Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Risky Business, 1986 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Елена Кънчева, 2001 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,9 (× 48гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Нора Робъртс. Карибски романс
Редактор: Людмила Харманджиева
ИК „Коломбина прес“
История
- —Добавяне
- —Добавяне на анотация (пратена от Jana)
Осма глава
Никакво възторжено многословие, никакви любовни уверения нямаше да й подействат по-силно. Пък и тях една прозорлива жена със сигурност би подминала без особено внимание. Не бе свикнала на ласкателства, но едно такова искрено и просто одобрение беше нещо различно. Навярно поради светлината на свещите, виното, уютната атмосфера в малката кухня на празната къща, тя изпитваше някаква задушевна близост, беше й приятно и спокойно с него. Без да го съзнава, се оказа обезоръжена.
— Не мога да съм друга.
— Можеш, разбира се, ала се радвам, че не си.
— А ти какъв си? — попита Лиз и седна до него.
— Тридесет и петгодишен адвокат, който току-що разбира, че е пропилял доста време — Джоунъс вдигна чашата си и я чукна в нейната. — За хубавото, което го има.
Макар да не бе сигурна, че го разбира, тя пи, после започнаха да се хранят.
— Това чудо може да се използва за самолетно гориво — пъхна той отново лъжица в ароматното, пикантно чили. — Страхотно е!
— Не е ли прекалено люто за стомаха на един янки?
— Моят стомах на янки ще се справи. Слушай, учудвам се, че не си отворила ресторант при положение, че можеш да готвиш така.
Нямаше да е истинска жена, ако този комплимент не й достави удоволствие.
— Обичам повече морето, отколкото кухнята.
— За това спор няма. Та, значи, усвоила си тези умения, докато си работила в хотела?
— Да. Хранехме се там. Готвачът често ми показваше колко слага от това, колко от онова. Беше много мил — спомняше си Лиз. — Повечето от хората бяха мили.
Джоунъс искаше да знае всичко — подробностите, чувствата, преживяното. И разбираше, че ако иска да ги узнае, трябва да пита предпазливо.
— Колко дълго работи там?
— Две години. Загубих броя на леглата, които съм оправила за това време.
— После подхвана собствен бизнес?
— После се залових с магазина за водолазна екипировка — тя взе една препечена филийка и я счупи на две. — Беше рисковано начинание, но единственият правилен начин.
— Как се оправяше? — той изчака да го погледне. — С дъщеря ти?
Лиз сякаш се отдръпна вътрешно. Долови го по гласа й.
— Не разбирам какво имаш предвид.
— Чудя ти се — Джоунъс говореше кротко, тъй като знаеше, че тя никога нямаше да се поддаде на натиск. — Колко жени биха се справили с това, с което ти си успяла? Сама, бременна, принудена да изкарва прехраната си.
— Толкова ли необичайно изглежда? — усмихна се Лиз. — Начини има най-различни, не е ли така?
— Повечето биха избрали друг.
Тя кимна в знак на съгласие.
— Друг нямаше да е правилният за мен — Лиз отпи от чашата и мисълта й се върна назад, в миналото. — Беше ме страх. Отначало доста, ала все по-малко и по-малко с течение на времето. Хората бяха много добри към мен. Можеше нещата да се стекат и инак, ако не бях имала късмет. Чистех стая 328, когато започнаха родилните болки — погледът в очите й се стопли, като че виждаше нещо прекрасно. — Помня, че държах куп хавлиени кърпи в ръка и си мислех: „Божичко, започна се, а съм почистила само половината от стаите.“
Тя се засмя и отново хвана лъжицата. Яденето в чинията на Джоунъс изстиваше.
— Работила си до самото раждане на детето?
— Естествено. Бях здрава.
— Познавам мъже, които си взимат ден отпуск, ако трябва да си направят пломба на зъба.
Лиз пак се засмя и му подаде препечения хляб.
— Навярно жените приемат нещата по-спокойно и се справят по-лесно.
Само някои жени, помисли той. Само някои изключителни жени.
— А след това?
— След това отново ми провървя. Една от жените, с които работех заедно, познаваше сеньора Алдерес. Когато Фейт се роди, най-малкото й дете тъкмо бе навършило пет. През деня тя се грижеше за Фейт, тъй че аз можах веднага да се върна на работа.
Филията се натроши в ръцете му.
— Трябва да ти е било трудно.
— Трудното се състоеше в това, да оставям всяка сутрин бебето, но сеньората се отнасяше чудесно и с Фейт, и с мен. После намерих тази къща. Както и да е, нещата се нареждаха едно след друго. Отворих магазина за плувни принадлежности.
Джоунъс се чудеше дали тя бе наясно, че колкото по-просто го описваше, толкова по-вълнуващо и затрогващо звучеше.
— Каза, че магазинът е бил рискована идея.
— Всичко е риск. Ако бях останала в хотела, никога нямаше да имам възможност да дам на Фейт това, което исках да й дам. И навярно самата аз щях да се чувствам измамена. Да ти сипя ли още?
— Не — той стана да отнесе чиниите, като обмисляше как да подходи. Ако изтървеше нещо, което не трябва, Лиз отново щеше да се отдръпне и затвори в себе си. Колкото повече му разказваше за себе си, толкова по-голямо желание изпитваше Джоунъс да узнае повече. — Къде научи да се гмуркаш?
— Ами точно тук, на Косумел, когато бях на възраст малко по-голяма от Фейт — Лиз по навик започна да прибира останалото ядене, докато той пълнеше мивката с вода. — Бяхме пристигнали на почивка с родителите ми. Захванах се на минутата. Изживяването беше като… Не знам, като да се учиш да летиш, може би.
— Затова ли после дойде тук?
— Дойдох, защото тук винаги съм се чувствала спокойно. Имах нужда от душевно равновесие.
— Трябва да си била още ученичка?
Тя клекна пред хладилника, за да размести нещата и направи място.
— Бях първа година в колежа. Щях да ставам морски биолог. Преподавател, който посвещава учениците в тайнствата на морето. Учен, който открива всички отговори. Беше толкова голяма и завладяваща мечта. Бях погълната от нея до такава стенен, че непрекъснато учех и почти не излизах. После… — Лиз млъкна. Изправи се бавно и затвори хладилника. — Ще трябва да светнем лампата за чиниите.
— После какво? — попита той и сложи ръка на рамото й, когато тя щракна ключа.
Лиз го изгледа продължително. Подскачащите сенки на свещите бяха изчезнали от светлината на лампата.
— После срещнах бащата на Фейт и това беше краят на мечтите.
Нуждата, която Джоунъс изпитваше да узнае всичко, помрачи трезвия разум, накара го за забрави предпазливостта.
— Обичаше ли го?
— Да. Инак нямаше да я има Фейт.
Не това беше отговорът, който той искаше.
— Тогава защо я гледаш сама?
— Не е ли ясно? — отърси тя с раздразнение ръката му. — Той не ме искаше.
— Независимо дали ти е искал, или не, имал е задължения към теб и детето.
— Не ми говори за задължения. Фейт е мое задължение.
— Законът разглежда нещата по друг начин.
— Дръж го гоя закон за себе си! — избухна Лиз. — Той можеше да го цитира наизуст по алинеи и параграфи, ала това нищо не значеше. Ние с Фейт не бяхме желани.
— Значи си оставила гордостта да ти отнеме правата? — също ядосан, Джоунъс пъхна ръце в джобовете и се върна до мивката. — Защо не си отстоявала това, което ти се полага?
— Подробности ли искаш, Джоунъс? — споменът бе наситен с позор, със срам и болка. Тя се хвана за надигналия се в душата й гняв като за спасителна сламка. Отиде до масата, взе чашата с вино и отпи порядъчна глътка. — Още не бях навършила осемнадесет. Бях в колеж, за да уча точно каквото исках и да се занимавам точно с това, с което исках да се занимавам. Смятах се за много по-зряла от колегите си, които прехвърчаха от лекция на лекция, къде по-заети с мисълта за поредния купон. Повечето вечери прекарвах в библиотеката. Там се и запознахме. Той следваше право, беше последна година и знаеше, че ако не се дипломира, здравата ще си изпати у дома. В семейството му имало юристи и политици още от времето на Революцията. Разбираемо ти е понятието за семейна чест, нали? — Стрелата улучи целта, но той само кимна. — Тогава ще разбереш и останалото. Виждахме се в библиотеката всяка вечер, тъй че започнахме, естествено, да разговаряме, после да прескачаме на чашка кафе. Той беше умен, привлекателен, с чудесни обноски, забавен. — Лиз духна свещите почти яростно. Разнесе се миризма на восък и увисна във въздуха. — Аз хлътнах яко. Той ми носеше цветя, водеше ме на дълги разходки с колата в събота вечер. Когато ми каза, че ме обича, му повярвах. Мислех, че светът е в краката ми.
Тя допи виното и остави чашата. Искаше й се по-бързо да приключи. Джоунъс мълчеше.
— Каза ми, че ще се оженим веднага, щом си уреди положението. Често седяхме в колата му, съзерцавахме звездите и той ми разказваше за тяхната къща в Далас. За многото стаи, прекрасната наредба и старинните полилеи, за официалните приеми и прислугата. Беше като приказка, една чудесна приказка с щастлив завършек, в края на която всички са навеки щастливи. Един ден пристигна майка му — Лиз се засмя, ала стисна облегалката на стола така, че кокалчетата й побеляха. — Всъщност, изпрати шофьора си горе до стаята, за да ме отведе при нея. Маркъс нищо не бе споменал за идването й, но аз бях изпълнена с трепетното вълнение, че ще се запознаем. До тротоара беше спрял един такъв фантастичен бял „Ролс“, какъвто човек вижда само по филмите. Шофьорът ми отвори вратата и аз вече се превъзнесох. После се качих вътре и тя ми изложи някои истини за живота. Синът й трябвало да поддържа определено ниво, да защитава определена представа. Била убедена, че аз съм много добро момиче, ала едва ли съм подходяща за даласката фамилия Дженсън.
При споменаване на името Джоунъс присви очи, но не каза нищо. Само за да е заета с нещо, Лиз отиде до печката и взе да я търка нервно.
— Каза, че вече е разговаряла със сина си и той разбрал, че тази връзка трябва да приключи. После ми предложи чек като обезщетение. Бях унижена и, по-лошото, бях бременна. Още на никой не бях казала, защото едва същата сутрин го бях разбрала. Не приех парите й. Излязох от „Ролс“-а и отидох право при Маркъс. Бях сигурна, че ме обича достатъчно силно, за да се откаже от всичко това заради мен и заради детето ни. Грешах — очите й бяха толкова сухи, че чак я боляха. Тя ги притисна с пръсти. — Когато отидох при него, той захвана да приказва. Разсъдливо и благоразумно. Било много хубаво, ала вече дошъл краят. Родителите му държали кесията и било важно да не ги дразни. Но искал да зная, че все още бихме могли да се срещаме от време на време, стига да не бие на очи. Когато му казах за бебето, той допадна в ярост. Как съм могла да направя такова нещо? Аз!
Лиз така захвърли гъбата за чинии в мивката, че сапунената вода се разплиска.
— Сякаш аз сама, без чужда намеса бях заченала бебето! Той не го искаше. Не искаше и някакво тъпо момиче, оставило се да забременее, да обърква живота му. Каза ми, че трябва да го махна, да се отърва от него. От него, сякаш Фейт беше нещо, което може да се изтрие, да се заличи и забрави. Аз изпаднах в истерия, а той побесня. Съвсем си изтърва нервите. Взе да ме заплашва. Щял да пусне слух, че спя, с когото ми попадне и приятелите му щели да го потвърдят. Никога нямало да мога да докажа, че детето е негово. Каза, че родителите ми щели да се озоват в доста неловко положение и дори можело да бъда съдена за морални щети, ако направя опит да раздухам случая и да го направя обществено достояние. Сипеше множество юридически фрази, които ми бяха непонятни, ала това, което разбрах, беше, че скъсва с мен. Семейството му имало значително влияние в колежа и ме заплаши, че ще се погрижи да бъда изключена. Понеже бях достатъчно глупава, та да повярвам на всичко, което изреди, аз онемях от ужас. Даде ми чек и каза да ида в друг щат, а най-добре извън страната, и там да оправя нещата. Така никой нямало да разбере.
Джоунъс продължаваше да слуша, без да я прекъсва.
— Една седмица не предприех нищо. Ходех на лекции като замаяна, мислех, че ще се събудя и всичко това ще се окаже само един кошмарен сън. После погледнах истината в очите. Писах на майка ми и баща им и им казах това, което можех. Продадох колата, която ми бяха подарили след завършване на гимназията, взех чека на Маркъс и дойдох на Косумел да родя бебето.
Сега той не издържа. Беше потресен.
— Могла си да отидеш при родителите си.
— Да, но Маркъс беше успял да ме убеди, че те ще се срамуват от мен. Казваше, че ще ме намразят и ще смятат детето за бреме.
— Защо не отиде при неговото семейство? Имала си право да се погрижат за теб.
— Да ида при тях? — никога не бе чувал такава злост в гласа й. — И те да се погрижат за мен? По-скоро бих отишла направо в ада!
Джоунъс изчака гневният изблик да отшуми. Когато бе сигурен, че тя отново е в състояние да говори спокойно, попита:
— Те дори не са знаели, нали?
— Не. Няма и да узнаят. Фейт си е моя!
— А какво знае Фейт?
— Само това, което трябва. Никога не съм я лъгала.
— Известно ли ти е, че Маркъс Дженсън точи зъби за сената, а нищо чудно и за по-нагоре?
Лиз пребледня. На лицето й не остана капчица кръв.
— Познаваш ли го?
— По име.
Обзе я паника, после отмина, за да се върне след малко с двойна сила.
— Той не знае за съществуването на Фейт. Никой от тях не знае. Не бива да знаят.
Джоунъс я изгледа изпитателно и пристъпи напред.
— От какво те е страх?
— От властта им. Фейт е моя и ще си остане само моя. Никой от тях няма дори да я докосне.
— Значи затова си тук? Криеш се от тях, нали?
— Правя каквото е необходимо, за да предпазя детето си.
— Той все още те кара да трепериш от страх! — вбесен заради самата нея, Джоунъс я стисна за ръцете. — Вързал е вътре в теб едно уплашено момиче, което така и не може да се откачи и да се почувства живо! Не ти ли е ясно, че такъв като него дори не те помни? Още бягаш от мъж, който няма да те познае на улицата!
Зашлеви го така силно, че главата му се отметна назад. Като дишаше тежко, тя отстъпи крачка, поразена от сляпата ярост, на която не подозираше, че бе способна.
— Не ми разправяй от какво бягам! — процеди. — Не ми обяснявай какво чувствам!
После изскочи от кухнята. Преди да бе стигнала външната врата, той я догони. Хвана я здраво и я извъртя към себе си. Вече не знаеше кое от всичко го бе ядосало така силно, а само това, че повече не бе в състояние да владее гнева си.
— От колко неща си се отказала заради него? Даваш ли си сметка как си осакатила живота си?
— Това си е моят живот! — кресна му Лиз.
— И в него няма да има никой друг, освен дъщеря ти? А какво, по дяволите, ще правиш, когато тя порасне? Какво, по дяволите, ще нравиш след двадесет години, когато ще си останеш единствено със спомените?
— Недей…
Сълзи напълниха очите й така внезапно, че бе невъзможно да ги сдържи.
Джоунъс я привлече по-близо и я разтърси, докато Лиз бе принудена да го погледне.
— Всеки има нужда от човек до себе си. Ти също. Крайно време е някой да ти го докаже.
— Не!
Тя се опита да се извърне, ала той беше по-бърз. Впи устни в нейните. Лиз се дърпаше и съпротивляваше, но ръцете й висяха приклещени между телата им, а неговите я бяха сграбчили в желязна хватка. Чувствата й, в които имаше премесени и страх и мъка, и гняв и болка, станаха още по-объркани, когато в тях се прокрадна желание. Мъчеше се да не се огъне и поддаде на нито едно от тях, докато устните му й повеляваха покорство и отзивчивост.
— Не се бориш с мен — каза й. Очите му, съвсем близо до нейните, я пронизваха. — Бориш се със себе си. Още от първата ни среща непрекъснато се бориш сама със себе си.
— Искам да ме оставиш на мира.
Щеше й се да го каже твърдо, ала гласът й трепереше.
— Да, искаш да те оставя, но точно толкова, колкото и да не го направя. Дълго време сама си вземала решения, Лиз. Този път аз ще го взема вместо теб.
Бурната й съпротива се стопи, щом той я повали на дивана. Тялото й, притиснато под неговото, започна да се нажежава, кръвта й закипя. Джоунъс беше прав, тя наистина се бореше със самата себе си. Трябваше да победи първо себе си, преди да бе в състояние да надвие него. Ала губеше битката.
Чу собствения си стон, когато устните му се спуснаха надолу по шията й. Това беше стон от удоволствие. Усети твърдите очертания на тялото му и се заизвива под него, но тези движения не бяха знак на протест. Искай ме, сякаш казваше. Искай ме такава, каквато съм!
Почувства как започнаха да пулсират части от тялото й, които бяха замрели преди много години. Животът се втурна в нея като зноен вятър, непризнаващ прегради, помитащ всичко по пътя си. Отбранителните й линии рухнаха. С отчаян вопъл Лиз хвана лицето му в шепи и привлече устните му към своите.
Вкуси страст, живот, обещания. Искаше всичко. Дързостта и безразсъдството, държани тъй дълго в окови, се изтръгнаха на свобода. В гърлото й забълбука звук, който Лиз дори не съзнаваше, че бе смях. Обви се около него. Тя го желаеше. Той я желаеше. Да върви по дяволите всичко останало.
Джоунъс не бе сигурен какво го тласкаше — яд, желание, обида. Знаеше единствено, че трябва да я има — телом и духом. Лиз беше обезумяла под него, ала не защото се противеше. Всяко нейно движение бе повеля да вземе повече, да даде повече, да го направи по-бързо. Тя беше като буря, превърнала се в ураган, като огън, прераснал във всепоглъщаща стихия. Каквото и да бе освободил вътре в нея, то се отприщи и го повлече.
Издърпа блузата през главата й и я захвърли настрани. Сърцето му биеше оглушително. Лиз беше толкова дребна, толкова крехка. Но и у него имаше звяр, твърде дълго държан в клетка. Взе гърдата й в уста, от което и на двамата главите им се замаяха. Тя бе така свежа — като чаша студена изворна вода. Миришеше на жена по най-неприкрит и съблазнителен начин. Чувстваше извитото й и натегнато като струна тяло под себе си, горящо като комета. Невинността, която й бе така присъща, трепетно прозираше под необузданата страст. Никой жив мъж не можеше да устои на това. Нямаше мъж, който да не го пожелае. Зарови лице на шията й и усети как ризата се свлича от гърба му.
Лиз едва съзнаваше какво върши. Допирът до тялото му командваше разсъдъка й и тя не можеше да попречи. Искаше да го почувства до себе си, плът до плът, да изпита близостта, която така дълго си беше забранявала. Не бе имала никого. Когато усети изгарящата му кожа, Лиз разбра защо. Не можеше да има друг, освен Джоунъс. Само него. Отново потърси устните му.
Той смъкна дрехите й и тя остана гола, ала не се почувства уязвима. Почувства се силна. Задъхана, започна да се бори с неговите. После не му остави друг избор. Отчаяно желаеща това последно облекчение, Лиз обви крака около него и го придърпа в себе си, докато я изпълни. Потресена в първия миг от разкъсващото усещане, отвори широко очи. На сантиметри от лицето й, Джоунъс я наблюдаваше. Устните й трепнаха и се разтвориха, но още преди да си бе поела дъх, той я понесе все по-нагоре и все по-бързо. Не можеше да каже колко дълго се крепяха на ръба, замаяни от наслада и жадуващи удовлетворение. После Джоунъс я притисна в прегръдката си, тя него също. Двамата заедно ги разтърси тръпка на сладостно освобождение.
Лиз мълчеше. Тялото й бавно се укротяваше и тя не бе в състояние да го пришпорва. Той лежеше неподвижно. Бе изместил тежестта си от нея, ала ръцете му още я обгръщаха. Искаше й се Джоунъс да проговори, да каже нещо, което да придаде по-ясни очертания на случилото се. От опита с единствения си досега любовник бе получила горчив урок. Да не храни илюзии.
Джоунъс положи за миг чело върху рамото й. Той имаше своите терзания.
— Прощавай, Лиз.
Не можеше да каже нищо по-лошо. Тя затвори очи и си наложи да пресуши чувствата. Почти успя. Посегна към купчината дрехи върху пода.
— Няма нужда от извинения.
Събра дрехите си на топка и бързо се отправи към спалнята.
Джоунъс въздъхна дълбоко и седна. Изглежда не му се удаваше да налучка верния път към Лиз Палмър. Като че правеше всичко наопаки. Сам бе слисан от грубостта си, от това, че и сега не й остави почти никакъв друг избор. Май щеше да е най-добре, ако й наемеше частен бодигард, а той се преместеше отново в хотела. Самата истина бе, че не искаше тя да пострада и да се чувства отговорен за нея, но изглежда не го правеше както трябва, не успяваше да намери правилния начин. Когато Лиз стоеше в кухнята и му разказваше какво бе преживяла, нещо се бе надигнало и закипяло в душата му. Това, че то прие накрая формата на страстно желание, не беше лесно нито да се обясни, нито да се оправдае. Извинението му беше не на място, ала какво друго можеше да стори?
Джоунъс нахлузи панталоните и тръгна към стаята си. Не се изненада, че краката му завиха към нейната спалня. Тя тъкмо си обличаше халата.
— Стана късно, Джоунъс.
— Обидих ли те?
Лиз му отправи поглед, от който чувството за вина впи зъби в стомаха му.
— Да. А сега искам да взема душ и да си лягам.
— Лиз, няма оправдание за това, че бях толкова груб и за това, което направих, но…
— Твоето извинение ме обиди — прекъсна го тя. — А сега, ако си казал всичко, което имаш да казваш, би ли ме оставил сама?
Той я гледа няколко мига, после прекара ръка през косата си. Откъде-накъде беше смятал досега, че му е ясна и добре я познава, когато Лиз не само в момента, а винаги бе представлявала една загадка за него?
— По дяволите, Лиз, не се извинявам за това, че те любих, а поради грубата си невъздържаност. Практически те съборих на земята и ти смъкнах дрехите.
Тя скръсти ръце и се опита да запази спокойствие.
— Аз смъкнах твоите.
Устните му трепнаха, после се разтеглиха в усмивка.
— Така си беше.
Нейните очи обаче останаха сериозни.
— Трябва ли и аз да ти се извиня?
Джоунъс се приближи и постави ръце на раменете й. Халатът беше памучен, тънък, със замайващи погледа ярки цветове.
— Не. Искам да ми кажеш, че ме желаеше така силно, както и аз теб.
Решителността й започна да отслабва и Лиз отмести поглед.
— Мисля, че беше очевидно.
— Лиз… — той нежно обърна лицето й към себе си.
— Е, добре, желаех те. А сега…
— Сега — прекъсна я Джоунъс, — би ли ме чула за малко?
— Няма нужда от повече приказки.
— Напротив, има — той я поведе към леглото и я дръпна да седне. Сложи длан върху нейната. Луната огряваше ръцете им. — Дойдох на Косумел с една определена цел. Тя все още си остава същата, ала има други неща, които се промениха. Когато те видях за първи път, смятах, че ги знаеш нещо, че криеш нещо. Всичко, отнасящо се до теб, свързвах с Джери. Не след дълго разбрах, че има още нещо. Исках да те опозная, но заради себе си.
— Защо?
— Не знам. Струва ми се, че просто е невъзможно човек да не изпита желание да те закриля — Джоунъс се усмихна на изненадания й поглед. — Успяваш да създадеш представа за независимост и в същото време да изглеждаш като изоставено дете. Тази вечер нарочно те подтикнах да ми разкажеш за Фейт и това, което те е довело тук. Оказа се трудно да го понеса.
Лиз издърпа ръката си.
— Това е разбираемо. На мнозина им струва усилие да възприемат неомъжените майки.
Този път той сграбчи ръката й ядосано.
— Престани да ми приписваш думи, които не съм изричал! Ти стоеше там и говореше, а аз си те представях — млада, пламенна и доверчива, а после предадена, изоставена и наранена. Виждах какво ти е причинило това, как ти е отнело мечтата, отрязало пътя към нещата, които си копнеела да направиш.
— Казах ти, че не съжалявам.
— Зная — Джоунъс вдигна ръката й и я целуна. — Ала, струва ми се, за миг аз изпитах съжаление вместо теб.
— Джоунъс, да не мислиш, че животът ни се нарежда така, както си го мечтаем като деца?
Той се усмихна, прегърна я и я притисна до себе си. Тя седеше, без да помръдне, като не знаеше как да реагира на този обикновен, но тъй затрогващ с нежността си жест. Опря глава на рамото му и затвори очи.
— Джери и аз се канехме да бъдем съдружници — обади се Джоунъс.
— В какво?
— Във всичко.
Лиз докосна монетата, висяща на верижката върху гърдите му.
— И той имаше такава.
— Баба и дядо ни ги дадоха, когато бяхме деца. Еднакви са, златни пет долара. Странно, аз винаги съм я носил с „ези“ нагоре, а Джери с „тура“ — той стисна монетата в шепа. — За първи път открадна кола, когато беше на шестнадесет.
Пръстите й пропълзяха по неговите.
— Съжалявам, Джоунъс.
— Работата беше там, че тя изобщо не му трябваше. Можеше да ползва, която си пожелае от гаража. Каза ми, че просто искал да види дали може да я отмъкне.
— Създавал ти е доста неприятности.
— Да, ала преди всичко на себе си. Обърка собствения си живот. Обаче нищо не вършеше от лошотия. Понякога страшно негодувах, но винаги съм го обичал.
Лиз се примъкна по-близо.
— Любовта носи повече страдания от омразата.
Той я целуна по косата.
— Лиз, ти, предполагам, така и не си се съветвала с адвокат относно Фейт?
— Защо да го правя?
— Маркъс носи отговорност, най-малкото има финансови задължения към теб и Фейт.
— Веднъж вече взех пари от него. Никога повече.
— Издръжката за дете може да бъде уредена кротко и мирно, без всякакъв шум. Няма да се налага да работиш по седем дни в седмицата.
Тя си пое дълбоко дъх и се отдръпна, за да го гледа в очите.
— Фейт е мое дете, само мое още от мига, в който Маркъс ми връчи чека. Можех да направя аборт и да се върна към предишния си живот такъв, какъвто го бях планирала. Ала постъпих другояче. Предпочетох да имам детето, да го отглеждам и издържам. Фейт ми е доставяла само радост, откакто се е родила, нямам намерение да я деля с никого.
— Ще дойде ден, когато тя ще те попита за името му, ще поиска да узнае кой е той…
Лиз прехапа устни, но кимна.
— Когато дойде този ден, аз ще й кажа. Тогава и тя ще трябва сама да направи своя избор.
В момента Джоунъс не искаше да настоява повече, ала и не виждаше причина защо да не накара помощника си да провери как стоят по закон нещата с детската издръжка и родителските задължения.
— Ще ми позволиш ли да се запозная с нея? Помня, че се споразумяхме да напусна къщата и живота ти, щом тя се върне. Така и ще стане, но много бих желал да я видя.
— Стига да си още в Мексико по това време.
— Само още един въпрос.
Сега Лиз се усмихна по-непринудено.
— Само още един.
— Не е имало други мъже, нали?
Усмивката й помръкна.
— Не.
Той почувства едновременно облекчение и вина, признателност и угризение.
— Тогава нека да ти покажа как трябва да бъде.
— Не е нужно да…
Джоунъс нежно махна косата от лицето й.
— Напротив. Заради нас двамата — докосна с устни очите й. — Желая те още от самото начало. — Устните му бяха омайни като пролетен дъжд и точно толкова ласкави. Бавно смъкна халата от раменете й, като следваше пътя му с целувки. — Кожата ти е като златна — прошепна и прокара ръка върху гърдите й, където цветът бе различен. — А тук е толкоз бяла. Искам да те видя цялата.
— Джоунъс…
— Цялата — повтори той, като я гледаше в очите, докато не видя лумналата отново жарава. — Искам цялата да те любя.
Тя не устоя. Никога никой през живота й не я бе докосвал с такова благоговение, не я беше гледал с такова желание. Джоунъс я наведе надолу и Лиз се отпусна на леглото.
— Прекрасна си… — промълви той. На лунната светлина тялото й беше като мед и мляко. Широко отворените й очи — невинни и неуверени. — Искам да ми се довериш — започна Джоунъс бавно да я гали от глезена нагоре. — Искам да видя, че не се страхуваш от мен.
— Не ме е страх от теб.
— Ала преди се страхуваше. Възможно е дори да съм искал да е така. Но вече не.
Езикът му се плъзна по свивката на коляното. Тя се изви и простена.
— Джоунъс…
— Отпусни се — ръката му леко-леко запълзя по бедрото й. — Искам да усетя как омекваш и се разтапяш. Легни, Лиз. Остави ме да ти покажа колко много можеш да имаш.
Тя се подчини само защото нямаше сили нито да се противопостави, нито да устои. Той й шепнеше, милваше, целуваше и захапваше, докато Лиз не се потопи напълно в усещанията, които й доставяше, без да бе в състояние сама да даде. Джоунъс точно това и искаше, искаше да я люби така, сякаш до този момент никой не я бе докосвал. Нито той, нито който и да било друг. Бавно, усърдно и с огромно търпение й доставяше наслада. Струваше му се, че чува под устните си как кожата й мърка.
Тя не бе и подозирала, че може да съществува подобно нещо — дълбоко и загадъчно. То сякаш я освобождаваше, носеше й чувството за лекота и волност, каквито бе изпитвала само в морските дълбини. Тялото й се рееше като безтегловно, ала Лиз чувстваше всяко докосване, всяко движение. Заливаха я неправдоподобни усещания, неописуеми и тайнствени, едното се преливаше в друго. Колко можеше да продължи това? А може би наистина съществуваше вечността?
Беше слаба и стройна, със стегнати мускули на краката. Като на танцьорка, помисли Джоунъс. Във въздуха се носеше екзотичният аромат от купичката върху тоалетката, но нейното ухание, прохладно и свежо като водопад, беше това, което го замайваше. Всичко друго бе изскочило от ума му, освен желанието да й достави наслада. Любовта, лишена от егоизъм, бе невероятна сила.
Стисна ръцете й, когато тя се изви нагоре, сепната внезапно и запратена от висините на полета към знойна, още по-потайна и смайваща пропаст. После той се отдръпна решително и търпеливо изчака разтърсилите я тръпки да достигнат най-връхната си точка и да отшумят постепенно. Когато усети, че ръцете й омекнаха и се отпуснаха, Джоунъс ги сложи върху тялото си и сам се отдаде на удоволствието.
Лиз не знаеше, че страстта може да стигне такива предели, а тялото да понесе такъв порой от усещания. Грапавите му длани й разкриваха потайности, каквито не си бе и представяла. Устните му, сгрети от собствената й плът, открехваха небивали загадки и нашепваха отговорите. Той я примамваше и насочваше, галеше и съблазняваше, поглъщаше и завладяваше. Тя се бореше за глътка въздух, беше готова да му даде това, което искаше.
Когато го почувства в себе си, помисли, че бе получила всичко, което би могла да желае. Ако това бе любовта, то Лиз никога досега не я бе вкусвала. Ако това бе страстта, то тя досега се бе плъзгала само по повърхността й. Беше дошло време да я изпита до дъно, да се гмурне в шеметните й дълбочини. С нетърпение и жажда се вкопчи в него.
Вярата й, пълното доверие, с което разбра, че Лиз му се отдава, бяха непоносимо затрогващи. И преди кръвта му бе бушувала, и преди бе желал, ала никога така всецяло. Макар и да знаеше какво бе да си част от друг човек, не бе очаквал отново да изпита подобно единение. Усети, че го повлича и поглъща силно, непреодолимо чувство. Джоунъс й принадлежеше така напълно, както искаше тя да му принадлежи.
Облада я бавно, така, че тръпката, която прекоси тялото й, изглеждаше безкрайна. Лиз допря устни в шията му. Сърцата им биеха в един общ, ускорен ритъм. Обзе я необяснимо ликуващо чувство, бързо пометено от нов изблик на страст.
Той я придърпа нагоре и тялото й, гъвкаво и горещо, се надигна като вълна и се сля с неговото. Вкопчени един в друг, с впити и ненаситно търсещи устни, те се задвижиха заедно. После тя отметна глава и косата й се посипа като водопад по гърба. Чувстваше ударите на сърцето му.
Все така заедно, те се отпуснаха и легнаха отново. Движенията станаха по-бързи, възбудата по-неудържима. Чу го да мълви името й, преди бентът да рухне и пороят да я отнесе.