Нора Робъртс
Море от обърнати сърца (10)

Глава 10

— Сладурче, не съм сигурен, че постъпваш правилно.

— Постъпвам умно — настоя Клио, — а това винаги е правилно.

— Ще прецакаш нещата с Гидиън — каза Мики, като поклати глава.

Вървяха по оживения Бродуей и си проправяха път през тълпата.

— Имам добро предчувствие за вас двамата, а ти ще прецакаш нещата още преди да са започнали.

— Прекалено си романтичен.

— Романтиката превръща секса в изкуство. Без нея, би било чисто животинска история.

— Затова сърцето ти е разбито толкова често, Мики, а моето — не.

— Би ти се отразило добре.

— Не се цупи — помоли го Клио, но тъй като знаеше, че той и бездруго ще го направи, го прегърна през кръста, когато завиха на ъгъла на Седмо авеню и Петдесет и втора улица и се отправиха на север. — А и правя това не само за себе си, но и заради него. След като Анита получи орисницата, ще го остави намира, а той ще спечели много пари. Все пак статуетката е моя. Не съм длъжна да деля парите с никого, но ще го направя.

Клио го стисна за ръката и влязоха в банката.

— Да действаме колкото се може по-бързо. Ако не се видя с него до един, ще започне да задава въпроси. А и — добави тя, като сниши глас, когато влязоха в тихото фоайе, — той самият се занимава с нещо в момента, иначе никога нямаше да ми позволи толкова лесно да отида някъде сама.

— Проблемът ти, Клеопатра, е, че си циничка.

— Опитай да работиш няколко месеца в стриптийз клуб в Чехия — промърмори тя — и ще видим дали няма да се върнеш с един куп комплекси.

— Но ти потегли без такива, скъпа — посочи Мики.

Тя завъртя очи и се приближи до чиновничката.

— Искам да наема сейф.

Когато излязоха обратно на Седмо Авеню, орисницата бе заключена на сигурно място в сейфа. И тя, и Мики имаха ключове за него. Според Клио, така беше най-разумно. Ако се случеше нещо лошо, което тя не очакваше, той можеше да вземе статуетката вместо нея.

— Добре, сега ще се обадя и ще уредя срещата. Някъде на обществено място — добави тя, като протегна ръка към мобифона на Мики. — Където обаче няма вероятност да се появи някой, който би могъл да ни познае.

— Звучи като шпионски трилър — ухили се Мики, който обичаше мелодрамите, и й подаде телефона.

— Това е само бизнес. А аз имам подходящата стока.

Клио извади листчето, където бе записала номера на „Антики Морнингсайд“, и набра, докато вървяха към Шесто авеню.

— Анита Гай, моля. Обажда се Клио Толивър. Мисля, че тя знае името ми и ще поиска да говори с мен. Веднага. Ако не се съгласи, кажете й, че се обаждам, за да обсъдим цената на съдбата. Да, точно така.

Взела собствената си съдба в ръце, Клио зави наляво по Пето авеню и загуби Мики за момент, когато той се залепи за витрината на бижутерски магазин.

— Стой при мен и не бъди такава глезла — каза тя и го дръпна за косата. — Това е сериозен бизнес.

— О, а ти звучиш сурово и решително — отбеляза Мики. — Като Джоан Крауфорд, не, не, като Барбара Стануик в „Двоен удар“. Жена с топки.

— Млъкни, Мики — нареди му Клио и едва сдържа смеха си, когато Анита Гай се обади.

— Клио? — Гласът не звучеше сурово и решително, а мек и топъл като кадифе. — Нямаш представа колко се радвам да те чуя.

Според Клио, лекотата, с която Анита се съгласи с условията на срещата, беше добър знак. Тя си припомни дивото препускане из Европа и поклати глава. Мъже. Вечно трябваше да надуват мускули и да превръщат една обикновена делова сделка в кавга.

Нищо чудно, че всичко в света беше толкова объркано.

Тя се почувства малко глупаво заради избора на мястото, но пък Мики изпитваше такова удоволствие, че все пак си заслужаваше.

— „Връзка, която да запомниш“. Кари Грант и Дебра Кер — каза Мики, който стоеше до телескопа на Емпайър Стейт Билдинг, размахваше ръце и друсаше плитчиците си. — Това се казва романтика, бебче!

Клио си помисли, че това бе и разликата между тях. На нея мястото й напомняше не за страстна връзка, а за смахнатото катерене на Кинг Конг, стиснал в лапите си Фей Рей.

Винаги бе смятала героинята на Фей Рей за абсолютна тъпанарка. Висеше и пищеше на ръба на бездната и чакаше големия, силен мъж да я спаси, вместо да си размърда задника и да изчезне, когато малоумната маймуна я остави намира.

Е, имаше всякакви хора.

— Иди и застани там — нареди тя на Мики. — Дръж ме под око. Ще ти дам знак, ако тя започне да ми създава проблеми. Тогава можеш да застанеш до нас и да изглеждаш зъл и опасен.

Клио се вгледа в нежното лице, меките кафяви очи и веселата усмивка. Мики никога не би могъл да изглежда зъл.

— Добре де, забрави за зъл. Пробвай само опасен — посъветва го тя, като погледна ексцентричния часовник, който Мики й бе дал. — Тя ще дойде всеки момент. Ако е навреме, всичко ще е наред. Имам над половин час до срещата с Гидиън.

— Какво ще му кажеш?

— Все ще измисля нещо, докато се сдобия с мангизите. Ще го накарам да почака още двадесет и четири часа. Това е крайният срок, който ще дам на Анита.

— Не е лесно да събереш цял милион за един ден, Клио.

— Говорим за „Антики Морнингсайд“. А това означава големи мангизи. Ако наистина иска орисницата, ще намери начин. Сега ще отида там и ще си придам отегчен вид.

Тя отиде до парапета, облегна се и загледа асансьора през стъклото. Пред магазина за сувенири се тълпяха туристи — или стояха наоколо и правеха снимки, или пускаха монети в телескопа.

Клио се зачуди дали някой, който живееше в града, идваше някога тук, освен ако не бъде довлечен от гостите си от провинцията. След това си помисли, че никой не би изпитал желание да дойде тук, когато животът и всичко интересно бяха долу, из улиците.

Стомахът й се сви, когато видя елегантната жена, която слезе от асансьора. Анита беше казала, че ще бъде облечена в син костюм. И наистина беше син. Гълъбовосин с дълго елегантно сако и пола с консервативна дължина.

Клио реши, че костюмът е от Валентино. Изключително скъп и висока класа.

Тя изчака търпеливо Анита да сложи тъмните си очила и да огледа района. След секунда, погледът на Анита спря върху нея. Тя нагласи кожената чанта на рамото си и тръгна към нея.

— Клио Толивър?

— Анита Гай.

Двете се ръкуваха учтиво и взаимно се прецениха с очи.

— Очаквах, че едва ли не ще се наложи да си разменяме пароли — развеселено каза Анита. — Знаеш ли, това е първият път, когато идвам тук. Какъв е смисълът?

Тъй като думите на Анита отразяваха собственото й мнение, Клио кимна.

— Няма смисъл, права сте. Но ми се стори хубаво и удобно обществено място за сключването на малка сделка. Място, където и двете ще се чувстваме удобно.

— И двете бихме се чувствали удобно на някоя маса в „Рафаел“, но предполагам, че Гидиън ти е напълнил главата с предупреждения — отвърна Анита, като разпери ръце в елегантен жест. — Както виждаш, не представлявам заплаха.

— Горилите, които изпрати по петите ни в Прага, не бяха особено дружелюбни.

— Да, неприятно недоразумение. Често се случва така, когато си имаш работа с мъже — оправда се Анита, като прибра косата си зад ушите. — Представителите ми бяха инструктирани да се отбият в работата ти и да поговорят с теб. Нищо повече. Очевидно Гидиън, също като тях, се е развълнувал прекалено силно. Всъщност, Клио, моите хора си помислили, че той те отвлича и затова се втурнали след вас.

— Наистина ли?

— Да, неприятна грешка, както вече ти казах. Във всеки случай, радвам се, че се върна в Ню Йорк и си в безопасност. Сигурна съм, че двете бихме могли да обсъдим въпроса без излишни преструвки — каза тя и се огледа наоколо. — Гидиън не е ли с теб?

— Не, доведох друг човек… в случай че пак има недоразумения.

Клио видя Мики над рамото на Анита. Той стоеше на няколко метра от тях и раздвижваше мускулите си.

— Първо, какво въобще те накара да ме издириш и да инструктираш… представителите си да говорят с мен?

— Интуиция. След дълго проучване. И двете са жизненоважни в моя бизнес. А срещата ни днес ми показва, че съм била права. У теб ли е орисницата, Клио?

Ако разполагаше с повече време, Клио щеше да я накара да се поизпоти.

— У мен е. На безопасно място. Готова съм да я продам. За един милион долара. В брой.

Анита се засмя.

— Милион долара? Очевидно Гидиън ти е разказал интересна приказка.

— Не се опитвай да ме измамиш, Анита. Ако искаш статуетката, това е цената. И не подлежи на пазарлък. По този начин ще се снабдиш с две от трите фигурки, като се има предвид и онази, която си откраднала от брата на Гидиън.

— Откраднала? — извика Анита раздразнено и се заразхожда нервно.

Докато се разхождаше, тя оглеждаше хората на терасата и се опитваше да разбере кой бе помощникът на Клио.

— Тези нагли Съливановци. Трябва да ги осъдя за клевета. Репутацията на „Морнингсайд“ е безукорна. А също и моята — добави тя ядосано, като спря и изгледа Клио. — Купих статуетката от Мълаки Съливан и с удоволствие бих ти показала подписаната от него разписка. Е, възможно е той да е разказал на брат си някаква измислена история и да е запазил парите за себе си. Но няма да им позволя да разпространяват долни лъжи за компанията ми.

— Колко му плати?

— По-малко — отговори Анита лаконично. — Много по-малко от цената, която искаш.

— Значи първият път си извадила страхотен късмет. Ако искаш да получиш номер две, ще трябва да платиш. Можеш да я вземеш в ръцете си утре в три часа, точно на това място. Донеси парите, а аз ще донеса сребърната дама.

— Клио — каза Анита и стисна устни. — Имах си работа със семейство Съливан. Как мога да съм сигурна, че не си мошеничка като тях? Нямам никакво доказателство, че орисницата е у теб.

Без да отговори, Клио бръкна в чантата си и извади снимката.

— Лахезис — промърмори Анита, докато проучваше снимката. — Откъде да знам, че е истинска?

— Нали действаш по интуиция? Баба ми я подари, когато бях малка. Тя не беше съвсем с всичкия си и смяташе фигурката за хубава кукла. Допреди една седмица аз самата я смятах за нещо като семеен амулет. Но пък един милион ще ми донесе достатъчно късмет.

Анита продължи да разглежда снимката, докато внимателно обмисляше възможностите. Срещата бе потвърдила онова, което бащата на Клио й бе казал по време на дългата вечеря с приготвен по специална рецепта фазан, великолепно вино „Пино Ноар“ и посредствен секс. Макар и да звучеше странно, онзи кретен не знаеше, че дъщеря му е в Ню Йорк, нито че е била в Прага. Всъщност нямаше никаква представа дори дали е жива, а очевидно и въобще не се интересуваше от благополучието на единственото си дете.

А това пък означаваше, че никой няма да се заинтересува, ако Клио Толивър внезапно изчезнеше.

— Предполагам, че орисницата е законно твоя — каза Анита.

Клио повдигна вежди.

— Нейна собственица съм от години.

— Да — усмихна се Анита доволно. — Разбира се.

Клио взе снимката и я прибра в чантата си.

— Ти си на ход, Анита.

— Искаш да събера много пари за адски малко време. Можем да се срещнем утре на маса в „Рафаел“. Донеси статуетката, за да мога да я проверя, а аз ще донеса четвърт милион като депозит.

— Не. Пълна размяна. Тук в три. Или ще я предложа на пазара.

— Аз съм професионален търговец…

— Аз пък не съм — прекъсна я Клио. — Имам и друга среща, така че решавай.

— Добре. Но няма да донеса толкова много пари на това място — каза Анита и се огледа намръщено. — Ресторант, Клио. Да бъдем цивилизовани. Ако ми нямаш доверие, ти избери мястото.

— Добре. Звучи разумно. „Тереза“ в Ист Вилидж. Бих хапнала малко гулаш. В един часа.

— Един часа — протегна й ръка Анита. — А ако решиш да се откажеш от театъра, бих могла да използвам човек като теб в „Морнингсайд“.

— Благодаря, но предпочитам да се занимавам с онова, което харесвам. Ще се видим утре.

Тя изчака Анита да се качи в асансьора. После преброи бавно до десет. Когато се обърна към Мики, се ухили широко и затанцува към него.

— Целуни ме, сладурче, богата съм!

— Хвана ли се?

— Напълно. Опита се да се бори, но слаба работа. Реагира прекалено силно на някои неща и прекалено слабо на други — каза тя и хвана Мики подръка. — Не е толкова добра, за колкото се смята. Ще изкашля мангизите, защото притежавам онова, което иска.

— Нямах възможност да се правя на зъл и опасен.

— Съжалявам. Все пак беше страхотен.

Тръгнаха през магазина за сувенири към асансьорите.

— Знаеш ли какво е първото, което ще направя, когато получа мангизите? Ще направя страхотен купон. Не, първо ще си купя жилище, а после ще направя див купон.

— Предполагам, че вече няма да ходиш по прослушвания.

— Шегуваш ли се? — извика Клио. — Ще помързелувам една-две седмици, а после ще отида на всяко прослушване, което агентът ми, онзи кретен, успее да ми осигури. Знаеш как е, Мики. Човек трябва да танцува.

— Може би ще успея да ти осигуря участие в хора на „Целуни ме, Кейт“.

— Наистина ли? Страхотно! Кога?

— Ще поговоря с режисьора довечера.

— Казах ти, че късметът ми се усмихва.

Тази мисъл не я напусна през цялото време, докато се возиха в асансьора.

— Трябва да изчезвам — каза тя, когато излязоха на улицата. — Отивам да се видя с Гидиън.

— Защо не дойдете на представлението довечера? Ще ви запазя две места и ще мога да те запозная с режисьора.

— Добре. Обичам те, Мики! — извика тя и го целуна шумно. — Слушай, ще се видим у вас след един-два часа. Ще купя огромна бутилка шампанско.

— Купи две. Ще се напоркаме след представлението.

— Готово. Обичам кльощавото ти черно тяло, Мики.

— А аз обичам закръгленото ти бяло тяло, Клеопатра.

Той се отправи на запад, а тя — на изток. Докато пресичаше улицата, Клио погледна назад и се захили като луда, когато Мики й изпрати въздушна целувка. После тръгна напред с пружинираща стъпка. Точно навреме. Щеше да се види с Гидиън на ъгъла на Петдесет и първа улица и Пето авеню. Можеха да хапнат по една пица. Щеше да му каже, че се нуждае от още един-два дни, за да вземе статуетката.

Това нямаше да му хареса, но тя щеше да го успокои. А когато на следващия ден му връчеше четиристотин хиляди долара, Гидиън нямаше да има право да мрънка.

Щеше да го убеди да остане в Ню Йорк известно време. Може би Мики беше прав за отношенията им. Не за романтичната страна, разбира се, тя не влизаше в плановете й. Но Клио се чувстваше добре, когато беше с Гидиън. Харесваше и солидната, и неспокойната му страна. Нямаше нищо лошо в това да прекара известно време с него, нали?

Блясъкът от витрина на бижутерски магазин привлече вниманието й и я накара да се приближи до стъклото. Искаше да купи на Мики нещо, за да му благодари за помощта. Нещо екстравагантно.

Клио разгледа златните верижки — прекалено обикновени, после камъните — прекалено натруфени. После премина към следващата витрина и възкликна леко, когато видя тънка златна верижка за глезен, украсена с рубини.

Реши, че верижката бе направена сякаш за Мики и наклони глава, за да види цената й.

Замръзна в тази поза, приведена леко и почти залепила нос във витрината, когато улови отражението в стъклото.

Познаваше това лице. Макар да беше в профил и да се правеше, че оглежда колите, тя го позна. Едва не го бяха прегазили на улицата в Прага.

Мамка му! Мамка му! Мамка му! Тя се изправи, после тръгна небрежно към следващата витрина. Той не я последва, но се изви към нея.

Шибаната Анита Гай! Деловата професионалистка. Беше изпратила горилите си след Клио. Е, това беше направо страхотно. Сега бяха в Ню Йорк. Това беше територията на Клио.

Тя тръгна напред бавно, сякаш разполагаше с цялото време на света. Мъжът пое след нея, като внимаваше да не се приближи прекалено много. Тя влезе в международната бижутерска борса и тръгна по претъпканите пътеки сред сергиите. Той вървеше упорито след нея, като клатеше глава и се мръщеше на търговците, които му предлагаха стоката си.

Клио спринтира. Дългите й крака взеха за миг разстоянието до страничната врата. Тя профуча през нея и до отсрещната страна на улицата, където блъсна един мъж, който се канеше да се качи в такси.

Той се препъна назад и изруга, но тя вече беше в таксито.

— Настъпи газта! Вземи пет пресечки за минута и ще получиш двайсетак.

Тя извади банкнотата от джоба си и я размаха. В същия момент видя преследвача си, който тичаше през улицата. Клио бутна в процепа банкнотата и извика:

— Мърдай!

И таксито изфуча.

— Мини през Парк — нареди му тя, като се завъртя, за да може да наблюдава задното стъкло. — Карай към Петдесет и първа и оттам към Пето. Да, страхотно — ухили се тя и махна на мъжа, който се втурна след таксито. — Вече е побеснял от ярост.

Все още гледаше назад, когато стигнаха до „Медисън“. Завиха надясно по Парк Авеню и тя се отпусна на седалката.

— Петдесет и първа и Пето — повтори тя спокойно. — Остави ме на източния ъгъл.

— Страхотно возене, госпожице. Само няколко пресечки.

— Получавам онова, за което си плащам.

Тя изскочи на ъгъла и грабна ръката на Гидиън.

— Закъсня — започна той, но Клио вече тичаше.

— Какво става?

— Ще се повозим на метрото, готин. Не си видял Ню Йорк, докато не се качиш на влака.

Около Рокфелер Сентър се бяха струпали безброй туристи. Още по-добре — осигуряваха им чудесно прикритие. Клио се втурна надолу по стълбите към спирката на метрото.

— Аз черпя — каза тя и зарови в чантата си за дребни.

Когато най-после стъпиха на перона, тя си пое дъх.

— Ще слезем на площад „Вашингтон“. Ще пообиколим Вилидж. Ще те разведа по всички интересни места и ще обядваме някъде.

— Защо?

— Защото човек трябва да яде.

— Защо тичаме като луди към метрото, за да се метнем на влак към някакво си село^[1]?

— Става дума за Гринич Вилидж, глупчо. А ще се повозим с метрото, за да съм сигурна, че съм се отървала от сянката. Зяпах в една витрина на Пето Авеню, когато забелязах един от приятелите ни от Прага.

Гидиън я стисна за ръката. Грохотът на наближаващия влак разтърси въздуха.

— Сигурна ли си? — извика Гидиън.

— Абсолютно. Има лице като тава. Плоско, кръгло и лъскаво. Отървах се от него, но може да се върти наоколо, затова по-добре да не рискуваме.

Клио влезе във влака и се просна на една от седалките. Потупа мястото до себе си и се ухили.

— Хей, нови реклами!

Тя кръстоса крака и посочи към реклама на испански за лекарство за кашлица.

— Ще мога да си поприпомня испанския.

— Какво си направила, Клио?

— Какво имаш предвид? Току-що ти казах. Представи си само! Онзи задник си мислеше, че може да ме проследи в собствения ми град.

— И той съвсем случайно вървеше по същата улица по същото време като теб? Не мисля така.

— Всъщност, Пето е авеню, а не улица и…

Той стисна ръката й.

— Какво си направила? Къде е Мики?

— Ей, приятел, я се успокой. Свършихме малко работа, поразходихме се малко. Това е свободна страна. Реших да позяпам по витрините на път за срещата с теб, а Мики се прибра да подремне. Той не е свикнал да става рано, а ти го събуди призори.

— Как е знаел къде да те намери?

— Слушай…

— Каза, че си се отървала от него. Само от единия? Ами другия?

Гидиън успя да скапе доброто й настроение.

— Откъде, по дяволите, да знам? Да не са сиамски близнаци?

— Колко време след като се разделихте с Мики го видя?

— Господи, няколко минути. Една-две пресечки. Какво толкова…

Клио замълча стреснато, когато се усети.

— Мислиш, че другият е тръгнал след Мики? Това е лудост. Той не участва в това.

Но тя осъзна, че бе направила Мики съучастник в историята и ръката, която Гидиън беше хванал, затрепери.

— Добре де, може да са решили да проследят и него. Ще слезем на следващата спирка и ще му звънна на мобифона, за да го предупредя. Той ще се отърве от опашката лесно, също като мен. Даже ще се изкефи.

Но ръцете й бяха ледени, когато излязоха на Тридесет и четвърта улица и най-после намериха телефон. Тя набра номера с разтреперани пръсти.

— Изкара ми акъла — промърмори тя. — Почакай само да кажа на Мики. Ще се побърка от смях. Отговори, по дяволите! Вдигни телефона.

След две позвънявания се обади записаният жизнерадостен глас на Мики.

— Зает съм, скъпи. Надявам се с нещо хубаво като правенето на любов. Остави съобщение и Мики ще ти звънне.

После се чу прочутата му целувка.

— Изключил си е телефона — каза Клио, като си пое дъх, за да се успокои. — Прибрал се е у дома и си е легнал, затова е изключил телефона.

— Пробвай домашния му телефон.

— Ще го събудя, а той мрази да го вдигаш от сън — каза Клио, но набра номера.

Телефонът звънна четири пъти. Клио се подготви да чуе поредния запис, но Мики отговори. В мига, когато чу гласа му, тя разбра, че приятелят й си има големи неприятности.

— Мики…

— Не се връщай тук, Клио! — извика той, после се чу вик, трясък и отново името й. — Бягай!

— Мики…

Втори трясък и кратък писък накараха ръцете й да се изпотят. Телефонът заглъхна, но Клио продължи да вика името му.

— Престани! Престани! — изтръгна Гидиън слушалката от ръката й.

— Измъчват го. Трябва да отидем там. Трябва да му помогнем.

— Обади се в полицията, Клио — стисна я той за раменете. — Обади им се веднага. Дай им името и адреса му. Прекалено далеч сме, за да му помогнем.

— Полицията.

— Не си давай името — добави Гидиън, докато Клио, набираше 911. — Само неговото. Накарай ги да побързат.

— Свържете ме с полицията. Имам нужда от помощ — извика Клио, без да обръща внимание на спокойния глас на телефонната операторка. — Мики… Майкъл Екс, 445 Западна Петдесет и трета улица, апартамент 302. Точно до Девето авеню. Трябва да побързате. Помогнете му! Измъчват го. Нараняват го.

Гидиън затвори телефона, а Клио се разплака.

— Стегни се, Клио. Само се стегни. Отиваме там. Кой влак да вземем? Кой е най-бързият начин да стигнем там?

Нищо не можеше да бъде достатъчно бързо, не и след този писък, изпълнен с нечовешка болка. Клио почти прелетя разстоянието до спирката на метрото, но това не беше достатъчно бързо.

Заля я вълна на облекчение, когато видя двете патрулни коли пред сградата на Мики.

— Тук са — едва промълви тя. — Най-добрите в Ню Йорк.

Униформени ченгета поставяха заграждения, зад които се бе струпала малка тълпа.

— Не казвай нищо — предупреди я Гидиън шепнешком. — Остави ме да попитам.

— Трябва да дойде линейка. Мики трябва да отиде в болница. Знам, че са го наранили.

— Стой мирно, а аз ще разбера — каза Гидиън, като я прегърна през кръста. — Какво става? — обърна се той към куриер на колело, който ожесточено дъвчеше дъвка.

— Убили един тип там.

— Не — заклати глава Клио. — Не…

— Ей, знам това със сигурност. Отивах да си направя доставката, когато ченгетата излязоха оттам. Казаха ми, че трябвало да остана тук, за да ме разпитат, защото имало убийство на третия етаж. Чакат костюмарите сега. Нали знаете, като онези от филмите? Един от униформените пичове ми каза, че намерили някакъв чернокож с разцепена глава и лице на пихтия.

— Не, не, не — повтори Клио и повиши глас, без да се усети.

Гидиън я дръпна настрани.

— Продължавай напред, Клио. Налага се да изчезнем оттук.

— Не е мъртъв! Това е лъжа. Гадна, шибана лъжа. Довечера ще ходим на представлението му. Ще ни уреди билети. А после ще се напием с шампанско. Мики не е мъртъв. Ние само… Беше само преди час. Връщам се. Трябва да се върна.

Трябваше да я отведе на някое спокойно място. Гидиън я прегърна здраво. Къде, по дяволите, можеше да намери спокойно място в този град?

— Клио, чуй ме. Само ме изслушай. Не можем да останем тук. Не е безопасно.

Тя изстена тежко, а колената й се подгънаха. Гидиън я задържа, после я повлече по улицата.

— Ще влезем някъде. Трябва да поседнеш.

Той огледа улицата и магазините и забеляза някакъв бар. Реши, че нямаше нищо по-хубаво от подобна градска пещера, където да си осигурят малко усамотение.

Вкара я вътре, без да я пуска. В бара имаше само трима посетители, всичките седнали до бара. Никой дори не си направи труда да ги погледне. Гидиън настани Клио в тъмно ъглово сепаре.

— Две уискита — поръча той. — Двойни — добави Гидиън и остави парите на бара.

Занесе чашите до сепарето, където Клио се бе свила в ъгъла. Седна до нея, хвана брадичката й и наля половината уиски в гърлото й.

Тя се задави, закашля, после сложи глава на масата и се разплака като бебе.

— Аз съм виновна. Аз съм виновна.

— Трябва да ми разкажеш какво стана.

Гидиън вдигна главата й и отново поднесе чашата към устните й.

— Пийни още малко и ми разкажи какво си направила.

Очите й бяха мокри и подути от плача.

— Аз го убих. О, господи, Мики е мъртъв!

— Знам.

Той взе недокоснатото си питие и й го подаде. Реши, че е по-добре Клио да се напие, отколкото да изпадне в истерия.

— Какво направихте двамата с Мики?

— Помолих го, а той би направил всичко за мен. Обичах го, Гидиън. Много го обичах.

Гидиън си помисли горчиво, че Клио за първи път използваше името му.

— Знам, че го обичаше. Той също много те обичаше.

— Мислех се за адски умна — изхлипа Клио, а сълзите й намокриха ръката му, когато я накара да отпие отново. — Бях планирала всичко. Щях да продам орисницата на онази кучка, да й изтръгна един милион долара, да ти дам половината, за да те направя щастлив, а после да затанцувам из улиците.

— Господи!

Той затвори очи за момент и си обеща, че ще й се кара за глупостта друг път, когато не е толкова съсипана.

— Свързала си се с нея?

— Обадих й се и уредих среща. На моя територия. На върха на шибания Емпайър Стейт Билдинг — продължи Клио с надебелял от алкохола език. — Като шибания Кинг Конг. Мики дойде с мен. В случай, че тя изгладнее. Но тя не го направи. Гласът и любезността й можеха да разтопят масло. Не каза нищо хубаво за теб и брат ти, но това е без значение. Обеща да ми даде един милион долара утре. В брой. А аз трябваше да й дам малката дама. Разумна сделка. Безопасна. Двамата с Мики се посмяхме добре. Нали разбираш, разказах му цялата история.

— Да, знам.

— Щях да разделя парите с теб, готин. Шестдесет на четиридесет — каза Клио, като избърса сълзите си и размаза спирала по бузата и ръката си. — Щеше да получиш четиристотин хиляди долара. Защо да не си доволен, а?

Гидиън не можеше да й се ядоса. Не и когато беше в такова състояние. Той отмести косата от мокрите й страни.

— Да, предполагам, че е така.

— Но тя въобще не се е готвела да ми даде парите. Изигра ме. Мики е мъртъв, защото бях прекалено тъпа и не се усетих. Никога няма да си го простя. Не и докато съм жива. Той беше толкова мил, Гидиън. Сладък и нежен, а те го убиха.

— Знам, скъпа — кимна Гидиън, като привлече главата й към себе си и започна да я гали по косата.

После се замисли за човека, който му бе направил закуска тази сутрин и бе отстъпил леглото си на един непознат, защото приятелката му го бе помолила.

Гидиън си обеща тържествено, че Анита Гай ще си плати за това. Вече не ставаше дума само за пари и принципи, а и за справедливост.

Той продължи да гали косата на Клио и допи остатъка от уискито.

Сещаше се само за едно място, където можеха да отидат.