.

Ребека изглеждаше слаба в огромната си фланела, но изкачваше стръмните хълмове без усилие, а по време на трикилометровата разходка, бъбреше неуморно, без да се задъха.

— След като флиртувате с мен, господин Бърдит…

— Джак.

— След като флиртуваш с мен, Джак, ще приема, че не си женен.

— Не съм. А след като питаш, аз ще приема, че това има значение за теб.

— Има, разбира се. Не флиртувам с женени мъже — каза тя и наклони глава, за да види по-добре лицето му. — По принцип не флиртувам с непознати мъже, но сега правя изключение, тъй като ми харесваш.

— Аз също те харесвам.

— Да, и аз така си помислих, тъй като през по-голямата част от обиколката седеше вторачен в мен, а не в пейзажа. Не че имах нещо против. Как получи белега си? — попита тя, като докосна с пръст собствената си уста.

— Недоразумение.

— Много такива ли имаш?

— Белези или недоразумения?

Тя се засмя.

— Недоразуменията водят до белезите.

— Не всички.

— С какво се занимаваш в Америка?

— Имам охранителна компания.

— Така ли? Телохранители?

— И това е част от работата. Но се занимаваме най-вече с електронна охрана.

— Обичам електрониката — каза Ребека и присви очи. — Не ме гледай с такова снизхождение. Фактът, че съм жена, не означава, че не разбирам от електроника. С частни домове ли се занимаваш или с места като музеи и банки?

— И двете. Навсякъде по света.

По принцип Джак не се хвалеше с компанията си, но искаше да разкаже на Ребека. Той изненадано осъзна, че го правеше по същия начин както училищният шампион, който иска да впечатли предводителката на мажоретките.

— И ние сме най-добрите. За дванадесет години от малка фирма в Ню Йорк се превърнахме в компания с двадесет международни клона. Дай ми още пет години и после, когато хората си помислят за охрана, веднага ще се сещат за Джак Бърдит.

Ребека не сметна думите му за хвалба, а за гордост. А тя ценеше и уважаваше гордостта на хората от собствените им постижения.

— Чудесно е да ръководиш свой собствен бизнес — каза тя. — Ние също добре се справяме, макар и в много по-скромни мащаби. Но това ни е достатъчно.

— Семейството ти? — попита той, като си напомни, че не трябва да забравя за основната си цел.

— Да. Винаги сме си изкарвали хляба от морето, но преди е било само с риболов. После започнахме бизнеса с туристическите корабчета. Първо само с едно. Преди няколко години изгубихме татко и това беше тежък удар за нас. Но както мама обича да казва, човек трябва да вижда доброто и в най-лошите моменти. Затова започнах усърдно да мисля. Имахме парите от застраховката му. Имахме физическа сила и добри мозъци. А Ирландия започна да процъфтява благодарение на туризма. И ние също трябваше да се възползваме от това.

— С туристическите корабчета.

— Точно така. Първото ни корабче носеше добри пари. Ние ги използвахме, за да купим още две. Прегледах печалбите внимателно и прецених потенциалния доход и всичко друго. И така, сега семейство Съливан има три туристически корабчета, а и няколко риболовни. Мисля, че трябва да прибавим и още някоя услуга. Разходка с екскурзовод до гробището, където са погребани мъртвите от „Лузитания“.

— Ти ли ръководиш бизнеса в семейството?

— Мъл се занимава с хората — реклама и връзки с обществеността. Гидиън поддържа счетоводството, защото ние го принуждаваме, но предпочита да се грижи за поддръжката и ремонтите, тъй като е адски организиран и не може да търпи нещо, което не е в идеален вид. Майка ми отговаря за кореспонденцията и внимава да не се избием един друг. А пък аз давам идеите.

Ребека замълча и кимна към надгробните камъни и високата трева на гробището.

— Искаш ли да се поразходиш сам? Повечето хора го правят. Масовите гробове са ей там, сред тисовете. Навремето имало брястове, но ги подменили с тисове. Гробовете са обозначени с три варовикови скали и бронзови табели. Има и двадесет и осем индивидуални гроба. Някои са празни, тъй като никога не открили телата на загиналите.

— Цветята за тях ли са?

— Те са за моите мъртви — отговори Ребека и пое цветята от него.