Нора Робъртс
Карибски романс (5)

Пета глава

— Винаги следете внимателно показанията на приборите — даваше наставления Лиз и, докато говореше, за нагледност сочеше съответната част от водолазното снаряжение. — Всяка подробност е жизненоважна за вашата безопасност, когато сте под вода. Това важи както за първото ви слизане долу, така и ако сте го правили вече петдесет пъти. Човек лесно се увлича и захласва не само от коралите и другите морски обитатели, а и от самото гмуркане и забравя, че е зависим от кислородната бутилка. Винаги гледайте да започнете изкачването пет или десет минути, преди да ви е свършил въздухът.

Май изчерпа всичко за този урок, реши тя. Беше приказвала час и ако продължеше, рискуваше учениците й да станат разсеяни и нетърпеливи. Беше време да им позволи да вкусят от това, за което си бяха платили.

— Ще се гмурнем всички заедно. На някой може да му се прииска сам да разглежда дъното, но твърдо запомнете, че е задължително да плувате поне по двойки. Още една мярка за сигурност е да наглеждате приборите на другаря си до вас.

Лиз закопча колана с тежестите и групата новаци стори същото. Знаеше, че много от тях гледат на подводното плуване като на забавно приключение. Нищо лошо, разбира се, стига да не забравяха правилата за безопасност. Когато ги инструктираше, тя не само подробно обясняваше кое и как, а винаги изрично подчертаваше възможните проблеми и какво трябва да се прави в такива случаи. Всеки, който слизаше под вода с нея, беше длъжен да знае какво да предприеме при каквито и да било обстоятелства. Злополуките и нещастните случаи при водолазния спорт бяха предимно резултат от небрежност. Лиз никога не се отнасяше нехайно нито към себе си, нито към учениците си.

Сега те си слагаха кислородните бутилки и повечето възбудено говореха.

— В тази група — нарами Луис акваланга си, — всички се случиха съвсем зелени.

— А-ха — помогна му Лиз да закопчае ремъците.

Неговата екипировка, както и на останалите й работници, я предоставяше тя. И беше проверявана не по-малко щателно от тази на клиентите й.

— Дръж под око двойката младоженци, Луис. Акълът им е повече един в друг, отколкото във вентилите.

— Няма проблем.

Той също й помогна да вдигне и нагласи кислородните бутилки, после се отдръпна и я изгледа, докато Лиз затягаше ремъците.

— Струваш ми се умърлушена, малката.

— Нищо ми няма, добре съм.

Тя вдигна глава и Луис забеляза синините по шията. Случката вече бе обиколила околността.

— Сигурна ли си? Не изглеждаш чак толкова добре.

Лиз повдигна иронично вежда и закачи ножа си на колана.

— Много мило.

— Слушай, сериозно ти говоря. Караш ме да се тревожа за теб.

— Няма основание за безпокойство.

Тя си надяна маската и хвърли поглед към пълничкия тип, който се бореше с плавниците. Беше охраната й за деня.

— Полицията държи всичко под контрол — добави, като се надяваше да е вярно. Ала далеч не беше толкова сигурна дали това важеше и за Джоунъс.

Предната вечер поведението му не я изненада особено. Още от самото начало беше усетила у него тази заплашителна изчаквателност, зад която се криеше буен и невъздържан нрав. Но при вида на изкривеното му лице, когато сграбчи Ерика, и при звука на хриптящия му глас изпита едно студено, кухо усещане под лъжичката. Не го познаваше достатъчно, за да е сигурна дали ще сдържи яростта си, или ще я пусне на воля. Нещо повече, откъде можеше да знае дали изобщо бе в състояние да я обуздае? Отмъщението, помисли си, има грозен облик. А той търсеше именно отмъщение. Спомнила си израза в очите му, се опасяваше, че ще го намери.

Лодката се заклати и я върна към настоящия момент. Сега не можеше да мисли за Джоунъс. Чакаше я работа и клиентите й, с които трябва да се занимава.

— Госпожице Палмър — запромъква се към нея длъгнест млад американец с тесен гръден кош и подкупната усмивка. — Бихте ли ме проверили?

— Разбира се.

Делово и оправно Лиз взе да оглежда снаряжението му.

— Малко ме е страх — призна той. — Никога преди не съм правил подобно нещо.

— Не вреди човек да го е страх малко. Така ще бъде по-предпазлив. Готово, сега си сложете маската. Трябва да ви стои удобно, ала плътно.

Младежът се подчини. Очите му зад стъклото изглеждаха ококорени и неясни.

— Ако не възразявате, мисля да се държа близо до вас там, долу.

Тя му се усмихна.

— Нали за това съм тук. Дълбочината е петнадесет метра — обърна се към цялата група. — Не забравяйте да се спускате бавно и да изчаквате за компенсиране на налягането. И ви моля, освен това, да не изпускате групата от поглед през цялото време, докато сме долу.

Лиз седна на борда и с привична лекота се преобърна във водата. Изплува наблизо и изчака, докато под наблюдението на Луис, който остана последен на палубата, всички скочиха един по един. Нагласи за последен път маската и се гмурна.

Това винаги й доставяше удоволствие. Чувството на безтегловност и лекота, илюзията за безпрепятственост и неуязвимост. Недалеч от повърхността морското дъно изглеждаше като разстлано бяло покривало. Тя се задържа малко там да се наслади на гледката. После с бърз замах последва групата.

Младоженците се държаха за ръка и изживяваха в захлас най-неповторимите си мигове. Лиз отново си напомни мислено да не ги изпуска от поглед. Прикрепеният да я охранява полицай се влачеше мудно до нея като сънена морска костенурка. Той също нямаше да я изпуска от поглед. Повечето от останалите се държаха близо един до друг, очаровани, но предпазливи. Слабичкият американец плуваше насреща й с широко отворени очи, в които имаше смесица от възторг и уплаха, после се пристрои редом и застана съвсем близо до нея. За да го накара да се отпусне, тя докосна рамото му и посочи нагоре. С леко движение се обърна по гръб, с лице към повърхността. Слънцето слабо прозираше през водата, а килът на лодката ясно се различаваше. Младежът кимна и я последва надолу.

Край тях се стрелкаха риби, на пасажи или сами. Водата беше прозрачна и на фона на белия пясък багрите се открояваха, сменяха и преплитаха. Набраздените туфести корали се издигаха като твърдо вкопани хълмчета с жълто минзухарен цвят. Ветрилообразните, нежни като дантела, се развяваха в розово и пурпурно. Лиз посочи на спътника си колония обитатели на коралите, които проблеснаха с металическата си окраска, после се стрелнаха сред разклонените като еленови рога корали.

Това бе един свят, който тя разбираше и навярно по-добре, отколкото този на повърхността. Тук, в тишината, Лиз често намираше душевния покой, който напоследък от ден на ден все повече й се изплъзваше. Научните названия на морските твари не й бяха чужди. Навремето прилежно ги беше изучавала с мечтата да разкрива тайните на морския свят и да направи красотата му достояние на другите. Това беше минало, беше сякаш в един друг живот. Сега тя срещу почасово заплащане обучаваше туристи и им даваше нещо удивително и незабравимо, което да отнесат у дома след края на почивката си. Това й стигаше.

Загледа се развеселена в една снежнобяла ангелска риба, която бе заета да гълта издигащите се нагоре мехурчета въздух. За да позабавлява клиентите си, Лиз бодна с пръст друга малка женска. По-едрият войнствен мъжки се спусна с отворена уста към пръста й, после се прилепи до своята собственост. Вдясно забеляза как от дъното нагоре се изстреля пясък и размъти водата. Тя направи знака за внимание и посочи плоския, подобен на чиния скат, който отплува настрани, раздразнен от нашествениците.

За да се перчи, новоизлюпеният съпруг правеше някакви пируети пред погледа на младата си жена. Добили вече малко увереност, членовете на групата се поразпръснаха. Само охраната на Лиз и боязливият американец се държаха през цялото време на ръка разстояние от нея. През прекараните под водата тридесет минути тя обикаляше групата и наблюдаваше всеки един поотделно. В края на урока беше доволна, че клиентите й знаят за какво са си дали парите. Това се потвърди и когато изплуваха.

— Превъзходно! — на палубата се покатери английски бизнесмен, който идваше за първи път в Мексико. Лицето му беше силно почервеняло от слънцето, ала той изглежда нямаше нищо против. — Кога слизаме пак? Лиз се засмя и помогна на останалите да се качат.

— Времето под вода и навън трябва да е балансирано, поне съизмеримо. Но ще се гмуркаме още.

— Какво беше онова раздърпано рошаво нещо? — попита друг. — Приличаше донякъде на храст.

— Това е горгона, по името на митологичните същества горгони, за които сте чували — тя свали акваланга си и разкърши гръб. — Ако си спомняте, косата им представлявала съскащи във всички посоки змии. Камшичестата горгона има гъвкава скелетна структура и се огъва като змия от течението.

Имаше още въпроси и още отговори. Лиз забеляза, че младият американец, който се бе държал неотлъчно до нея, сега седеше настрани сам и се подсмихваше. Тя заобиколи струпаната на палубата водолазна екипировка и отиде при него. Отпусна се редом.

— Справихте се много добре.

— Тъй ли? — той изглеждаше малко като замаян. — Хареса ми — сви рамене, — ама трябва да призная, че се чувствах по-добре, като ви виждах наблизо. Вие със сигурност знаете, какво правите.

— Защото съм го правила безброй пъти.

Младежът се облегна назад и свали ципа на водолазния си костюм до кръста.

— Не искам да любопитствам, обаче се чудех, американка сте, нали?

И преди й бяха задавали този въпрос. Лиз приглади мократа си коса. — Да.

— А откъде?

— Хюстън.

— Стига бе! — грейнаха очите му. — Гледай ти, аз пък учех в Тексас. В университета.

— Сериозно? — лекото вълнение, което инак рядко я спохождаше, и сега отмина бързо, както се беше появило. — Аз също. За кратко.

— Колко е малък светът! — възкликна доволно той. — Тексас ми харесва. Имам приятели в Хюстън. Надали познавате семейство Дрескот?

— Не.

— Е, да, наистина, Хюстън не е типичното малко американско градче — младежът протегна кльощавите си крака, които бяха няколко степени по-бледи от ръцете му, ала вече взели и те да хващат тен. — Значи сте учили в тексаския университет?

— Точно така.

— И какво?

Тя се усмихна и устреми поглед към водача.

— Морска биология.

— Подходящо.

— А вие?

— Счетоводство — той отново се ухили лъчезарно. — Много суха материя. Затова, като мине времето на данъците, си взимам отпуск и винаги ходя някъде на открито.

— Може да се каже, че изборът на мястото в случая е крайно сполучлив. Готови ли сте за ново гмуркане?

Младежът си пое дълбоко дъх, уж да събере смелост и да се престраши.

— А-ха. Хей… Вижте, какво ще кажете да пийнем по нещо, когато се върнем?

Беше мил и привлекателен по един приятен, ненатрапчив начин. Лиз му се усмихна извинително и стана.

— Звучи примамливо, но съм затрупана до гуша с работа.

— Аз съм тук за две седмици. Може би някой друг път?

— Може би. Хайде сега да проверим екипировката.

Когато лодката стигна брега, денят преваляше. Клиентите й, повечето доволни от себе си, се разотидоха — някои да се преоблекат за вечеря, други да полежат на плажа или да побродят наоколо. Само малцина още се въртяха край лодката, сред тях бодигардът й и счетоводителят от Тексас. Мина й през ум, че бе малко рязка с него.

— Дано да ви е харесало, господин…

— Трайдънт. Ала по-добре Скот. Хареса ми. Няма да е зле пак да опитам.

Тя му се усмихна и взе да помага на Луис и останалите от хората й да разтоварят лодката.

— Ние сме на разположение.

— Вие… Ъ-ъ, давате ли частни уроци?

Лиз зърна погледа му. Може би не бе била достатъчно рязка.

— При случай.

— Тогава, бихме могли…

— Хей, госпожичке, здрасти!

Тя заслони очи с длан.

— Господин Амбъкъл.

Той беше застанал на пътеката в неопрен с къси крачоли, издут от едрите му бутове. Косата му, доколкото още я имаше, бе мокра и зализана назад. До него с отегчен вид стоеше жена му, облечена с бански костюм, чиято кройка имаше за цел да понамали визуално доста широкия й ханш.

— Тъкмо пак влизам! — извика Амбъкъл. — Цял ден съм вътре.

Изглеждаше неимоверно доволен от себе си. Жена му погледна Лиз и извъртя нагоре очи.

— Както е тръгнало, няма да сбъркам, ако ви наема при мен на работа, господин Амбъкъл.

Той избухна в смях и се шляпна по бедрата.

— Предпочитам да се гмуркам, отколкото нещо друго — хвърли поглед към жена си и я потупа по рамото. — Е, с някои малки изключения. Иди да платиш за нови бутилки, скъпа, и кажи да ми ги донесат.

— Пак ли ще влизаш?

— Довечера. Де да можех да придумам госпожичката за едно нощно плуване.

— Ако питате мен, аз се пъхвам в леглото с някоя хубава книжка — обърна се жена му към Лиз. — Единствената вода, която имам желание да видя, е тази във ваната.

Лиз се засмя и скочи на пристана.

— В момента и аз съм на същото мнение. А, позволете да ви запозная. Това е Скот Трайдънт. Току-що се гмурка за първи път.

— Ха така, браво! — шляпна го свойски Амбъкъл по гърба. — Хареса ли ти?

— Ами, аз…

— Несравнимо, нали? Какво ще кажеш да опиташ през нощта, а, момко? Съвсем различна работа е нощно време.

— Навярно, но…

— Отивам да сменя бутилките.

Амбъкъл го тупна отново по гърба, нарами акваланга и се заклатушка към павилиона.

— Съвсем се е вманиачил — обади се госпожа Амбъкъл и пак подбели очи към небето. — Не се оставяйте в ръцете му, господин Трайдънт. Не може да се отървете после от него за нищо на света.

— Ще внимавам. Приятно ми беше да се запознаем, госпожо Амбъкъл.

Видимо слисан, Скот гледаше подире й, когато тя си тръгна, отправила се към хотела.

— Ама че двойка…

— Така е — Лиз също нарами акваланга си. Помощниците й не го бяха прибрали заедно с останалото снаряжение, защото тя го държеше отделно от екипировката, която раздаваше под наем. — Довиждане, господин Трайдънт.

— Скот — поправи я той отново. — А относно питието…

— Благодаря, все пак — отвърна любезно Лиз и го остави да стърчи на пристана. — Всичко наред ли е? — попита и влезе в павилиона.

— Тъкмо приключваме проверката. Един от вентилите прави номера.

— Задели го Хосе да го погледне — по навик влезе навътре да напълни кислородните си бутилки, преди да ги остави в шкафа. — Всички лодки се прибраха, Луис. Имаме още малко работа. Ти и другите може да вървите, щом приключите с огледа. Аз ще затворя.

— Нямам нищо против аз да остана.

— Ти затвори снощи. Какво искаш? — усмихна му се през рамо. — Допълнително заплащане за извън работно време ли? Тръгвай си, Луис. И не ми разправяй, че тази вечер нямаш среща.

Той поглади мустак.

— Всъщност…

— Страхотна мацка, а? — повдигна въпросително вежда тя, а въздухът засвистя в бутилката.

— Че как инак?

Лиз се засмя. Изправи се и видя Амбъкъл да върви през пясъка с новите бутилки. Хората й бяха свършили с подреждането и разговаряха помежду си.

— Ами, хайде върви тогава и се издокарай. Аз пък имам среща със счетоводната книга.

— Много работиш — промърмори недоволно Луис.

Тя се обърна изненадана.

— Че откога така?

— От самото начало. И става все по-зле, особено когато Фейт я няма. По-добре да я беше оставила да учи тук.

Това, че тонът й стана студен, беше само защото чувстваше Луис близък.

— Тя е щастлива в Хюстън при баба си и дядо си. Инак нямаше да я пратя.

— Тя да, сигурно. А ти?

Лиз свъси вежди и извади връзка ключове от чекмеджето.

— Нещастна ли ти изглеждам?

— Не — той колебливо я докосна по рамото. Познаваше я от години и знаеше, че има граници, които тя на никого не позволяваше да премине. — Обаче и щастлива не изглеждаш. Как така не завъртя главата на някой от тези богати американски туристи? Ето онзи на лодката — така те зяпаше и се кокореше, че очите му щяха да изпадат, ако не бяха на ластик.

Образното описание я разсмя от сърце. Лиз го потупа по бузата.

— Значи смяташ, че един богат американски турист е пътят към щастието?

— Може и красив мексикански.

— Ще помисля по въпроса… След летния сезон. Хайде, върви — побутна го.

— Тръгвам — Луис си облече тениска. — И бъди нащрек с онзи Джоунъс Шарп — добави. — Погледът му е съвсем различен, не като на онзи.

Тя нетърпеливо махна с ръка.

— Аста луего.

Останала сама, Лиз продължи да стои, като подрънкваше с връзката ключове, загледана към плажа. Хората са по двойки, помисли си, като се почне от доволните и уравновесени съпрузи, излегнали се на шезлонгите, до младите мъже и жени, сгушени заедно върху хавлии на пясъка. Какво ли е усещането да си половината от едно цяло? Дали действа успокояващо? Или човек неизбежно губи част от себе си, щом е свързан с някого?

В представата й нейните родители бяха отделни личности, ала при все това мисълта за единия винаги я караше да се сеща и за другия. Носи ли утеха съзнанието, че ако протегнеш ръка, ще има кого да прегърнеш?

Спомни си прегръдката на Джоунъс. Твърдите му, силни ръце. Не, подобни отношения с него едва ли биха били спокойно изживяване. Такава връзка щеше да е пълна с изисквания, дори изглеждаше плашеща. Една жена би трябвало да е достатъчно силна, за да остане незасегната и вярна на себе си, както и достатъчно податлива, за да се слее с него в едно цяло. Връзката с мъж като Джоунъс бе вечна опасност, която нямаше да премине с времето.

За миг се отдаде на копнежа, на мечтата да бъде прегръщана и целувана така, сякаш нищо друго и никой друг не съществуваше. Да бъде милвана и ласкана по този начин винаги, когато я водеше желанието… Може би си заслужаваше риска?

Глупости, отърси се бързо от виденията. Джоунъс не си търси жена, нито пък тя имаше нужда от мечти. Обстоятелствата ги бяха сблъскали временно. Двамата имаха свои отделни, различни светове и собствени проблеми, с които да се справят. Но в душата й се промъкнаха тъга и съжаление, трепнаха желания, които я смутиха и нарушиха покоя й.

И понеже чувството не я напусна, остана недосегаемо, извън нейната власт, Лиз упорито се съсредоточи върху дребните подробности, които трябваше да свърши, преди затварянето. Прехвърли документите и парите в кожена папка. Би трябвало да се отбие по пътя и да ги внесе в банката, ала вече се боеше да носи у себе си пари и чекове. Все пак отдели още няколко минути, за да попълни старателно вносната бележка.

Чак когато се накани да тръгва и хвана връзката ключове, се сети за екипировката си. Пъхна папката под тезгяха и отиде да я прибере.

Това беше, може би, единственият лукс, който си позволяваше. Прекарваше повече време с подводното си снаряжение, отколкото пред гардероба и огледалото. За нея неопреновия водолазен костюм бе по-вълнуващ от всякакви френски коприни. Държеше екипировката си отделно от останалия инвентар в магазина. Отключи шкафа и окачи вътре водолазния костюм, остави маската, колана с тежестите, регулаторния вентил, а също и пъхнатия в калъфа му нож. След като сложи и кислородните бутилки една до друга, тя затвори вратата и пак я заключи. Направи две-три крачки и кой знае защо погледна пак ключовете в ръката си и взе да ги прехвърля един по един между пръстите.

Ето го този за външната врата на павилиона, за решетката на прозореца, за двигателя на мотопеда и катинара от веригата, с която го заключваше, после от чекмеджето с парите, предната и задната врата на къщата й и от мазето. Осем ключа. Но на връзката имаше още един — малко сребристо ключе, което изобщо нищо не й говореше.

Озадачена, Лиз отново преброи ключовете и отново един излезе в повече. Какво правеше върху връзка й ключ, който не беше неин? Тя го стисна в шепа и се помъчи да си спомни дали някой не й е го бе давал да му го пази. Не, това беше безсмислица. Свъсила вежди, Лиз се взря в ключето. Твърде малко бе, за да бъде от врата или кола, прецени тя. Повече приличаше на ключ от катинар, кутия или пък… Ама че странна работа, рече си. Ключът не бе неин, а висеше на нейната връзка. Защо?

Защото някой го бе сложил там, мина й внезапно през ума и Лиз разтвори длан да го разгледа отново. Ключовете й често лежаха хвърлени в чекмеджето, за да са му под ръка на Луис или на другите й помощници. Налагаше им се да отварят кутията с парите. Джери също често беше оставал в магазина сам.

С леден страх в душата тя пусна връзката в джоба си. В главата й проехтяха думите на Джоунъс: „Ти си замесена, независимо дали го искаш, или не“.

Тръгна си по-рано от обичайното.

 

Джоунъс пристъпи в мъждиво осветеното кафене с мирис на чесън и раздрънкан, жалостно виещ грамофонен автомат. Някой пееше на испански за вечната любов. Той спря за момент, за да свикнат очите му с полумрака, после ги плъзна по тесните сепарета. Както се бяха разбрали, Ерика седеше в най-крайното, в дъното на заведението.

— Закъсняваш — махна тя превзето с ръка, когато Джоунъс дойде при нея. Между пръстите й имаше незапалена цигара.

— Не намерих веднага мястото. Не фигурира в туристическите маршрути.

Тя захапа филтъра и Джоунъс й поднесе огънче.

— Исках да бъдем на спокойствие.

Той се огледа. Двама мъже седяха на бара, всеки задълбочен в собствената си бутилка. Една двойка се натискаше върху пейката в друго сепаре. Останалата част от кафенето беше безлюдна.

— Имаш го.

— Ала си нямам нищо за пиене.

Джоунъс се измъкна, отиде на бара и поръча. Постави пред Ерика текила и чинийка с резенчета лимон, а той се задоволи с газирана вода.

— Каза, че имаш нещо за мен.

Тя си играеше с шарения мънистен гердан.

— А ти каза, че ще платиш още петдесет за името.

Джоунъс извади мълчаливо портфейла си. Остави петдесетачка на масата, но я покри с длан.

— Научила си името, така ли?

Ерика се усмихна и бавно отпи от чашата.

— Може би. А пък на теб май така страшно ти се иска да го узнаеш, че би платил още петдесет.

Той я измери безизразно. Точно този тип жени винаги бяха допадали на брат му. Жени, чиято дързост биеше на очи и нерядко излизаше извън рамките на приличието, граничейки с наглостта. Можеше да й даде още петдесет, разбира се, ала не искаше да го смятат за дойна крава. Без да каже нищо, Джоунъс взе банкнотата и я пъхна в джоба си. Надигна се, но тя го сграбчи за ръката.

— Добре де, не се горещи. Нека да са петдесет.

Щом той отново седна, му се усмихна все едно нищо не е било. Беше достатъчно опитна, за да остави подобна възможност да й се изплъзне от ръцете.

— Едно момиче трябва да си изкарва с нещо прехраната, нали? Името е Пабло Манчес — на онзи изтупания.

— Къде мога да го намеря?

— Не знам. Ти искаше името.

Джоунъс кимна, извади пак банкнотата и я подаде. Ерика я сгъна прилежно и я пъхна в чантичката си.

— Ще ги кажа още нещо, защото Джери беше мил човек — тя обходи с поглед бара и се наведе по-близко. — Този Манчес е кофти тип. Хората ги беше страх, когато разпитвах за него. Подочух, че бил замесен в две убийства миналата година в Акапулко. Бил платил, разбираш ли… — Ерика сви ръката си като пистолет и после обърна палец надолу. — Щом го чух, спрях да задавам повече въпроси.

— Ами другия, американеца?

— За него нищо. Никой не го познава. Ама щом се мотае с Манчес, значи и той не е цвете за мирисане — тя надигна питието. — Джери се е бил забъркал в някаква гадна работа.

— М-да.

— Жалко — Ерика докосна гривната на ръката си. — Той ми я подари. Добре си прекарвахме с него.

Атмосферата в кафенето беше потискаща. Джоунъс се изправи, поколеба се само миг, после извади още една банкнота и я остави до чашата й.

— Благодаря.

Тя сгъна банкнотата така внимателно, както и предишната.

— Де нада.

 

Искаше й се той да се бе прибрал. Когато завари къщата празна, Лиз стисна връзката ключове и изруга ядосано. Не я свърташе на едно място. През целия път дотук ставаше все по-нервна и неспокойна. Навън вечерната смяна на Моралес застъпваше на пост.

И колко ли ще продължи така, запита се. Колко време полицията щеше да стои търпеливо пред дома й нощем и да я следва на всяка крачка през деня? Отиде в спалнята и сложи кожената папка с документите и парите в бюрото. Съжали, че то нямаше ключалка. Рано или късно, помисли, Моралес щеше да оттегли охраната. Тогава тя какво щеше да прави? Къде щеше да се дене? Пак се втренчи във връзката. Щеше да остане сама, каза си го направо. Сам-сама. Нещо трябваше да предприеме. Не можеше просто да стои и да чака. Тръгна към стаята на дъщеря си. Възможно бе Джери да бе оставил някаква кутия или нещо подобно, което полицията бе пропуснала да забележи. Зае се щателно да рови из гардероба и по етажерките на стената. Попадна на плюшено мече с оръфано ухо. Задържа го в ръце. То беше, поне допреди много години, ярко лилаво, а сега избеляло и прокъсано по шевовете. Купи го за Фейт още преди тя да се роди. А ухото му беше останало наполовина, защото Фейт винаги го носеше за него. Спомни си, че така и не му бяха дали име. Фейт просто го наричаше „моето си“ и това й стигаше.

С такава сила я връхлетя усещането за самота, че зарови лице в избелялата купчинка.

— О, детенцето ми, толкова ми е мъчно — простена. — Не знам как ще изтрая още без теб.

— Лиз?

Стресната, тя ахна от изненада и се подпря на гардероба. Видя Джоунъс на прага и скри мечето зад гърба си.

— Не те чух да влизаш — каза, почувствала се глупаво.

— Беше заета — отвърна той, приближи се и нежно измъкна играчката от ръцете й. — Изглежда е било много обичано.

— Старо е — Лиз се покашля и взе обратно мечето. Ала й бе невъзможно да го върне пак горе. — Все мислех да го закърпя, преди съвсем да се е разпаднало. — Постави го върху тоалетката на Фейт. — Ходил си навън.

— Да — колебаеше се дали да й каже за срещата си с Ерика, но после реши да запази чутото за себе си, поне засега. — А ти рано си се прибрала.

— Намерих нещо — тя бръкна в джоба си и извади ключовете. — Този не е мой.

Джоунъс изгледа в недоумение ключа, който му сочеше.

— Не разбирам какво искаш да кажеш.

— Искам да кажа, че този ключ не е мой и нямам представа как се е озовал на връзката ми.

— Днес ли го видя?

— Едва днес, ала кой знае откога е там. Все едно, надали бих забелязала кога е сложен — с напразната надежда, че това някак ще я откопчи от цялата история, Лиз махна ключа от халката и го подаде на Джоунъс. — Държа ги в чекмеджето, когато съм в павилиона. А вкъщи обикновено ги хвърлям на кухненския плот. Не виждам причина някой да го закачи при моите, освен ако не е искал да го скрие.

Той огледа ключа.

— „Откраднатото писмо“ — измърмори.

— Какво?

— Това беше един от любимите разкази на Джери като деца. Спомням си, че той провери теорията на практика, като сложи книгата, която беше купил за коледен подарък на баща ни, на най-видно място върху рафта в библиотеката.

— Значи мислиш, че е негов?

— Просто мисля, че е в неговия стил.

Несъзнателно тя отново взе плюшеното мече. Сякаш намираше успокоение в него.

— Каква е ползата от ключ, като не знаем какво отваря? Липсва ключалката.

— Не е трудно да разберем — Джоунъс хвана ключа за крачето и го вдигна пред очите й. — Знаеш ли какво е това?

— Ключ.

Лиз седна върху леглото на Фейт. Не, не се беше откопчила. Подвижните пясъци отново се надигаха под краката й.

— За личен сейф в банков трезор.

Джоунъс го обърна, за да види гравирания върху метала номер.

— Смяташ ли, че капитан Моралес ще успее да го проследи?

— Възможно е — промърмори той. Ключът лежеше топъл в ръката му. Ето я следващата стъпка, помисли си. — Само че няма да му съобщавам за находката.

— Защо?

— Защото ще поиска да го вземе, а аз нямам намерение да му го давам, докато сам не отворя въпросната ключалка.

Този път тя по-лесно разпозна погледа му. Упоритата, мрачна решителност в него. Остави мечето върху леглото и стана.

— Какво смяташ да правиш? Да обикаляш от банка на банка и да питаш дали можеш да го пробваш? Тогава наистина няма да има нужда да се обаждаш в полицията, те ще го направят.

— Имам някои връзки… И серийния номер — Джоунъс прибра ключа в джоба си. — При късмет ще науча името на банката още утре следобед. Ще се наложи вероятно да си вземеш два-три свободни дни.

— Не мога да си взема, а дори и да можех, защо да го правя?

— Отиваме в Акапулко.

На езика й беше някаква злъчна забележка, но премълча. Вместо това попита:

— Защото Ерика спомена, че Джери е бил по някаква работа там ли?

— Ако Джери се е забъркал в някоя тъмна история и се е сдобил с нещо важно или ценно, той го е скрил. Банков сейф в Акапулко звучи логично.

— Добре. Щом мислиш така, приятно пътуване.

Лиз понечи да мине край него, ала Джоунъс само се измести леко и препречи вратата.

— Отиваме заедно.

Думата „заедно“ й напомни днешните мисли за уютен и спокоен съвместен живот. Но така също и заключението, до което беше стигнала относно евентуално съжителство с Джоунъс.

— Виж какво, Джоунъс, не мога да захвърля всичко и да хукна с теб. Акапулко е космополитен град. Няма да се нуждаеш от преводач.

— Ключът беше на твоята връзка. Ножът на твоето гърло. Искам да си там, където мога да те виждам. Пред очите ми.

— Това загриженост ли е? — лицето й видимо се скова, мускул по мускул. — Ти не се вълнуваш за мен, Джоунъс. И не аз съм ти грижа. Единственото, което те интересува, е твоето отмъщение. Не искам да имам нищо общо нито с него, нито с теб.

Той я хвана за раменете и опря гърба й в стената.

— И двамата знаем, че това не е вярно. Започнали сме нещо — погледът му се плъзна надолу и се задържа върху устните й. — И няма да спрем, докато не приключим.

— Не зная за какво говориш.

— Знаеш — Джоунъс се приближи съвсем плътно, тъй че телата им се допряха. Притисна я още по-силно, сякаш да докаже нещо, вероятно сам на себе си. — Знаеш — повтори. — Дойдох тук да свърша нещо и твърдо възнамерявам да го докарам до край. Пет пари не давам дали го наричаш отмъщение, или другояче.

Тя усещаше ударите на сърцето си в гърлото. Не би казала, че бе от страх. Ала очите му я гледаха студено.

— А какво е тогава?

— Справедливост.

Изведнъж Лиз се почувства неловко. Изпита известно угризение, спомнила си собствените мисли за справедливостта.

— Ти не използваш знанията си на закона, Джоунъс.

— Законът невинаги означава справедливост. Смятам да разбера какво се е случило с брат ми и защо.

Той прекара ръка по бузата й и зарови пръсти в косата. Не изпита усещане за покорство и смирение, а за сила и непримиримост.

— Но сега вече има и още нещо — Джоунъс взе лица то й в шепи и тя, ще не ще, бе принудена да го гледа в очите. — Видя ли те, започвам да те желая. Щом те прегърна, забравям всичко друго. По дяволите, ти ми пречиш!

В края на думите устните му се впиха в нейните. Нямаше намерение да го прави. И сам не разбра как стана. Първия път беше нежен, заради безпомощния поглед в очите й. Сега беше груб и ожесточен, заради силата на желанието си.

Той я плашеше. Не беше подозирала досега, че страхът може да бъде източник на тръпнеща възбуда. Сърцето й лудо биеше. Остави се да я прегръща, да я притиска, да я води нататък, още по-нататък, чак до ръба на пропастта. Мамеше я да прекрачи, да се хвърли в неизвестното. Да рискува.

Устните му бяха диви и отчаяни. Търсеха страст, търсеха покорство, търсеха сила. Искаше всичко това. Безумно искаше да го получи от нея. Ръцете му започнаха да сноват по тялото й, сякаш го беше правил стотици пъти. Лиз се скова напрегнато, после така бързо омекна, че бе невъзможно да се отличи едното й състояние от другото. От нея ухаеше на море и невинност, на смеси от загадъчност и сладост, която го подлудяваше.

Забравил целия свят, освен нея, Джоунъс я повлече към леглото.

— Не! — отблъсна го тя, като сама се мъчеше да дойде на себе си. Бяха в стаята на дъщеря й. — Джоунъс, това е грешно.

Той я сграбчи за раменете.

— Дявол да го вземе, това може би е единственото правилно нещо!

Лиз поклати глава и, макар неуверено, се отдръпна. Очите му вече не бяха студени. Една жена можеше само да мечтае за такъв поглед от мъж, поглед, изпълнен с огън и страст. Една жена би отхвърлила всяка предпазливост, само да притежава мъж, който да я желае така силно и неудържимо. Тя не можеше.

— Не и за мен. Не го искам, Джоунъс — Лиз вдигна ръка и отметна косата си назад. — Не искам да изпитвам нищо подобно.

Той я задържа, преди да се бе отскубнала. Главата му се въртеше. Никога преди, при никакви обстоятелства, никоя друга жена не му беше причинявала такава болка, не го беше довеждала до такова мъчително състояние.

— Защо?

— Не правя една и съща грешка два пъти.

— Това е сега, Лиз!

— Ала животът е мой — тя си пое дълбок, пречистващ дъх и намери сили да го погледне открито. — Ще дойда с теб в Акапулко, защото колкото по-бързо получиш това, което искаш, толкова по-скоро ще си тръгнеш. — Лиз скръсти ръце и ги стисна силно — единственият видим знак, че води борба със себе си. — Наясно си, че хората на Моралес ще ни последват.

Джоунъс водеше свои битки.

— Ще се справя с това.

Тя кимна. Беше сигурна, че е така.

— Прави каквото смяташ за нужно. Аз ще уредя с Луис да поеме работата за ден-два.

Когато остана сам, той извади ключа и го стисна в шепа. Щеше да намери ключалката за него, рече си. Но имаше една друга ключалка, която го объркваше и терзаеше. Вдигна разсеяно оставеното на кревата мече. Премести поглед от него към ключа в ръката си. Трябваше да намери начин да ги съчетае.