Нора Робъртс
Карибски романс (10)

Десета глава

Всяка сутрин Лиз се събуждаше с увереността, че капитан Моралес ще позвъни, за да й съобщи, че всичко е приключило. Всяка нощ затваряше очи с увереността, че това е въпрос само на още един ден. Времето си вървеше.

Всяка сутрин тя се събуждаше с мисълта, че Джоунъс ще й каже, че си заминава. Всяка вечер заспиваше в прегръдките му с мисълта, че това е за последен път. Той не си тръгваше.

Повече от десет години Лиз имаше определена цел в живота си. Да успее. Беше започнала тази битка, за да оцелее и отгледа детето си. Някъде по пътя на борбата беше познала удовлетворението да разчита само на себе си, да се справя и успява. За тези повече от десет години тя вървеше твърдо напред, без прекъсване. Отклоненията биха означавали провал и загуба на независимостта й. Едва от месец в дома и в живота й се появи Джоунъс. Оттогава правият път, който бе следвала, се разклони. Опитът да се самозаблуждава, че нищо не се е променило, не помогна. Съпротивата й срещу промяната също не свърши работа. Сега вече й се струваше, че няма избор за посоката на пътя, който да следва.

И понеже имаше нужда от нещо, което да я крепи, всеки ден ходеше на работа, като се придържаше упорито към обичайното си ежедневие. Работата беше единствената страна на живота й, която в момента се намираше под нейна власт. Макар и да успяваше да му придаде някакъв нормален ход, това не й носеше душевен покой. Неведнъж се улавяше, че с подозрение се взира в клиентите си. Бизнесът вървеше все по-добре с наближаване на летния сезон. Това не й изглеждаше вече така важно, както преди, ала Лиз все тъй държеше магазина отворен по седем дни в седмицата.

Джоунъс напълно промени живота й. Сякаш беше издърпал няколко нишки в стегната тъкан и тя се разплиташе. Лиз стигна до извода, че едва ли някога нещата щяха да потекат в прежното си русло и да бъдат съвсем същите. Това заключение я накара да се замисли какво щеше да прави после, когато той си заминеше. След като си заминеше, а то беше неизбежно, тя трябваше отново да се научи как да заглушава копнежите и прогонва бляновете си.

Щяха да намерят убиеца на Джери Шарп, да открият нападателя с ножа. Ако не го вярваше, Лиз никога не би могла да я кара така ден след ден. Но дори и след като опасността преминеше, след като истината излезеше наяве, нейният живот нямаше да бъде такъв, какъвто досега. Джоунъс се беше втъкал в него. Когато си отидеше, щеше да остави след себе си дупка, която тя трябваше да закърпи с цялата сила на волята си.

Не че животът й и преди не беше разкъсван. Утешаваше я мисълта, че тогава бе успяла да го съшие. Формата беше друга, тъканта различна, ала Лиз се бе справила. Щеше да го направи отново. Беше длъжна да го направи.

Понякога тя лежеше с отворени очи в тъмнината, въртеше се неспокойно в късните часове на нощта и се боеше, че ще трябва да пристъпи към това още преди да бе събрала достатъчно сили.

Джоунъс я усещаше как мърда до него. Беше разбрал, че Лиз рядко спи кротко и мирно. Или пък вече не спеше кротко и мирно. Искаше му се тя да разчита на него, да се облегне и намери опора в него, но знаеше, че няма да го стори. Чувството за независимост беше от твърде съществено значение за нея, а неувереността й твърде дълбока, за да признае, че има нужда от някого. Дори не желаеше да подели с някой трудностите, да се отърве от част от бремето. А той искаше да я приласкае и успокои. През целия си съзнателен живот Джоунъс беше избирал за приятелки жени, които нямаха проблеми, не търсеха съвети, не се нуждаеха от утеха или подкрепа. Подобни неща изискваха емоционална обвързаност, на каквато той не бе склонен. Не от егоизъм, просто беше предпазлив. В младежките си години и после, като по-възрастен, непрекъснато му се налагаше да събира и слепя парчетата от живота на Джери, които той разпиляваше. Съзнателно или несъзнателно се зарече да не бъде повече поставян в положение да върши същото за още някой.

А ето че сега все по-силно и по-силно го привличаше жена, която изтръгваше от него чувства в най-чистия им вид, после се стараеше да ги отхвърли от себе си. Джоунъс беше на път да се влюби в жена, която имаше нужда от него, ала отказваше да приеме този факт. Беше силна и имаше както ума, така и желанието сама да се грижи за себе си. И в погледа й имаше такава тиха печал, очите й излъчваха такава скрита скръб, че един мъж би рискувал всичко, за да я защити, да я предпази от повече болка и страдание.

Лиз изцяло бе преиначила живота му. Беше променила простия и ясен образец, към който той се придържаше, гладкия му и подреден ход. Джоунъс беше този, който чувстваше необходимост да сподели и съпреживее, да даде утеха и закрила. И не можеше с нищо да се противопостави на тази нужда. Всеки път, щом я докоснеше, все по-ясно си даваше сметка, че не бе в състояние да стори нищо, за да промени това.

В стаята беше топло и ухаеше на цветя, които растяха под отворения прозорец. Ароматът им се смесваше с мириса на сухите треви в купата върху тоалетката. От време на време бризът си вмъкваше сред листата на палмите и прошумоляваше там, но звукът беше като шепот, който не всява тревога.

Тя лежеше до него с разпиляна по двете възглавници коса, тялото й бе стройно и нежно, единственото ухание, което се разнасяше от нея, бе като на вятъра край морето. Лунните лъчи се процеждаха отвън, бледата им светлина се губеше в ъглите на стаята, ала падаше върху леглото и той различаваше фигурата й. Лиз се обърна насън и Джоунъс я привлече към себе си. Усети, че тялото й бе напрегнато, сякаш бе готова да отхвърли всеки жест на утешение, преди още да й бе предложен. Бавно, усетил дъха й върху шията си, той взе лекичко да я разтрива. Кадифена кожа и рамене, в които се таеше сила. Съчетанието му се стори неустоимо. Тя промърмори нещо и се примъкна по-близо. Джоунъс не разбра шепота й, но нямаше значение.

Тук, до нея, му беше така добре, така хубаво. Всички въпроси, всички съмнения можеха да почакат за сутринта. А до зазоряване двамата щяха да споделят нуждата, която всеки носеше в себе си. На лунната светлина, в тихите предутринни часове, всеки от тях щеше да вземе онова, което можеше да му предложи другият. Леко, съвсем лекичко докосна устните й.

Лиз въздъхна едва чуто — насън, без да се събужда. Ако сега сънуваше, то това бяха приятни неща — синьо море, мека трева. Той прокара ръка по гърба й. Мек и топъл. Усети как собственото му тяло се сгрява и започва да пулсира. Желанието, още сънено, взе да се надига.

Тя като че ли се събуждаше постепенно, на етапи. Първо кожата, после кръвта, след това мускулите един по един. Тялото й оживя и потръпна, преди съзнанието да го бе догонило. Озова се в прегръдката му, обвила го здраво с ръце, вече копнееща, жадуваща. Щом устните му докоснаха нейните, Лиз им отвърна.

Този път нямаше колебание, нямаше миг на съмнение, преди страстта да надделее над разума. Искаше да му се отдаде тъй пълно и всецяло, колкото бе възможно някой да се отдава някому. Не би могла да изкаже чувствата си на глас. Думите не изразяваха дълбочината им. А и беше опасно, беше безразсъдно да му каже с думи, че сърцето й бе лишено от всички защитни прегради и бе отворено за него. Можеше обаче да му го покаже и така да достави и на двамата удоволствието да се любят без пречки и ограничения, без забрани.

Притисна го още по-силно и отговори на жадната целувка. Усети как долепеното му до нея тяло изведнъж се напрегна и осъзна внезапно, че Джоунъс също можеше да бъде прелъстен. Накаран да прекрачи пределите на здравия разум, да бъде възбуден до безумие. С някакво главозамайващо удивление разбра, че тя можеше да стане изкусителката, да събуди у него неистовото желание.

Размърда се под тялото му, отначало неуверено, ала с бавен и сластен ритъм, който го накара да зашепти името й почти в несвяст. Лиз инстинктивно диреше уязвимите места, откриваше ги едно по едно, учеше се от тях, правеше ги още по-податливи. Езикът й пърхаше по шията и гърдите му, като търсеше и поемаше острия, особен мъжки вкус. Сърцето му удряше лудо, както неудържимо биеше и нейното. Тя се изплъзна изпод него и легна отгоре му. Цялото му тяло се озова в нейна власт.

От неопитност ръцете й бяха неуверени, милувките — леки и колебливи. Това го докара до лудост. Никой не се беше опитвал досега с такава решимост да му достави удоволствие. Лиз го целуна по гърдите бавно и сякаш изучаващо, после потри лицето си в тях с докосване, което едновременно действаше отпускащо и възбуждащо.

Тялото му гореше като обхванато в пламъци и заедно с това се рееше свободно така, че усещаше свеж полъх да минава по плътта му. Там, където тя го докосваше, огънят се разпалваше отново. Влажните й устни бяха като шепот на нощен бриз, прохладен и умиротворяващ.

— Кажи ми какво искаш — Лиз вдигна глава. Луната се отразяваше в очите й, бездънни и омайно красиви. — Кажи ми какво да направя.

Това беше повече, отколкото той можеше да понесе. Тази непорочна чистота на въпроса, готовността да даде. Джоунъс вдигна ръце и ги зарови в косата й. Можеше да остане така цяла вечност, да я гледа надвесена над него с блестяща в дрезгавата светлина бронзова кожа, с падащи по раменете й руси коси, с искрящи от желание очи. Привлече я надолу към себе си, докато устните им не се сляха. Страстта избухна и ги зашемети. Вече нямаше нужда да й казват, да я учат. Собственото й тяло я ръководеше, желанието й направляваше и двамата.

Джоунъс прати по дяволите здравия разум и самообладанието. Хвана я за хълбоците, примъкна я нагоре, после проникна в нея със сила, която я накара да ахне от изумление и наслада. Разтърсиха я тръпки на удоволствие, пак и пак. Той намери ръцете й, пръстите им се преплетоха, тя се изви назад и Джоунъс я остави на сладостното изживяване. Невероятно. Безумно. Несравнимо. Удоволствие, болка, радост, страх — всичко я връхлиташе едновременно, тласкаше я все по-нататък, все по-нагоре.

Той не бе в състояние да мисли, можеше само да чувства. До този момент не бе вярвал, че бе възможно чувствата да го обсебят така изцяло, да са тъй наситени. Усещанията го раздираха, усилваха се все повече и повече, заплашваха да го взривят и разкъсат, докато единственото, което започна да чува, бе викът на собственото си сърце, ехтящ в главата му. През полуспуснати клепачи я виждаше над себе си, гола и прекрасна в лъчите на луната. Когато го докара почти до несвяст, извън пределите на разум и действителност, когато погледът му съвсем се замъгли, Джоунъс още я виждаше. Винаги щеше да е пред очите му.

 

Невероятно, мислеше Лиз. Съвършено необяснимо й беше как се въртеше в магазина и обслужваше клиентите, раздаваше екипировка и пишеше фактури, когато цялото й същество още бе пропито със сладостните усещания, изпитани призори. При все това тя попълваше формуляри, даваше съвети, пресмяташе цената и връщаше ресто. Но всичко вършеше механично. Прояви обаче благоразумието да не излиза с водолазните лодки в морето, а да остане на брега.

Поздравяваше клиентите си — някои познати, други нови, и се стараеше да не мисли много за списъка, който бе принудена да връчи на Моралес. Колко от тях щяха отново да дойдат в „Черния корал“ за плувни принадлежности и уроци, ако знаеха, че със самото си идване тук вече ставаха обект на полицейско наблюдение? Убийството на Джери Шарп и нейното съпричастие в тази объркана история можеха да навредят на бизнеса й далеч повече, отколкото един слаб сезон или свиреп ураган.

Над цялото й състрадание и съчувствие към Джоунъс, над надеждата и искреното желание той да намери покой за ума и сърцето си, стоеше отчаяната нужда да защити своите собствени, да запази това, което бе създала от нулата за дъщеря си. Колкото и да се стараеше, не можеше напълно да потисне негодуванието, че бе била въвлечена в ситуация, за което нямаше ни най-малка заслуга.

В душата й се бореха противоречиви чувства. Недоволството, че бе нарушен нормалният ход на живота й, се сражаваше с копнежа Джоунъс да бъде част от него. Ако не бяха тези сътресения, нямаше да го има и него. Дори и да искаше, тя никога нямаше да съжалява за седмиците, които бяха прекарали заедно. Нещо повече, беше си обещала, беше се заклела да не съжалява. Настъпило бе време да си признае, че душата й не бе напълно опустошена, че там имаше огромен запас от любов, която Лиз досега беше държала под ключ. Измамена веднъж, отхвърлена и огорчена, се бе опасявала да рискува отново. Ала Джоунъс освободи пленницата, пусна я на воля. Или може би самата тя го направи. Каквото и да се случеше, както и да свършеше всичко това, важното беше, че Лиз отново бе способна да обича.

— Трудно е да ви хване човек.

Извадена от размисъла, тя вдигна стреснато глава. Трябваха й няколко секунди, за да си спомни физиономията и да я свърже с име.

— Господин Трайдънт — изправи се иззад бюрото и отиде към тезгяха до широкия отвор, откъдето обслужваше клиентите. — Не знаех, че сте още на острова.

— Понеже съм в отпуск само веднъж годишно, предпочитам да използвам времето максимално — той постави отпреде й картонена чаша, допълнена с лед. — Реших, че това е единственият начин да ви склоня за едно питие с мен.

Лиз погледна чашата. Запита се дали се бе държала с него просто делово или, без да иска, бе била груба. И въпреки че в момента не й се щеше нищо друго, освен да е насаме с мислите си, клиентът си беше клиент.

— Много мило от ваша страна. Бях твърде заета.

— Не ще и дума — Трайдънт й отправи широка усмивка, като демонстрира равни зъби и естествена, ненатрапчива привлекателност. — Или сте извън града, или вътре в морето. Тъй че се сетих за планината и Мохамед. — Той се огледа наоколо. — Май е доста спокойно.

— Обедно време е — отвърна тя. — Всички, които са имали желание, вече са отплавали с лодките, а останалите хапват или си почиват, преди да решат с какво да си запълнят следобеда.

— Островитянски начин на живот.

Лиз също се усмихна.

— Именно. Пробвахте ли се пак в подводното плуване?

Трайдънт изкриви лице.

— Оставих господин Амбъкъл да ме склони за едно нощно гмуркане, преди да си замине за Тексас. Смятам до края на отпуската си да кисна вече само в басейна.

— Водолазният спорт не е за всеки.

— Спор няма — той отпи от втората чаша, която беше донесъл, и се облегна върху плота. — Какво ще кажете за една вечеря? Вечерята поне е за всеки.

Тя вдигна вежда — леко учудена, леко поласкана от явното му намерение настойчиво да я преследва.

— Рядко ям навън.

— Аз обичам домашните ястия.

— Господин Трайдънт…

— Скот — поправи я.

— Скот, благодаря за предложението, но аз… — Как да го формулира? — Аз излизам с един мъж.

Той сложи длан върху ръката й.

— Сериозно ли е?

Не съвсем сигурна дали бе смутена, или й бе смешно, Лиз си издърпа ръката.

— Аз по принцип съм сериозен човек.

— Е, добре — надигна пак питието Трайдънт, като не сваляше поглед от нея и я наблюдаваше над ръба на чашата. — Тогава май ще по-добре да се придържаме само към деловата част. Как гледате на това, да ми дадете урок за плуване с шнорхел?

Тя сви рамене.

— Ако можете да плувате, значи и с шнорхел няма да имате проблеми.

— Да речем, че просто съм предпазлив и искам да се застраховам. Имате ли нещо против да вляза и да хвърля един поглед?

Лиз реши, че досега вече бе проявила достатъчно нелюбезност, и му се усмихна.

— Разбира се, разгледайте каквото желаете — Трайдънт заобиколи, влезе през вратата и тя го поведе към рафтовете навътре в магазина. — Шнорхелът представлява куха тръба с мундщук — започна да обяснява, свали един и му го подаде. — Слагате тази гума между зъбите и дишате нормално през устата. С тази тръба, прикрепена към маската, може да си плувате под водата неограничено време.

— Ясно. Ами как става тая работа, дето тези тръбички непрекъснато изчезват под повърхността?

— Когато искате да се гмурнете по-надълбоко, задържате дъх и изпускате малко въздух, за да може да се потопите. Номерът е да издухате силно и да изкарате водата от тръбата, когато решите да изплувате нагоре. Щом човек му хване веднъж цаката, вече може да го прави, без дори да си показва лицето от водата.

Той завъртя шнорхела в ръце.

— Има какво да се види там, долу.

— Цял един свят.

Сега Скот беше вперил очи в нея.

— Предполагам, знаете много неща за морето и рифовете наоколо. Добре ли познавате Женския остров?

— Отлично място за гмуркане — Лиз разсеяно свали от рафта една маска, за да му покаже как да я прикрепи към шнорхела. — Предлагаме целодневни и полудневни разходки дотам. Ако имате приключенски наклонности, подводните пещери предоставят любопитни изживявания.

— Някои са доста отдалечени — каза той уж нехайно.

— Ако се гмуркате с шнорхел, трябва да се държите близо до рифа, ала един опитен водолаз може да прекара цели дни из тях.

— И нощи — Скот продължаваше да върти шнорхела в ръцете си, без да сваля поглед от нея. — Може да слезе там, долу, през нощта и да бъде съвършено несмутен от нищо.

Стори й се, че усети прокрадващо се безпокойство. Несъзнателно отправи поглед над рамото му, там, където нейният пазител от полицията беше полузадрямал под палещото слънце. Глупости, рече си и сви рамене. Никога не бе била от тия, дето се стряскат и от сянката си.

— Мястото е опасно за нощно гмуркане — забеляза.

— Някои хора обичат опасността, особено когато е доходна.

Устата й пресъхна. Преглътна с усилие и върна маската на рафта.

— Възможно е. Но не и аз.

Този път усмивката му не беше тъй обаятелна, нито пък очите тъй дружелюбни.

— Наистина ли?

— Не ви разбирам.

— Напротив, мисля, че ме разбираш — той я стисна за ръката. — И много добре знаеш какво имам предвид. Това, което Джери Шарп измъкна горе и сложи в банковия сейф в Акапулко, е една прилична сума, нали, Лиз? — Скот се наведе по-близо и сниши глас. — Остана обаче много повече. Има още какво да се прави. Той не ти ли каза?

Внезапно и колкото със страх, толкова и с гняв, тя си припомни тикнатия в гърлото й нож.

— Нищо не ми е казвал! Нищо не зная!

Преди да бе успяла да се отскубне, Трайдънт я беше опрял с гръб в ъгъла.

— Ако започна да викам — съумя да изрече Лиз с твърд глас, — ще се събере цяла тълпа, преди още да си мигнал.

— Няма защо да викаш — той вдигна и двете си ръце нагоре, сякаш да покаже, че не възнамерява да й стори нищо. — Това е просто един делови разговор. Искам само да зная какво ти е казал Джери, преди да допусне фаталната грешка и да ядоса не когото трябва.

Тя усети, че трепери. Положи усилия да спре. Трайдънт не можеше да я сплаши. С какво би го направил, като беше само по бански и разгърдена риза и нямаше къде да скрие някакво оръжие? Лиз изпъна гръб и го погледна право в очите.

— Джери не ми е споменавал нищо. Същото казах и на приятеля ти, който ми беше опрял нож в гърлото. Това обаче явно не го е удовлетворило, защото след това е повредил акваланга ми.

— Моят съдружник е скаран с добрите обноски — отвърна непринудено Скот. — Аз нито имам навика да нося ножове, нито разбирам достатъчно от водолазна екипировка, за да бърникам из нея. Това, което зная, се отнася до теб, и то не е малко. Че работиш, например, твърде усилено, ставаш в зори и бъхтиш до залез. Аз просто се опитвам да ти предоставя една възможност, Лиз. Да ти предложа бизнес. Само за бизнес и става дума.

Именно този кротък и благоразумен тон ненадейно я накараха да избухне. Както си беше кротък и благ, така имаше вече два трупа.

— Аз не съм ти Джери, нито Ерика, тъй че го имай предвид! Нямам представа от мръсния бизнес, с който се занимаваш, ала затова пък полицията има и е на път да научи още. Ако смяташ, че можеш да ме стреснеш и уплашиш, като размахваш нож под носа ми и повреждаш екипировката ми, да, имаш право. Но това няма да ме спре да те пратя теб и всички останали по дяволите! А сега се измитай оттук и ме остави на мира!

Той я гледа втренчено близо десет секунди, после се отдръпна леко.

— Погрешно си ме разбрала, Лиз. Казах ти, че искам просто да поговорим. Един обикновен делови разговор. Джери е мъртъв, ала опитен леководолаз лесно ще се справи с тази работа, особено някой, който познава морето наоколо. Натоварен съм да ти предложа пет хиляди долара. Пет хиляди американски долара, за да правиш това, което умееш най-добре. Да се гмуркаш. Слизаш долу, оставяш нещо и вземаш друго. Никакви хора, никакви разправии. Донасяш ми пакетчето цяло и читаво, а аз ти връчвам твоите пет хиляди. Един-два пъти седмично и ще можеш да си създадеш хубаво малко гнезденце. Бих добавил, че за сама жена с дете парите няма да са ти излишни.

Гневът й се превърна в ярост. Тя стисна юмруци.

— Казах да изчезваш! Не са ми нужни парите ти!

Трайдънт се усмихна. Протегна ръка и я докосна по бузата.

— Помисли си. Ще бъда наблизо, ако промениш решението си.

Лиз го наблюдаваше как се отдалечава и чакаше дишането й да се успокои. С преднамерено бавни движения излезе, заключи павилиона и се отправи към полицая.

— Отивам си вкъщи — каза, успяла да привлече отново вниманието му. — Кажете на капитан Моралес да дойде там след половин час.

Без да дочака отговор, закрачи по пясъка.

Петнадесет минути по-късно тя се прибра. По пътя за към вкъщи не се успокои. Всяка нейна крачка се дебнеше, във всеки момент някой можеше да се появи и да я заплаши, мирът и спокойствието й бяха разбити на пух и прах. Днешната случка преля чашата. Повече нямаше да търпи. Не че не можеше да се справи в момента с него, но той й беше предложил сделка. Предложи й пари, за да стане съучастник в контрабанда на кокаин, да замести предишния, който беше убит. Братът на Джоунъс.

Истински кошмар, мислеше, докато крачеше през стаята от единия прозорец до другия. Де да беше кошмар, обаче. Обръчът се затягаше все повече и Лиз се чувстваше хваната като в капан. Онова, което беше започнал Джери Шарп, бяха принудени да довършат те с Джоунъс. Без значение колко мъчително щеше да бъде. Без значение колко страшно. Ще го довършат, каза си твърдо. Тази примка трябваше да бъде разкъсана, независимо какво щеше да й се наложи да прави. Щеше да стори всичко, за да бъде сложен край, и дъщеря й да може спокойно да се върне у дома. Каквото и да трябваше да направи, тя щеше да го направи.

При шума от приближаваща кола Лиз отиде да надникне през гледащия към улицата прозорец. Реши, че е Джоунъс и сърцето й се сви. Дали да му каже, че току-що се бе сблъскала лице в лице с човека, който можеше да е убиецът на брат му? Ако той узнаеше името и разбереше кой бе мъжът, щеше ли да се втурне разярен да дири разплата, за каквато всъщност и беше дошъл толкова далеч? А дори и да получеше своето отмъщение, би ли разкъсало това обръча? Или напротив, щеше да продължи да се върти и върти около тях, замъглявайки всичко останало? Много се опасяваше, че можеше да стане именно така. Видя го — мъжът, служещ на закона, мъжът, заслужаващ състрадание, завинаги окован от резултата на собствения си изблик на насилие. Как да го спаси и предпази, същевременно с това да предпази и себе си?

Ръката й беше ледено студена, когато посегна да отвори вратата и да го посрещне. Джоунъс разбра, че нещо не бе наред още преди да я докосне.

— Какво правиш вкъщи по това време? Минах през павилиона и видях, че е затворено.

— Джоунъс… — направи единственото, което знаеше как да направи. Прегърна го и се притисна в него. — Моралес е на път за насам.

— Какво е станало? — в гърдите му се надигна страх. Обзе го почти ужас. — Да не ти се е случило нещо? Какво има? Да не си пострадала?

— Чакай, нищо ми няма. Ела да седнем.

— Лиз, искам да зная какво се е случило!

Тя отново чу шум от мотор и погледна надолу по улицата. Приближаващата кола нямаше отличителните белези на полицията.

— Моралес идва — отрони. — Ела вътре, Джоунъс. Предпочитам да го разказвам само веднъж.

Всъщност не й предстоеше да се терзае и чуди какво решение да взема, помисли Лиз, като се дръпна от вратата. Просто ще каже на Моралес и Джоунъс името на мъжа, който беше дошъл при нея. Щеше да им изреди дума по дума всичко, което й беше казал. По този начин щеше да остане встрани, щеше да се отдалечи от разследването, защото те щяха да се заемат с това, да открият кой бе той и къде се намира. Имаха причина да го търсят. Нали полицията точно това искаше, тя също. Моралес се зададе по пътечката пред къщата и Лиз погледна Джоунъс. И той го искаше. Беше му нужно. Като му го дадеше, тя щеше да се отдалечи и от него.

— Госпожице Палмър.

Моралес свали шапка, щом влезе, стрелна под око Джоунъс и зачака.

— Капитане — Лиз стоеше права до канапето, ала не седна. — Имам информация за вас. Тук, на острова, е един американец на име Скот Трайдънт. Преди по-малко от час той ми предложи пет хиляди долара, за да пренеса кокаин от рифовете край Исла мухерес.

Изразът на Моралес остана безстрастен. Пъхна шапката си под мишница.

— Има ли сте и преди вземане-даване с този човек?

— Беше на лодката при един от уроците по подводно плуване. Държеше се дружелюбно. Днес дойде при мен в павилиона, за да говорим. Очевидно е смятал, че… — тя млъкна и погледна към Джоунъс. Той стоеше съвсем неподвижно и без да се обажда досами вратата. — Смяташе, че Джери ми е казал за сделката. Разбрал е за банковия сейф. Нямам представа как. Сякаш е наясно с всяко мое движение от седмици насам. — Нервите започнаха да й изневеряват и тя прекара ръка през косата си. — Каза ми, че мога да заема мястото на Джери, да направя размяната в пещерите край Исла мухерес и да спечеля пари. Той знае… — Наложи й се да преглътне, за да не се разтрепери гласът й. — Знае за дъщеря ми.

— Ще го разпознаете ли?

— Да. Не зная дали Трайдънт е убил Джери — погледът й се върна върху Джоунъс. В него се четеше молба. — Това не знам, но мога да го разпозная.

Моралес я наблюдаваше внимателно, после прекоси стаята.

— Моля ви, седнете, госпожице Палмър.

— Ще го арестувате ли? — искаше й се Джоунъс да се обади, да каже нещо, ала той продължаваше да стои безмълвно. — Този човек е част от канала за наркотици. Знае за убийството на Джери Шарп. Трябва да го арестувате.

— Госпожице Палмър — побутна я Моралес надолу към дивана, после сам се отпусна до нея. — Ние разполагаме с имена, знаем кои са хората. Действащият понастоящем на полуостров Юкатан контрабанден канал е под наблюдение от мексиканските и американските власти. Имената, които вие и господин Шарп ми дадохте, не ги чуваме за първи път. Но има едно, което не ни е известно. На този, който е организирал цялата операция и който несъмнено е наредил убийството на Джери Шарп. Това е името, което ни е нужно. Без него арестът на куриерите, на приносителите и пласьорите е дребна работа. Нужно ни е неговото име, госпожице Палмър. Трябват ни и доказателства.

— Нещо не разбирам. Да не искате да кажете, че просто ще оставите Трайдънт да си иде ей така? Та той ще намери някой друг да му свърши работата!

— Няма да е необходимо да търси друг, ако вие се съгласите.

— Не — намеси се Джоунъс още преди тя да бе вникнала в думите на Моралес. Каза го тихо, толкова тихо, че ледени тръпки я полазиха по гърба. Той извади цигара. Ръцете му не потрепваха. Без да бърза, щракна запалката и я поднесе към цигарата. Дръпна силно, докато връхчето й се разгоря. Издиша струя дим и прикова поглед в Моралес. — Вървете по дяволите.

— По-скоро госпожица Палмър има правото да ми го каже.

— Не си и помисляйте да я използвате. Щом искате някой отвътре, някой, който да е по-близо до имената и доказателствата, аз ще се гмурна в пещерата.

Моралес го наблюдаваше внимателно. Отбеляза железните му нерви и несекващо търпение, безспорната способност да се владее, наред със сдържания гняв. Ако имаше избор, би предпочел точно него.

— Не към вас е било отправено предложението.

— Лиз няма да слиза долу.

— Почакайте малко — тя притисна с ръце слепоочията си. — Да не би да искате отново да се видя с Трайдънт и да му кажа, че се наемам да свърша работата? Това е лудост! Каква може да е целта на подобно нещо?

— Ще послужите за примамка — Моралес сведе поглед към ръцете й. Изящни, наистина, ала силни. Нямаше нещо относно Елизабет Палмър, което да не му бе известно. — Разследването напредва и кръгът се стеснява. Не бихме искали на дадения етап каналът да бъде променен. Ако операцията им върви гладко, няма да предприемат такъв ход за момента. Вие се оказахте препъникамък, госпожице Палмър, както за трафика, така и за разследването.

— Как така? — избухна Лиз и понечи да се надигне. Моралес я спря, като кротко сложи длан върху ръката й.

— Джери Шарп живееше при вас, работеше при вас. Имаше слабост към жените. Нито полицията, нито наркотрафикантите можеха да са напълно сигурни каква роля играете. Сега пък братът на Джери Шарп живее в дома ви. Освен това ключът от банковия сейф се намираше у вас.

— Виновна по косвени улики, така ли, капитане? — гласът й придоби онзи режещо леден оттенък, който Джоунъс беше чувал само един-два пъти преди. — Намирам се под закрила на полицията или под нейно наблюдение?

Тонът на Моралес не се промени.

— И едното, и другото имат обща цел.

— Щом ме подозирате, не се ли замисляте, че мога просто да взема парите и да избягам?

— Точно това и искаме от вас да направите.

— Много умно! — Джоунъс не беше сигурен дали още дълго щеше да е в състояние да сдържа гнева си. Би му доставило огромно удоволствие лично да изхвърли Моралес от къщата. От живота на Лиз. — Тя вече на два пъти им се изпречва на пътя и им създава неприятности, с което достатъчно е вбесила главатаря на шайката. Ще сметнат за необходимо да я отстранят, както отстраниха и брат ми.

— С тази разлика, че госпожица Палмър е била охранявана от полицията и двата пъти. Ако сега нещата протекат съгласно начертания план, случаят ще приключи и трафикантите, наред с убиеца на брат ви, ще бъдат заловени и наказани. Нали това е вашето желание?

— Не и ако това означава Лиз да бъде изложена на риск. Сами си свършете работата, Моралес.

— Не разполагаме с време. С вашето съдействие, госпожице Палмър, ще приключим бързо. А без него, ще ни отнеме месеци.

Месеци? И един ден в повече й се струваше прекалено много.

— Ще го направя.

В следващия миг Джоунъс се озова до нея и я вдигна от канапето.

— Лиз…

— Дъщеря ми се връща след две седмици — тя се опря с две ръце в гърдите му. — Не може да си дойде при това положение.

— Отведи я някъде другаде — той я стисна за раменете. — Да идем и тримата другаде.

— Къде? — попита Лиз рязко. — Всеки ден си повтарям, че ще се измъкна от тази история и всеки ден това не става. Забърках се в нея от мига, в който Джери прекрачи прага на къщата ми. Не можем да променим нещата. Докато всичко не свърши, ама наистина да свърши, нищо няма да е наред.

Той разбираше, че е права, знаеше го от самото начало. Но имаше неща, които бяха се променили. Твърде много променили. Изпълни го мрачна злост, каквато не бе очаквал, че може да изпитва. Не към нея. Заради нея.

— Върни се в Щатите с мен! Тогава на всичко това ще бъде сложен край!

— Дали? Ще забравиш ли, че брат ти е бил убит? Ще престанеш ли да мислиш за убиеца му?

Юмруците му се свиха, очите му потъмняха, ала не каза нищо. Тя въздъхна примирено.

— Не, Джоунъс, няма да има край, докато сами не се погрижим той да настъпи. Бягала съм преди, но съм се зарекла да не го правя повече.

— Може да те убият.

— Не бях направила нищо, а на два пъти едва не ме убиха — Лиз отпусна глава на гърдите му. — Моля те, помогни ми.

Джоунъс видя, че няма да я разубеди. Две от нейните качества, които предизвикваха възхищението му, бяха способността й да дава и волята твърдо да стои на своето. Можеше да я моли, да спори с нея, ала не можеше да я лъже. Ако тя побегнеше, ако двамата побегнеха, никога нямаше да се избавят от всичко това. Прегърна я. Косата й ухаеше на слънце и на море. Преди края на лятото, обеща си той, тя щеше да бъде свободна. И двамата щяха да бъдат свободни.

— Ще ида с нея — изгледа Моралес над главата й.

— Вероятно няма да е възможно.

— Ще го направя възможно.