Нора Робъртс
Карибски романс (4)

Четвърта глава

Съдебните заседатели се бяха вторачили в него. Дванадесет неподвижни лица с празни очи, седящи зад преградата. Джоунъс стоеше пред тях в малката, ярко осветена зала на съда, която кънтеше от собствения му глас. Държеше купчина юридически книги — дебели, прашни и тежки, от които ръцете му изнемогваха, но знаеше, че няма как да ги остави. Пот се стичаше по слепоочията и гърба му, докато пламенно произнасяше страстната си заключителна пледоария в защита на своя клиент. Беше въпрос на живот и смърт и гласът му вибрираше от възбуда. Съдебните заседатели не се трогваха, оставаха строги и равнодушни. Въпреки усилието да ги удържи, книгите започнаха да се изплъзват от ръцете му. Чу как присъдата на журито изплющя, отекна и рикошира в стените на съдебната зала.

Виновен. Виновен… Виновен…

Победен, с празни ръце, той се обърна към подсъдимия. Човекът стана, вдигна глава и очите им се заковаха един в друг. Две еднакви лица, два образа — близнака. Самият той? Джери! Отчаян, Джоунъс се върна на скамейката. В черни одежди Лиз седеше в залата зад него, далечна и отчуждена. Ала очите й бяха скръбни. Тя бавно поклати глава. „Не мога да ти помогна“.

Постепенно ликът й започна да избледнява. Той посегна да я хване за ръката, но пръстите му минаха през плътта. Виждаше само тъмните й печални очи.

После Лиз се стопи, брат му също изчезна. Остана сам, изправен срещу съдебните заседатели — дванадесет студени лица, които му се хилеха самодоволно.

Джоунъс лежеше, без да шава и дишаше учестено, забил поглед в пъстро облечените кукли, струпани върху шкафа отстрани на леглото. Танцьорка на фламенко, вдигнала кастанети. Принцеса с кристална пантофка. Красива Барби, отпусната в спортна розова кола и махаща за поздрав.

Той въздъхна дълбоко, прокара ръка през лицето си и седна. Все едно да се опитваш да спиш в разгара на вихрено празненство, каза си. Нищо чудно, че го преследваха странни сънища. Върху етажерка на отсрещната стена имаше колекция от плюшени животни, като се започне от мечок и се стигне до нещо, което приличаше на прашна синя дрипа с очи.

Кафе, помисли Джоунъс и примижа. Имаше нужда от кафе. Като се стараеше да не обръща внимание на дузината заобикалящи го ухилени лица, той стана и се облече. Монетата върху верижката на врата му дрънна, когато навличаше ризата.

Не знаеше как и откъде да започне. Навън вдигаха врява жизнерадостни птички. У дома това щяха да са звуците от уличното движение на пробуждащата се за новия ден Филаделфия. Под прозореца виждаше храст, отрупан с лилави цветове, които се тълпяха един връз друг и си съперничеха за повече място. Нямаше клонести брястове, нито спретнати, вечнозелени живи плетове или телени огради. Никакви юридически книги нямаше да му помогнат за това, което трябваше да направи. Всичко беше непознато, не съществуваха прецеденти, на които да се позове и използва. Всяка стъпка, която предприемеше, щеше да бъде наслуки, ала беше длъжен да го стори. Усети аромата на кафето в мига, щом излезе от стаята.

Лиз беше в кухнята, облечена с тениска и нещо като долната част на оскъден бански костюм. Джоунъс не беше от мъжете, които обикновено се събуждат със заредени батерии, но не пропусна да отбележи дългите й крака с бронзов тен. Тя мажеше препечена филийка с масло.

— Кафето е на печката — каза, без да се обръща. — В хладилника има яйца. Не купувам овесени ядки, когато Фейт я няма.

— Яйцата стават — промърмори той, ала се насочи към кафето.

— Взимай каквото искаш, стига после да го възстановиш — Лиз пусна радиото да чуе прогнозата за времето. — Излизам след половин час, тъй че, ако искаш да те закарам до хотела, бъди готов.

Джоунъс почувства как първата гореща глътка благотворно се разля в организма му.

— Моята кола е в Сан Мигел.

Тя седна на масата, за да прегледа графика за деня.

— Мога да те оставя в „Президент“ или някой друг от хотелите по крайбрежието. Оттам ще трябва да вземеш такси до града.

Той отпи пак от кафето и внимателно се вгледа в нея. Беше все още бледа и следите по шията й се открояваха като тъмни петна. Сенките под очите й говореха, че надали бе спала по-добре от самия него. Изсърбал първата чашка, Джоунъс си наля втора.

— Не смяташ ли да си вземеш почивен ден?

Лиз за първи път го погледна.

— Не — каза кратко и отново сведе поглед към списъка.

Значи пак се връщаха към изходните позиции. Работа, единствено работа и никакво пресичане на граничната делова линия.

— Не мислиш ли, че трябва да си отдъхнеш, Лиз?

— Имам работа. А ти по-добре си опържи яйцата, ако искаш да ти остане време да ги изядеш. Тиганът е в шкафа до печката.

Джоунъс я изгледа миг-два, после сви ядно рамене и захвана да си приготвя закуската. Лиз почака, за да е сигурна, че е с гръб към нея, и вдигна глава.

Постъпи глупаво предната вечер. Можеше да приеме и оправдае факта, че не й издържаха нервите и се разплака пред него, защото той го беше приел съвсем нормално и естествено. Но че бе стояла в прегръдките му покорна и смирена, тръпнеща от желание и изпълнена с надежда, това вече не можеше да си го прости. Нито на него.

Беше я накарал да почувства нещо, което не бе изпитвала цели десет години. Възбуда. Накара я да пожелае това, което бе убедена, че не иска от един мъж. Обич. Не се беше отдръпнала, нито го отблъсна, както би направила с всеки друг. Дори не се беше опитала. Джоунъс я накара отново да се почувства женствено слаба и безпомощна, после сам я отхвърли.

Затова отношенията им ще бъдат само делови, каза си. Напълно и недвусмислено делови през цялото време, което е решил да остане. Ще задели парите от наема, докато събере достатъчно, за да плати в брой водните колелета.

Той седна на масата с чиния пържени яйца, от които се вдигаше ароматна пара.

— Ключът ти — плъзна го тя по покривката. — И разписка за парите за първата седмица.

Без да погледне листчето, Джоунъс го пъхна в джоба си.

— Често ли пускаш наематели?

— Не, ала ми е нужно ново оборудване.

Лиз стана да си налее още кафе и да си измие чинията. По радиото съобщиха часа и тя го изключи. По график разполагаше с още десет минути. Тъй като обикновено ставаше доста по-рано, занапред нямаше да им се налага да закусват заедно.

— А ти често ли наемаш стая в къщата на непознати, вместо апартамент в хотел?

Той опита яйцата и остана крайно недоволен от кулинарните си умения.

— Не, но нали вече не сме непознати.

Лиз го наблюдаваше над ръба на чашата. Тази заран изглеждаше не така изтупан и пригладен. Това му придаваше значително по-привлекателен вид, отколкото изрядната външност. Поколеба си дали да не му предложи самобръсначка, после отхвърли идеята. Звучеше твърде лично.

— Напротив.

Джоунъс продължи да яде мълчаливо и тя реши, че просто се бе съгласил с думите й.

— Учих право в Нотр Дам, чиракувах при Нейръм и Баркър в Бостън, после отворих собствена кантора във Филаделфия преди пет години — той посоли яйцата с надеждата това да оправи вкуса им. — Специализирал съм наказателно право. Не съм женен, живея сам. В апартамент — добави. — През почивните дни се занимавам с ремонт на една викторианска къща, която купих в Чедс Форд.

Искаше й се да го разпита за къщата — колко е голяма, с онези чудесни високи тавани ли е и с възхитителен старинен паркет на пода? Има ли парк с увивни розови храсти? Ала вместо това се обърна да изплакне чашата си.

— Това не променя факта, че сме непознати.

— Независимо дали се познаваме, или не, и двамата имаме един и същи проблем.

Чашата издрънча в умивалника, изплъзнала се от ръката й. Лиз я взе мълчаливо, изми я пак и я остави върху сушилката. Беше се нащърбила леко, но това не беше съществено в момента.

— Имаш десет минути — каза на излизане от кухнята, ала когато мина край него, Джоунъс я хвана за ръката.

— Ние наистина имаме общ проблем, Елизабет.

Гласът му беше тих, но твърд. Би могла да го намрази само заради това.

— Не, нямаме! Ти искаш да отмъстиш за смъртта на брат си. А аз искам просто да си изкарвам прехраната.

— Да не мислиш, че всичко ще се оправи от само себе си кротко и мирно, ако се върна обратно във Филаделфия?

Тя напразно опита да издърпа ръката си.

— Да!

Очите й пламнаха, защото знаеше, че лъже.

— Едно от първите неща, които ми направиха впечатление у теб, бяха твоята схватливост и здрав разум. Не зная защо се криеш на своя хубав малък остров, Лиз, ала ти имаш ум в главата, определено имаш. И двамата прекрасно разбираме, че това, което се случи с теб миналата вечер, щеше да се случи с или без моето присъствие тук.

— Добре — престана да дърпа тя ръката си. — Случилото се не е заради теб, а заради Джери. Това едва ли променя с нещо положението ми, нали така?

Той бавно се изправи, но не я пусна.

— Доколкото някой смята, че знаеш с какво се е занимавал Джери, то ти си на мушката. А докато си на мушката, аз ще бъда близо до теб, защото ти непосредствено или косвено ще ме отведеш до убиеца на Джери.

Лиз онемя и проговори, едва когато реши, че може да го направи спокойно.

— Това ли представляват за теб хората, Джоунъс? Инструменти? Средства за постигане на целта? — погледът й сновеше по лицето му, ала то беше безизразно и отчуждено. — Хората като теб никога не виждат по-далеч от собствените си интереси.

Ядосан, без да знае защо, той я хвана за брадичката.

— Никога не си познавала такива като мен!

— Така си мислиш — отвърна тя тихо. — Не си единствен и неповторим, Джоунъс. Израснал си сред пари и възможности, посещавал си най-добрите училища, сътрудничил си на видни личности. Осъществил си желанията си. Постигнал си целта си и ако е трябвало по пътя към нея да избуташ или прегазиш някой и друг човек, то в това не си вложил нищо лично. Което е най-лошото — довърши Лиз на един дъх. — Никога нищо лично. — Отметна глава, за да се освободи от ръката му.

— Какво искаш да направя?

Никой през живата му не го бе карал да се чувства толкова низък и противен. С няколко думи тя го осъди и заклейми. Спомни си съня и равнодушните, безучастно втренчени очи на съдебните заседатели. Изруга наум, обърна се и отиде до прозореца. Не можеше да се откаже сега, каквото и да си мислеше Лиз за него и независимо как го караха да се чувства думите й, защото бе прав — дали бе тук, или във Филаделфия, нямаше значение, тя бе ключът към всичко.

Навън, опънат между две палми, висеше хамак на яркосини и жълти райета. Почуди се дали Лиз намира някога време да го използва. Изведнъж му се прищя да я хване за ръка, да излязат двамата на двора и да се излегнат заедно в хамака с никаква по-важна грижа, освен да разгонват мухите.

— Трябва да говоря с Луис — рече. — Искам да разбера къде са ходили с Джери, с какви хора го е виждал да приказва.

— Аз ще разговарям с Луис — той понечи да възрази, но тя тръсна глава. — Видя го как реагира вчера. Няма да е в състояние да приказва спокойно с теб, защото му действаш прекалено изнервящо. Ще си водя бележки и ще им ги дам.

— Добре — съгласи се Джоунъс, бръкна за цигарите и с раздразнение разбра, че ги бе оставил в спалнята. — Ще се наложи да ходиш с мен, като започнем още тази вечер, по местата, за които ще ти каже Луис.

Обзе я осезаемото чувство, че нагазва в подвижни пясъци.

— Защо?

Той не бе съвсем сигурен за отговора.

— Защото трябва отнякъде да започна.

— За какво съм ти нужна аз?

За това беше още по-малко сигурен.

— Не зная колко време ще отнеме, а не искам да те оставям сама.

Лиз повдигна вежди.

— Нали полицията ме пази.

— Не е достатъчно. Във всеки случай, ти знаеш езика, тукашните нрави. А аз не. Затова ми трябваш — Джоунъс пъхна палци в джобовете. — Това е просто и ясно.

Тя отиде до печката, изключи колелото и премести кафеника на съседното.

— Нищо не е ясно — отвърна троснато. — Ала ще ти дам списъка и ще дойда с теб при едно условие.

— Какво е то?

Лиз скръсти ръце. Само от позата и той вече бе сигурен, че тя нямаше намерение да се пазари, а да изложи правилата.

— Каквото и да стане, независимо дали ще откриеш нещо, или не, се изнасяш от тази къща и от живота ми щом пристигне дъщеря ми. Разполагаш с четири седмици, Джоунъс. Това е.

— Ще е достатъчно, мисля.

Лиз кимна и тръгна да излиза.

— Измий си чиниите. Чакам те навън.

Полицейската кола още стоеше отпред на алеята, когато той излезе. Група хлапета се бяха скупчили край пътя и я обсъждаха полугласно. Чу Лиз да вика едно от тях по име, после извади шепа монети и му ги връчи. Не беше нужно да знае испански, за да разбере, че ставаше дума за сделка. След секунди момчето хукна към приятелчетата си, стиснало монетите в ръка.

— Какво беше това?

Тя се усмихваше подир хлапето. През лятото Фейт щеше да си играе със същите тези деца.

— Казах му, че са детективи. Ако видят някой друг, освен теб и полицаите, около къщата, трябва да тичат право у дома и да позвънят на капитан Моралес. Това е най-добрият начин да ги държим далеч от белята.

Джоунъс наблюдаваше как назначеното за шеф момче разпределя парите.

— Колко им даде?

— По двадесет песо на калпак.

Той пресметна какво прави това според курса в момента и поклати глава.

— Никой дребосък във Филаделфия няма да си жертва деня за толкова.

— Тук е Косумел — поясни Лиз кратко и изкара мотопеда си изпод навеса.

Джоунъс го зяпна, след това върна поглед върху нея. Такъв мотопед би хвърлил във възторг само някой тийнейджър.

— Ти това нещо ли караш?

Тонът му за малко да я разсмее, но се постара да отвърне сдържано.

— Това нещо е отлично превозно средство.

— Отлично превозно средство е „БМВ“.

Сега вече тя се засмя. Откакто се бяха запознали, не я беше чувал да се смее така непринудено. Очите й, спрени се върху неговите, бяха гоили и дружелюбни. Той усети как застрашително губи почва под краката си.

— Опитай с твоето „БМВ“ по някой от черните пътища на крайбрежието или във вътрешността. — Лиз преметна крак над седалката. — Скачай, Джоунъс, освен ако не предпочиташ разходката пеш до хотела.

След известни колебания той седна зад нея.

— Къде да си сложа краката?

Тя погледна надолу и не си даде труд да скрие усмивката.

— Ами, на твое място бих ги държала над земята.

С тази препоръка Лиз включи стартера и зави по улицата. Като се нагоди към допълнителната тежест, тя подкара уверено. Джоунъс се държеше леко за кръста й и стискаше по-здраво, когато мотопедът подскачаше по набраздения от изровени коловози и осеян с дупки неравен път.

— Да не искаш да кажеш, че има по-лоши пътища и от този?

Лиз даде газ и мотопедът прескочи голяма бабуна.

— Какво му е на този?

— Просто питам.

— Ако търсиш удобства, върви в Канкун. Само на няколко минути със самолет е.

— Била ли си там?

— Ходила съм от време на време. Миналата година с Фейт прекарахме два дни там, за да разгледаме развалините. Има древни гробници и светилища. Не са напълно реставрирани, ала човек трябва да ги види. Исках също да й покажа пирамидите и оградените с крепостни стени селища около Канкун.

— Не съм много сведущ в археологията.

— Не е необходимо. Нужно ти е само малко въображение.

Тя натисна клаксона. Джоунъс видя наведен възрастен човек пред вратата на един магазин, който се изправи и помаха.

— Сеньор Песадо — поясни Лиз. — Дава на Фейт бонбони, за което и двамата си мислят, че аз не зная.

Той понечи да я разпита за дъщеря й, но реши да изчака по-подходящ момент. Докато тя беше в настроение и се държеше горе-долу сърдечно, най-добре беше да не зачеква прекалено лични теми.

— Много познати ли имаш на острова?

— Ами, тук е като в малките градове. Не е нужно да сте близки, за да помниш хората по физиономия. Виж, в Сан Мигел и на източното крайбрежие по нямам познати, ала имам приятели от вътрешността на острова, с които сме работили заедно в хотела.

— Не знаех, че магазинът ти се води към хотела.

— Не се води — Лиз спря пред знак „стоп“. — Навремето работих в хотела. Като камериерка.

Включи рязко двигателя и префуча през кръстовището.

Джоунъс се загледа в тънките й нежни ръце върху дръжките на мотора и премести очи на слабите рамене и тесни хълбоци, където се бе хванал. Трудно беше да си представи как вдига и влачи кори и легени.

— Бих казал, че повече ти приляга рецепцията.

— Късмет е изобщо да се намери работа, особено извън сезона.

Тя намали скорост и свърна по дългата алея към хотел „Президент“. Позволи си удоволствието да се порадва за миг на високите изящни палми, които растяха от двете страни, на аромата от буйно нацъфтелите цветя. Днес й предстоеше да вози в лодката петима начинаещи леководолази, които трябваше да инструктира и неотлъчно да наблюдава, но се чудеше на хората в хотела, които идваха на такова място, за да помързелуват и да се позабавляват.

— Вътре още ли цари същото великолепие? — попита, като не успя се въздържи.

Той хвърли поглед към помпозната внушителна сграда.

— Много стъкло — отговори. — Мрамор. Балконът на моята стая е с изглед към морето. — Бяха спрели до бордюра. — Защо не влезеш, тъкмо сама ще видиш.

Лиз се изкушаваше. Харесваха й и силно я привличаха красивите, изискани неща. Таз слабост не й беше по възможностите.

— Трябва да вървя на работа.

Джоунъс стъпи на тротоара и слезе, ала сложи длан върху ръката й, преди да бе потеглила.

— Ще се видим у дома. В града ще идем заедно.

Тя само кимна, обърна мотопеда и подкара обратно надолу към пътя. Той гледа подире й докато пърпоренето заглъхна в далечината. Коя всъщност бе Елизабет Палмър, запита се. И защо му се струваше все по-важно и по-важно да го разбере?

 

В края на деня Лиз се чувстваше много уморена. Беше свикнала да работи часове наред, да мъкне и товари водолазните екипировки, да плува и да се гмурка, да напътства и съветва клиентите си. Но ето че след един съвсем лек ден беше направо капнала. Би трябвало да се чувства в безопасност в присъствието на младия полицай, който й се представи и се качи в лодката заедно с петимата клиенти. Би трябвало да си отдъхне с облекчение, че капитан Моралес бе спазил обещанието си да я охранява. Ала всичко това я караше да се чувства като в клетка.

По пътя за вкъщи не можеше да се отърве от мисълта за полицейската кола, която караше зад нея, макар и на благоразумно, небиещо на очи разстояние. Щом пристигна, й се прищя да изтича вътре, да заключи вратата и да рухне в безпаметен сън, без мисли и страхове. Но Джоунъс я очакваше. Свари го до телефона в дневната, с тефтер в скута, свъсени вежди и мрачен израз. Очевидно някакви служебни проблеми бяха причина за лошото му настроение. Без да му обръща внимание, тя отиде да вземе душ и да се преоблече.

Тъй като повечето й дрехи бяха предназначени за носене главно на плажа и в морето, Лиз не губеше много време пред гардероба. И сега без въодушевление извади памучна пола в електриково синьо и я комбинира с широка червена блуза. По-скоро за да удължи времето, през което можеше да е сама, отколкото поради някаква друга причина, тя се засуети с малкия комплект гримове, който почти не използваше. Още се разтакаваше и решеше бавно косата си, когато Джоунъс почука на вратата. Не й даде време за отговор, а я отвори със замах.

— Донесе ли списъка?

Лиз вдигна изписан лист от бележник. Можеше, естествено, да му се сопне за нахълтването, ала от това крайният резултат нямаше да се промени.

— Нали ти казах, че ще го донеса.

Той взе листа от ръцете й и го зачете. Беше се избръснал и носеше елегантно сако върху панталони в цвят слонова кост. Изисканият му и лъскав вид не се връзваше с ядно стиснатите му устни и наежения поглед.

— Знаеш ли кои са тези места?

— Била съм в две от тях. Нямам, както се сещаш, много време за барове и забавления.

Джоунъс вдигна очи и резкият отговор, който беше на езика му, замря. Щорите зад гърба й бяха вдигнати както тя обичаше, и през прозореца влизаше розово аленото сияние на ранната привечер. Блузата й беше закопана догоре, а косата сресана назад, като откриваше лицето. Беше си сложила лек грим, но, както винаги, без да прекалява. Подчертани с тъмен туш ресници, леки сенки върху клепачите, малко руж на бузите, устните без червило.

— Трябва да внимаваш какво правиш с очите си — измърмори той и прокара разсеяно палец по скулата й. — Те са проблем.

Лиз усети бърза неволна трънка, ала остана неподвижна.

— Проблем ли?

— Мой проблем — Джоунъс смутено пъхна листчето в джоба си и се огледа наоколо. — Готова ли си?

— Трябва да си обуя обувките.

Той не излезе, както тя очакваше, а тръгна да крачи из стаята. Както и останалата част от къщата, спалнята й беше мебелирана просто, но с ярки цветови контрасти. Особеното ухание, което беше доловил първия път, идваше от широка зелена купа, пълна със сушени розови листа, ароматни треви и екзотични подправки. Върху стената висяха два цветни етюда. Единият изобразяваше залез, много приличащ на кроткото сияние отвън, а вторият — разразила се по крайбрежието буря. Спокойствие и ведрина на едната рисунка, ярост и мощ на другата. Мислено се запита колко от едното и другото се криеше в Елизабет Палмър. На нощното шкафче до леглото стоеше в рамка фотография на момиченце.

Облечено в блуза на цветя и бухнали ръкави, то се усмихваше лъчезарно. Косата й стигаше до под ушите, слабо завита в края, черна и лъскава. Липсваше едно зъбче, което придаваше допълнително очарование на овалното й, загоряло лице. Ако не бяха очите, никога не би свързал това дете с Лиз. Бяха тъмнокафяви, леко дръпнати и се смееха от снимката, доверчиво отворени, без да крият загадъчни тайни като очите на майка й.

— Това е дъщеря ти, нали?

— Да.

Тя нахлузи втората обувка, после взе снимката от ръката му и остави на мястото й.

— На колко години е?

— Десет. Тръгваме ли? Не искам да се връщаме късно.

— На десет? — учуди се Джоунъс. Беше предположил, че Фейт е по-малка, резултат от любовна връзка, която Лиз е имала на острова. — Изключено е да имаш десетгодишно дете.

Тя отправи поглед към фотографията.

— Както виждаш, имам. И е точно десетгодишна.

— Значи ти самата си била още дете.

— Не бях дете.

Лиз отново понечи да тръгне, ала той пак я спря.

— Преди да дойдеш тук ли е родена?

Тя го изгледа безизразно.

— Родена е шест месеца след като пристигнах на Косумел. Ако ти е нужна помощта ми, Джоунъс, тръгваме веднага. Да отговарям на въпросите ти за Фейт не влиза в уговорката ни.

Той обаче не помръдна, а попита:

— Бил е негодник, нали?

Гласът му неочаквано бе станал нежен. Лиз издържа погледа му, без да трепне. Устните й се изкривиха, но не в усмивка.

— Да, точно такъв.

Без да е наясно какво го бе подтикнало, Джоунъс се наведе и докосна устните й.

— Дъщеря ти е прелестна, Елизабет. Има твоите очи.

В гласа му звучеше разбиране, ала без намек от съжаление. Нищо не би могло да я срази повече. Като да се защити от собствената си слабост, тя направи крачка назад.

— Благодаря. А сега трябва да вървим. Утре ще ставам рано.

Първият нощен клуб, в който попаднаха, беше пълен предимно с американска клиентела. В дъното, върху нисък подиум имаше уредба, където облечен в прилепнала тениска младеж пускаше записи и обявяваше предстоящото парче в съпровод от мигащи цветни светлини. Поръчаха си към питиетата и нещо за хапване. Джоунъс се надяваше да забележи нечия реакция поради удивителната си прилика с Джери.

— Луис каза, че често са идвали тук, защото Джери обичал да слуша американската музика.

Лиз опита от лютото ястие и се огледа наоколо. Не би си избрала доброволно това заведение да прекара вечерта. Масите бяха нагъчкани лакът до лакът, а музиката бе надута до грохот. Тълпата обаче изглеждаше добродушна, крещяха в такт с музиката или един на друг. На съседната маса една групичка експериментираше с бутилка текила и купичка лимонови резенчета. И понеже бяха млади грингос, можеше да се предположи, че щяха да се чувстват твърде зле на заранта.

Това определено бе средата на брат му, реши Джоунъс. Шумно, претъпкано, гръмогласно и необуздано, почти до границата на безумието.

— Каза ли ти с кого точно е разговарял Джери?

— С жени — подсмихна се Лиз, докато отхапваше от тънката питка. — Луис беше много впечатлен от способността на Джери да… заинтригува дамите.

— Някоя конкретно?

— Каза, че имало една, но Джери я наричал просто „бебчо“.

— Познат номер — отвърна разсеяно Джоунъс.

— Номер ли?

— Ако ги наричаш всичките „бебчо“, няма да им объркаш имената и да изпаднеш в затруднение.

— Аха.

Тя отпи от виното и откри, че бе леко и приятно на вкус.

— Луис описа ли я как изглежда?

— Каза само, че била потресаваща — мексиканка, ако това може да ти помогне с нещо. Имала пищна коса и пищни хълбоци. По думите на Луис — добави Лиз при погледа, с който я стрелна Джоунъс. — Каза също, че Джери приказвал на няколко пъти с двама мъже, но винаги той отивал при тях, тъй че Луис не знае за какво са си говорили. Единият бил американец, а другият мексиканец. И тъй като Луис повече го интересували жените, не им обърнал внимание. Ала спомена, че Джери кръстосвал баровете, докато не ги открие, а после обикновено заявявал, че вечерта е минала върховно.

— Тук срещал ли се е с тях?

— Луис каза, че, доколкото помни, май никога не са се виждали на едно и също място.

— Добре, да ставаме. Сами ще обиколим наоколо.

На излизане от четвъртото заведение Лиз беше грохнала. Забеляза, че във всеки бар Джоунъс едва се докосваше до питието, но на нея вече й прилошаваше само от миризмата на алкохол. Някои от заведенията бяха тихи и немноголюдни и изглеждаха почти западнали. В други, облени от ярка светлина, цареше глъч и шумотевица. Лицата пред погледа й започнаха да се размазват, губеха очертанията си и трудно ги различаваше едно от друго. Имаше млади хора и недотам млади. Бяха американци, отдали се на бурен нощен живот, или местни, излезли да се почерпят и повеселят. Видя такива, които нямаха нищо друго, освен пари и време, и други, които седяха в компанията на бутилката и мрачното си настроение.

— Това е последното — каза на Джоунъс, когато той откри свободна маса в поредния нощен клуб с претъпкан дансинг и гърмяща от тонколоните музика.

Джоунъс хвърли поглед на часовника си. Беше едва единадесет. Страстите рядко се нажежаваха преди полунощ.

— Добре — съгласи се, като реши да не спори, а да я поразсее. — Хайде да танцуваме.

Преди да бе успяла да му откаже, я задърпа към навалицата.

— Няма място — започна тя, ала той вече я държеше в прегръдката си.

— Ще си направим — привлече я по-близо и ръцете му се плъзнаха по гърба й. — Ето, виждаш ли?

— Не съм танцувала от години — измърмори Лиз, а Джоунъс се засмя.

— Все едно, няма къде да се развихрим.

Плътно притиснати и блъскани от тълпата, те можеха само да се поклащат на място.

— Каква е смисълът на всичко това? — попита тя с леко раздразнение.

— И сам не знам, докато не разбера. Междувременно не можеш ли да се отпуснеш малко?

Отново прокара длан по гърба й. Усети, че бе скован и напрегнат.

— Не.

— Я опитай — докато говореше, погледът му обхождаше тълпата. — Какво правиш, когато не работиш?

— Мисля за работата.

— Лиз!

— Е, добре, чета. Предимно книги за морето.

— Почивка с полза за бизнеса?

— Това е, което ме интересува.

Тялото й се движеше, осезаемо притиснато в него. Вниманието му се откъсна от заобикалящите ги лица и той сведе поглед към нея.

— Единствено и само това ли те интересува?

Стояха прекалено плътно един до друг. Тя се размърда, за да се отдалечи, но ръцете му се оказаха яки. Въпреки взетото решение да не допуска подобни вълнения, започна да усеща ударите на сърцето си в слепоочията.

— Нямам време за друго.

Джоунъс забеляза, че Лиз не употребяваше парфюм, ала от нея се долавяше същия аромат като в спалнята й — екзотичното ухание на сушени цветя и треви. Почуди се дали тялото й наистина бе така крехко, както го усещаше, допряно до неговото.

— Звучи така, сякаш нарочно си налагаш някакви ограничения.

— Трябва да се грижа за бизнеса си — заяви тя. Дали ще е същото, ако пак я целуне? Онова нежно и омайно усещане като първия път. Устните му бяха близо, още повече се приближиха, когато прокара ръка през косата й и леко наклони главата й назад. Почти усещаше вкуса им.

— Печеленето на пари толкова ли е важно?

— Налага се — успя да изрече Лиз, но едва помнеше за какво говорят и защо го бе казала. — Важно е — добави след малко. — Трябва да купя водни колелета.

Очите й бяха премрежени и отнесени. Караше го да се почувства силен и могъщ.

— Водни колелета, значи.

— Ако не съм в крак с конкуренцията…

Той докосна с устни ъгълчето на устата й.

— А-ха, конкуренцията, значи.

— Аз… Клиентите ще идат при някой друг. Тъй че…

Целувката се премести върху другото ъгълче.

— Тъй че какво?

— Трябва да купя колелетата преди началото на летния сезон.

— Ясно. Ала дотогава е далеч. Бих могъл да те любя десетки пъти за това време. Десетки — повтори, когато тя го изгледа смаяно.

После притисна устни в нейните.

Усети я как трепна — от изненада, гняв или в знак на протест, не беше сигурен. Знаеше само, че близостта й предизвика в него вълнение, а вълнението доведе след себе си желанието. По природа беше човек, който предпочиташе да проявява изблиците си на чувства в тихи, уединени места по негов избор, но сега забрави претъпканото заведение, гърмящата музика и ярките, проблясващи светлини. Вече не се поклащаха, я стояха изблъскани в края на дансинга, заобиколени, притиснати отвсякъде. В забрава.

Главата й се замая, музиката сякаш заглъхна, а гласовете долитаха много отдалеч. Топлината му се разля в тялото й, направи целувката пареща, обгаряща, изпепеляваща. Макар да стояха съвършено неподвижни, Лиз имаше чувството, че се въртят като във вихър. Едва си поемаше дъх, цялата бе натегната като струна. После въздъхна на пресекулки и се отпусна върху вълна от смущаваща наслада. Притисна се по-близо и посегна да докосне лицето му. Внезапно музиката промени ритъма си и от нежно бавен той стана неистово буен. Джоунъс я отдалечи леко от ръцете си.

— Крайно неподходящо — промърмори.

Бяха й нужни няколко мига, за да дойде на себе си.

— Да — отрони тя.

Ала имаше предвид съвсем друго. Не ставаше дума и обстановката, за времето и мястото, а за пълната невъзможност. Понечи да тръгне и да се върне на масата, но той я стисна.

— Какво има? — започна Лиз, обаче й беше достатъчно само да зърне лицето му.

Внимателно се огледа през рамо, за да види какво бе привлякло така силно вниманието му. Една жена, облечена в доста оскъдна червена рокля, го гледаше втрещено. Лиз забеляза потресения й израз, преди жената да се обърне и да хукне сред танцуващите, оставяйки партньора си зяпнал от изумление.

— Бързо!

Без да я чака, Джоунъс се запромъква на бегом из тълпата. Като лавираше, заобикаляше или блъскаше според случая, Лиз се втурна след тях.

Жената едва се бе добрала навън, когато Джоунъс я настигна.

— Защо бягаш? — подпря я той на стената и пръстите му се впиха в ръцете й.

— Пор фавор, но компрендо — промълви тя, разтреперана като лист.

— Разбираш, и още как! — разтърси я Джоунъс и, надвесен над нея, я стисна още по-силно, докато жената едва не се разпищя от страх. — Какво знаеш за брат ми?

— Джоунъс! — ужасена и възмутена, Лиз застана помежду им. — Ако това е начина, по който смяташ да действаш, нямаш нужда от помощта ми!

Избута го и докосна жената по рамото.

— Ло сиенто мучо — поде тя, като се извини за постъпката му. — Той загуби брат си. Джери Шарп му е брат. Познавахте ли го?

Жената я погледна и прошепна:

— Има лицето на Джери. Ама нали той е мъртъв, видях във вестника.

— Това е брат му Джоунъс. Иска да говори с вас.

Както се случи и с Лиз, жената бързо бе доловила разликата между Джоунъс и мъжа, когото познаваше. От Джери никога не би се уплашила поради простата причина, че се мислеше за по-хитра и умна от него. Надвисналият сега отгоре й мъж бе съвсем различно нещо.

— Нищо не знам.

— Пор фавор, само няколко минути.

— Кажи й, че няма да съжалява — намеси се Джоунъс, когато жената поклати глава с намерението пак да откаже.

Без да изчака Лиз да преведе, той извади портфейла си и измъкна от там банкнота. Видя как страхът в очите на жената се смени с нерешителност.

— Няколко минути — съгласи се тя и посочи кафенето на отсрещния тротоар… — Ей там.

Джоунъс поръча две кафета и чаша вино.

— Попитай я за името й — нареди на Лиз.

— Говоря английски — обади се жената, извади тънка цигара и я потупа в масата. — Аз съм Ерика. С Джери бяхме приятели. — Вече поуспокоена, тя му се усмихна. — Сещате се, нали, добри приятели.

— Сещам се.

— Той беше хубав — добави жената и прехапа долната си устна. — И много забавен.

— От колко време се познавахте?

— Две седмици. Много ми беше мъчно, като разбрах, че е умрял.

— Убит — уточни Джоунъс.

Ерика отпи голяма глътка вино.

— Мислите ли, че е било заради парите?

Той целият се напрегна. Всеки мускул от тялото му се изопна. Хвърли бърз предупредителен поглед на Лиз, преди да бе успяла да се обади.

— Не зная… Така изглежда. Какво ти е споменал за това?

— Ами, достатъчно, за да ме заинтригува — тя се усмихна отново, лапна цигарата и я запали. — Джери беше страшно чаровен. И щедър. — Имаше предвид тънката златна верижка, която й купи, и обиците с красиви сини камъни. — Мислех, че е много богат, ама той каза, че скоро ще бъде още по-богат. Обичам чаровните мъже, особено пък богатите. Джери каза, че като получи парите, ще заминем. — Жената издуха облаче дим и вдигна примирено рамене. — А взе, че умря.

Джоунъс пиеше кафето си и я наблюдаваше изпод вежди. Тя имаше, както се беше изразил Луис, зашеметяваща външност. И не бе никак загубена. Беше сигурен също, че в момента мисълта й бе насочена към едно-единствено нещо.

— Знаеш ли кога е трябвало да получи парите?

— Разбира се, нали трябваше да предупредя в работата си и да взема отпуск, преди да заминем. Той ми се обади — в неделя. Беше много развълнуван. „Ерика“, каза, „улучих джакпота“. Аз му бях малко сърдита, защото никакъв не се появи в събота вечер. Каза ми, че имал някаква спешна работа в Акапулко и попита дали ще ми хареса да прекараме някоя и друга седмица в Монте Карло — тя се усмихна на Джоунъс и премига с дългите си ресници, после издуха струя дим над рамото му. — Реших да му простя — продължи. — Стегнах си багажа. Канехме се да тръгнем във вторник. А в понеделник вечер прочетох във вестника, че е мъртъв. За парите нищо не пишеше.

— Знаеш ли с кого си е имал работа?

— Не. На няколко пъти разговаря с друг американец — един мършав, с белезникава коса. Срещаше се и с един мексиканец. Той не ми хареса, имаше мал охо.

— Лошо око — поясни Лиз. — Можете ли да го опишете? — намеси се за първи път в разговора.

— Не е красавец — отвърна безцеремонно жената. — Лицето му е сипаничаво. Косата му е дълга на врата, пада върху яката. Слаб и нисък. — Тя отправи на Джоунъс такава знойна усмивка, от която чак въздухът се нажежи. — Обичам високите мъже.

— Знаете ли как се казва?

— Не. Обаче се обличаше доста добре. Беше изтупан — елегантни костюми, хубави обувки. И носеше гривна, тънка такава, с кръстосващи се краища. Много красива. Мислите ли, че знае нещо за парите? Джери каза, че били много пари.

Джоунъс отново извади портфейла си.

— Искам да узная името му — каза и остави на масата петдесет доларова банкнота. Жената посегна към парите, ала той я хвана за ръката. — Неговото и на американеца. Само не се опитвай да ми играеш номера и да ме размотаваш, Ерика.

Тя тръсна глава и стисна в шепа петдесетачката.

— Ще им науча имената. Като ти ги кажа, още петдесет.

— След като ми ги кажеш — Джоунъс надраска телефонния номер на Лиз върху своя визитка. — Обади се на този номер, щом разбереш нещо.

— Добре — тя пъхна листчето и банкнотата в чантичката си и стана. — Знаеш ли, не приличаш чак толкова на Джери, колкото ми се стори отначало.

Ерика затрака с високите си тънки токчета, прекоси улицата и се върна в отсрещния бар.

— Това е началото — рече Джоунъс и бутна кафето си настрана. Вдигна глава и видя, че Лиз го гледа изпитателно.

— Какво има?

— Не ми харесва начина, по който действаш.

Той подхвърли банкнота на масата и се изправи.

— Нямам време за губене в любезности.

— А какво щеше да правиш, ако не я бях успокоила? Да я завлечеш в най-близката тъмна уличка и да опиташ с бой?

Джоунъс извади цигара и се помъчи да потисне яда си.

— Хайде да си вървим, Лиз.

— Чудя се дали изобщо се различаваш по нещо от онзи, когото търсиш! — стана тя рязко от масата. — Между другото, мъжът, който нахлу вкъщи и ме нападна, носеше гривна на китката си. Напипах я, когато опря ножа в гърлото ми.

Наблюдаваше го как вдига бавно поглед от върха на цигарата си и го приковава в очите й.

— Нищо чудно да се познаете един друг, когато му дойде времето.