Нора Робъртс
Карибски романс (9)

Девета глава

Още не съвсем разсънена, тя се протегна лениво. Лежеше със затворени очи и чакаше будилника да звънне. Рядко й се случваше да се чувства тъй отпочинала, дори на събуждане, затова сега, макар и за кратко, се отдаде на удоволствието да помързелува. След час вече с пълна сила щяха да са я завъртели обичайните задължения. Плоскодънката, помисли, сбърчила вежди. Трябваше ли днес да плава с нея? Какъв беше графикът за деня? Странно, че не можеше да си спомни. В следващия миг внезапно й проблесна, че не си спомняше, просто защото нямаше откъде да знае. Два дни не бе била на работа. А нощес…

Лиз рязко отвори очи. В нея се взираха очите на Джоунъс.

— Наблюдавах как съзнанието ти бавно се пробужда — наведе се той и я целуна. — Беше интересно.

Тя хвана чаршафа и го придърпа леко нагоре. Какво трябваше да каже? Никога не бе прекарвала цяла нощ с мъж, не се бе събуждала редом с него. Зачуди се дали всички те имаха сутрин този примамливо отпуснат и небрежно разчорлен вид, както Джоунъс Шарп. Покашля се.

— Как спа? — попита и се почувства ужасно глупаво.

— Чудесно — усмихна се той и махна спусналия се върху лицето й кичур. — А ти?

— И аз.

Пръстите й продължаваха да мачкат нервно чаршафа. Джоунъс не постави ръката си отгоре. Погледът му, топъл и натежал, накара сърцето й да заудря.

— Малко е късно да се притесняваш от мен, Елизабет.

— Не се притеснявам.

Но бузите й пламнаха, когато докосна с устни голото й рамо.

— Макар че, погледнато от друга страна, това звучи ласкателно. Защото означава… — обърна глава и езикът му се заигра с ухото й. — Че се вълнуваш… Не би ми се искало да ти е все едно дали съм до теб, или не… Поне не толкова скоро.

Възможно ли бе така силно да желаеше на сутринта това, което бе получила до насита през нощта? Едва ли, ако питаше разума, ала тялото й не споделяше същото мнение. Лиз обаче бе свикнала да слуша ума си.

— Сигурно вече е време да ставам — като придържаше с една ръка чаршафа плътно до себе си, тя се повдигна на лакът и погледна часовника. Премига и се вгледа пак. — Не е верен. Не може да е осем и петнадесет!

— Защо да не може?

Той пъхна ръка под завивката и я погали по бедрото. От докосването му сърцето й заби още по-бързо.

— Ами така, защото винаги го навивам за шест и петнадесет!

Троснатият й тон го развесели и му подейства насърчаващо. Нежните леки целувки се спуснаха надолу по ръката й.

— Снощи не го нави.

— Аз винаги…

Лиз млъкна. И бездруго й бе трудно да събере ума си, когато Джоунъс я докосваше, а сега, като си припомни изминалата нощ, съвсем не й беше ясно защо изобщо се опитваше да мисли. Нито будилник, нито дневен график и клиенти й бяха в ума снощи, когато се сгуши в прегръдките му и заспа. Същото беше и в момента. Цялото й същество бе изпълнено единствено с него.

— Винаги какво?

Само да не я разсейваше така с ръцете си… Само ако би могъл да я докосва навсякъде едновременно…

— Винаги се събуждам в шест, независимо дали съм го навила, или не.

— Днес пропусна — засмя се той и я претърколи по гръб. — Това също мога да го приема за комплимент.

— Не ти ли станаха твърде много комплиментите — измърмори тя и понечи да се надигне отново, но Джоунъс я натисна. — Трябва да ставам.

— Не трябва.

— Джоунъс, вече съм закъсняла! Трябва да ида на работа.

Слънчевите лъчи играеха по лицето й. Искаше му се да ги види върху цялото й тяло.

— Единственото, което трябва да направиш, е да се любиш с мен — целуна пръстите й и бавно ги издърпа от чаршафа. — Няма да изкарам деня инак.

— Лодките…

— Вече са в морето, напълно съм сигурен — той хвана в шепи гърдите й. — Луис ми изглежда оправен.

— Да, ала ме е нямало два дни!

— Един повече нищо няма да промени.

Тялото й потръпваше от желание, което бавно обсеби и ума. Обви ръце около него.

— Може и така да е.

Не бе оставала в леглото до толкова късно от детските си години. И се чувстваше точно като малко дете — безгрижна и безотговорна, когато тепърва, в десет часа, захвана да прави кафе. Вярно, Луис можеше да се справи с павилиона и лодките не по-зле от самата нея, но не беше негова работа. Беше нейна. А ето я, че седи тук и си пие кафето кажи-речи по пладне, още разгорещена и тръпнеща от обятията на Джоунъс. Всичко се беше променило, откакто Джоунъс Шарп се появи на прага й.

— Няма смисъл да се претрепваш от бързане — обади се той зад гърба й. — Какво толкова, като те е нямало една сутрин.

Лиз наряза хляб и пъхна филийките в тостера.

— Ами да, след като дори не знам какви заявки имаме по график за днес.

— Лиз!

Джоунъс я хвана за раменете и решително я обърна с лице към себе си. Изгледа я внимателно, за да прецени настроението й, преди да заговори.

— Знаеш ли, у дома във Филаделфия ме смятат за работохолик. Приятелите дори изразяват сериозни опасения за здравето ми поради голямото натоварване, на което се подлагам. Ала в сравнение с теб аз съм просто един пенсионер.

Тя свъси вежди, както правеше, когато опитваше да се съсредоточи. Или когато беше ядосана.

— И двамата правим каквото трябва.

— Правилно. А това, което май трябва аз да направя, е да те тормозя, докато не свикнеш да си почиваш.

Нямаше как да не се усмихне. Назидателният тон беше в пълен контраст с многозначителността на думите и лукавия израз в очите му.

— Убедена съм, че ти се носи славата на голям досадник.

— Усъвършенствах уменията си в колежа.

— Браво на теб. Аз пък владея умението да оползотворявам добре времето си. Филийките са готови.

Той я остави да ги извади, изчака я да си намаже една, после сам взе.

— Спомена нещо за уроци по подводно плуване.

Лиз го погледна с недоумение, но чу кафеварката и се обърна за чаша. После се смили и взе две.

— Е, и какво?

— Искам да пробвам. Днес.

— Днес ли? — тя му подаде кафето, а своето остана да пие права до печката. — Трябва да проверя какъв е графикът за деня. Както вървяха нещата, нищо чудно и двете лодки вече да са отплавали.

— Не говоря за групово изпълнение, а за индивидуален урок. Можеш да ме вземеш на „Изгнаник“.

— Обикновено Луис поема индивидуалните занимания.

Джоунъс се изсмя.

— Предпочитам да си имам работа с ръководството.

Лиз дояде филията и се избърса.

— Добре, щом искаш. Обаче урокът се плаща.

Той вдигна доволно чашата си.

— Не се и съмнявам.

 

Тя се смееше, когато Джоунъс зави към малкия паркинг до хотела.

— Щом е пребъркал собствения ти джоб, защо си му станал защитник?

— Всеки има право на защитник. Освен това си мислех, че като мой клиент ще остави на мира портмонето ми.

— Така ли стана?

— Да — той я хвана за ръка и тръгнаха по алеята към плажа. — Вместо това ми задигна часовника.

Лиз се разкиска. Не я беше чувал досега да се кикоти така хлапашки.

— Ти отърва ли го?

— Две години условно. Я виж, бизнесът май процъфтява.

Тя заслони с ръка очи срещу слънцето. Пред павилиона цареше оживление и Луис припряно раздаваше шнорхели, маски и плавници. Един поглед наляво й показа, че само „Изгнаник“ бе останал на пристана.

— Косумел взе да става много популярен — измърмори Лиз.

— Не е ли точно това идеята?

— По отношение на бизнеса ли? — тя повдигна рамене. — Би било глупаво да се оплаквам.

— Но?

— Но понякога си мисля, че ще е добре нещата да не се променят особено. Не ми се ще цялото море да се окаже залято с плажно масло. Хола, Луис.

— Лиз! — погледът му се стрелна за кратко към Джоунъс, преди да се усмихне насреща й. — Вече мислехме, че си ни зарязала. Как беше в Акапулко? Хареса ли ти?

— Ами, беше… Различно — рече тя и побърза да влезе вътре. — Някакви проблеми?

— Хосе се справи с една-две дребни поправки. Доведох и Мигел за попълнение, ама го държа под око. Взех ето това, диплянката, както я наричаш, за водните колелета — Луис извади цветна брошура, ала Лиз само кимна и пробяга с поглед по графика.

— Бринкман и компанията му са записани за водолазната лодка. Водихме ли ги до Паланкар?

— Два дни подред. Мигел ги хареса. Давали добри бакшиши.

— Хм. Значи ти сам се оправяш с магазина.

— Няма проблеми. А, да не забравя, онзи се мярна насам — Луис сбърчи лице, като се мъчеше да си спомни името. — Кльощавият младеж, американецът. Сещаш се, дето беше в групата на начинаещите.

Тя прелисти фактурите и остана доволна.

— Трайдънт?

— Си, точно той. Идва два пъти.

— Да наеме нещо ли?

— Не — Луис я изгледа с повдигнати вежди. — Търсеше теб.

Лиз не обърна повече внимание. Щом не бе наемал нещо, Трайдънт не я интересуваше.

— Ако всичко тук е наред, ще изведа господин Шарп на урок по гмуркане.

Луис отново му хвърли кос поглед и бързо отмести очи. Този човек го притесняваше, караше го да се чувства тягостно, но затова пък Лиз изглеждаше много по-добре от седмици насам.

— Да приготвя ли екипировката?

— Не, аз сама ще се погрижа — тя вдигна глава и се усмихна. — Попълни бланката на господин Шарп и му дай разписка, като прихванеш снаряжението, урока и излизането с лодката. А понеже… — Лиз погледна часовника си. — Вече минава единадесет, сметни цената за половин ден.

— Самото великодушие — промърмори Джоунъс и тръгна към рафтовете да си избере нужните принадлежности.

— Случили сте с най-добрия учител — обади се Луис, ала така и не можа да задържи дълго погледа си върху него.

— Сто на сто е тъй.

Джоунъс разсеяно обърна налице вестника, хвърлен върху тезгяха. Честно казано, липсваше му сутрешното прелистване на вестниците, докато си пиеше кафето. Обаче заглавията на испански не му говореха нищо.

— Има ли нещо по моя въпрос? — попита той, като посочи вестника.

Луис беше свел глава и пишеше. Беше се поотпуснал малко. Гласовете им с Джери не си приличаха чак толкова. Стига да не го гледаше в лицето.

— Още не съм имал време да го прегледам. Много натоварено беше от сутринта.

По навик Джоунъс разлисти страницата. Там, от една бледа черно-бяла снимка го гледаше Ерика. Ръката му се вцепени. Обърна се и видя, че Лиз бе заета и стоеше гърбом. Без да каже нещо, плъзна вестника към Луис върху бланката, която попълваше.

— Ей, това е…

— Знам — прекъсна го в полушепот Джоунъс. — Какво пише?

Луис се наведе да прочете. Изправи се много бавно, лицето му беше придобило пепеляв оттенък.

— Мъртва — прошепна. — Тя е мъртва.

— Как?

Пръстите на Луис стиснаха силно химикалката, която държаха.

— Наръгана с нож.

Джоунъс си спомни белезите от ножа върху гърлото на Лиз.

— Кога?

— Нощес — Луис преглътна два пъти. — Намерили са я миналата нощ.

— Джоунъс! — повика го Лиз от дъното на магазина. — Колко килограма тежиш?

Като не сваляше поглед от Луис, той затвори страницата и отново обърна вестника наопаки.

— Седемдесет! Сега не е нужно да го вижда — добави шепнешком. Извади няколко банкноти от портфейла си и ги остави върху тезгяха. — Свършвай с тези разписки.

Преодолял след известна борба собствения си страх, Луис се изпъна наежено.

— Не искам на Лиз да й се случи нещо!

Джоунъс го изгледа ядосано, но ядът му бързо премина. В крайна сметка този дребен мургав мъж мислеше за Лиз, безпокоеше се за нея.

— Нито пък аз — отвърна. — Ще имам грижата за това.

— Донесохте само неприятности.

— Знам — погледът му се премести към Лиз. — Ала и да си тръгна, неприятностите ще останат.

За първи път Луис се насили и се взря в лицето му. След малко въздъхна дълбоко.

— Харесвах брат ви, ама мисля, че неприятностите тръгнаха от него.

— Вече няма значение от кого са тръгнали. Аз ще я наглеждам.

— Тогава гледайте внимателно — предупреди с тиха заплаха в гласа Луис. — Наистина внимателно.

— Първо правило — подвикна Лиз, докато си изваждаше нещата от шкафа. — Всеки водолаз сам пренася и отговаря за екипировката си. — Тя се извърна и посочи с глава купчината, където беше струпала екипировката за Джоунъс. Той хвърли последен поглед на Луис. — Подготовката изисква два пъти повече усилия от самото гмуркане — продължи Лиз наставнически и нарами акваланга си. — Хубавото му обаче е, че си заслужава. Ще се върнем преди залез, Луис. Аста луего.

— Лиз…

Тя спря. Луис се помайваше пред вратата. Погледът му се премести върху Джоунъс, после пак се върна на нея.

— Аста луего — каза й само и стисна в шепа медальона, който носеше на врата си.

Още щом стъпи на борда, Лиз се зае с привичния оглед на лодката.

— Можеш ли да отвържеш лодката и да потеглиш? — попита.

Джоунъс я погали по бузата. Изглеждаше толкова делова, толкова сведуща. Дали с това, че се намираше до нея, щеше да я пази, или да я подложи на още по-голяма опасност? Беше му жизненоважно да вярва, че бе първото.

— Ще се оправя.

Изненадана от ласкавия му жест, както и от погледа, който не сваляше от нея, тя почувства трепет под лъжичката.

— Ами тогава по-добре спри да ме зяпаш и действай.

— Харесва ми да те зяпам — той пристъпи и я прегърна. — Мога да те зяпам цял живот.

Лиз вдигна ръце, поколеба се, после ги отпусна. Колко лесно би могла да повярва. Да се довери отново, да даде отново и отново да страда. Как й се искаше да му каже за любовта, която зрееше в душата й, растеше и набираше сили с всеки изминал миг. Ала направеше ли го, тогава вече и себе си не би могла да залъгва, че контролира нещата. А не бе ли в състояние да владее положението, то ставаше напълно беззащитна.

— Времето ти е засечено от единадесет — каза, но не устоя на изкушението да вдъхне дълбоко миризмата му и да я съхрани в паметта си.

Джоунъс се засмя.

— Аз плащам сметката, значи аз ще се безпокоя за времето.

— Имаш урок по гмуркане — напомни тя. — Който няма как да проведем, ако не отвържеш лодката, за да тръгнем.

— Слушам, сър!

Ала преди да скочи на пристана, той я притисна и целуна така силно, че я остави без дъх.

Лиз се обърна и включи двигателя. Надяваше се единствено да изглежда по-хладнокръвна и невъзмутима, отколкото се чувстваше. Джоунъс печелеше битка, помисли си. Битка, която дори не подозираше, че води. Изчака го да се качи и потегли.

— Има много места за гмуркане, където не е нужна лодка, но мисля, че ще ти хареса, ако е някъде по-далеч от брега. Паланкар е един от най-изумителните коралови рифове на Карибите. Освен това е подходящо място за начинаещи, защото откъм северния му край е плитко и той се спуска полегато надолу, а не рязко вертикално. Има множество пещери и проходи, което прави гмуркането там интересно.

— Сигурно, ала аз всъщност имах нещо друго наум.

— Как така друго?

Джоунъс извади малък бележник от джоба си и го прелисти.

— На какво ти приличат тия числа?

Тя позна бележника. Същият, в който беше преписал числата от тефтерчето на брат си, намерено на дъното на банковата касета. Той все пак имаше цел и я преследваше преди всичко останало, рече си Лиз и отпусна газта, за да забави ход.

Цифрите бяха прилежно изписани в прави редове. Всяко дете, внимавало в час по география, би се сетило какво представляват.

— Географски координати. Дължини и ширини.

Джоунъс кимна.

— Имаш ли карта?

Значи го бе планирал още от мига, в който бе видял числата, помисли тя. Случилото се между тях оттогава насам нищо не бе променило.

— Естествено, но в случая не ми е нужна. Познавам тези води. Мястото се намира точно зад Исла мухерес — Лиз смени курса и отново увеличи скоростта. Може би, каза си, двамата отдавна бяха поели по този курс. Нямаха друг избор, освен да го извървят докрай. — Разстоянието не е малко. Би могъл междувременно да поотмориш.

Той сложи ръце на раменете й.

— Надали вече ще открием нещо, ала аз съм длъжен да отида.

— Разбирам.

— Предпочиташ ли да ида сам? — тя поклати решително глава, но не отвърна нищо. — Лиз, това със сигурност е мястото, където се е гмуркал. До утре Моралес ще разполага с координатите и ще прати там свои хора. Аз трябва да видя мястото с очите си.

— Ти преследваш призраци, Джоунъс. Джери е мъртъв. Каквото и да правиш, нищо не може да промени положението.

— Ще разбера защо и кой го е убил. То е достатъчно.

— Дали? — тя стисна руля по-здраво и се обърна през рамо. В очите му имаше същия онзи суров и решителен израз. — Според мен няма да е достатъчно, поне не и за теб.

Извърна се отново към морето. Щеше да го откара там, където искаше да иде.

 

Исла Мухерес — Женския остров, беше като бисер насред морето. Заобиколен от рифове и осеян с девствени лагуни, той минаваше за един от най-прекрасните курорти на Карибите. През деня туристически корабчета от континента или съседните острови кръстосваха натам и обратно, като предлагаха на клиентите си и любителите на подводното плуване най-доброто. Разправяше се, че островът често бил посещаван от пирати и бил благословен от богиня. Лиз хвърли котва край югозападния бряг и отново встъпи в ролята си на инструктор.

— Важно е да се знае както името на всяка част от снаряжението, така и да се разбира предназначението й. Работата не се състои само в това, да нарамиш акваланга и да пъхнеш тръбата в устата. Никакво пушене — добави тя, като видя Джоунъс да вади цигара. — Първо, по начало е глупаво да си задръстваш дробовете, а да го правиш преди гмуркане е направо абсурд.

Той остави пакета с цигари на пейката до себе си.

— Колко време ще прекараме долу?

— Ще гледаме да е по-малко от час. Дълбочината тук стига до тридесет метра. Това означава, че ще вдишваш три пъти по-наситен азот, отколкото е свикнал организмът ти. При някои хора и на определени дълбочини това може да предизвика временни нарушения в координацията на движенията. Ако започнеш да чувстваш замайване, веднага ми даваш знак. Ще се спускаме постепенно, със спиране, за да дадеш възможност на тялото ти да се нагоди към промените в налягането. Изкачваме се по същия поетапен начин, за да има време азотът да се изхвърли. Ако изскочиш прекалено бързо на повърхността, съществува риск от декомпенсация. Може да се окаже фатална — докато говореше, Лиз нареди наоколо екипировката с намерението подробно да му обясни всяка част. — Под водата на нищо не можеш да гледаш с пренебрежение или като на нещо, разбиращо се от само себе си. Това не е нашата среда на обитаване. Зависим си от екипировката, разчиташ на нея, както и на собствения си здрав разум. Красиво и вълнуващо е, ала не е увеселителен парк.

— Същата лекция ли изнасяш и на клиентите си, когато ги извеждаш с лодката?

— В основни линии, да.

— Много те бива.

— Благодаря — тя взе един прибор от купчина. — Сега…

— Няма ли да почваме? — попита Джоунъс и вдигна черния непромокаем костюм.

— Вече сме почнали. Не можеш да се гмуркаш, без да имаш представа как действа водолазното снаряжение.

— Това е дълбокомер — кимна той към ръката й и се събу по плувки. — Много е добър. Едва ли в павилионите за плувни принадлежности под наем биха сметнали за необходимо да разполагат с подобно съвършено качество.

— Този е мой — промърмори Лиз. — Но имам от същите и за даване.

— Май не ти споменах, че имаш най-доброто водолазно снаряжение, което съм виждал. Не е същата класа, като твоята лична екипировка, ала е изключително качествено. Би ли ми помогнала, моля те?

Тя стана, за да му помогне да навлече тесния, опънат по тялото неопрен.

— Ти май си се гмуркал и друг път?

— Откакто навърших петнадесет — Джоунъс вдигна ципа и се наведе да провери кислородните бутилки.

— Така, значи. Откакто си навършил петнадесет — Лиз смъкна блузата си и я хвърли настрани. Събу и късите си панталонки, като сумтеше. Остана по бикини и намръщен израз на лицето. — Защо в такъв случай ме остави да си приказвам?

— Обичам да те слушам — той вдигна глава и усети как кръвта му се сгорещява. — Почти толкова, колкото и да те гледам.

Тя не беше в настроение за духовити шегички, още по-малко за комплименти и ласкателства. Без да го моли за помощ, се намъкна във водолазния костюм.

— Все едно, ще си платиш за урока.

Джоунъс се изсмя и огледа плавниците.

— Не се и съмнявам.

Лиз довърши приготовленията в мълчание. И сама не можеше да каже дали наистина бе сърдита. Знаеше само, че нито денят, нито гмуркането им сега бяха нещо обикновено, както в началото смяташе, че ще бъде. Повдигна края на пейката и извади от една преграда под нея два къси метални пръта във формата на бухалка.

— Това пък за какво е? — учуди се той, щом му подаде единия.

— За всеки случай — тя пристегна ремъка на маската си. — Слизаме долу в пещерите, където спят акули.

— Акулите не спят.

— Кислородното съдържание на водата в пещерите ги държи в летаргия. Само недей си мисли, че можеш да разчиташ на това. На акула вяра нямай.

Без повече думи Лиз се прехвърли през борда и заслиза по стълбичката.

Водата беше прозрачна като стъкло, а видимостта повече от тридесет метра. Чу как Джоунъс цамбурна наблизо и се обърна, за да се увери, че наистина му бе ясно какво да прави. Уловил скептичния й поглед, той опря палец и показалец в знак, че всичко е наред, после посочи надолу.

Беше неспокоен. Тя долавяше напрежението, което сякаш се излъчваше от него, и се досещаше, че то няма нищо общо с водолазните му умения. Тук беше се гмуркал брат му. В това Лиз беше толкова сигурна, колкото и самият Джоунъс. Причината за тези спускания на Джери под водата явно бе станала и причина за смъртта му. Нямаше право да се сърди на Джоунъс. Протегна ръка и го докосна. В жеста й имаше чувство и нежност, като в целувка.

Той стисна с признателност пръстите й. Не знаеше какво търси, не знаеше защо продължава да търси, след като вече бе намерил повече, отколкото би му се искало. Брат му беше участвал в игра срещу закона и беше загубил. Някой би казал, че в това има справедливост. Но Джери беше негов брат, бяха родени в едно и също време. Трябваше да продължи търсенето и да продължи да се надява.

Лиз първа забеляза скатовете и дръпна Джоунъс за ръката. Подобни гледки винаги я вълнуваха. Гигантските мантии се носеха заедно и се хранеха с планктон, без да се тревожат от човешкото присъствие. Тя се устреми напред, за да ги догони и плува сред тях. Огромните им усти можеха да строшат черупката на ракообразни и да ги погълнат. Големи по шест-седем метра и повече, тези същества бяха внушителни и страховити. Ала Лиз без боязън протегна ръка да ги докосне. Обзе я приятното чувство на задоволство, както винаги й се случваше в морето. В очите й грееше усмивка, когато изчака Джоунъс и пак заплуваха един до друг.

Продължиха спускането и напрежението му започна да се разсейва. Струваше му се, че Лиз тук бе някак различна, безгрижна и волна, без вечно стаената печал в очите. Изглеждаше свободна и щастлива. Никога не я бе виждал такава. Ако бе възможно човек да се влюби за няколко мига, то Джоунъс го направи именно сега, на петнадесет метра под водата, влюби се в морска сирена, която бе забравила как да мечтае.

Всичко, което виждаше, всичко, до което се докосваше, я омайваше. То си личеше в движенията й, в погледа, като че това бе първото й слизане под вода. Ако имаше как, би останал тук с нея завинаги, обкръжени от любов и закриляни от дълбините.

Слизаха все по-надолу, но бавно, без да бързат. Ако нещо зловещо бе започнало или свършило тук, то не беше оставило следи. Морето беше спокойно и безмълвно, ала пълно с живот, живот твърде прекрасен, за да съществува навън.

Тя мярна сянката, минала над главите им и вдигна очи. Никога през всичките си гмуркания не бе виждала подобно зрелище. Хиляди и хиляди сребристи рибки плуваха заедно като вълна, толкова плътна, сякаш бяха едно-единствено същество. Отворила широко очи пред това чудо, Лиз вдигна ръце и се оттласна нагоре. Живата вълна се люшна като едно цяло, за да избегне нашествието. Тя направи знак на Джоунъс да дойде и той. Нуждата да сподели възторга, да изживее заедно с някого вълшебството, беше напълно естествена. Нали тази притегателна сила на морето, тази негова магия я беше подтикнала навремето да учи, да разкрива тайните му, беше я накарала да мечтае.

Двамата се хванаха за ръце и, преплели пръсти, се врязаха в сребърното ято. То се разцепи и затрептя от двете им страни. Морето кипеше, рибките бяха като дебел сребърен облак, толкова плътно една до друга, сякаш бяха слети.

Струваше й се, че никога не бе била по-близо до своите мечти — носеща се като волните създания край тях, заобиколена от неимоверно очарование, редом със своя любим. Водена от изблик на чувства, от порив, който не можеше да сдържи, Лиз протегна ръце и ги обви около него. Рибният облак ги обгърна, съедини ги в едно, после се устреми по-нататък.

Джоунъс усещаше ударите на сърцето й. Виждаше искрящата радост в очите, възбуденото вълнение. Ограничаван от своята човешка непохватност във водата, той само сложи ръка върху бузата й. Тя притисна с длан ръката му и това бе достатъчно. Рамо до рамо те се спуснаха към дъното.

Варовиковите пещери бяха тайнствени и примамливи. Мистериозният им, злокобен вид създаваше усещане за нереалност. Джоунъс видя как главата на грамаданска змиорка изпълзя и се показа навън, изви се и описа дъга в двете посоки, било от любопитство, било в знак на предупреждение. Стара костенурка с малки рачета-прилепалчета, осеяли гърба й, се надигна от скривалището си иззад една скала, където бе спряла да отдъхне, и заплува между двамата.

После, тъкмо преди да излязат от една пещера, Лиз спря и посочи напред. Акулата лежеше и се отъркваше о пясъка като домашно куче върху килимчето пред камината. Малките й черни очички се бяха приковали в тях, а хрилете й бавно всмукваха вода. Двамата се долепиха до самия вход на пещерата, мехурчетата въздух бълбукаха и се издигаха към повърхността през порестия варовик. Акулата се размърда неспокойно. Джоунъс посегна да дръпне Лиз навътре, ала тя се приближи още повече, жадна да види.

С бързо движение акулата се стрелна към входа. Той сграбчи Лиз с една ръка, а с другата вече вадеше ножа си, когато тя просто сръга главата на акулата с металния прът. Без да се мае, акулата се насочи към открито море и изчезна.

Идеше му да я убие. Искаше му се да й каже колко е невероятна. И понеже не можеше да направи нито едното, нито другото, Джоунъс само я хвана с една ръка под брадичката и я разтърси. От смеха й въздушните мехурчетата затанцуваха по-палаво.

Продължиха да плуват един до друг, като се разделяха от време на време, за да видят по-отблизо нещо, привлякло вниманието им. Той помисли, че Лиз съвсем бе забравила целта на слизането му тук, долу, но реши, че така бе още по-добре. Нека да се наслади на този един час, да го изживее за собствено удоволствие. Джоунъс само щеше да се радва, ако тя се чувстваше добре. А той имаше свои задължения.

Морето и животът в него безспорно бяха прекрасни, ала Джоунъс забелязваше и други неща. Времето им вече изтичаше. Не бяха срещнали други гмуркачи. Освен това надали имаше по-идеално място за складиране и укриване на наркотици от пещерите, където спяха акулите. Трябва да си много смел или безнадеждно глупав, за да се разхождаш на тяхна територия нощем. Джери обаче би сметнал това за несравнимо приключение. Човек с малко ум би могъл да се вмъкне в една от пещерите, докато акулите, да речем, са навън и се хранят, после да излезе, след като е прибрал това, за което е дошъл.

Лиз не беше забравила за какво бе дошъл Джоунъс. Тя смяташе, че разбира донякъде чувствата му и просто го остави на спокойствие. Тук, на тридесет метра под водата, той търсеше нещо, търсеше неясно какво, каквото и да било, стига то да му помогнеше да проумее смъртта на брат си. И живота му.

Скоро всичко щеше да свърши. Полицията разполагаше с името на посредника в Акапулко. И още едно име, което Джоунъс им беше дал, спомни си Лиз изведнъж. Откъде го беше научил? Тя извърна глава към него. Имаше неща, които той не й казваше. На това също скоро ще му дойде краят, рече си Лиз. И в следващия миг изведнъж остана без въздух.

Не се паникьоса. Беше твърде опитна, за да изпадне в ужас. Незабавно провери уреда и видя, че показваше още пълни десет минути. Изви назад ръка и опипа маркуча. Не беше огънат или прищипан. Но не пропускаше въздух. Не можеше да диша през него.

Независимо какво сочеше приборът, животът й висеше на косъм. Ако се устремеше към повърхността, дробовете й щяха да бъдат смазани от налягането. Като се мъчеше да запази спокойствие, тя заплува по диагонал към Джоунъс. Хвана го за глезена и дръпна рязко. Усмивката, с която той се извърна, тутакси изчезна, щом видя очите й. Познал сигнала, Джоунъс веднага извади мундщука от устата си и й го подаде. Лиз вдиша. Кимна и му го върна. Допряла тяло до него и с ръка върху рамото му, двамата започнаха да се изкачват бавно нагоре.

Като се редуваха да си поемат въздух, те постепенно се издигаха и приближаваха към повърхността, възпираха се от припрени действия и се стараеха да не бързат. Това, което продължи само минути, им се стори цяла вечност. В мига, щом главата й разцепи водата, тя вдигна маската и вдиша с пълни гърди пресния въздух.

— Какво стана? — избухна Джоунъс, ала като я видя, че започва да трепери, й помогна да доплува до стълбата. — Успокой се — прикрепяше я здраво за гърба, докато Лиз се качваше.

— Нищо ми няма — отвърна тя, но рухна върху пейката, без да има сили да свали акваланга.

Той го махна и тялото й потръпна от облекчение. С глава, отпусната между коленете, Лиз почака мъглата пред очите й да се разсее.

— Никога не ми се е случвало подобно нещо — успя да изрече. — Още повече на такава дълбочина.

Джоунъс разтриваше ръцете й, за да ги стопли.

— А какво стана всъщност?

— Свърши ми въздухът.

Този път наистина ядосан, той я хвана за раменете й и я вдигна да седне в изправено положение.

— Как така ти свърши въздухът? Та това е непростимо нехайство! Даваш уроци и наставляваш другите, а на самата теб не ти стига умът да следиш показанията!

— Следих ги — тя отново си пое дълбоко дъх и издиша бавно. — Бяха ми останали още десет минути.

— Ти даваш екипировка под наем, за Бога! Как може да си толкова небрежна към своята? Можеше да умреш като едното нищо!

Обидата, че се съмняваше в нейната вещина и отговорност, надви уплахата.

— Никога не съм била небрежна — сопна му се. — Най-малкото с водолазното снаряжение, което давам на хората, или пък с моето собствено. — Свали маската от главата си и я хвърли на пейката. — Сам виж, като не вярваш. Показва още десет минути.

Джоунъс така и направи, ала това съвсем не укроти яда му.

— Значи е трябвало да бъде проверен! Спускаш ли се долу с неизправни уреди, означава сам да си просиш белята.

— Винаги са били проверявани. Лично аз го правя след всяко гмуркане и всичко му беше наред, когато го прибрах. Бутилките също ги напълних собственоръчно — лицето й, и така бледо, сега побеля като платно. — Господи, Джоунъс, ами да, нали аз сама ги напълних! Проверих всяко нещо последния път.

Той така силно стисна ръцете й, че Лиз премига.

— Държиш ги в павилиона, в онзи шкаф отзад, нали?

— Да, и го заключвам.

— Колко са ключовете?

— Моят… И още един на резервната връзка в чекмеджето. Тя рядко се ползва, защото оставям моята, когато излизам с лодките.

— Но резервните може някой да ги е взел, докато ни нямаше тези два дни.

Лиз отново се разтресе. Този път не й се удаде тъй лесно да овладее треперенето.

— Да.

— И този някой е използвал ключа от шкафа, за да отвори и бърника екипировката ти.

Тя облиза устни.

— Да.

Яростта направо го заслепи. Нима не си беше обещал да бди над нея и да я пази? С едва сдържани от гняв движения свали плавниците.

— Връщаш се в къщи и си събираш багажа, после те качвам на самолета! Ще останеш при родителите ми, докато това тук не приключи.

— Не.

— Ще направиш точно каквото ти казвам!

— Не — повтори Лиз и събра сили да стане. — Никъде не отивам. За втори път вече някой заплашва живота ми.

— Нова възможност повече няма да имат.

— Само че аз няма да напусна дома си.

— Не се прави на глупачка! — Джоунъс стана. Разкопча ципа на неопрена и започна да го изхлузва. — Бизнесът ти няма да пострада. Ще се върнеш веднага щом стане безопасно.

— Няма да замина! — направи тя крачка към него. — Ти пристигна тук да търсиш отмъщение. Щом го постигнеш, ще си тръгнеш доволен. А пък аз търся отговори. Отговорите са тук, затова не мога да се махна.

Като се стараеше да е кротък и нежен, той хвана в длани лицето й.

— Аз ще ги намеря вместо теб.

— Много добре знаеш, че не е така, Джоунъс. Истината не значи нищо, ако не я откриеш сам. Искам дъщеря ми да се върне у дома и да съм спокойна за нея. А това не може да стане, докато не разбера отговора, докато истината не се изясни и престане да съществува опасност.

Лиз сложи ръце на лицето му и за миг двамата застинаха като едно цяло.

— Сега и ти, и аз имаме причина да разберем какво точно се е случило — каза.

Той седна отново и взе от пейката пакета с цигари.

— Ерика е мъртва — рече безизразно.

Решимостта, която й даваше сили, трепна неуверено.

— Какво?

— Убита — гласът му отново бе суров, отново студен. — Преди няколко дни се срещнах с нея, платих й за едно име.

Тя се подпря на парапета.

— Името, което даде на Моралес.

Джоунъс запали цигарата. Каза си, че имаше право, че бе длъжен да върне страха в очите й.

— Точно така. Задала е някои въпроси и е получила някои отговори. Съобщи ми, че въпросният Пабло Манчес е лош човек. Той е професионален убиец. Джери е бил убит от професионалист. Също, както се оказва, и Ерика.

— Застреляна ли е била?

— Намушкана с нож — отвърна той и видя как Лиз неволно посегна към шията си. — Точно така — каза натъртено. Дръпна силно от цигарата, сетне я хвърли зад борда и се изправи. — Заминаваш за Щатите, докато всичко това тук не свърши.

Тя се извърна с гръб. Трябваше да е сигурна, че ще има сили.

— Няма да замина, Джоунъс. И двамата имаме един и същи проблем.

— Лиз…

— Не! — обърна се отново. Брадичката й беше вирната, погледът ясен. — Разбираш ли, това, че преди бягах от проблемите, по никакъв начин не решаваше нещата.

— Не става въпрос за бягане, а за проява на здрав разум.

— Ала ти оставаш, нали?

— Нямам друг избор.

— Нито пък аз.

— Лиз, не искам да пострадаш.

Тя наклони глава и го изгледа. Би могла да повярва на това, да намери утеха в него.

— Ти ще дойдеш ли?

— Не мога. Знаеш, че не мога.

— Аз също — прегърна го и опря буза в рамото му — спонтанен израз на безброй чувства. — Да се прибираме вкъщи — прошепна. — Хайде просто да си идем у дома.