Нора Робъртс
Море от обърнати сърца (11)

Глава 11

Доктор Лоуенстайн си имаше свои собствени проблеми. Те включваха бивша съпруга, която го бе одрала жестоко при развода, две деца в колеж, останали с погрешното впечатление, че баща им притежава гора, където вместо листа растат пари, и помощничка, която настояваше да получи увеличение.

Шийла се бе развела с него, тъй като прекарваше повече време в работата си, отколкото с нея. А после бе изсмукала финансовите облаги от работата му като прахосмукачка.

А и въобще не бе забелязала иронията в това абсурдно положение. Според Лоуенстайн това само доказваше, че бе имал късмет да се отърве от алчната кучка, която нямаше никакво чувство за хумор.

Но това не оправяше нещата. Както казваше синът му, който си сменяше специалностите по-често, отколкото баща му чорапите си: „Това са само пари“.

Тия Марш имаше пари. Сериозен финансов поток от лихви, дивиденти и ценни книжа. Вероятно и значителна сума от хонорари за книгите й.

А Господ му бе свидетел — жената имаше проблеми.

Сега тя седеше в креслото срещу него и му разправяше объркана история за подли ирландци, древногръцки митове, исторически събития и кражби. Когато историята приключи с частно ченге, представило се за детектив от полицията, и подслушвани телефони, докторът облегна брадичка на сключените си пръсти и се изкашля.

— Е, Тия, определено си била заета с доста неща. Кажи ми, какво, според теб, представлява съдбата в този контекст?

— Представлява?

Събирането на смелост да разкаже историята бе изразходило голяма част от енергията й. За момент Тия се вторачи в него, без да може да проговори, после каза:

— Доктор Лоуенстайн, това не е метафора. Става дума за статуетки.

— Определянето на собствената ти съдба винаги е било един от основните ти проблеми — започна той.

— Смятате, че си измислям? Мислите, че халюцинирам?

Обидата от тази мисъл възвърна енергията й. Разбира се, тя бе имала халюцинации — иначе нямаше да идва тук. Но те бяха много по-прости и обикновени.

А доктор Лоуенстайн, на когото плащаше седемстотин и петдесет долара за петдесетминутен сеанс, би трябвало да го знае.

— Не съм чак толкова луда. В Хелзинки имаше един мъж.

— Ирландец — търпеливо каза лекарят.

— Да, ирландец. Но това е без значение — би могъл да е еднокрак шотландец.

Лоуенстайн се усмихна мило.

— Прекараният в пътуване месец бе сериозна стъпка за теб, Тия. Вярвам, че ти е помогнало да се отвориш към себе си. А и към въображението си, което обикновено потискаш. Сега предизвикателството е да канализираме това въображение. Вероятно, като писателка…

— В Хелзинки наистина имаше един мъж — прекъсна го Тия, готова да заскърца със зъби. — Той дойде в Ню Йорк да ме види. Престори се, че изпитва личен интерес към мен, когато се интересуваше единствено от връзката ми с трите орисници. Тези орисници са истински. Съществуват. Документирала съм го. Прапрадядо ми е притежавал една от тях. Плавал към Англия с „Лузитания“, за да се сдобие с втората. Това е факт. Документиран факт.

— И този ирландец твърди, че неговият прапрадядо, който също бил на „Лузитания“, откраднал статуетката?

— Точно така — въздъхна Тия. — А после Анита Гай откраднала статуетката от него. От ирландеца. Не мога да докажа това. Всъщност изпитвах сериозни съмнения по въпроса, докато Джак Бърдит не дойде да се види с мен.

— Онзи, който се представил за полицай.

— Да. Виждате ли? Не е чак толкова сложно, когато проследите действията внимателно. Проблемът ми е, че не съм сигурна каква трябва да бъде следващата ми стъпка. Ако телефонът ми се подслушва, би трябвало да съобщя в полицията за това. Но тогава ще започнат да ми задават неудобни въпроси. А ако след това телефонът ми вече не се подслушва, Анита Гай ще разбере, че съм знаела за микрофоните, а тогава ще изгубя предимството си да работя тайно, за да намеря останалите две орисници.

Тия си пое дълбоко дъх.

— А и бездруго не говоря много по телефона, така че вероятно би трябвало да оставя засега нещата такива, каквито са.

— Тия, мислила ли си по въпроса, че нежеланието ти да съобщиш всичко това в полицията произлиза от подсъзнателното ти знание, че няма нищо нередно с телефона ти?

— Не — отговори тя, но този спокоен въпрос пося първите семена на съмнение у нея. — Това не е параноя.

— Тия, помниш ли как ми се обади от хотела си в Лондон в началото на пътешествието си и ми каза, че се страхуваш от мъжа, който е отседнал на твоя етаж, тъй като два пъти сте се возили в асансьора заедно и ти смяташе, че те преследва?

— Да — отговори тя засрамено и сведе очи към ръцете си. — Но онова беше различно. То си беше параноя.

Само дето можеше и да е била права и да бе имала късмет да се измъкне от смахнатия английски престъпник.

— Ти постигна сериозен напредък — продължи Лоуенстайн. — Много важен. Изправи се срещу фобията за пътуване. Справи се със страха си от срещи с публиката. Прекара четири седмици в проучване на собствените си възможности и разшири зоната, в която се чувстваш в безопасност. Би трябвало да се гордееш със себе си.

За да й покаже, че и той се гордее с нея, Лоуенстайн се наведе и я потупа по ръката.

— Промените, Тия, пораждат нови предизвикателства. Както сме говорили и преди, тенденцията при теб е да си измисляш сценарии. Сложни, необичайни сценарии, според които си заобиколена от опасности и заплахи. Фатална болест, международна конспирация. И в подобни случаи се оттегляш в безопасността на апартамента си. Не съм изненадан, че когато се отзовеш отново в познатата среда и се наложи да се справяш с физическото и психично изтощение, предизвикано от дългото пътуване, имаш нужда да се обърнеш към познатата схема.

— Не правя подобно нещо — промърмори Тия под носа си. — Вече дори не виждам схемата.

— Е, ще поработим по това следващия път — каза докторът и отново я потупа по ръката. — Може би ще е най-добре да се върнем към сеансите два пъти седмично. Не мисли за това като за стъпка назад, а като за ново начало. Анджела ще ти запише час.

Тия се вгледа в любезното лице, добре подстриганата брада и леко посивелите слепоочия. Внезапно осъзна, че се чувства така, сякаш говореше с някой от родителите си.

Ако въобще имаше някаква схема в живота й, то тя бе точно това.

— Благодаря ви, докторе.

— Искам да продължиш упражненията за отпускане и фантазиране.

— Разбира се — кимна Тия, като взе чантата си и тръгна към вратата. — Значи всичко, което ви разказах, е халюцинация според вас?

— Не, Тия, разбира се, че не. Вярвам, че всичко това е съвсем реално за теб. Комбинация от действителни случки и богатото ти въображение. Ще го проучим внимателно. А междувременно, бих искал да помислиш защо ти е по-удобно да живееш във въображението си, отколкото в истинския живот. Ще поговорим за това следващия път.

— Не живея във въображението си — тихо каза Тия и излезе от кабинета.

Лоуенстайн не бе повярвал на нито една от думите й. А най-лошото бе, че беше посял съмнения в главата й, така че и тя самата вече не беше сигурна на какво да вярва.

Но всичко това се беше случило. Не беше луда, по дяволите! Не беше откачалка, която носи алуминиево фолио на главата си, за да се предпазва от гласовете на извънземните. Беше учен, популярен автор, нормално реагиращ зрял човек. Чувстваше се по-нормална, стабилна и силна, откогато и да било преди.

Не се криеше в апартамента си. Работеше там. Имаше цел, вълнуваща цел. Щеше да докаже, че няма халюцинации. Щеше да докаже, че може да стои непоколебимо на краката си и е здрава, е, сравнително здрава, жена с богат ум и силна воля.

Тия излезе на улицата, извади мобифона си и набра.

— Кари? Тия е. Уреди ми спешен час във фризьорския ти салон. Кога? Сега. Веднага. Махам косата.

— Сигурна ли си? — попита Кари, която още дишаше тежко от препускането от Уолстрийт до „Бела дона“.

— Да. Не.

Тия стискаше здраво ръката на Кари, докато седяха в две от елегантните кожени кресла в чакалнята на салона. Гърмеше техно музика, нещо, което звучеше прекалено зомбиращо за ушите на Тия. Беше видяла една от фризьорките — слаба като клечка жена, издокарана в черно, с облак от ужасяващо лилава коса.

Вече усещаше, че не може да си поеме въздух, задушена от миризмата на кислородна вода, лакочистител и парфюм.

Воят на сешоарите й напомняше реактивни самолети. Щеше да получи мигрена, обрив и да се задуши. Какво правеше тук?

— По-добре е да си ходя. Веднага — каза тя и затърси инхалатора в чантата си.

— Ще остана с теб, Тия. През цялото време — успокои я Кари, която бе отменила две от срещите си, за да се погрижи за приятелката си. — Джулиан е гений. Кълна ти се.

Тя стисна свободната ръка на Тия и се загледа в ококорените й очи, докато Тия вдъхваше от инхалатора.

— Ще се почувстваш нов човек. Какво? — попита тя, когато Тия промърмори нещо неразбираемо.

Тия свали инхалатора и опита отново.

— Казах, че тъкмо започнах да свиквам със старата си личност. Това е грешка. Направих го само защото бях ядосана на доктор Лоуенстайн. Виж, ще платя на фризьора, но…

— Джулиан е готов за вас, доктор Марш — съобщи им друга слаба жена, също облечена в черно.

Тия се зачуди дали някой във фризьорския салон тежеше повече от петдесет килограма. И дали някой бе над двадесет и три години.

— Аз ще я заведа, Миранда — каза Кари с жизнерадостния глас на майка, която дърпа детето си към зъболекарския стол. — Ще ми благодариш за това, Тия. Довери ми се.

Зрението на Тия се замъгли, когато минаха покрай фризьори и клиенти, блестящи черни умивалници и искрящи стъклени витрини с дузини луксозно опаковани продукти. Тя едва дочу веселото бърборене и смях, които й се сториха леко налудничави.

— Кари.

— Бъди смела. Бъди силна — каза Кари и я насочи към просторна кабина в черно и сребристо.

Мъжът, който стоеше до големия кожен стол, беше нисък, стегнат като хрътка, с яркосини очи и изрусена до бяло коса, подстригана късо.

По някаква причина той й заприлича на Ерос и това никак не я успокои.

— Е — започна той с говора на роден нюйоркчанин. — Значи най-после виждаме Тия.

Той погледна за миг пребледнялото й лице и усети страха й.

— Луиз! Донеси малко вино. — После се обърна към Тия и добави: — Седнете.

— Мислех си, че…

— Седни — прекъсна я той, после се наведе да целуне Кари по бузата. — Морална подкрепа?

— Точно така.

— Двамата с Кари планираме от дълго време как да ви настаним на стола ми — каза той и най-после успя да я настани, като просто я бутна да седне. — И като гледам това… — опипа той падналия от кока й кичур, — определено не сме прибързали.

— Наистина не мисля, че се нуждая…

— Нека аз преценя от какво се нуждаеш — прекъсна я той, като й подаде една от чашите с вино, които бе донесла Луиз. — Когато ходиш на лекар, казваш ли му от какво се нуждаеш?

— Всъщност, да. Казвам му. Но…

— Имаш прекрасни очи.

Тия примигна нервно.

— Така ли?

— Красиви вежди, фини скули — добави той и докосна лицето й с хладни пръсти. — Секси уста. Червилото ти не е подходящо, но ще оправим и това. Да, великолепно лице. Но старомодна и скучна коса.

С няколко бързи движения, той свали фибите и тежката й коса падна свободно.

— Въобще не ти отива. Криеш се зад косата си, Тия.

Той завъртя стола, така че тя застана срещу огледалото, после приближи глава до нейната.

— А аз ще те покажа на света.

Очите му, обрамчени с бели като косата му мигли, я гледаха хипнотизиращо.

— Наистина ли? Но не мислите ли… Ами ако няма нищо интересно, което да бъде показано?

Той й се усмихна толкова дружелюбно, че тя усети как собствените й устни се разтягат в усмивка.

— Мисля, че се подценяваш. И очакваш всички други да постъпят по същия начин.

Докато размишляваше по въпроса, Тия откри, че слаба асистентка, облечена в черно, мие косата й на един от лъскавите черни умивалници. Когато най-после се сети да я попита дали използваха антиалергични продукти, вече беше прекалено късно.

После бе отново на кожения стол с чаша бяло вино в ръката. Джулиан я разпитваше с какво се занимава, с кого се среща, какво харесва. Всеки път, когато му отговореше лаконично или го попиташе какво прави с косата й, той й задаваше нов въпрос.

С помощта на Кари, която запълваше празнините, скоро историята на живота й бе разказа до край. Тия се почувства като глупаво пуделче на киноложка изложба.

В един момент, направи грешката да погледне надолу. Когато видя купчините коса, засипали пода, дъхът й секна. Малки точки затанцуваха пред очите й и отдалеч чу разтревожения глас на Кари.

В следващия миг, Джулиан натискаше главата й между коленете, където я задържа, докато лудото биене на сърцето й се нормализира.

— Спокойно, скъпа. Луиз! Имам нужда от студена кърпа.

— Тия, Тия, съвземи се.

Тя отвори очи и видя Кари, коленичила на пода пред нея.

— Какво? Какво?

— Това е само прическа, за бога. Не е мозъчна операция.

— Травматичното събитие си е травматично събитие — каза Джулиан, като постави студената влажна кърпа на тила на Тия. — Сега искам да седнеш по-изправена и да затвориш очи. Поеми си дълбоко дъх. Точно така. Още веднъж. Добре. Разкажи ми сега за онзи ирландец, когото Кари спомена.

— Той е мръсно копеле — едва промълви Тия.

— Всички сме такива.

Ножицата затрака отново, опасно близо до лицето й.

— Разкажи ми за него.

И тя го направи. Реакцията на Джулиан беше шок, вълнение и възбуда — толкова различни от отношението на Лоуенстайн, че Тия забрави за косата си.

— Невероятно! Знаеш какво трябва да направиш, нали?

Тя се вторачи в него.

— Какво?

— Да отидеш в Ирландия. Намери онзи Мълаки и го съблазни.

— Така ли?

— Това е идеалното разрешение. Намираш го, съблазняваш го, изтръгваш му нужната информация за статуетките, а после я стиковаш с онова, което вече знаеш. И се озоваваш пред всички. Ще направим няколко кичура и ще поосвежим косата, особено около лицето.

— Но не мога просто да… отида. Освен това, той не се интересува от мен по този начин. А и не е правилно да използваш секса като оръжие.

— Сладурче, когато една жена използва секса срещу мен, аз обикновено съм й благодарен за това. Имаш великолепна кожа. Какво използваш?

— В момента използвам нова серия, за която четох. Естествени съставки. Но продуктите трябва да се държат в хладилника, което не е много удобно.

— Имам нещо по-добро. Луиз! „Биодерм“. Пълната серия. За нормална кожа.

— Ама аз винаги си правя проба, преди да използвам нещо ново и…

— Не се тревожи — каза Джулиан, като натопи плоска четчица в малка купичка и я извади оцветена в бледолилаво. — Просто се отпусни назад спокойно.

Не беше много лесно да се отпуснеш спокойно, когато непозната жена втрива крем в лицето ти, а косата ти, или по-точно онова, което е останало от нея, е покрито с мазила и фолио. А и никой не ти позволява да се погледнеш в огледалото.

Но Джулиан й подаде нова чаша вино, а Кари стоеше лоялно на една ръка разстояние.

Убедиха я по някакъв начин да изскубят веждите й и да ги боядисат, за да ги подчертаят, а после, след като изплакнаха косата й, да й направят пълен грим. По времето, когато Джулиан размаха сешоара около нея, Тия вече бе толкова изморена, че едва не заспа на стола.

Онзи, който беше казал, че цял следобед, прекаран във фризьорския салон, е лукс, имаше извратено чувство за хумор.

— Дръж си очите затворени — нареди й Джулиан.

Стори й се, че виното се разплиска леко из главата й, когато столът се завъртя.

— А сега, отвори очи и виж новата Тия Марш.

Тя отвори очи, погледна в огледалото и изпадна в паника.

Къде беше отишла?

Жената, която я гледаше в огледалото, имаше блестяща каска от коса с елегантен бретон над драматично извитите вежди. Очите й бяха огромни и наситено сини, устата й — широка и дръзко червена. А когато долната челюст на Тия увисна, същото стана и с жената.

— Приличам… приличам на сирена.

Джулиан отново приближи глава до нейната.

— Не грешиш. А сирените са прекрасни същества, нали? Умни, красиви и непредвидими. И точно такава изглеждаш.

Кари доближи лице до нея и за момент на Тия й се стори, че има три глави, нито една, от които всъщност не бе нейната.

— Изглеждаш прекрасно — каза Кари и по бузата й се търколи сълза. — Толкова съм щастлива, Тия! Виж се само.

— Добре — отвърна Тия, като си пое дъх и докосна предпазливо тила си. — Чувствам се странно — поклати глава тя и се засмя. — По-леко ми е. Но не приличам на себе си.

— Не е вярно, приличаш. Просто преди се криеше. Дай ми някакъв документ със снимка — помоли я Джулиан.

Озадачена, Тия зарови в чантата си и извади банковата си карта.

— Коя от двете искаш да бъдеш? — попита я Джулиан.

Тия се вторачи в снимката, а после — в огледалото.

— Ще купя всичко, което използвахте върху мен днес. И искам нов час след четири седмици.

Беше похарчила хиляда и петстотин долара. Хиляда и петстотин долара само от суета. И въобще не се чувствам виновна за това, помисли си Тия, докато седеше в таксито до пазарските чанти, претъпкани с продукти за разкрасяване.

Чувстваше се щастлива и развълнувана.

Нямаше търпение да се прибере у дома и отново да се погледне в огледалото. Отново! А тъй като засега не можеше да го направи, бръкна в чантата си и извади малка пудриера. Като държеше огледалцето в скута си, за да не изглежда глупаво пред шофьора, тя го повдигна леко, за да се види и се усмихна.

Не беше обикновена. Не беше и красива, но в никакъв случай обикновена. Беше дори хубава.

Унесена в мисли, тя не забеляза, че бяха спрели пред дома й, докато записаният глас на Рози О’Донъл не й напомни да вземе всичките си вещи. Засрамена, Тия пусна пудриерата в чантата си, извади парите, които в друг случай вече щеше да е приготвила, и изскочи навън.

В резултат на забързаните движения, тя изпусна чантата си на тротоара и се наведе да събере съдържанието й. Когато се изправи и пристъпи към входа, едва не се сблъска с двойката, която стоеше на пътя й.

— Доктор Марш?

— Да?

Тя отговори, без да мисли, загледана в жената — красива, висока брюнетка, която очевидно бе плакала.

— Трябва да поговорим с вас — обади се мъжът.

Ирландският му акцент прикова вниманието й. Тя вдигна очи към лицето му и веднага забеляза семейната прилика.

— Вие сте Съливан — каза тя, произнасяйки името с горчивина.

— Да. Аз съм Гидиън. А това е Клио. Може ли да се качим в апартамента ви за минута?

— Нямам какво да говоря с вас.

— Доктор Марш — каза той и сложи ръка на рамото й.

Тия се обърна рязко назад и ги изненада с бързината и гнева си.

— Свалете си ръката от мен или ще започна да крещя. Мога да крещя много силно и продължително.

Гидиън беше човек, който разбираше и оценяваше темперамента на жените, затова вдигна ръце в жест на примирие.

— Знам, че сте ядосана на Мъл и не ви виня за това. Но факт е, че в момента нямаме към кого друг да се обърнем, а сме в опасност.

— Това не ме интересува. Нито пък вие ме интересувате.

— Остави я, готин — каза Клио изморено, леко замаяна от уискито. — И бездруго вече сме прецакани.

— Пила сте!

Възмутено забравила двете чаши вино във фризьорския салон, Тия започна да души наоколо.

— Невероятно нагли сте. Идвате тук пияни и ме спирате насред улицата. Изчезнете, господин Съливан, иначе ще повикам полицията.

— Да, тя наистина е пила — потвърди Гидиън, който усети, че собственият му гняв може да избухне всеки момент. — Аз се погрижих за това, тъй като тя не можеше да се справи по друг начин с мисълта, че току-що са убили най-добрия й приятел. А той бе убит заради трите орисници, убит заради Анита Гай. Можете да ни обърнете гръб, доктор Марш, но все пак и вие сте замесена в тази история.

— Той е мъртъв — обади се Клио с безизразен глас, в който Тия долови искрена мъка. — Мики е мъртъв. Няма да го върнеш, ако продължиш да й досаждаш. Хайде да си ходим.

— Тя е зле и е изморена — каза Гидиън на Тия. — Моля ви заради нея. Пуснете ни да влезем. Тя се нуждае от скривалище, докато реша какво да правим.

— Не се нуждая от нищо — упорито повтори Клио.

— Влезте, по дяволите — изруга Тия и прокара ръка през новата си прическа. — Хайде, елате.

Тя тръгна пред тях и натисна копчето за асансьора. По дяволите, Мълаки Съливан бе намерил начин да съсипе триумфалния й ден.

— Много ви благодаря, доктор Марш.

— Тия. А след като приятелката ви вероятно ще припадне на пода ми, защо да се държим официално? Между другото, ненавиждам брат ви.

— Разбирам. Ще му съобщя това следващия път, когато го видя. Едва не ви пропуснах навън. Мъл ми каза, че имате дълга коса.

— Имах — отговори тя, като ги поведе по коридора към апартамента си. — Как ме познахте?

— Ами той ми каза, че сте руса, фина и много хубава.

Тя изсумтя презрително и отвори вратата.

— Можете да останете тук, докато тя се почувства по-добре — каза Тия и остави чантата си. — А междувременно ми разкажете какво правите тук и защо очаквате да повярвам, че Анита Гай е убила някого.

Лицето му се скова и Тия отново забеляза приликата. Същото изражение се бе изписало и по лицето на Мълаки, когато видя съсипаната й стая в хотела в Хелзинки.

Тия си помисли, че братята бяха изключително привлекателни мъже с мелодични гласове, но това не означаваше, че не са опасни.

— Тя не го направи лично, но е отговорна за убийството. Има ли място, където Клио може да полегне?

— Няма нужда да лягам. Не искам.

— Добре тогава, седни.

Тия се намръщи, когато Гидиън завлече Клио до канапето. Гласът му беше груб и не особено любезен, въпреки приятния акцент. Но той докосваше брюнетката нежно, както човек би докосвал крехка старинна ваза.

И беше прав да я накара да седне. Жената беше бяла като платно и трепереше.

— Студено ти е — каза Гидиън. — Моля те, поне веднъж направи онова, което ти казвам. Вдигни си краката.

Той ги вдигна на канапето вместо нея, взе метнатото на облегалката одеяло и я зави.

— Съжалявам за това — обърна се той към Тия. — Не можех да рискувам с хотел, дори и да имах достатъчно пари за такъв. Нямах време да помисля, откакто се случи всичко това. Смятахме го само за приключение и мислехме, че рискуваме не повече от юмрук в носа. Но сега е различно. Вече има убийство.

— Ще повърна — каза Клио и скочи от канапето. — Съжалявам. Лошо ми е.

— Там — посочи Тия към вратата вляво и усети как собственият й стомах се свива конвулсивно, когато Клио се втурва натам.

Гидиън се затича след нея, но тя му затръшна вратата в лицето.

Той застана пред вратата, безпомощно вторачен в нея.

— Предполагам, че е от уискито. Налях й го в гърлото, защото това бе единственото, за което се сетих.

Тия разбра, че той също страдаше.

— Ще направя чай — предложи тя.

Гидиън кимна.

— Ще ви бъдем много благодарни.

— Ела в кухнята, за да мога да те виждам, и започни да обясняваш.

— Брат ми каза, че си нежно и крехко създание — отбеляза Гидиън, докато вървеше след нея към кухнята. — Обикновено не греши толкова.

— Той е човекът, който твърдеше, че една от най-уважаваните антикварки в Ню Йорк е крадла. А сега ти добавяш и убийство.

— Това не е измислица, а факт.

Гидиън се заразхожда неспокойно из кухнята, като поглеждаше от време на време към вратата на банята.

Тия си помисли, че брат му определено бе по-въздържан. Или поне доколкото го познаваше.

— Тя взе нещо, което не й принадлежеше — продължи Гидиън, — но иска повече и е готова на всичко. Един човек е вече мъртъв. Човек, с когото се запознах едва вчера. Човек, който ми отстъпи леглото си. Човек, който ми направи закуска тази сутрин. Човек, който е мъртъв само защото беше лоялен приятел.

— Как се запозна с Клио?

— Открих я в Европа.

— Какво общо има тя с цялата история?

— Свързана е с втората орисница.

Тия присви очи.

— Как?

— По наследство. Тя е от семейство Уайт-Смит. Един от предците й бил колекционер в Лондон.

Ясно, помисли си Тия. Още едно парченце от мозайката си идваше на мястото.

— Позна името, нали? — запита Гидиън и това доказа на Тия, че трябва да поработи върху актьорските си умения. — Значи си проучвала историята.

— Мисля, че при тези обстоятелства, аз би трябвало да задавам въпросите.

— И аз ще ти отговоря. Но може ли първо да използвам телефона ти, за да се обадя на семейството си?

— Не, съжалявам.

— Ще звънна за тяхна сметка.

— Не можеш да използваш телефона. Подслушва се. Или пък аз наистина имам халюцинации.

— Моля? Подслушва се? Телефонът ти се подслушва?

— Според друг неочакван посетител — отвърна Тия, като се обърна към него. — Мисля, че приемам нещата доста добре, нали? Имам предвид, стоя с двама непознати в апартамента си, единият, от които драйфа в банята, а другият ми разказва фантастични истории в кухнята. А аз правя чай. Мисля, че дори доктор Лоуенстайн би се съгласил, че постигам напредък.

— Не разбирам.

— И няма защо. Кажи ми защо смяташ, че Анита е отговорна за смъртта на този човек.

— Аз съм отговорна — каза Клио, която бе застанала до вратата.

Тия забеляза, че лицето й все още е изключително бледо, но очите й бяха ясни.

— Щеше да е жив, ако не бях аз. Убиха го заради мен. Аз го замесих в историята.

— А аз замесих теб — напомни й Гидиън. — Така че вината е моя.

— Иска ми се да ти повярвам, но няма начин. Аз те предадох. Оправдавах се пред себе си с мисълта, че ще си получиш дела, но забърках всичко и замесих Мики. Тя сигурно е накарала копоите си да наблюдават улицата. След като си въобразих, че съм сключила сделката с нея, излязохме навън. Мики си тръгна към къщи, а аз поех към теб. Те са се разделили и са ни проследили. Аз забелязах моята опашка и се отървах хитро от нея. Но Мики нямаше представа какво става, затова се е прибрал спокойно у дома. А онова мръсно копеле го е пипнало там. Ако Мики не беше с мен, те дори нямаше да знаят, че съществува.

— Никой от нас не си представяше, че Анита е способна на убийство — каза Гидиън.

— Е, вече знаем — отвърна Клио и погледна Тия.

— Ако това е вярно, защо не отидете в полицията? — учуди се Тия.

— И какво да им кажем? — попита Гидиън, като пъхна ръце в джобовете на джинсите си. — Да споделим с тях подозренията си, че една уважавана делова дама е отговорна за убийството на млад чернокож балетист? Убийство, което със сигурност е станало, докато тя се е намирала на обществено място или събрание? Да им обясним, че знаем това, тъй като преди време е откраднала една статуетка в Дъблин и се е съгласила да купи друга? А после, когато ченгетата поискат някакви доказателства от нас, да ги убедим, че трябва да вярват само на думите ни? Е, да, несъмнено ще й сложат белезниците в такъв случай.

— А независимо от всичко, очаквате аз да повярвам — посочи му Тия, като свали чайника от котлона.

— Вярваш ли? — попита я Гидиън.

Тя го погледна, после се обърна към Клио.

— Да, мисля, че ви вярвам, но възнамерявам да проверя дали в семейството ми има наследствена лудост. В кабинета ми има разтегателно канапе. Можете да го използвате тази вечер.

— Благодаря.

— Не е безплатно — каза тя на Гидиън. — От този момент нататък, спирам да играя ролята на инструмент и ставам активен участник в този… кръстоносен поход.

Клио се усмихна, когато Тия внесе таблата с чая във всекидневната.

— Готин, преведено това означава, че доктор Марш току-що те уведоми, че става твой партньор.

— Точно така — потвърди Тия. — Лимон или захар?