Нора Робъртс
Карибски романс (11)

Единадесета глава

Никога досега не бе живяла в такъв постоянен страх. Всеки ден отваряше павилиона в очакване Скот Трайдънт да се появи отново. Всяка вечер затваряше, прибираше се вкъщи и чакаше телефонът да зазвъни. Джоунъс приказваше малко. Тя вече не знаеше какво прави той през времето, когато не бяха заедно, но усещаше, че крои свои планове, замисля собствени ходове. Това само я плашеше още повече.

Изминаха два дни и нервите й се опънаха до скъсване. На плажа хората спяха или четяха, влюбените се разхождаха, хванати за ръка, децата припкаха и вдигаха врява, плувци с шнорхели шляпаха край скалите. Лиз се чудеше защо нищо не й изглеждаше нормално и дали изобщо някога щеше да бъде. На залез-слънце изпразни кутията с парите, прибра плувното снаряжение и взе да затваря.

— Какво ще кажеш за онова питие?

Макар да смяташе, че бе подготвена за този момент, тя се стресна. Главата й започна да пулсира бавно и тежко, което, знаеше, ще продължи с часове. Цялата изстина и стомахът й се сви от страх. Ала оттук нататък нямаше място за паника. Обърна се.

— Питах се дали ще дойдеш пак.

— Нали ти казах, че ще съм наблизо. Ясно ми е, че на хората им е нужно време да обмислят нещата.

Имам определена роля в тази игра, напомни си Лиз. И съм длъжна да я изиграя добре. Заключи, без да бърза, и отново се извърна към Скот. Не се усмихна. Предстоеше делови разговор, сух и лаконичен.

— Можем да идем ето там — посочи близкото заведение с тръстиков покрив, кацнало над скалите. — Оживено е.

— Става.

Предложи й ръка, но тя пренебрегна жеста и тръгна.

— Била си и по-дружелюбна.

— Бил си клиент — Лиз му хвърли кос поглед. — А не делови партньор.

— Значи… — той се огледа надясно, после наляво. — Премислила си.

— На теб ти трябва гмуркач, а на мен ми трябват пари.

Тя се качи по двете дървени стъпала и избра стол с гръб към морето. Секунди, след като седна, един мъж се настани на ъгловата маса срещу тях. От хората на Моралес, помисли Лиз и положи усилия да се държи спокойно. Бяха я карали да репетира отново и отново. Знаеше какво трябва да каже, как да го каже, както и това, че келнерът, който им сервираше, носеше полицейска значка и пистолет.

— Джери не ми е казал кой знае колко — започна, след като си поръча безалкохолно питие. — Само това, че се спуска долу и прибира парите.

— Биваше го в гмуркането.

Пред погледа й изплува лицето му върху бялото пясъчно дъно и тя с труд преглътна стисналия я за гърлото й ужас.

— Аз съм по-добра.

Скот се ухили.

— Така разправят.

Доловила движение редом, Лиз вдигна очи. И замръзна. Мургав мъж със сипаничаво лице сядаше на стола до нея. Знаеше, че на китката си носи тънка сребърна гривна, преди още да я бе видяла.

— Пабло Манчес, Лиз Палмър — представи ги Скот. — Макар, струва ми се, да сте се срещали.

— Сеньорита… — Манчес хвана ръката й и тънките му устни се разтеглиха.

— Кажи на твоето приятелче да си държи ръцете прибрани — Джоунъс спокойно издърпа четвъртия празен стол и също седна. — Защо не ме запознаеш, Лиз?

Понеже тя само го гледаше втрещено и мълчеше, той се облегна назад и сам заговори:

— Казвам се Джоунъс Шарп. С Лиз сме съдружници — отправи поглед към Манчес. Ето го, значи, мъжът, заради когото беше изминал хиляди километри, за да го намери. И да го убие. Усети как се надига омразата, как го обзема свирепа, сляпа ярост. Ала Джоунъс умееш да обуздава чувствата си и да чака. — Предполагам, е познавал брат ми.

Манчес пусна ръката на Лиз.

— Брат ти беше алчен глупак.

Лиз затаи дъх, видяла Джоунъс да посяга към джоба си. Той бавно извади пакет цигари.

— Аз също съм алчен — отвърна Джоунъс невъзмутимо и запали. — Но не съм глупав. Търсих те — добави с каменна усмивка и протегна пакета, предлагайки му цигара.

Манчес взе една и откъсна филтъра. Ръцете му бяха красиви, с дълги, тънки пръсти и тесни длани. При вида им Лиз едва не се разтрепери.

— Ето, че ме намери.

Джоунъс си поръча бира. Продължаваше да се усмихва.

— Нужен ти е водолаз.

Скот отправи на Манчес предупредителен поглед.

— Имаме си — каза.

— Това, което имате, е екип. Ние с нея работим заедно — Джоунъс издуха струя дим. — Нали така, Лиз?

Той ги искаше. И нямаше да се откаже, докато не ги получи. А тя нямаше избор.

— Така е.

— Не ни трябва екип — накани се Манчес да става.

— Точно ние вие трябваме — взе Джоунъс бирата, която му бяха донесли. — Вече доста поназнайваме за вашата далавера. Джери не беше от тия, дето си траят. Трудно пазеше тайни. — Той надигна бутилката. — Лиз и аз сме по-дискретни. Та, значи, пет хиляди на гмуркане?

Скот замълча за миг, после вдигна ръка да спре Манчес.

— Пет. Щом искате да работите в екип, ваша работа е как ще си ги делите.

— По равно — Лиз обви с пръсти бирата на Джоунъс. — Единият слиза долу, другият стои в лодката.

— Утре вечер. В единайсет. Ще дойдеш в павилиона. Влизаш. Вътре ще намериш непромокаемо куфарче. Заключено е.

— И павилионът е заключен — подметна Лиз. — Как ще се озове куфарчето вътре?

Манчес издуха цигарения дим между зъбите си.

— Нямам проблеми с влизането.

— Просто взимаш куфарчето — прекъсна ги Скот. — Листче с координатите ще бъде прикрепено към дръжката. Изкарваш лодката, гмуркаш се с куфарчето и го оставяш долу. После излизаш и чакаш точно един час. След това отново се гмуркаш. Там ще те чака друго куфарче и от теб се иска само да го върнеш в павилиона и да го оставиш там.

— Звучи гладко — обади се Джоунъс. — Кога ще ни се плати?

— След като свършите работата.

— Половината предварително — Лиз отпи дълга глътка от шишето с надеждата сърцето й да забие по-кротко. — Оставяте две и петстотин при куфарчето или никакво гмуркане.

Скот се ухили.

— Не си доверчива като Джери.

Тя го изгледа студено.

— Освен това възнамерявам да остана жива.

— Стига да спазваш правилата.

— Кой ги определя? — взе си Джоунъс обратно бирата.

Лиз спусна ръка под масата и я постави твърдо върху коляното му.

— Нямай грижа за това — посъветва го Манчес. Ухили се, стиснал цигарата между зъбите си. — Той, във всеки случай, знае кои сте.

— Само внимавайте за координатите и си гледайте часовника — Скот остави на масата банкнота и се изправи. — Останалото е лесно.

— И умната, братко на Джери — озъби се в усмивка Манчес. — Адиос, сеньорита.

Двамата тръгнаха, а Джоунъс спокойно довърши бирата.

— Не беше предвидено да се намесваш по време на срещата — зашепна ядосано Лиз. — Моралес каза…

— По дяволите Моралес! — той смачка цигарата в пепелника и погледна как пушекът се извива нагоре. — Това ли е онзи с ножа?

Ръката й неволно посегна към гърлото. На половината път тя стисна пръсти и ги постави в юмрук на масата.

— Нали ти казах, че не можах да го видя.

Джоунъс вдигна очи. Както и преди, те отново й заприличаха на замръзнал дим.

— Той ли беше?

Не бе нужно да му казва. Лиз се наведе напред и заговори кротко:

— Искам това да свърши, Джоунъс. Не искам отмъщение. Нали трябваше да ме оставиш сама да се срещна със Скот и да уредя нещата?

С отсъстващ вид той наведе свещта, поставена в средата на масата, и я запали.

— Промених решението си.

— Дяволите да те вземат, можеше всичко да объркаш! Да не мислиш, че ми е много драго да се захващам с това? Ала единственият начин да се измъкнем, е просто историята да приключи. Сега откъде да знаем дали няма да се откажат, щом и ти се намеси?

— Няма, защото ти си в центъра на нещата, при това от самото начало — Джоунъс хвана ръката й, преди да се бе обадила отново. Приближи лице, гласът му беше спокоен и твърд: — Имах намерение да те използвам. Още щом прекрачих прага на къщата ти, аз реших да те използвам, за да стигна до убиеца на Джери. Ако трябваше да те прегазя, да те махна от пътя си или да те повлека заедно с мен, все едно, смятах да те използвам. Точно както и Моралес смята да те използва. Както и останалите искат да го направят. — Пламъчето на свещта трептеше помежду им. — Също както и Джери те използваше.

Тя преглътна. С усилие се противопостави на болката.

— А сега?

Той не отговори. Седяха толкова близо, че виждаше отражението си в очите й. Виждаше също съмненията и непокорството. Премести ръка зад врага й и усети тежките удари на сърцето. Със сдържана сила я привлече към себе си и я целуна по устните. Пламък на страст, проблясък на надежда — не знаеше кое да й даде. Или да вземе. Затова я пусна.

— Повече никой няма да ти причини зло — прошепна. — Най-малко аз.

Това бе най-дългият ден в живота й. Работеше в павилиона и чакаше часовете да се изнижат. Хората на Моралес се бяха смесили с почиващите на плажа. Струваше й се, че толкова бият на очи, така си личат, сякаш бяха белязани, та бе чудно как никой друг не им обръщаше внимание. Лодките с клиентите отплаваха в морето, върнаха се, после пак тръгнаха. Тя проверяваше, раздаваше акваланги и плувно снаряжение. Попълваш формуляри и връчваше разписки, приемаше кредитни карти, като че тази делнична дейност имаше някакво значение. Искаше денят да свърши. Щеше й се вечерта ни кога да не настъпва.

Хиляди пъти решаваше да каже на Моралес, че не може да го направи. Хиляди пъти се наричаше страхливка. Но когато слънцето се спусна ниско, разбра, че смелостта не бе нещо, което можеше да се постигне със силата на волята. Би избягала, ако имаше избор. Ала не можеше. Тъй като я грозеше опасност, покрай нея и Фей беше в опасност. Щом слънцето залезе, Лиз приключи работата и затвори павилиона, сякаш беше най-обикновен ден. Слагаше ключовете в джоба си, когато редом изникна Джоунъс.

— Още има време да се откажеш.

— И после какво? Да се крия? — тя обходи с поглед брега, морето, острова, който беше неин дом. И неин затвор. Защо ли никога не бе мислила за това място като за затвор? Докато не се беше появил Джоунъс. — Нали сам ме упрекваше, че бягам и се крия?

— Лиз…

Тя поклати глава, за да не продължава.

— Нямам сили да говоря за това. Предпочитам просто да го направя.

Пътуваха към къщи в мълчание. Лиз преповтаряш наум дадените й инструкции, всяко нещо, всяка дума, на които Моралес бе наблегнал. Щеше да спази всички наставления, да остави куфарчето долу в пещерата, да вземе другото с парите и да го предаде на полицаите, които щяха да я чакат недалеч от пристана. А тя щеше да чака следващия ход. И докато чакаше, край нея, на не повече от пет метра, щеше да има полицай. Изглеждаш съвсем просто. Но стомахът й се свиваше.

По улицата пред къщата й човек разхождаше куче. От хората на Моралес. Другият мъж, дялащ нещо върху верандата на съседа, носеше пистолет под доченото си облекло. Лиз се постара да не спира поглед върху нито единия от двамата.

— Сега ще пийнеш нещо, хапваш и лягаш да поспиш — нареди Джоунъс и я побутна през вратата.

— Само спането.

— В такъв случай първо спането — той заключи и я последва в стаята й. Пусна щорите. — Искаш ли нещо?

Беше й много трудно да моли.

— Ще легнеш ли с мен?

Джоунъс се приближи. Тя вече се бе свила на кълбо. Той се изтегна, прегърна я през гърба и я притисна до себе си.

— Ще можеш ли да заспиш?

— Дано — в съня щеше да намери избавление, та дори и временно. Ала не затвори очи. — Джоунъс?

— Ъ-ъ?

— След тази вечер… След като всичко свърши, ще ме прегръщаш ли пак така?

Той докосна с устни косата й. Нима би могъл да я обича повече от това? Но беше почти сигурен, че ако й го кажеше, Лиз щеше да се отдръпне от него.

— Стига ти да искаш. Сега заспивай.

Тя остави очите й да се затворят и умът й да потъне в забрава.

 

Куфарчето не беше голямо, с обичайния размер на дипломатическо куфарче. Видът му бе твърде обикновен и по нищо неотличаващ се, за да бъде възприемано като носител на опасност и заплаха. До него върху плота в павилиона лежеше илик. Вътре имаше лист хартия с напечатани цифри — географските координати. Също и две хиляди и петстотин долара в банкноти от по сто.

— Спазили са своята част от уговорката — отбеляза Джоунъс.

Лиз пъхна плика в чекмеджето.

— Ще си взема екипировката.

Той я проследи с поглед. Предпочита да действа сама, каза си. Предпочита да не мисли, че има към кого да се обърне, на кого да се опре. Ала скоро ще разбере, че имаше не само това, а значително повече.

— Какви са координатите?

— Същите като в бележника на Джери.

Тя се чувстваше удивително спокойна. Изчака го да излезе и заключи след него. Беше наясно, че ги наблюдават. Моралес бе разположил хората си в хотела досами плажа. Но точно толкова сигурна беше, че и Манчес бе някъде наблизо.

Двамата с Джоунъс не разговаряха повече, докато не се качиха на лодката и не потеглиха.

— Ето, че му се вижда краят — рече Лиз, след като пое по курса.

— Вижда му се.

Тя замълча за миг. Цяла вечер бе мислила какво ще му каже и как да му го каже.

— Джоунъс, какво се каниш да правиш?

Пламъчето на запалката изсъска, лумна, после пак стана тихо.

— Каквото трябва.

Страхът предизвика метален вкус в устата й. Той обаче нямаше нищо общо с нея, бе изцяло насочен към Джоунъс.

— Ако тази нощ направим размяната на куфарчетата и отнесем второто на Моралес, те ще се появят. Ще трябва да излязат на открито. Манчес и онзи, който дава нарежданията.

— Какво целиш с тия приказки, Лиз?

— Манчес е убил брат ти.

Джоунъс отправи поглед встрани. Морето чернееше. Небето беше черно. Единствено бръмченето на двигателя нарушаваше тишината.

— Той само е натиснал спусъка.

— Ще го убиеш ли?

Джоунъс бавно извърна глава. Въпросът беше спокоен, ала не и очите й. Те изпращаха послание, изтъкваха причини, съдържаха молба.

— Това не те засяга.

Заболя я. Силно, дълбоко. Тя само кимна.

— Може би. Но ако ти позволиш омразата да направлява действията и мислите ти, никога не ще се отървеш от нея. Манчес ще умре, ала това няма да върне Джери, а ти… — Лиз се обърна, за да го погледне. — Ти никога повече няма да си истински жив.

— Не съм изминал целия този път и не съм изгубил всичкото това време, за да оставя Манчес да се измъкне. Той убива за пари и защото това му доставя удоволствие. Доставя му удоволствие — повтори натъртено. — Вижда се в очите му.

Тя беше видяла. Но не Манчес я интересуваше. Пет пари не даваше за него.

— Помниш ли как веднъж ми каза, че всеки има право на защита?

Той помнеше. Помнеше всичко, в което някога бе вярвал. Помнеше и как изглеждаше Джери на студената бяла светлина в моргата.

— То няма нищо общо с това тук.

— Значи следваш други правила, когато си засегнат лично.

— Той беше мой брат.

— Ала е мъртъв — Лиз въздъхна и подложи пламналото си лице на вятъра. — Извинявай, Джоунъс. Джери обаче наистина е мъртъв, а ако ти направиш това, което си намислил, ще убиеш и нещо в себе си. — Както, макар и да не можеше да му го каже, в нея самата. — Нямаш ли вяра на правосъдието?

Той хвърли цигарата във водата и се облегна на парапета.

— От години се занимавам с него. То е последното нещо, на което бих имал вяра.

Искаше й се да го разбере, да проумее и оправдае чувствата му. Не знаеше как. Но каквото и да направеше Джоунъс, тя щеше да е до него.

— В такъв случай, трябва да вярваш на себе си. Аз също ще ти повярвам.

Той бавно се приближи. Взе лицето й в шепи и се взря в очите. Мъчеше се да разбере какво му казва и какво премълчава.

— Наистина ли?

— Да.

Наведе се и я целуна по челото. Изпита нужда, отчаяно желание да й каже да кара напред, да насочи лодката в открито море и да не спира. Ала това нямаше да помогне. На никой от тях. И двамата стояха на кръстопът.

— В такъв случай, почни отсега.

Целуна я отново, обърна се и вдигна една от подвижните пейки. Лиз се навъси, като го видя да вади водолазен костюм.

— Какво правиш?

— Разбрах се с Луис да ми го остави тук.

— Защо? Не можем и двамата да се спуснем долу.

Джоунъс се съблече по плувки.

— Точно така. Аз слизам, ти оставаш в лодката.

Тя застина неподвижно. Нямаше никаква полза да избухва в момента.

— Всичко вече е уговорено, Джоунъс. Аз трябва да ида.

— Променям уговорката — преди да я погледне отново, той намъкна костюма до кръста. — Няма да те излагам повече на никакви рискове.

— Ти не ме излагаш на рискове, сама се излагам. А и никога не си се гмуркал там нощно време. Аз съм го правила.

— Сега и аз ще го направя.

— Последното, което ми е нужно тъкмо сега, е да се вживяваш в ролята на покровител и ангел — пазител.

Джоунъс за малко не се разсмя. Натегна неопрена върху раменете си.

— Много жалко, защото точно тази роля съм подготвил.

— Казах на Манчес и Трайдънт, че аз ще се гмурна.

— Вярно, репутацията ти силно ще пострада, като лъжеш убийци и наркотрафиканти.

— Джоунъс, нямам настроение за шеги.

Той прикрепи водолазния нож, сложи си колана с тежестите и взе маската.

— Може би. Както може би не си в настроение да чуеш и следното. Тревожа се и се вълнувам за теб. Твърде много при това — протегна ръка и я хвана за брадичката. — Брат ми те замеси в цялата тази каша, защото не го беше еня за никой, не си даваше труд да мисли за когото и да било през целия си живот. Аз те въвлякох още по-надълбоко, защото единствената мисъл в главата ми беше отмъщението. Сега обаче мисля за теб, за нас. Няма да слизаш долу. Ако трябва, ще те вържа за руля и пак няма да слезеш.

— Не искам ти да отиваш — опря Лиз юмруци на гърдите му. — Ако ида аз, ще мисля само за това, което трябва да свърша. Остана ли тук, горе, ще се безпокоя и притеснявам да не ти си случи нещо.

— Засечи времето — Джоунъс вдигна акваланга и й го подаде. — Помогни ми да го сложа.

Не си ли бе казала тя още в самото начало, че не й приличаше на човек, който ще се остави да го надговорят в спор? Ръцете й леко трепереха, когато нахлузи презрамките на раменете му.

— Не съм свикнала да бъда покровителствана.

Той намести кислородните бутилки и се обърна.

— Тренирай.

Лиз затвори очи. Нямаше смисъл да спори, беше късно за разправии.

— Като се гмурнеш, дръж на североизток. Пещерата е на около трийсетина метра. — Тя се поколеба за миг, после извади пистолет. — Внимавай за акули.

Джоунъс се прехвърли през борда и Лиз му подаде куфарчето. След малко той изчезна, а морето отново стана черно и безмълвно. Мислено тя го следваше метър по метър. Под водата щеше да е тъмно като в рог, тъй че Джоунъс трябваше да се осланя на приборите и тънкия лъч от фенерчето. Нощните същества щяха да са излезли на лов. Сепии, змиорки, баракуди. Акули. Опита се да отпъди мисълта.

Трябваше тя да иде. Но как би могла да му се наложи? Лиз отметна косата от лицето си и закрачи по палубата. Беше отишъл вместо нея, за да я предпази. Направи го, защото се вълнуваше за нея. Стана й студено. Седна и потри ръце да се стопли. Тресеше я, ала не само от хладния нощен въздух. Това ли беше един мъж да изпитва чувства към теб? Означаваше ли, че трябва просто да седиш и да чакаш? Скочи пак и отново закрачи. Твърде дълго бе живяла, непрекъснато вършейки нещо, за да може така, изведнъж, да стои напълно бездейна. И все пак… Беше й казал, че се вълнува за нея. Тя седна и зачака.

Четири пъти беше погледнала часовника, преди най-сетне да го чуе до въжената стълба, преметната през борда. Въздъхна с облекчение и отиде да му помогне.

— Втория път аз слизам — подхвана.

Джоунъс махна маската, после свали акваланга.

— Хич и не помисляй — не й даде да възрази и я притегли към себе си. — Имаме един час — прошепна в ухото й. — В караница ли искаш да го прекараме?

Беше мокър и студен. Лиз го прегърна и се притисна до него.

— Не обичам да ми нареждат и заповядват.

— Някой друг път ти ще ми заповядаш — той се отпусна на скамейката и я дръпна до себе си. — Бях забравил какво е нощем долу. Фантастично! — И е на път всичко да свърши, добави наум. Първата крачка беше предприета, оставаше да бъде направена и следващата.

Видях гигантска сепия. Уплаших я до смърт с фенерчето. Бас ловя, че беше над десет метра дълга.

— Стават и по-големи — тя сложи глава на рамото му и опита да се отпусне. Имаха цял час. — Един път, когато се гмуркахме с татко, видяхме една, която сигурно имаше двайсет метра.

— Уплаши ли се?

— Ами! Бях очарована. Помня, че доплувах близо и я докоснах по едно от пипалата. После, когато излязохме, се наложи да изслушам от баща ми двайсетминутно конско.

— Представям си как би постъпила по същия начин с Фейт, ако го направи.

— Бих се гордяла с нея — заяви Лиз и се засмя. — После двайсет минути щях да й чета конско.

За първи път тази вечер Джоунъс забеляза звездите. Небето беше осеяно с тях и изглеждаше като живо. Сети се за люлеещия се стол на майка му върху верандата и летните нощи.

— Разкажи ми за нея.

— Не ме карай да започвам.

— Карам те — той я прегърна през рамото. — Хайде, разкажи ми.

Усмихната леко, тя притвори очи. Беше й хубаво да мисли за Фейт, да говори за Фейт. Пред Джоунъс взе да се оформя образа на жизнерадостно момиченце, което обича да ходи на училище, защото там е интересно и весело. Чуваше обичта в гласа на майка й, усещаше гордостта й, долавяше тъгата и копнежа. Видя пред очите си мургавото, загоряло от слънцето лице на момиченцето от снимката, узна, че говори два езика, обича баскетбола и мрази зеленчуците.

— Винаги е била много сладка — продължи Лиз. — Но съвсем не е ангел. Голям инат е и, щом не става нейната, доста се цупи. Иска сама да прави всичко. Спомням си, когато беше още само на две годинки, страшно се сърдеше, ако й помагах да слиза по стълбите.

— Желанието за независимост изглежда е семейна черта.

Тя сви рамене.

— Налагало се е.

— Да си мислила някога за съвместен живот?

Лиз се стегна.

— При съвместния живот човек трябва да се откаже от някои неща. Аз никога не съм могла да си позволя да изоставя каквото и да било.

Такъв отговор и очакваше той. Ала смяташе да го промени.

— Хайде, време е за второто гмуркане.

Тя пак му помогна с акваланга.

— Вземи пистолета. Джоунъс… — той беше вече до парапета и Лиз изтича при него. — Не се бави — прошепна. — Искам да си идем вкъщи. Искам да се любим.

— Крайно подходящо време за подобно хрумване, няма що! — Джоунъс се изсмя и се преметна назад във водата.

През следващите пет минути тя отново кръстосваше палубата. Защо не се сети да донесе малко кафе? Ето, ще отпъди всички други мисли и ще се съсредоточи върху тази. Как след по-малко от час ще седят уютно в кухнята, кафеварката тихичко ще къкри и ще разнася приятен аромат. Какво от това, че полицията бе обкръжила къщата? Те с Джоунъс щяха да са вътре. Заедно. Може би Лиз грешеше относно съвместния живот. Може би… Когато чу плясъка в борда, за миг се озова до парапета.

— Джоунъс, да не се случило нещо? Защо…

Насреща й зееше дулото на 22-калибров револвер.

— Сеньорита… — Манчес хвърли маската и шнорхела върху пейката и се покатери в лодката. — Буенас ночес.

— Какво правиш тук? — опита се гласът й да звучи възмутено, но кръвта се оттегли от лицето й. Не, тя наистина не притежаваше смелост, помисли си. Ама никаква. — Нали имахме уговорка?

— Ти си аматьорка — отвърна той. — Също като Шарп. Да не смяташ, че просто ей така ще забравим за парите?

— Не зная нищо за парите, които е взел Джери — Лиз бе стиснала парапета до побеляване на пръстите. — През цялото време ти го повтарям.

— Шефът реши, че много ни се мотаеш из краката, хубава госпожице. Ти ни правиш услуга с тази доставка и ние ти правим услуга. Ще те убием бързо и безболезнено.

Тя не гледаше в револвера. Не смееше.

— Ако така си убивате водолазите, скоро ще останете без бизнес.

— Все едно, приключваме с Косумел. Щом приятелят ти изплува с куфарчето, го взимам и отивам в Мерида. Обичам да живея в разкош. Твоето изобщо не е живот.

Искаше й се да седне, защото коленете й трепереха и краката едва я държаха. Остана права, защото мислеше, че ако седне, повече няма да е в състояние да стане.

— Щом приключвате на Косумел, защо беше това спускане?

— Кленси обича нещата да са изпипани докрай.

— Кленси?

Спомни си, че това беше името, споменато от Дейвид Мериуърт. Напрегна се да чуе някакъв звук откъм водата.

— Долу има няколко хиляди в кокаин, там е цялата хватка. Няколко хиляди долара в куфарчето, което ще бъде извадено. Шефът го е замислил да изглежда така, като че вие двамата с Шарп свършвате операцията, а после се скарвате и се застрелвате един друг. Чиста работа и случаят приключва.

— Ти си убил и Ерика, нали?

— Задаваше много въпроси — той поклати револвера. — Ти също много питаш.

Светлината обля лодката и морето наоколо тъй внезапно, че Лиз в първия момент замръзна на място. Преди още да бе осъзнала какво прави, в следващия миг вече скачаше във водата и се гмурна с главата надолу.

Как да предупреди Джоунъс? Продължи като обезумяла да се спуска слепешката, а над нея светлините подскачаха по повърхността. Нямаше акваланг, нямаше маска. Всеки момент той можеше да изплува, без да подозира за опасността. Нямаше кой да го предпази, освен тя.

Ала без водолазната екипировка беше напълно безпомощна, щеше да издържи още съвсем малко. Като се стараеше, колкото бе възможно, да се държи близо до въжената стълба, Лиз напрягаше дробове, които всеки момент щяха да се пръснат. Тогава усети движение във водата. Обърна се към лъча от фенерчето.

Когато Джоунъс я видя, тя приличаше на призрак, прилепен до корпуса на лодката. Косата й се развяваше от течението, лицето бе бяло като платно. Преди умът му да си бе задал каквито и да било въпроси, той извади мундщука с тръбата от устата си и бързо го пъхна в нейната — глътка живителен въздух. Можеха да общуват само чрез чувствата си. Усети страха й. Стисна здраво пистолета и изплува.

— Господин Шарп — насочи към него Моралес лъча от прожектора. — Всичко е под контрол.

Лиз също се показа от водата. Видя Манчес на палубата с белезници на ръцете, охраняван от двама мъже във водолазно облекло.

— Навярно ще откарате моите хора и заловения обратно на острова? — продължи Моралес.

Тя почувства как Джоунъс се напрегна. Държеше пистолета зареден и насочен. Стори й се, че дори и през маската вижда очите му да горят със студен леден блясък.

— Джоунъс, моля те! — но той вече се качваше по стълбата. Лиз се прехвърли през парапета и тупна върху палубата — измръзнала, със стичаща се по тялото й вода. — Джоунъс, недей! Всичко свърши.

Той едва чуваше гласа й. Всичките му усещания бяха фокусирани върху мъжа, който стоеше само на няколко крачки. Очите им бяха приковани един в друг. Не изпита задоволство от кръвта, стичаща се по лицето на Манчес, нито от трескавия, див блясък в очите му при мисълта за туй, което предстоеше да се случи. Нали за това беше дошъл, това си бе обещал. Монетата върху верижката на врата му се люшна и напомни за Джери. Брат му беше мъртъв. Никакво удовлетворение нямаше в това. Той отпусна пистолета.

Манчес отметна назад глава.

— Аз ще изляза — рече спокойно. Устата му се разтегли в усмивка. — Ще изляза.

Пистолетът гръмна и куршумът се заби в палубата между краката му. Лиз видя как злорадата усмивка замръзна на лицето му, миг преди да се появи върху устните на Джоунъс.

— А аз ще те чакам.

 

Нима наистина всичко свърши? Това беше първата й мисъл, когато се събуди на топло и сухо в собственото си легло. Вече нищо не я заплашваше, нито нея, нито Джоунъс, а наркотрафикантският канал на Косумел бе разбит. Джоунъс, естествено, беснееше. Манчес е бил следен, без да им кажат, тях също са ги наблюдавали, ала полицията издаде присъствието си едва когато Лиз се озова пред дулото на револвера. Джоунъс обаче постигна това, за което бе дошъл, помисли тя. Убиецът на брат му бе задържан и се намираше зад решетките. Очакваше го процес. Щеше да се изправи пред закона и правосъдието. Дано това се окажеше достатъчно за Джоунъс.

На нея самата й стигаше това утро. Едно спокойно, нормално утро. Тя се протегна доволно, извъртя се и се притисна в Джоунъс. Той я прегърна.

— Хайде да си лежим тук до обяд.

Лиз се засмя и го погъделичка.

— Не може. Имам…

— Работа — довърши вместо нея Джоунъс.

— Именно. При това за първи път от седмици насам мога да я върша, без да се озъртам през рамо. Щастлива съм. — Тя го изгледа, после обви ръце около врата му. — Толкова съм щастлива!

— Достатъчно щастлива ли, за да се омъжиш за мен?

Лиз се вцепени. После бавно се отдръпна.

— Какво?

— Омъжи се за мен. Да се върнем двамата у дома. Да заживеем заедно.

Щеше й се да каже „да“. Порази я как сърцето й крещеше „да!“ Да откаже бе най-трудното нещо, което някога беше правила.

— Не мога.

Той я спря, преди да се бе измъкнала от леглото. Заболя го повече, отколкото бе очаквал.

— Защо?

— Джоунъс, ние сме напълно различни, всеки от нас двамата със съвършено различен, отделен свой живот.

— Животът ни престана да е отделен преди повече от месец — той хвана ръцете й. — И никога повече няма да е отделен.

— Ще е — тя се издърпа. — Като се върнеш във Филаделфия, не след дълго едва ще си спомняш как изглеждам.

Джоунъс пак я хвана. Стисна я здраво. Гневът, който обикновено така рядко го спохождаше, редом с нея сякаш винаги тлееше.

— Защо правиш така? — попита ядосано. — Защо никога не можеш просто да вземеш това, което ти дават? — Претърколи я върху леглото, докато не се озова отгоре й. — Обичам те.

— Недей — Лиз затвори очи. Желанието почти замъгли разума й. — Не ми казвай това нещо.

Тя го отрязва. Гони го. Хлопва му вратата. Той усети първо страх, после яд. Накрая решителност.

— Ще ти го казвам. Ще ти го повтарям непрекъснато, докато рано или късно повярваш. Да не мислиш, че всички тези нощи са били само игра? Нима не почувства? Нищичко ли не изпита?

— Навремето също смятах, че чувствам.

— Тогава си била дете! — Лиз взе да клати глава и Джоунъс я стисна още по-силно. — Да, именно дете. И все още си по един или друг начин. Но аз зная какво ти е, когато си с мен. Усещам го. Аз не съм призрак, Лиз, не съм спомен! Аз съм истински и те желая!

— Страхувам се от теб — промълви тя. — Страх ме е, защото ти ме караш да искам това, което не мога да имам. Няма да се омъжа за теб, Джоунъс, защото достатъчно рискове съм поемала през живота си и не искам да го правя с живота на детето си. Моля те, остави ме.

Той я пусна, ала щом Лиз се надигна, отново я прегърна.

— Нещата между нас не са приключили.

Тя отпусна глава на гърдите му, притисна лице.

— Нека да изживея тези няколко дни, които ни остават заедно. Моля те, остави ме да ги изживея спокойно.

Джоунъс повдигна брадичката й. Всичко, което желаеше да разбере, го видя в очите й. Щом човек има твърдото намерение да победи, той може да си позволи да чака.

— Досега май не ти се е случвало да се разправяш с някой по-упорит от теб. А с мен тепърва ти предстои да си имаш работа — нежно я погали по косата. — Хайде, обличай се. Ще те откарам.

Понеже Джоунъс се държеше така, сякаш нищо не е било, Лиз се успокои. Добре си даваше сметка, че то бе невъзможно. Познаваха се едва от няколко седмици, и то при обстоятелства, които неминуемо усилваха, придаваха по-голяма острота на всички усещания. Вярваше, че не му е безразлична, че изпитва чувства към нея, но любовта, такава любов, каквато бе необходима, за да бъде създадено семейство, беше твърде сериозно нещо. И твърде рисковано.

Тя самата го обичаше. Обичаше го дотолкова, че да го отблъсне, когато цялото й същество жадуваше да го притисне по-близо, да се слее с него. Той трябваше да се върне към своя живот, имаше нужда от своя свят. След време, ако се сетеше за нея, с признателност щеше да си мисли как Лиз правилно бе затворила вратата, която той неволно бе открехнал. Тя щеше да мисли за него. Винаги.

Вече наближавайки плажа, Лиз беше взела решение.

— Какво ще нравиш днес?

— Аз ли? — Джоунъс също беше взел решение. — Ще седя на слънце и няма да правя нищо.

— Как така, съвсем нищо? — изгледа го невярващо тя. — Целия ден?

— Известно е под името почивка или свободен ден. Ако са няколко подред, се нарича отпуск. Аз и бездруго съм в отпуск. Уж щях да го прекарам в Париж.

Париж! Подхождаше му. Как ли миришеше въздухът в Париж?

— Ако ти стане скучно, на лодките със сигурност ще приветстват допълнителната работна ръка.

— Благодаря, предостатъчно ми дойде гмуркането напоследък.

Той се отпусна на един шезлонг пред павилиона. Оттам бе най-удобно да я държи под око.

— Подранил си тази сутрин, Мигел.

Лиз по навик потърси с поглед Луис.

— Дойдох заедно с Луис. Той е на кея, проверява водолазната лодка. Днес имаме ранен курс.

— Да, зная — само че не й се щеше да поверява павилиона в ръцете на Мигел за дълго време. Надали самичък щеше да се справи добре. — Защо не отидеш с него да му помагаш? А пък аз ще остана тук.

— Буено. А-а, там двама души се въртят край рибарската лодка. Навярно искат да я наемат.

— Ще видя. Ти върви — тя се върна и се наведе над Джоунъс. — Наглеждай, моля те, за малко тук, става ли? Двама клиенти ме чакат при „Изгнаник“.

Той намести слънчевите очила.

— Колко плащаш на час?

Лиз присви очи.

— Пък аз, значи, смятах да сготвя нещо вкусно довечера…

Джоунъс се засмя, стана и се упъти към павилиона.

— Върши си спокойно работата, не бързай.

Тя също се разсмя. Тръгна по пътеката към пристана и пое с наслада утринната свежест. Един непредвиден курс нямаше да й дойде зле. Водните колелета бяха поръчани, ала още неплатени. Освен това на самата нея добре щеше да й се отрази разходката в морето. Това я накара да си спомни нежелания улов на Джоунъс преди няколко седмици. Засмя се пак и приближи двамата мъже, стоящи до лодката.

— Буенос диас — поздрави. — О, господин Амбъкъл! — Лиз грейна в усмивка и протегна ръка. — Не знаех, че пак сте тук. Едно от краткотрайните ви прескачания за почивните дни?

— Точно така — почти напълно голата му глава блестеше на слънцето. Потупа я свойски по ръката. — Щом ме прихванат дяволите, зарязвам всичко и тръгвам.

— Този път на риболов ли смятате да се отдадете? Едра плячка?

— Ха, добре го рекохте! Тъкмо разправях на приятелчето ми тук, че ходя само за едър улов.

— За едър улов — повтори другият и се обърна. Бутна назад сламената си шапка. — Точно така, Кленси.

— Не шавай, скъпа. И не се обръщай… — пръстите на Амбъкъл се впиха здраво в ръката й. Тя и така се бе вкаменила при вида на Скот Трайдънт. — Сега ще се качиш на лодката кротко и мирно. Трябва да си поговорим първо, после ще направим едно малко пътешествие.

— Откога използвате магазина ми за контрабанда?

Лиз мярна пистолет под сакото на Скот. Нямаше как да привлече вниманието на Джоунъс. Не смееше.

— През изминалите две години магазинът ти се оказа с незаменимо местоположение. Стоката, значи, се товари в Колумбия и доставя в Маями. Както е напечено напоследък, голям риск е да се използват обичайните маршрути. Тъй отнема повече време, но затова пък губя по-малко стока.

— Значи ти си организаторът — промълви тя. — Човека, когото полицията издирва.

— Аз съм бизнесмен — отвърна той с усмивка. — Да се качваме на борда, госпожичке.

— Полицията е по петите ти.

— Полицията си има Манчес. Ако не се беше опитал да шмекерува, последната доставка щеше да мине гладко.

— Да шмекерува ли?

— Ами да — обади се Скот, застанал плътно до нея. — Пабло реши, че може да изкара повече като свободен предприемач, отколкото в комбина.

— А след като докладва на работодателя си, господин Трайдънт получи повишение — допълни Амбъкъл. — В моята организация действа принципът на поощрението.

Скот му се ухили.

— Желязна система.

— Ти си наредил да убият Джери Шарп — като се мъчеше с всички сили да проумее какво става, Лиз гледаше втренчено ниския кръгъл мъж, който толкова пъти си беше бъбрил с нея и наемал от магазина й водолазно снаряжение. — Наредил си да го застрелят.

— Той ми задигна много пари — лицето на Амбъкъл се изпъстри с червени петна, като говореше за това. — Твърде много. Заповядах на Манчес да го очисти. Истината е, че по едно време смятах да привлека теб в операцията. Обаче ми се стори по-просто само да използвам магазина ти. Жена ми много те харесва.

Лиз си представи добре облечената жена с вид на матрона, която носеше старомоден бански костюм с поличка.

— Тя знае ли, че се занимаваш с наркотици и убийства?

— Жена ми мисли, че имаме страхотен борсов посредник — ухили се Амбъкъл. — От десет години превозвам снежец, а тя не би различила кокаин от пудра захар. Аз държа семейството и бизнесът да са две отделни неща. Горката женица ще се поболее, щом разбере, че с теб се е случило нещастие. А сега ще се поразходим малко. Ти ще ми разкажеш за тристате хиляди, които нашият приятел Джери ми отмъкна под носа. Потегляй, Скот.

— Не!

Като мислеше единствено как да се спаси, Лиз се метна към борда. С един замах Амбъкъл я бутна обратно на палубата. Поклати укорително глава, изтупа ръце и рече:

— Не исках работата тъй да се оплеска. Мислех, видиш ли, че като ти повредя акваланга, здравата ще се стреснеш и ще дадеш заден ход. Всъщност, винаги си ми харесвала, малка госпожичке. Ама, какво да се прави, бизнесът си е бизнес — въздъхна той театрално и се обърна към Скот. — След като си заел мястото на Пабло, предполагам знаеш как да се оправиш.

— Има си хас да не знам! — той измъкна пистолета. Очите му се приковаха в Лиз. Тя занемя, а Трайдънт извърна дулото към Амбъкъл. — Арестуван си — с другата ръка извади полицейска значка. — Имаш право да мълчиш…

Това бе последното, което Лиз чу, преди да зарови лице в шепи и да се разридае.