Нора Робъртс
Карибски романс (6)

Шеста глава

Акапулко не беше това Мексико, което Лиз разбираше и обичаше. Не беше мястото, където тя намери убежище преди десет години, нито мястото, което стана неин дом. Градът беше ултрасъвременен, прекалено изискан, лишен от наивност и простота. Струпани един до друг хотели, които се издигаха спираловидно нагоре и блестяха в лъчите на тропическото слънце. Плувни басейни и модни магазини. Безброй ресторанти и нощни клубове. Може и да беше най-известният курорт в Мексико, но Лиз предпочиташе спокойната провинциална атмосфера на нейния остров.

Трябваше да признае все пак, че имаше нещо впечатляващо и внушително в облика на града, разположен в прегръдката на величествените планини и целуван от великолепните води на красивия залив. Цял живот пред погледа й се бе разстилала равнина — и в Хюстън, и на Косумел. Планината караше всичко останало да изглежда по-дребно и някак закриляно. Над залива се носеха пъстроцветни парашути, предоставящи смайващо пътешествие и възможността за птичи поглед над града. Чудеше се дали реенето в небето даваше същото усещане за свобода, както волните води на морето.

Улиците бяха многолюдни и шумни, възбуждащи по един свой начин. Хрумна й, че за един час, откакто се бяха приземили на летището, беше видяла повече хора, отколкото за седмица на Косумел. Тя слезе от таксито и се запита дали щеше да й остане време да прескочи до някой от магазините за плувни принадлежности.

Джоунъс старателно бе избрал хотела. Беше скъп и луксозен, точно в стила на Джери. Отделните вили гледаха към Пасифика и се гушеха в полите на планината. Той нае апартамент, пъхна ключа в джоба си и остави багажа на пиколото.

— Отиваме в банката.

Отне му два дни да открие по ключа името й. Нямаше намерение да губи нито минута повече.

Лиз го последва на улицата. Вярно, че не беше дошла за развлечение, ала да хвърли един поглед на стаите и да хапне нещо за обяд не беше кой знае какво. Джоунъс вече се качваше в таксито.

— Предполагам, не го казваш като молба.

Той я погледна бегло и тръшна вратата на колата.

— Не.

Каза на шофьора накъде да кара и се облегна назад. Разбираше пристрастието на Джери към Акапулко с неговия блясък и бурен нощен живот, с богаташкото му лустро и привкуса на разкош. Ако Джери се застояваше в някой град повече от ден, то значи той притежаваше атмосферата на Ню Йорк, Лондон, Чикаго. Брат му никога не би изпитвал интерес към кроткия и спокоен дух на място като Косумел. Така че, щом бе отишъл на острова, щом бе останал, било е заради някаква цел. И тук, в Акапулко, Джоунъс щеше да разбере каква е била тя.

Колкото до жената до него, той нямаше обяснение. Дали бе била замесена и оплетена от обстоятелствата още преди да я срещне, или самият той я въвличаше по-дълбоко, отколкото имаше право? Лиз седеше до него мълчаливо и малко намусено. Навярно си мислеше за дома и работата, желаеше да се върне колкото може по-бързо и да бъде в безопасност, реши Джоунъс. Ако питаха него, той би желал да можеха да обърнат обратно към вилата, където да я люби до насита.

Странно бе, че тя му харесваше. Не беше впечатляващо духовита, безупречно изтънчена или класически красива. Но го привличаше така силно, че нощем не го ловеше сън, а денем ходеше нервен и сприхав. Желаеше я, жадуваше да вкуси, да изпита докрай страстта, която долови да тлее у нея. Искаше да я възпламени, да възбуди желанието й до такава степен, та да престане да мисли за своите сметки, клиенти и графици. Може би това беше въпрос на мъжко надмощие, стремеж към притежание и власт — не бе сигурен. Ала преди всичко и необяснимо защо Джоунъс искаше да заличи спомена за израза в очите й, когато я завари в детската стая, вкопчена в плюшеното мече.

Когато таксито спря пред банката, Лиз стъпи на тротоара, без да каже дума. Отсреща на улицата имаше лъскави магазини с големи витрини, бутици с невероятно елегантни дрехи, изложени изкусно върху изящни манекени в находчиви и удачни пози. Дори от разстояние можеше да се види сиянието и блясъка на бижутата. Една лимузина с тъмни стъкла и безшумен двигател намали ход наблизо. Оттатък високите, модерни сгради Лиз отправи поглед към планината и простора.

— Предполагам, че това е от местата, които ти допадат — подхвърли.

Джоунъс я беше наблюдавал. И без да му казва, не беше трудно да се досети, че сравняваше видяното с нейното кътче от Мексико и намираше Акапулко за по-малко привлекателен.

— При определени обстоятелства — отвърна й. Хвана я за ръка и я поведе вътре.

В банката, както и се полагаше, беше тихо, цареше атмосфера на улегналост и достолепие. Служителите носеха спретнати костюми и учтиви усмивки. Ако имаше разговори, то те се водеха с приглушен тон. Джери, помисли си Джоунъс, винаги бе отдавал предпочитание на консервативния начин за съхранение на парите, докато в харченето им беше къде по-неразумен. Без всякакво колебание той се насочи към хубавичката касиерка зад едно от гишетата.

— Добър ден.

Тя вдигна поглед. В следващия миг вежливата й усмивка засия.

— Господин Шари, буенос диас! Приятно ми е да ви видя отново.

Стоящата редом Лиз изтръпна. Бил е тук и преди, помисли. Защо не й каза? Изгледа го продължително.

Каква игра играеше?

— На мен също — Джоунъс се облегна на гишето — любезен, галантно усмихнат и, както забеляза Лиз, явно флиртуващ. Съвсем неочаквано я обзе известна ревност. — Чудя се дали ме помните.

Касиерката се изчерви и погледна скришом към шефа си.

— Разбира се. С какво мога да съм ви полезна днес?

Той извади ключето от джоба си.

— Бих искал да надзърна в касетата.

Обърна се нехайно и възпря с поглед Лиз, която понечи да проговори.

— Ще го уредя веднага — служителката му подаде бланка. — Само се подпишете тук.

Джоунъс взе химикалката й и постави подпис. Лиз прочете: „Джеръмая С. Шарп“. Погледна го бързо, но той продължаваше спокойно да се усмихва на жената. Тъй като шефът й се въртеше наблизо, тя спази процедурата и сравни подписа с този върху личния му формуляр в папката с документи. Двата идеално съвпадаха.

— Оттук, господин Шарп.

— Това не е ли незаконно? — прошепна Лиз, когато чиновничката ги поведе вън от главната зала.

— Да — спря Джоунъс пред вратата на трезора и я пусна да мине пред него.

— Не ме ли прави съучастник?

Той се усмихна, докато чакаше служителката да издърпа дългата метална кутия от гнездото й.

— Да. Ако имаш неприятности, ще ти препоръчам добър адвокат.

— Чудесно. Само това ми липсва — още един адвокат.

— Може да използвате тази стаичка, господин Шари. Позвънете, щом свършите.

— Благодаря.

Джоунъс побутна Лиз вътре, после затвори и заключи вратата.

— Откъде знаеше?

— Какво да знам? — постави той кутията на масата.

— Да отидеш точно при нея. Когато те заговори, помислих, че вече си идвал тук.

— Бяха трима мъже и две жени. Другата е над петдесетте. Що се отнася до Джери, той би сметнал, че в залата има само една служителка — да речем, че подобен ход на мислене бе достатъчно понятен, ала не и действията му. С ключа в ръка, Джоунъс я изгледа. — Джери беше част от самия мен. Ако се намирахме в една и съща стая, можех да кажа какво мисли в момента. Да възпроизведа неговия подпис ми е толкова лесно, колкото и своя собствен.

— И при него ли беше същото?

Ето че болката, само спотаила се, отново го преряза, остро и ненадейно.

— Да, същото.

Лиз обаче си спомни как Джери беше описал брат си като „задръстеняк“. Това определение някак не пасваше на мъжа, когото тя започваше вече да опознава.

— Чудя се все пак дали наистина сте се разбирали така добре, както смяташ — тя хвърли поглед към кутията. В края на краищата, всичко това не бе нейна работа.

Много би желала да е вярно. Но вече не изпитваше същата увереност, както в началото.

— Мисля, че е по-добре да я отвориш — добави.

Той пъхна ключа и го превъртя беззвучно. Отвори капака и Лиз зяпна онемяла. Никога не бе виждала толкова пари през живота си. Лежаха подредени, в стегнати и прилежно завързани пачки — шумящо нови американски долари. Тя не можа да се въздържи и протегна ръка да ги докосне.

— Господи… Изглеждат хиляди — преглътна. — Стотици хиляди.

С безизразна физиономия Джоунъс започна да прехвърля пачките. В стаичката стана тихо като в гробница.

— Грубо към триста хиляди, в двадесет и петдесетдоларови банкноти.

— Мислиш ли, че ги е откраднал? — прошепна Лиз, твърде замаяна, за да забележи как ръката му се сви конвулсивно. — Това трябва да са парите, които търсеше онзи, дето нахлу вкъщи.

— Сигурен съм, че са именно те — той остави пачката, която бе стиснал, зарови надолу и напипа малко пакетче. — Ала не ги е откраднал. — С мъка успя да сподави чувствата и да запази ледено спокойствие. — Подозирам, че ги е спечелил.

— Как? — възкликна тя припряно. — Никой не печели такива пари за няколко дни, а мога да се закълна, че Джери беше без пукнат грош, когато го взех на работа. Помня, че Луис му даде назаем десет хиляди песо до първата заплата.

— Положително.

Не си даде труд да допълни, че беше пратил на брат си запис за двеста долара, преди Джери да напусне Ню Орлийнс. Внимателно извади найлоновото пликче, пъхна пръст и опита съдържанието. Макар вече да знаеше.

— Какво е това?

С каменно лице той го затвори. Нямаше повече място за скръб.

— Кокаин.

Лиз ужасена се вторачи в плика.

— Не мога да проумея… Джери живееше в моята къща. Бих разбрала, ако употребяваше наркотици.

Джоунъс се питаше дали тя проумява друго — колко несведуща бе за тъмната страна на човешката природа. До този момент той самият не си даваше напълно сметка колко близко бе запознат с нея.

— Може би да, а може би и не. Във всеки случай, Джери не е бил по тази част. Поне не лично.

Лиз бавно приседна.

— Искаш да кажеш, че го е продавал?

— Наркодилър? — за малко да се усмихне Джоунъс. — Не, това надали щеше да му се стори достатъчно вълнуващо.

На дъното на кутията имаше малък черен бележник за телефони и адреси. Джоунъс го разлисти.

— Но контрабанда… — пророни той. — Виж, нея Джери би харесал. Би я приел. Опасност, риск… И бързи пари.

Мислите й кръжаха в опита да се върне назад към впечатлението си за мъжа, когото тъй бегло познаваше. Смяташе, че той й бе ясен, бързо му беше прикачила определения, ала се оказа, че сега й бе по-непознат, отколкото когато беше жив. Едва ли вече имаше някакво значение кой и какъв е бил Джери Шарп. Но мъжът, който стоеше срещу нея, бе от значение.

— А ти? — попита. — Ти приемаш ли я?

Джоунъс закова поглед в нея. Очите му бяха безизразни. Толкова безизразни, че в тях не се четеше абсолютно нищо. Не отговори. Продължи да прелиства тефтерчето.

— Записал е инициали, дати, часове и някакви числа. Доколкото схващам, отбелязани са десет пъти по пет хиляди.

Лиз отново хвърли поглед на парите в кутията. Вече не й изглеждаха шумящо нови и чистички, а гнусни и противни.

— Това прави само петдесет хиляди. Ти каза, че са триста.

— Точно така. Като се брои непокътнатия пакет кокаин по уличната му цена на дребно.

Той извади своя бележник и преписа всичко от тефтерчето на брат си.

— Какво смяташ да правиш с всичко това?

— Нищо.

— Нищо? — тя се изправи невярващо. Струваше й се, че сънува. — Да не искаш да кажеш, че просто ще ги оставиш тук? Ще ги оставиш ей така в тази кутия и ще си тръгнеш?

Джоунъс преписа последните цифри и сложи черното тефтерче на мястото му.

— Именно.

— Защо тогава изобщо дойдохме, щом няма да предприемем нищо?

Той пъхна и своя бележник в джоба си.

— За да ги намерим.

— Джоунъс… — Лиз го хвана за ръката, преди да бе затворил капака на кутията. — Трябва да отнесеш всичко в полицията! На капитан Моралес.

Той бавно отстрани ръката й. После прибра и пакета с кокаин. Тя схвана несъгласието му и се накани сама да възрази, да спори и да го убеждава. Ала това, което зърна в очите му, не беше несъгласие. То бе стаена ярост.

— Искаш да качим това в самолета ли, Лиз? Случайно да имаш представа какво е наказанието в Мексико за пренасяне на забранени вещества?

— Нямам.

— Не ти и трябва — Джоунъс затвори капака и заключи кутията. — Засега просто забрави какво си видяла. Аз ще се оправям както си знам.

— Не.

Нервите му бяха опънати, чувствата — объркани и противоречиви, търпението — изчерпано.

— Не ме тормози, Лиз.

— Аз те тормозя? — настръхнала от гняв, тя го сграбчи за предницата на ризата. — Ти си този, който ме тормози дни наред! Въвлече ме и ме забърка в нещо толкова неприсъщо на моя начин на живот, че дори не съм в състояние да го осъзная напълно. Сега, когато съм затънала до гуша в история с контрабанда на наркотици и четвърт милион долара, ти ми казваш да забравя! Какво очакваш от мен? Преспокойно да се върна и да раздавам плавници и шнорхели? Може би си изпълнил своето намерение да ме използваш, Джоунъс, обаче аз няма да се оставя да ме отпратиш просто ей така. Навън има убиец, който мисли, че зная къде са парите. — Лиз замълча. По гърба й полазиха ледени тръпки. — А вече наистина зная.

— Точно там е работата — рече кротко Джоунъс. За втори път отстрани ръцете й от себе си, но не ги пусна. Уплашена е, помисли. Усещаше бързите удари на сърцето й. Беше сигурен, че не бе само защото беше ядосана. Беше я страх. — Вече знаеш. И най-правилното, което можеш да сториш за свое добро, е да стоиш настрани, да ги оставиш да насочат вниманието си към мен.

— И как точно ще стане това?

Гневът у него се надигаше все по-силно, гневът, който бе искал да заключи в кутията заедно с това, което го породи.

— Замини в Хюстън, иди при дъщеря си.

— Как да замина? — промълви тя, ала трепетният й шепот сякаш проехтя. — Могат да ме проследят. — Очите й се приковаха в блестящата метална кутия. — Ще ме проследят. Няма да изложа дъщеря си на опасност.

Беше права и понеже той самият също го съзнаваше, гневът му стана още по-зъл. Беше попаднал в капан, разкъсван между обичта и истината, между доброто и лошото. Справедливостта и законността.

— Ще говорим с Моралес, щом се върнем. Взе кутията. Мразеше я.

— Сега къде отиваме?

Джоунъс отключи вратата.

— Да пийнем по нещо.

Лиз не остана с него в бара до фоайето, а реши да посвети малко време на себе си. Понеже смяташе, че й бе длъжник, се отби в магазинчето на хотела, избра си семпъл цял бански и го записа в сметката на стаята. Не беше взела друг багаж, освен бельо и тоалетни принадлежности. Щом като щяха да стоят в Акапулко до утре, то поне щеше да се понаслаждава на самостоятелния басейн, какъвто имаше всяка вила.

Когато за първи път влезе в наетия апартамент, се стъписа. Родителите й не бяха особено заможни и тя беше израснала в сравнително скромните условия на средната класа. С нищо не бе подготвена за пищния разкош на тристайния апартамент с изглед към океана. Краката приятно потъваха в дебел мек килим. Тапетите бяха слонова кост, върху стените висяха картини в пастелни цветове. Канапето в сиво, зелено и синьо беше достатъчно широко, за да побере двамина, излегнали се за следобедна дрямка.

В банята откри телефон до ваната, която беше толкова голяма и дълбока, че едва не я изкуши да се потопи уютно вътре. Умивалникът имаше формата на раковина с бледорозов цвят.

Ето, значи, как живееха богаташите, помисли Лиз на път за спалнята, където леглото се оказа достатъчно за трима. Завесите към балкона бяха дръпнати, така че се виждаха бурните води на Пасифика, вълните, които се надигаха мощно и разбиваха сред пяна. Отвори остъклената врата, за да пусне вътре плясъка на прибоя.

Това бе светът, за който Маркъс й беше разказвал преди толкова много години. Накарал я бе да си го представя като приказка. Тя не беше виждала дома му, така и не бе допусната там, но той непрекъснато й го описваше. С бели колони и мрамор, с балкони и вити стълби. С прислуга, която ти поднася следобедния чай, и конюшня, където очакват разпореждания, за да оседлаят лъскави, охранени коне. Шампанското се пие във френски кристал. Вълшебна приказка, към която Лиз не се стремеше. Искаше само него.

Глупостта на едно младо момиче, каза си тя. Със своята наивност тогава виждаше принц в лицето на мъж, който се оказа слаб, разглезен и егоистичен. Ала през изминалите години беше мислила за къщата, която Маркъс й рисуваше, беше си представяла Фейт на онази вита стълба. Това беше нейното разбиране за справедливост.

Сега обаче видението не й се струваше тъй бляскаво и кристално, не и след като бе зърнала богатството в дългата метална кутия и бе разбрала откъде бе дошло. Не и след като бе видяла израза в очите на Джоунъс, когато й говореше за справедливостта такава, каквато той я разбираше. Не беше вълшебна приказка, а сурова, безжалостна действителност. Налагаше й се сериозно да помисли. Но преди да прави планове за бъдещето, за своя живот и този на дъщеря си, трябваше да премине през настоящия момент.

Джоунъс. Озова се свързана с него не по свое желание. Навярно и той по същия начин се чувстваше обвързан с нея. Възможно ли бе това да беше причината, която я привличаше към него? Че бяха оплетени в една и съща загадка? Ако всичко намереше обяснение, то навярно нямаше повече да изпитва тази нужда, която сега тлееше в нея? Ако историята бъдеше разнищена и излезеше наяве, може би тя пак щеше да си възвърне душевното равновесие?

Ала как да обясни чувството, което я завладя по време на мълчаливото им пътуване обратно към хотела? Едва сподави желанието си да го прегърне, да му предложи утеха, когато нищо в държането му не подсказваше, че той търси или се нуждае от такава. Нямаше ясен отговор, изобщо никакъв отговор на въпроса как така стана, че Лиз бавно и неизбежно започна да се влюбва в него.

Време е да го признаеш, рече си тя, защото не можеш да се изправиш пред нещо, ако не си си го признала. И никога не би могла да разрешиш нещо, ако не го погледнеш право в очите. Беше се придържала към това правило по време на най-тежките моменти в живота си. То още важеше.

И така, Лиз бе влюбена. Обичаше го или бе на път да го направи. Но вече не беше толкова наивна, та да мисли, че любовта бе отговорът на всичко. Джоунъс щеше да я накара да страда. За това не съществуваха никакви съмнения. Беше й откраднал единственото нещо, което бе успявала здраво да владее през последните десет години. Пленил веднъж сърцето й, какво щеше да прави с него? Имаше ли то някакво значение за Джоунъс Шарп? Тя поклати горчиво глава. Не по-голямо, отколкото подобно завоевание означаваше за мнозина от тези, които го постигаха.

Той имаше определена цел и Лиз представляваше за него само едно средство, един ориентир по пътя към преследването й. Джоунъс беше безмилостен и непреклонен по своя търпелив начин. Когато изпълнеше това, за което бе дошъл, щеше да й обърне гръб, да се върне във Филаделфия и никога повече нямаше да се сети за нея.

Някои жени, каза си тя, са обречени вечно да попадат на мъже, които най-много ги карат да страдат. Взе решение обаче да изпразни за момента главата си от всякакви мисли, съблече се и надяна банския. Ала Джоунъс, мисълта за Джоунъс се промъкваше неканена и преодоляваше поставените бариери.

Може би ако поговореше с Фейт, ако се докоснеше до най-истинската брънка, свързваща я с реалния свят, нещата пак щяха да дойдат на мястото си. Водена от порива, Лиз вдигна слушалката на телефона до леглото и започна да набира номера. Фейт тъкмо се е върнала от училище, пресмяташе наум, и вълнението й нарастваше с всяка следваща цифра. Когато чу свободния сигнал, се отпусна върху леглото. Вече се усмихваше.

— Ало?

— Мамо? — обзе я едновременно радост и чувство за вина при гласа на майка й. — Аз съм.

— Лиз! — Роуз Палмър изпитваше подобни усещания. — Не те очаквахме да се обадиш. Последното ти писмо току-що пристигна тази сутрин. Да не се е случило нещо?

— Не, не, всичко е наред — нищо не е наред, помисли. — Просто исках да чуя Фейт.

— О, Лиз, толкова съжалявам! Нея я няма. Днес е урокът й по пиано.

Разочарованието беше мъчително, но тя напрегна сили да не му се поддаде.

— Вярно, бях забравила — сълзите също заплашваха да рукнат, макар и да съумя да се справи с тях на първо време. — Харесва й, нали?

— Ходи с голямо удоволствие. Трябва да я чуеш как свири. Помниш ли твоите уроци?

— Бях вързана в ръцете — успя да се усмихне. — Искам да ти благодаря за снимките. Толкова пораснала изглежда! Мамо, тя… Чака ли с нетърпение да си дойде?

Майка й чу копнежа, усети болката. Прииска й се не за първи път дъщеря й да се намираше достатъчно близо, та да можеше да я прегърне.

— Отбелязва всеки ден в календара. Купила ти е подарък.

Лиз преглътна.

— Така ли?

— Трябваше да е изненада, затова не ме издавай, че съм ти казала.

— Няма.

Изтри потеклите сълзи, благодарна, че поне успяваше гласът й да звучи нормално. Разстрои се, че не можа да завари Фейт, ала все пак беше утеха да поговори с някой, който разбираше дъщеря й така добре, както и тя самата.

— Мъчно ми е за нея. Последните няколко седмици изглеждат най-тежки.

Гласът й не бе тъй твърд, както си мислеше, а и майките чуват това, което другите не могат.

— Лиз, защо не си дойдеш у дома? Прекарай остатъка от месеца тук, докато тя свърши училище.

— Не, не мога. Как е татко?

Роуз я подразни смяната на темата, но премълча. Не познаваше по-голям инат от дъщеря си. Освен може би внучката.

— Добре е. Едва чака да тръгнем, за да се гмуркал до насита.

— Ще вземем една от лодките, само за нас четиримата. Кажи на Фейт, че аз… Кажи й, че съм се обаждала — довърши глупаво.

— Естествено, че ще й кажа. А защо да не ти позвъни, щом се върне? Автобусът я оставя в пет.

— Не, недей. Не съм вкъщи. В момента съм в Акапулко, по работа — Лиз си пое дълбоко дъх. — Само й предай, че много ми липсва и че ще я чакам на летището. Знаеш колко съм ти признателна за всичко, което правиш. Аз просто…

— Лиз — прекъсна я нежно майка й. — Ние обичаме Фейт. Теб също те обичаме.

— Зная — тя притисна с пръсти клепачите си. Наистина знаеше, ала така и не бе съвсем сигурна какво произтичаше оттук. — И аз ви обичам. Просто нещата понякога се объркват.

— Ти добре ли си?

Лиз отпусна ръка. Очите й отново бяха сухи.

— Ще бъда, когато ви видя при мен. Кажи на Фейт, че аз също зачерквам в календара дните до пристигането й.

— Непременно.

— Довиждане, мамо.

Тя затвори и стоя така, докато кухото усещане за пустота не премина. Ако имаше по-голяма увереност в подкрепата на родителите си, ако повече вярваше в обичта им, щеше ли да напусне Щатите и да започне нов, самостоятелен живот? Прокара ръка през косата си. Не знаеше, а и какъв бе смисълът да разсъждава върху това? Беше изгорила мостовете зад себе си. Единственото важно нещо, което имаше значение, беше Фейт и нейното щастие.

Час по-късно Джоунъс я откри в басейна. Плуваше с дълги, плавни загребвания, тялото й беше гъвкаво и подвижно. Изглеждаше неуморима и изцяло отдадена на заниманието. Банският й беше яркочервен, но с толкова опростена кройка, че явно се разчиташе на изящните форми, които щеше да покрива. Джоунъс изпита усещането, че този заобикалящ я лукс някак странно й подхождаше.

Изброи двадесет дължини, преди Лиз най-после да спре да плува, и се запита колко ли още бе направила преди идването му. Остана с впечатлението, че тя сякаш искаше да свали, да отмие от себе си някакво напрежение или угнетеност, нещо, което я измъчваше. Всяка измината дължина като че я приближаваше към успеха. Гледаше я как потапя глава назад и косата й се разстила във водата. Синините по шията бяха започнали да избледняват. Изправи се с блестяща от капчици кожа.

— Никога не съм те виждал тъй спокойно отпусната — обади се той.

Още докато правеше забележката, видя как Лиз трепна и отново цялата се напрегна. Тя откъсна очи от залеза над планината, който съзерцаваше в захлас, и се обърна.

Лиз на свой ред забеляза, че видът му бе уморен. Имаше сенки под очите, които тази сутрин не бяха там. Не се беше преоблякъл. Стоеше, пъхнал ръце в джобовете на светло бежовите панталони. Усъмни се дали изобщо бе влизал в апартамента.

— Не си носех бански — опря тя ръце в края на басейна и се измъкна горе. Водата се стичаше по тялото й. — Купих този и го писах в сметката на стаята.

Джоунъс се улови, че я зяпа. Краката й започваха едва ли не от кръста. Мина му мисълта какви ли бяха на допир.

— Хубав е.

Лиз взе хавлията си.

— Скъп е.

Той само повдигна вежда.

— Мога да си го приспадна от наема.

Устните й лекичко се извиха.

— Не можеш — каза и започна да трие косата си. — Ала след като си адвокат, мисля, че ще намериш начин да го приспаднеш от нещо друго. Запазила съм касовата бележката.

Изненада го собственият му смях.

— Браво! Знаеш ли, не останах с впечатлението, че имаш кой знае колко добро отношение към адвокатите.

Нещо се мярна в очите й.

— Старая се да нямам никакви отношения.

Той взе кърпата и нежно избърса лицето й.

— Бащата на Фейт адвокат ли е?

Без да бе помръднала дори, тя сякаш се отдалечи от него.

— Не те засяга, Джоунъс.

— Но засяга теб.

— Всъщност, да. През последните няколко седмици доста често мислех за това, ала то си е моя грижа.

Той преметна хавлията през раменете й и я притегли по-близо към себе си.

— Бих искал да ми разкажеш.

Гласът му, помисли Лиз, бе тъй благ и подкупващ, караше я да отвори сърцето и душата си. Като го гледаше сега, бе готова да повярва, че Джоунъс наистина се интересуваше, че искаше да разбере. Тази част от съществото й, която вече го обичаше, се нуждаеше от вярата, че не му бе безразлична, че той се вълнуваше от нея.

— Защо?

— Не зная. Навярно заради този поглед в очите ти. На човек му идва да направи нещо, за да го пропъди.

Брадичката й съвсем леко се вирна.

— Нямам нужда от състрадание.

— Мисля, че не състрадание е точната дума.

Неочаквано той отпусна чело върху нейното. Внезапно се почувства грохнал. Беше се уморил да се бори с призраци и демони, да търси отговори.

— Проклятие…

Тя стоеше нерешително, без да помръдва.

— Добре ли си?

— Не! Не съм!

Отдръпна се и тръгна към другия края на алеята, където сред наредени в кръг бели камъчета имаше саксия с нежни оранжеви цветя.

— Много неща, които ги каза днес, са верни. Изобщо много от нещата, за които си говорила досега, са верни. Но аз нищо друго не мога да сторя.

— Не зная какво очакваш да ти отговоря.

— Нищо — почувствал се неимоверно уморен, Джоунъс прокара ръце през лицето си. — Опитвам се да живея, примирил се с факта, че брат ми е мъртъв и че е бил убит заради решението си лесно да спечели пари, като се занимава с наркотрафик. Джери имаше ум, ала винаги го използваше по най-лошия начин. Всеки път, щом се погледнех в огледалото, се питах защо е така.

Лиз се озова до него. Не бе в състояние, не се и опита да възпре порива. Той страдаше. За първи път тя прозря под повърхността и видя болката му. Знаеше какво е да живееш с болка.

— Двамата сте различни, Джоунъс. Не смятам, че той беше лош, просто слаб. Да скърбиш за него е едно, а да се обвиняваш за това, което е правил, и за това, което се случи с него, е друго.

Джоунъс не подозираше, не беше съзнавал, че се нуждае от утеха, но ръката й, почиваща върху рамото му, накара нещо вътре в него да се отпусне.

— Аз бях единственият, който до известна степен можеше да му влияе, да го поддържа на някакво ниво. Обаче настъпи момент, когато просто се уморих да направлявам два живота.

— Наистина ли мислиш, че би могъл да го спреш, да предотвратиш действията му?

— Не зная, може би. Това е още едно нещо, с което ще трябва да живея занапред.

— Я, чакай малко! — Лиз пак го хвана за ризата по същия начин, както бе сторила днес следобед. Лицето й сега не изразяваше съчувствие, а раздразнение. Той не знаеше, че бе имал нужда и от това. — Бяхте братя, близнаци, ала отделни личности. Джери не беше дете, което да бъде наглеждано и наставлявано. Беше зрял мъж, който е вземал своите решения.

— Там е белята. Джери така и не порасна.

— Но ти си пораснал. За това ли смяташ да се наказваш?

Именно това правеше, едва сега ясно осъзна той. Беше се върнал вкъщи и погребал брат си, беше утешил, доколкото съумя, родителите си, и не престана да се самообвинява, че не бе предотвратил нещо, което дълбоко в сърцето си знаеше, че бе неизбежно.

— Трябва да открия убиеца, Лиз! Не мога да се отърва от всичко останало, ако не го направя.

— Ще го открием! — тя поривисто допря буза в неговата. Понякога най-беглият човешки допир може да облекчи море от болка. — И тогава всичко ще свърши.

Джоунъс не бе убеден, че искаше да свърши, не всичко. Прокара длан по ръката й, изпитал нужда да я докосне. Кожата й бе хладна.

— Слънцето залезе — зави я с хавлията, което към друга жена би било просто един жест на любезност. Към Лиз то представляваше израз на защита. — Трябва да махнеш този мокър бански. Отиваме на вечеря.

— Тук ли?

— Естествено. Ресторантът на хотела се смята за един от най-изисканите.

Тя се сети за лукса в апартамента и съдържанието на пътната си чанта.

— Нямам какво да облека.

Той се засмя и я прегърна през рамо. Това беше първото обикновено нещо, което я бе чул да казва.

— Прибави към сметката още нещо.

— Ама…

— Не се притеснявай. Имам най-печените счетоводители във Филаделфия.