Нора Робъртс
Карибски романс (7)

Седма глава

Лиз се събуди. Понеже на лягане бе твърдо убедена, че изобщо няма да може да мигне на чуждо място, с изненада видя, че стаята вече бе заляна от слънчева светлина. Тя се протегна в прекомерно голямото легло. Не само беше спала като младенец, а се чувстваше свежа и отпочинала. Вярно, едва минаваше шест и нямаше закъде да бърза, но тялото й бе свикнало да се пробужда в този час на утрото. Пътуването до Акапулко не беше променило навика.

Ала бе променило други неща. Неспасяемо я беше забъркало в убийство и контрабанда. Тези две думи я накараха да притвори очи. Ако беше на кино, с интерес щеше да следи развоя на събитията. Ако четеше книга, с нетърпение щеше да обръща страниците. Но то беше истина, действителност, а в своя живот Лиз предпочиташе по-прозаичните и обикновени неща. Беше твърде трезвомислеща, за да се самозалъгва повече и да вярва, че би могла да се откачи по някой начин от тази заплетена история. За добро или зло, тя беше лично замесена в драмата. Която включваше и Джоунъс Шарп. Единственият въпрос сега беше какво да предприеме.

Не можеше да избяга. Това за нея никога не бе представлявало решение. Вече си беше дала сметка, че не може вечно да се крие зад Моралес и неговите хора. Рано или късно мъжът с ножа щеше да се върне или пък друг, по-безмилостен и непоколебим. Втори път нямаше да се измъкне. От мига, когато надникна в банковата касета, Лиз стана участник в играта. Което пък затваряше кръга и отново я връщаше към Джоунъс. Сега нямаше друг избор, освен да му се довери. Ако той се откажеше от намерението да изяснява убийството на брат си и се върнеше във Филаделфия, тя оставаше сам-сама. Колкото и да й се искаше да бе иначе, истината бе, че се нуждаеше от него не по-малко, отколкото Джоунъс от нея.

Да, има неща, които действително се бяха променили, помисли си. Чувствата й към Джоунъс бяха станали дори по-неясни и объркани, отколкото бяха в началото. Да го види вчера тъй страдащ и съкрушен, бе предизвикало нещо повече от безлично съчувствие или физическо привличане. То я беше накарало да почувства близост и съпричастие, които събудиха желанието й да помогне, не само заради собственото си избавление от тази каша, а и заради негово добро. Той скърбеше по загубата на брат си, ала също и заради това, с което се беше занимавал Джери. Едно време Лиз също беше обичала и страдала не само заради загубата, а поради изживяното разочарование.

Някога, в един друг живот. Дали изобщо успяваме наистина да се избавим от прежното си съществуване и да заживеем отново? Или годините минават, обстоятелствата се променят, а ние продължаваме да носим своето бреме през всички етапи на живота си? И все по нещо прибавяме към това бреме с всеки следващ етап. Никаква полза няма от тези размишления, каза си тя решително и се измъкна от леглото. Оттук нататък не й оставаше нищо друго, освен да действа.

Джоунъс я чу като стана. Беше буден още в пет часа, въртеше се неспокойно и се ослушваше. Повече от час напрягаше ум да намери начин за измъкване на Лиз от положението, в което брат му и той самият я бяха въвлекли. Вече му бяха хрумнали няколко възможности как да отвлече вниманието от нея и да го насочи към себе си, но това не би гарантирало същевременно нейната безопасност. Тя не искаше, нямаше да замине за Хюстън и Джоунъс разбираше опасенията й, беше му ясно, че в никой случай и за нищо на света не би изложила дъщеря си на опасност.

С течение на дните започна да я опознава все по-добре. Беше се обрекла на самота, ала само защото смяташе това за най-сигурният и незастрашаващ я път. Беше се заловила с бизнес само защото поставяше на първо място благополучието на дъщеря си. Вътре в нея, помисли той, тлееха мечти, на които Лиз не даваше да се разгорят, имаше любов, която тя държеше в плен. Своите блянове и обич беше насочила единствено към детето, като изцяло се бе отрекла от себе си. На всичкото отгоре беше успяла да си внуши, че е доволна.

И това му беше ясно, защото само до преди няколко седмици той също бе убеден, че е доволен. Едва сега, когато имаше възможността да погледне живота си отстрани, разбра, че просто се бе носил по течението. Навярно ако се смъкнеше външното лустро, ако ги нямаше привидните белези на благополучието, Джоунъс не би се отличавал много от брат си. И за двамата успехът бе главната цел, те просто се стремяха към него по различен начин. Макар Джоунъс да имаше солидна професия и да притежаваше собствен дом, в живота му така и не присъстваше жена, която да бе от значение за него. На първо място винаги бе слагал кариерата си. Вече не бе сигурен дали можеше да продължи да я кара така. Трябваше да загуби брат си, за да разбере, че се нуждае от нещо повече, че в живота има и други важни неща. Усвояването на тънкостите на закона беше само работа. Печеленето на съдебни дела носеше само временно удовлетворение. Възможно беше и да не го бе разбрал чак сега, да го бе знаел от известно време насам. В крайна сметка не беше ли купил онази стара къща в Чедс Форд, за да си достави усещането за нещо постоянно и непреходно?

Но тъй или инак, разсъжденията върху собствения му живот не решаваха проблема на Лиз Палмър и не даваха отговор на въпроса какво да прави с нея. Ясно е, че нямаше да замине в Хюстън, ала имаше други места, където би могла да отиде, докато той не бъдеше в състояние да я увери, че животът й отново ще потече в старото русло, както тя искаше. Първото, което му дойде на ум, беше тихата, провинциална къща на родителите му в Ланкастър, където се бяха оттеглили на спокойствие. Ако намереше начин да я измъкне от Мексико, то там Лиз щеше да бъде в безопасност. Дори бе възможно да доведе и дъщеря й при нея. Тогава съвестта щеше да престане да го измъчва. Ни най-малко не се съмняваше, че родителите му щяха радушно да приемат и двете, а впоследствие да ги обикнат.

Веднъж приключил с това, което бе длъжен да свърши тук, той самият щеше да отиде в Ланкастър. Би му харесало да види Лиз там, сред познатата обстановка. Искаше му се да имат време да разговарят за обикновени, прости неща. Искаше отново да чуе смеха й, което му се бе случило един-единствен път за цялото време, откакто се познаваха. Озовали се веднъж там, без тревоги и страхове, Джоунъс щеше да има възможност по-добре да я опознае и разбере чувствата й. Може би тогава щеше да му се удаде да анализира и какво стана с него, какво се преобърна в душата му, когато тя притисна буза в лицето му и му предложи безусловната си подкрепа.

В онзи миг му се искаше да я прегърне и задържи, да не я пуска, а целият останал свят да върви по дяволите. Имаше в нея нещо, което го караше да си представя морни вечери на прохладна веранда и дълги разходки в неделните следобеди. Не знаеше защо. Във Филаделфия рядко отделяше време за подобни неща. Дори светските му контакти се бяха превърнали в бизнес. С очите си бе видял как и Лиз вечно си намираше нещо за вършене, как не си позволяваше и час, в който просто да помързелува. Защо тогава той, мъж, отдаден на работата си, седи и бленува за бездейни дни с жена, посветена на своята?

Тя за него оставаше загадка и вероятно това само по себе си съдържаше отговора. Ако мислеше за нея така често, прекалено често, то сигурно бе именно защото все още я познаваше твърде малко. И ако понякога му се струваше, че да открие какво представлява Лиз Палмър бе точно толкова важно, колкото да открие убиеца на брат си, то причината бе, че двамата, тя и Джери, бяха свързани. Как би могъл да изключи единия от ума си, без да направи същото и с другия? Като мислеше сега за нея обаче си я представяше излегната в люлеещия се стол на майка му върху верандата, очакваща го, незастрашавана от нищо.

Ядосан на себе си, Джоунъс погледна часовника си. На Източното крайбрежие минаваше девет. Реши да се обади в офиса. Някой и друг юридически казус можеше да проясни ума му. Тъкмо вдигна слушалката и Лиз се появи от спалнята си.

— Не знаех, че си станал — каза, като си играеше нервно с колана на хотелския халат.

Странно, чувстваше се съвсем различно да са под един покрив в малката, елегантна вила, отколкото при нея вкъщи. Е, в крайна сметка, при нея той плащаше наем, разсъди тя.

— Мислех, че ще спиш до по-късно — отвърна Джоунъс.

Остави слушалката. Офисът можеше да почака.

— Никога не спя много след шест — чувстваше се неловко и отиде до големия панорамен прозорец. — Страхотна гледка.

— Вярно е.

— Не съм била в хотел от… от години — довърши. — Когато пристигнах на Косумел, започнах работа в същия хотел, в който отсядахме с родителите ми. Чувството беше особено. Както и сега.

— Не те ли гони неустоимо желание да смениш чаршафите и да събереш кърпите?

Лиз се усмихна и неловкостта изчезна.

— И през ум не ми минава.

— Лиз, когато всичко това свърши, когато остане зад гърба ни, ще ми разкажеш ли за онази част от живота си?

Тя се извърна към него, но и двамата усетиха как разстоянието помежду им сякаш се увеличи.

— Когато всичко това свърши, ще е безсмислено да ти го разказвам.

Джоунъс стана и се приближи. С жест, който я свари съвсем неподготвена, хвана ръцете й. Повдигна едната към устните си, после и другата.

— Не съм сигурен — прошепна. — А ти?

Лиз не бе сигурна за нищо, когато гласът му беше тъй благ, а ръцете нежни. За момент просто стоеше и попиваше усещането да си жена, към която един мъж се отнася мило. После отстъпи назад. Не защото го искаше, а понеже си даваше сметка, че бе длъжна да го направи.

— Джоунъс, веднъж ти ми каза, че имаме един и същи проблем. Тогава не се съгласих с теб, ала то е вярно. След като този проблем се разреши, между нас няма да има нищо общо. Твоя живот и моя ги дели нещо значително по-съществено, отколкото километрите.

Той пак се сети за своя дом и внезапно появилото се желание да го сподели с нея.

— А не би трябвало.

— Може би някога щях да мисля така.

— Ти живееш в миналото — хвана я за раменете Джоунъс, този път не така нежно. — Сражаваш се с призраци.

— Дори и да имам своите призраци, не живея в миналото. Не мога да си го позволя — тя посегна да махне ръцете му от раменете си. — Не мога също и да се самозалъгвам относно теб.

Обзе го желание да я вдигне и отнесе на канапето, да й докаже, че греши. Но устоя. Не един път уменията от съдебната зала и прилаганата там тактика му помагаха да спечели и в личните взаимоотношения.

— Нека оставим засега нещата по твоему — каза спокойно. — Ала случаят не е приключил. Гладна ли си?

Като не бе сигурна дали думите му трябва да я разтревожат, или успокоят, Лиз кимна.

— Малко.

— Хайде тогава да закусваме. Имаме предостатъчно време до излитането на самолета.

Нямаше му вяра. Макар по време на закуската Джоунъс да поддържаше лек и безгрижен разговор, Лиз седеше нащрек, готова за противодействие. Знаеше, че е умен мъж. Беше убедена, че не се отказва от преследваната цел и постига своето, независимо колко време ще му отнеме. Себе си тя смяташе за достатъчно силна жена, която спазва дадените обещания, дори тези, направени пред самата нея. Никой мъж, та било то и Джоунъс, не можеше да я отклони от пътя, поет преди десет години. В живота й имаше място само за любовта към Фейт и към работата.

— Не мога да свикна в такъв ранен час да ям нещо, което ще прогори дупка в стомаха ми.

Лиз гълташе с удоволствие въз лютивия миш-маш от чушки, лук и яйца.

— Моят е огнеупорен. Но трябва да опиташ чилито, което аз правя.

— Да го смятам ли като предложение ти да ми готвиш оттук насетне?

Тя вдигна очи. Щеше й се той да не се усмихваше по този начин.

— Дали го правя за един, или за двама, е все едно. Ала ми се струва, че нямаш проблеми в кухнята.

— О, да, справям се, разбира се. Работата обаче е там, че крайният резултат не си заслужава труда — Джоунъс се наведе напред и прокара пръст по китката й. — Знаеш ли какво ще ти кажа? Аз купувам продуктите и дори после чистя, а ти се справяш с чилито.

Лиз се усмихна, но дръпна ръката си.

— Въпросът е дали ти ще се справиш с него. Като нищо ще опърли изнежения организъм на един адвокат.

Доволен от почти приетото предложение и отправеното в добавка предизвикателство, Джоунъс пак хвана ръката й.

— Защо да не опитаме? Тази вечер.

— Добре — тя се помъчи да свие и издърпа пръсти, ала постигна само това, че се преплетоха с неговите. — Не мога да ям, като държиш ръката ми.

Той погледна надолу.

— Имаш още една.

Лиз се засмя, въпреки че направи нов опит да се освободи.

— Полагат ми се две.

— Ще ти я върна. По-късно.

— Хей, Джери!

Усмивката не слезе от лицето му, просто замръзна там. Единствено изразът в очите му се промени. Прикова ги в Лиз настойчиво и предупредително. Ръката му остана върху нейната, само дето я стисна по-здраво. Посланието бе съвършено ясно — тя не трябваше да прави нищо и да не казва нищо, докато той не намести парченцето от мозайката.

Джоунъс се извърна и грейна в усмивка. Лиз потръпна. Това беше усмивката на Джери. Не на Джоунъс.

— Защо не ми се обади, че си пристигнал?

Висок, загорял мъж с пясъчноруса коса и акуратно поддържана брадичка отпусна ръка на рамото му. Лиз долови отблясъка на диамант върху пръста му. Млад е, отбеляза, решила да запомни всичко, което можеше. Малко над тридесетте, облечен с елегантна, изискана небрежност.

— Прескочих само набързо — отвърна Джоунъс. И той като Лиз попиваше всяка подробност. — Малко работа… — Хвърли към нея многозначителен поглед. — Малко удоволствие.

Мъжът обърна глава и я изгледа оценяващо.

— Че как иначе!

Като мислеше трескаво, Лиз протегна ръка.

— Здравейте. Щом Джери е толкова невежлив и не ни запознава, ще го направим сами. Аз съм Лиз Палмър.

— Дейвид Мериуърт — той хвана ръката й в двете си длани. Бяха гладки и меки. — Маниерите на Джери може и да не ги бива много, но вкусът му е на ниво.

Тя се усмихна с надеждата да го прави подобаващо.

— Благодаря.

— Вземи си стол, Мериуърт — Джоунъс извади цигара. — Само за да свалиш ръцете си от моята дама.

Каза го с добродушния, шеговит тон, неизменно присъщ на Джери, ала очите си бяха на Джоунъс — остри, бдителни, с безмълвно отправеното й наново предупреждение да се държи предпазливо.

— Няма да откажа чашка кафе — Дейвид издърпа стол и седна, след като хвърли поглед на часовника. — Да се видим набързо. Та как, казваш, вървят нещата на острова? Гмуркаш ли се често?

Джоунъс изви насмешливо устни и, без да мигне, отвърна нехайно:

— Не се оплаквам.

— Това да се чува. Аз сам се канех да прескоча към теб, но не бях в Щатите две седмици. Едва снощи се върнах — той сложи две бучки захар в кафето, което келнерът донесе и постави пред него. — Бизнесът върви, приятел. Наистина си го бива.

— С какво се занимавате, господин Мериуърт?

Той се ухили широко насреща й, после намигна на Джоунъс.

— Продажби, мила. Внос-износ, тъй да се каже.

— Наистина? — гърлото й беше пресъхнало и Лиз отпи от кафето си. — Трябва да е интересно.

— Има си своите прелести — Мериуърт се извърна така, че да я погледне в лицето. — Та откъде, значи, ви изнамери Джери?

— На Косумел — тя хвърли на Джоунъс твърд поглед. — Партньори сме.

Дейвид остави бавно чашата си.

— Така ли?

Можеха да я оплескат, ако вземеше сега да й противоречи, помисли Джоунъс.

— Така е — потвърди.

Дейвид сви рамене и пак вдигна чашата.

— Щом шефът няма нищо против, на мен ми е все тая.

— Правя нещата както смятам за добре — подхвана Джоунъс, — или не ги правя изобщо.

— Не ще и дума — ухили се Дейвид. Като израз на съгласие, може би. Или пък му се беше сторило забавно напереното изказване. — Слушай, от известно време не съм в течение. Доставките все така гладко ли вървят?

Тези думи погребаха и последните му надежди. Намереното в банковия сейф беше истина и принадлежеше на Джери. Джоунъс започна да си маже филийка с масло така, сякаш цялото време на света беше негово. Под масата Лиз докосна крака му, разчитайки да го разбере като жест на утеха. Той изобщо не я погледна.

— Защо да не вървят?

— Това е най-изпипаната работа, която ми е попадала — заяви Дейвид, като се огледа предпазливо към съседните маси. — Не ми се ще нещата да се издънят.

— Прекалено много се притесняваш.

— Ти си тоя, дето трябва да се притеснява — отбеляза Дейвид. — Не аз си имам вземане-даване с Манчес. Теб те нямаше тук миналата година, когато той се погрижи за ония двамата колумбийци. А аз бях. Ти се занимаваш с доставките, аз си гледам търговията. Спя по-спокойно.

— Аз само се гмуркам — отвърна Джоунъс и изтръска пепелта от цигарата. — Спя си чудесно.

— Бива си го, нали? — ухили й се пак Дейвид. — Знаех си, че Джери е тъкмо човекът, който му е нужен на шефа. Карай все така, малкия, гмуркай се. — Той чукна чашата си в тази на Джоунъс. — Толкова по-добре за мен.

— Вие двамата май отдавна се познавате — обади се усмихната Лиз. Под масата мачкаше салфетката в скута си.

— Бая време, а Джери?

— Ъ-хъ, бая.

— Сприятелихме се преди шест… Не, седем години. Действахме по една баламска далавера в Лос Анджелис. Щяхме да измъкнем онези двадесет хиляди от старата дама, ако дъщеря й не се беше усетила — Дейвид извади тънка табакера. — Брат ти те отърва тогава, нали? Адвокатът от Източното крайбрежие.

— Ъ-хъ.

Джоунъс си спомняше задействаните връзки и изпращането на гаранцията.

— Пък аз съм се установил тук от вече близо пет години. Същински бизнесмен — той шляпна Джоунъс по ръката. — Къде-къде по-добре от дребните игрички, а, Джери?

— Парите са по-добри.

Дейвид се разтресе в смях.

— А бе, защо не ви разведа вас двамата из Акапулко тази вечер?

— Трябва да се връщаме — Джоунъс даде знак на келнера да донесе сметката. — Работа, нали знаеш?

— Ясно — той кимна към входа на ресторанта. — Ето го и клиентът ми. Другия път се обади, като дойдеш.

— Дадено.

— И предай поздрави на стария Кленси.

Дейвид отново се разсмя и им махна за довиждане. Те го наблюдаваха как прекосява помещението и се ръкува с мъж в тъмен костюм.

— Не говори тук — измърмори Джоунъс, докато подписваше сметката. — Хайде да тръгваме.

Смачканата салфетка на Лиз падна на пода, когато стана. Той не проговори, докато вратата на вилата не се затвори зад гърба им.

— Защо ти трябваше да му казваш, че сме партньори?

Тъй като беше готова за атаката, тя невъзмутимо сви рамене.

— Той каза повече, щом разбра.

— Щеше да каже точно толкова и ако беше се извинила и напуснала масата.

Лиз скръсти ръце.

— Проблемът ни е общ, забрави ли?

Хич не му пукаше, че го замерят с камъни от собствената му градина.

— Можеше да измислиш нещо друго! Или да го наречеш поне по друг начин.

— Защо? Останалите знаят коя съм. Рано или късно той ще се види, с който там им е шефът и ще научи цялата история.

Беше права. Ала това също не го интересуваше.

— Багажът ти събран ли е?

— Да.

— Тогава да тръгваме. Плащаме и отиваме на летището.

— А после?

— После направо при Моралес.

 

— Създадохте ни грижи — Моралес се размърда нервно на стола, но сдържа яда си. — И ни отворихте доста работа. Двамина от моите хора губиха от ценното време да ви дирят из Акапулко. Трябваше да ми кажете, господин Шарп, че възнамерявате да вземете госпожица Палмър със себе си.

— Сметнах, че полицейската опашка в Акапулко ще създаде неудобства.

— А сега, след като сте приключили разследването си, ми носите това — той вдигна ключа и се взря в него. — Това, което госпожица Палмър е открила още преди няколко дни. Като адвокат би следвало да ви е ясен смисълът на фразата „укриване на веществени доказателства“.

— Разбира се — кимна хладно Джоунъс. — Ала нито госпожица Палмър, нито аз самият бихме могли да знаем, че ключът е веществено доказателство. Предполагахме, естествено, че има вероятност да е принадлежал на брат ми. Укриването на предположения едва ли е престъпление.

— Може би не, но е лоша преценка. Лошата преценка често се тълкува като нарушение.

Джоунъс се облегна назад. Ако Моралес искаше да обсъждат закона — дадено, ще го обсъждат.

— Щом ключът е принадлежал на брат ми, тъй като съм наследник на неговото имущество, той става мой. Във всеки случай, след като се убедих, че наистина е бил на Джери, и че съдържанието на сейфа представлява веществено доказателство, аз ви предоставям както ключа, така и описание на съдържанието на банковата касета.

— Тъй. А да имате също предположения как брат ви е се е сдобил с въпросното съдържание?

— Да.

Моралес изчака секунда и се обърна към Лиз.

— А вие, госпожице Палмър, вие също ли имате някакви предположения?

Тя седеше, стиснала здраво ръце в скута си, ала гласът й беше спокоен и твърд.

— Зная, че този, който ме нападна, търсеше пари, очевидно голямо количество пари. Тези, които намерихме, бяха много.

— Също и пакет, чието съдържание, както господин Шари… предполага, е кокаин? — Моралес преплете пръсти върху бюрото. — Госпожице Палмър, да сте виждали някога господин Джеръмая Шарп да притежава кокаин?

— Не.

— Споменавал ли ви е някога за кокаин или трафик на наркотици?

— Не, разбира се, че не. Щях да ви кажа.

— Както ми казахте за ключа ли?

Джоунъс понечи да възрази, но Моралес само махна с ръка.

— Ще ми е нужен списък на вашите клиенти за последния месец и половина, госпожице Палмър. Имена и, доколкото е възможно, адреси.

— На клиентите ми? Защо?

— Повече от вероятно е господин Шарп да е използвал магазина ви са своите контакти.

— Магазина ми! — Лиз се изправи почти вбесена. — Моите лодки? Да не мислите, че е могъл да превозва наркотици под носа ми, без аз да разбера?

Моралес извади пура и взе да я разглежда.

— Много се надявам да сте били в неведение, госпожице Палмър. Донесете ми списъка с клиентите до края на седмицата — той погледна към Джоунъс. — Естествено, вие сте в правото си да поискате съдебно разпореждане. Това само ще забави процедурата. А аз, разбира се, съм в правото си да привлека госпожица Палмър като важен свидетел по делото. Дори да я задържа, ако намеря за необходимо.

Джоунъс съзерцаваше бледосиньото облаче дим на цигарата си, плуващо към тавана. Изкушаваше се да окачестви блъфа на Моралес просто като упражнение за изпробване двата края на закона. Ала така двамата с капитана можеха с часове да си подхвърлят топката, тоест Лиз.

— Има случаи, капитане, когато е по-мъдро да не се използват определени права. Мисля, спокойно мога да заявя, че ние, тримата тук, желаем, в общи линии, едно и също — стана и поднесе запалка към върха на пурата в ръката на Моралес. — Ще получите нужния ви списък, капитане. Но има и още нещо.

Моралес вдигна поглед и зачака.

— Пабло Манчес — каза Джоунъс и отбеляза със задоволство как очите на Моралес се присвиха.

— Какво за Манчес?

— Той е на Косумел. Или поне беше — обясни Джоунъс. — Брат ми се е срещал с него на няколко пъти в тукашните барове и нощни клубове. Може би ви интересува също и Дейвид Мериуърт, американец, подвизаващ се в Акапулко. Явно той е запознал брат ми със съучастниците си на острова. Ако се свържете с властите в Щатите, ще откриете, че Мериуърт има впечатляващо криминално досие.

С акуратния си почерк Моралес записа името, макар да нямаше вероятност да го забрави.

— Благодаря за информацията. Между другото, за в бъдеще, господин Шарп, ще съм ви още по-признателен, ако не се пречкате на пътя ми. Буенас тардес, госпожице Палмър.

След малко бяха на улицата.

— Не обичам да ме заплашват — каза Лиз. — Той именно това правеше, нали? Заплашваше да ме пъхне в затвора!

Съвсем спокоен, дори леко развеселен, Джоунъс запали цигара.

— Капитанът само изтъкваше възможностите и правата си, нашите също.

— Да, ама теб не те заплашваше със затвор — промърмори тя.

— Той не се безпокои толкова за мен, колкото за теб.

— Да се безпокои ли?

Лиз се закова с ръка върху дръжката на колата, която Джоунъс бе взел под наем.

— Той е добро ченге, а ти си от неговите подопечни.

Тя погледна намръщено към сградата на полицията.

— Странен начин да показва загрижеността си.

Отнякъде изникна опърпано момченце и галантно й отвори вратата. Още преди да протегне ръка, Лиз вече бъркаше в чантата си за монета.

— Грасиас.

То погледна монетата, ухили се като видя стойността й и кимна одобрително.

— Буенас тардес, сеньорита.

Точно толкова галантно затвори вратата след нея, а монетата изчезна в джоба му.

— Хубаво, че не идваш често в града — подхвърли Джоунъс.

— Защо?

— Ще се разориш за една седмица.

Тя извади шнола и върза косата си назад.

— Защото дадох на момченцето двадесет и пет песо ли?

— Колко още даде на другото хлапе, преди да влезем при Моралес?

— Нали купих нещо от него.

— Да, бе — той подкара. — Вярно, имаш вид на човек, който не може да изкара до края на деня без пакетче дъвки.

— Сменяш темата.

— Правилно. Я ми кажи сега къде е най-доброто място, откъдето мога да купя продукти за чилито.

— Искаш да ти го сготвя довечера ли?

— Поне ще ти отвлече ума от всичко останало. Направихме каквото можахме за момента — добави. — Тази вечер ще отмаряме.

Щеше й се да вярва, че е прав. А и наистина, от нерви и напрежение наистина се чувстваше като смазана.

— Готвенето за отмора ли го броиш?

— Яденето. Просто е неизбежно обстоятелството, че трябва първо да го сготвиш.

Звучеше толкова абсурдно, че Лиз премълча. След малко се обади.

— На следващия ъгъл завий наляво. Казвам ти какво да купиш, ти го купуваш, после изчезваш от погледа ми.

— Става.

— Чистенето е за теб.

— Нямаш грижа.

— Спри тук — нареди му. — И помни, че сам го поиска.

Лиз никога не жалеше материала, когато готвеше, включително и мексиканските подправки, които в оригиналния си тукашен вид бяха много по-силни от продаваните в обикновения американски супермаркет. Вкус към мексиканската кухня и юкатанските специалитети доби още като дете, докато пътуваше из полуострова с родителите си. Не си падаше особено по кулинарните занимания и, когато беше сама, често минаваше само с по някой сандвич, ала ако се хванеше с желание да сготви нещо, правеше го повече от задоволително.

Може би до известна степен й се искаше да впечатли Джоунъс. Защо да не го признае? Навярно е съвсем нормално и естествено една жена да иска да впечатли някого със своите кулинарни умения.

Подобни мисли се въртяха в ума й, докато приготвяше салата по стара индианска рецепта на маите. Обели авокадото и го наряза на тънки парченца, после и доматите. Странно, но действително бе започнала да се чувства по-спокойна и отпусната.

Последните няколко дни се оказаха тежки, почти всичко, което й се налагаше да върши, беше необичайно. Истинско облекчение изпитваше да не взема по-важни жизнени решения от това, по кой най-добър начин да нареже плодовете и зеленчуците. Накрая, след като отдели на външното оформяне повече старания от нужното, тя остана доволна от контрастиращите зелени, червени и жълто-оранжеви цветове. Всъщност това беше единствената салата, която Фейт скланяше да хапне, и то само защото я смяташе за достатъчно красива. Лиз не усети, че се усмихва, захванала да кълца лука и чушките. Добави щедра доза чесън и ги сложи да се задушат.

— Вече мирише хубаво — появи се на вратата Джоунъс.

Тя само се озърна през рамо.

— Разбрахме се да не ми се пречкаш.

— Ти готвиш, аз подреждам масата.

Лиз само вдигна рамене и пак се извърна към печката. Сипваше, бъркаше и добавяше подправки, докато кухнята не се изпълни със смесица от ухания. Ястието, пълно с месо и зеленчуци, къкреше на тих огън и бавно се сгъстяваше. Доволна от себе си, тя изтри ръце в кърпата и се обърна. Той се беше разположил на масата и я наблюдаваше.

— Изглеждаш добре — рече й. — Дори много добре. Толкова естествено й се струваше да бъдат двамата заедно в кухнята, яденото да ври, а ветрецът да повява леко през мрежата на прозореца. Това я накара да си спомни колко тежко бе да си откажеш такива прости неща в живота. Окачи кърпата, но изведнъж празните ръце започнаха да й пречат, не знаеше какво да прави с тях.

— Някои мъже смятат, че жената изглежда най-добре пред печката.

— Не съм сигурен. Аз лично се колебая между сегашния ти вид и този на мостика, както държиш щурвала в ръце. Колко време още трябва да се готви това чудо?

— Близо половин час.

— Хубаво — Джоунъс стана и отиде до плота, където беше оставил две бутилки. — Ще имаме време за малко вино.

Слаб предупредителен сигнал проехтя в главата й. Припряно реши, че й трябва капак за яденето.

— Нямам подходящи чаши — каза, като ровеше из шкафа.

— Помислил съм и за това.

От плик до бутилките той извади две винени чаши с тънки столчета.

— Много си досетлив — промърмори Лиз.

— Нали не искаше да ти се мотая в краката, та реших и аз да свърша нещо.

Джоунъс измъкна корковата тапа на едното шише и остави виното да подиша.

— Тези свещи не са мои.

Обърна се и я видя да оправя ресните на една от тъканите покривчици за сервиране. Между тях, в средата на масата, беше сложил две тъмносини свещи, по чиято гладка повърхност проблясваха отражения от светлината.

— Наши са — каза той.

Тя бавно приглади с ръка покривчицата. За последен път беше палила свещи, когато изгасна токът. Тези нямаха непретенциозния грубоват вид на домакинските, а бяха тъпички и изящни.

— Не е имало нужда да си създаваш главоболия. Аз не…

— Свещите и виното те карат да се чувстваш неудобно ли?

Лиз остави покривката на мира и отпусна ръце.

— Не, разбира се.

— Хубаво — Джоунъс наля гъстото червено вино в двете чаши. Приближи се и й подаде едната. — Защото на мен ми действат отпускащо. Нали така се разбрахме за тази вечер?

Тя опита виното. Обзе я внезапно желание да избяга, ала остана закована на място.

— Боя се, че може би търсиш нещо повече, отколкото мога да дам.

— Не — той допря чашата си в нейната. — Търся точно толкова, колкото можеш да дадеш.

Тъй като не се чувстваше в свои води, Лиз отиде до хладилника.

— Можем да започнем със салатата.

Джоунъс запали свещите и загаси лампата. Какво толкоз, каза си тя. Има ли някакво значение? Атмосферата просто е приятно допълнение към яденето.

— Много красиво — обади се той, когато Лиз извади купата, украсена отстрани с резенчета авокадо, и я донесе на масата. — Как се нарича?

— Салата на маите — тя седна, опита парченце и за пореден път тази вечер остана доволна. — Научих рецептата, когато работех в хотела. Всъщност оттам идват повечето ми готварски познания.

— Превъзходно! — реши Джоунъс след първата хапка. — Сега съжалявам, че не те придумах да готвиш още от самото начало.

— Само еднократно — усмихна се Лиз. Вече не се чувстваше уморена и изнервена. — Храната не е…

— Включена в наема — довърши Джоунъс. — Бихме могли да се споразумеем.

Тя се засмя и боцна парченце грейпфрут.

— Няма да стане. Във Филаделфия как я караш?

— Една жена идва да чисти и заедно с това ми приготвя телешко задушено. В сряда — той лапна още една хапка с наслаждение. — Така веднъж седмично ям до насита.

— А светски събирания, приеми? Навярно често ходиш по такива места?

— На някои ми се налага заради работата, на други ходя за разнообразие — Джоунъс почти бе забравил удоволствието да седи по домашному в кухнята и да се радва на една обикновена вечеря. — Честно казано, уморително е да кръстосваш.

— Да кръстосваш ли?

— Когато бяхме тийнейджъри, двамата с Джери се мятахме в колата петък вечер и обикаляхме улиците. Идеята беше да видим кои момичета са направили същото. Приемите са точно такива обиколки за възрастни.

Лиз свъси вежди. Не звучеше така блестящо и вълнуващо, както си го представяше.

— Изглежда доста безсмислено.

— Не изглежда, а е.

— Не приличаш на човек, който върши нещо без определена цел.

— Компенсирам го с безсмислени вечери — промърмори той. — Идва един момент, когато разбираш, че не ти трябва кой знае колко.

Ето това е, осъзна Джоунъс. Не работата, не часовете, прекарани над юридическите книги или в съдебната зала. Именно безсъдържателните вечери го караха да се стреми към още нещо, да иска повече. Той взе бутилката да й долее, но очите му останаха приковани в нейните.

— Стигнах до това заключение съвсем неотдавна.

Тя усети обезпокояващо вълнение. Отмести чашата, стана и отиде до печката.

— Всички взимаме решения в определени моменти от живота си и преразглеждаме важността на нещата.

— Имам чувството, че ти си го сторила преди много време.

— Да. И не съжалявам.

Така си е, помисли Джоунъс. Не беше жена, която се тръшка и окайва.

— И не би го променила, нали?

Лиз продължи да сипва яденето в дълбоки чинии.

— Да променя кое?

— Ако можеше да се върнеш единадесет години назад и да поемеш по друг път, не би го направила.

Тя остави черпака и се обърна. Той виждаше отраженията на свещите в очите й. Виждаше силата, която женствената външност и полумракът не можеха да скрият.

— Това означава, че би трябвало да се откажа от Фейт. Не, не бих го направила.

Щом остави чиниите на масата, Джоунъс хвана ръката й.

— Възхищавам ти се.

Лиз се смути.

— За какво?

— Че си точно такава, каквато си.