Нора Робъртс
Карибски романс (3)

Трета глава

Беше залез-слънце, когато Лиз спря мотопеда под навеса отстрани на къщата. Колкото и безпокойства да й беше причинил Джоунъс, колкото и да я бе ядосал през трите им кратки срещи, тя имаше неговите двеста долара. А той — своята петнадесеткилограмова риба, независимо дали я искаше, или не. Аз съм си изпълнила задълженията, помисли Лиз, като подрънкваше с ключовете.

Ха, заслужаваше си да се види физиономията му, когато се беше озовал на другия край на въдицата срещу мятащото се раздразнено рибище. Сигурна беше, че Джоунъс щеше да го остави да се откачи, ако тя не се бе изхилила самодоволно. Голям инат е, рече си отново. Да, при други обстоятелства това му качество би спечелило възхищението й. Той самият също.

Въпреки че Лиз грешеше относно неумението му да борави с въдицата, Джоунъс изглеждаше така напълно сащисан при вида на лежащата в краката му риба върху палубата, че почти й дожаля. Но за неин късмет това й помогна лесно да се измъкне, щом спряха на пристана. Наоколо се скупчиха зяпачи да видят улова и да го поздравят и той не бе в състояние да я спре и задържи.

Сега й предстоеше една дълга и спокойна вечер. Дъждовна, ако се съдеше по наближаващите от изток облаци. Тя влезе в къщата и остави вратата отворена за вече ухаещия на дъжд въздух. Включи по навик вентилаторите, после и радиото. До сезона на ураганите оставаха месеци, ала внезапните тропически бури бяха непредсказуеми. Достатъчно такива беше преживяла, за да се отнася към тях с пренебрежение.

Отиде в спалнята да се съблече и отмие под душа потта и солта от прекарания в морето ден. Вече беше се смрачило и Лиз посегна към ключа на лампата, когато я спря внезапна блуждаеща мисъл. Не беше ли оставила щорите вдигнати тази сутрин? Сега лежаха пуснати до долу, чак до перваза на прозореца. Тя ги гледаше озадачено. Странно, беше сигурна, че ги бе вдигнала, а и защо шнурът не бе окачен върху кукичката? Беше изключително педантична към такива подробности, може би защото беше свикнала в лодката винаги да закрепва сигурно въжетата.

Още се колебаеше, дори когато светлината обля стаята, после сви рамене. Трябва тази заран да е била по-разсеяна, отколкото си мислеше. Джоунъс Шарп й отнемаше твърде много от времето и прекалено ангажираше мислите й. Нищо чудно за мъж като него, но Лиз отдавна бе минала този етап в живота си, когато един мъж можеше да го направлява. Той направо й пречеше с присъствието си, защото трябваше да му отделя време, а времето за нея беше ценно, то беше нейната стока. Сега, след като предизвика разговора, за който настояваше, нямаше да я преследва повече. С известно смущение си спомни обаче усмивката му. Най-добре беше да се маха, да върви, откъдето е дошъл, а тя да се заеме със своите работи.

За свое успокоение отиде до прозореца и намота шнура около кукичката. От дневната радиото съобщи за приближаващ порой, после се разнесе музика. Лиз затананика в такт и реши първо да хапне малко от останалата пилешка салата, а после да се изкъпе и да се залови с днешните сметки.

Понечи да се обърне, когато нечия ръка се уви светкавично около шията й и я остави без дъх. Мярна метален отблясък. Преди да разбере какво става, усети опряното острие на нож.

— Казвай къде са?

Гласът просъска в ухото й на испански. Тя посегна инстинктивно нагоре към впилата се в гърлото й ръка. Усети под пръстите си твърда плът и метална гривна. Наби нокти, докато се бореше за глътка въздух, ала острието заплашително прободе врата й.

— Какво искаш? — обърканите й от ужас мисли отчаяно препускаха. Имаше по-малко от петдесет долара в наличност и никакви ценни бижута, с изключение на една перлена огърлица, останала от баба й. — Портмонето ми е на масата. Можеш да го вземеш.

Злобното дръпване за косата я накара да извика от болка.

— Казвай къде ги е сложил?

— Кой? Не разбирам за какво говориш?

— Шарп. Край на играта, сладурче. Ако искаш да живееш, казвай къде е дянал парите.

— Не зная — върхът на ножа се заби в нежната кожа. Усети как нещо топло започна да се стича надолу. Обхвана я див ужас. — Не съм виждала никакви пари! Виж сам — тук няма нищо!

— Вече гледах — непознатият я стисна още по-силно и от недостиг на въздух погледът й се замъгли. — Шари умря бързо. Ти няма да имаш този късмет. Кажи ми къде са и нищо няма да ти се случи.

Ще я убие, мярна се бързо през ума й. Щеше да умре заради нещо, от което и понятие си нямаше. Пари… Искаше пари, а Лиз имаше само петдесет долара в себе си. Фейт! Прималя й, едва не припадна, когато се сети за дъщеря си. На кого ще я остави? Кой щеше да се грижи за нея? Прехапа устни, докато болката не проясни съзнанието й. Не биваше да умира.

— Моля те… — омекна в ръцете му. — Не мога да говоря, нямам въздух.

Хватката му леко се охлаби. Тя се стовари рязко върху му и когато той политна и отстъпи неволно крачка назад, Лиз с все сила замахна с лакът. Не си направи труд да се обърне, а обезумяла от страх се втурна сляпо към вратата. Подхлъзна се на килимчето, но успя да запази равновесие, хукна навън и закрещя за помощ.

Най-близките съседи се намираха на стотина метра. Прескочи ниската ограда, която делеше дворовете им, и затича нататък. Като преплиташе крака и хлипаше, се заизкачва по стълбите. Вратата се отвори и в този миг чу скърцането на гуми върху грапавия чакълест път зад гърба си.

— Той се опита да ме убие — успя да изрече и загуби съзнание.

 

— Нямам никаква нова информация за вас, господин Шарп — Моралес седеше в малкия си, спретнат кабинет с изглед към брега. Папката върху бюрото беше прекалено тънка, въпреки желанието му. Разследването не беше стигнало до никакви изводи относно причината за убийството на Джери Шарп. Мъжът, който седеше срещу него, гледаше право напред. Моралес разполагаше със снимка на жертвата в папката и огледалния му образ на няколко крачки пред себе си. — Питам се, господин Шари, дали смъртта на брат ви не е резултат от нещо, случило се преди идването му на Косумел.

— Джери не бягаше, когато пристигна тук.

Моралес подравни купчината бумаги върху бюрото.

— Все пак поискахме съдействие от властите в Ню Орлийнс. Това е бил последният известен адрес на брат ви.

— Той никога не е имал адрес — отвърна Джоунъс. Нито нормална работа или постоянна приятелка. Джери беше като неугасваща комета. — Съобщих ви какво ми каза госпожица Палмър. Джери е уреждал някаква сделка тук, на Косумел.

— Да, отнасяща се до спускане на морското дъно — както винаги въоръжен с търпение, Моралес бавно извади тънка пура. — Макар вече и да разговаряхме с госпожица Палмър, благодаря ви за информацията.

— Само дето не знаете какво, по дяволите, да правите с нея!

Моралес щракна запалката и се усмихна над пламъчето.

— Не се церемонете, карайте направо. Аз също ще бъда прям. И да е имало следа, която води към убийството на брат ви, тя е изстинала. И с всеки изминал ден се заличава все повече. Няма отпечатъци, липсва оръжието на убийството, няма свидетели. — Той вдигна папката и я размаха във въздуха. — Това обаче не означава, че възнамерявам да я хвърля в чекмеджето и да забравя за съществуването й. Щом на моя остров има убиец, аз ще го намеря. Смятам, че в момента той е на стотици километри далеч оттук, вероятно в страната си. Процедурата сега е да проследим дейността на брат ви в миналото, което да ни позволи да открием поне нещо, за което да се заловим. И, нека бъда откровен, господин Шарп, присъствието ви тук не помага нито на мен, нито на вас.

— Няма да си замина.

— Това, разбира се, е ваше право… Освен ако не пречите на работата на полицията.

Телефонът на бюрото иззвъня. Капитанът изтръска пепелта от пурата и вдигна слушалката.

— Моралес — последва пауза. Джоунъс видя как дебелите му черни вежди се свъсиха. — Да, свържете я. Капитан Моралес слуша, госпожице Палмър.

Джоунъс беше понечил да запали цигара, ала спря и зачака. Лиз Палмър е ключът към загадката, помисли си. Той само трябваше да открие към коя ключалка ставаше.

— Кога? Ранена ли сте? Не, останете, моля ви, където се намирате, аз ще дойда при вас — Моралес се надигна, още преди да затвори телефона. — Госпожица Палмър е била нападната.

Джоунъс стигна до вратата пръв.

— Идвам с вас.

Целият се беше сковал от напрежение в полицейската кола на път от града към крайбрежието. Не задаваше въпроси. Мислено я виждаше да стои на мостика, както преди няколко часа — загоряла, стройна, малко надменна и предизвикателна. Спомни си самодоволната усмивка, която му отправи, когато той се сражаваше с огромната, петнадесеткилограмова риба. И колко ловко му се измъкна в мига, в който пристанаха на кея.

Била е нападната. От кого? Защо? Дали защото знаеше повече, отколкото искаше да му каже? Чудеше са дали лъже, дали се страхува от нещо или просто си беше опърничава. После се разтревожи да не е пострадала.

Свърнаха по тясната алея и Джоунъс хвърли поглед към къщата. Вратата зееше отворена, щорите бяха спуснати. Живее тук сама, помисли си, уязвима и беззащитна. После насочи вниманието си към съседната постройка с хоросанова мазилка. На верандата се показа жена в памучна рокля и престилка. Държеше бейзболна бухалка.

— От полицията сте — кимна доволно, след като Моралес й показа удостоверението. — Аз съм сеньора Алдерес. Тя е вътре. — Жената се отдръпна от вратата и ги покани. — Слава Богу, че си бяхме у дома, когато дотича.

— Благодаря — влезе Моралес.

Джоунъс го последва и я видя. Седеше на опърпано канапе, приведена напред, стиснала в две ръце чаша с вино. Бавно вдигна глава при влизането им. Погледът й се плъзна по Моралес и се закова в Джоунъс. Гледаше втренчено, без израз в дълбоките черни очи. Точно толкова бавно ги сведе пак към чашата.

— Госпожице Палмър — каза кротко Моралес и приседна до нея. — Можете ли да ми разкажете какво се случи?

Лиз отпи съвсем малка глътка, просто накваси устни, стисна ги за миг, после заговори така, сякаш рецитираше нещо наизустено.

— Прибрах се по залез-слънце. Не затворих външната врата, нито я заключих. Отидох направо в спалнята. Щорите бяха спуснати, а си мислех, че ги бях вдигнала сутринта. Шнурът висеше, тъй че взех и го окачих. Точно тогава той… Ме сграбчи… Изотзад. Стисна ме с ръка през гърлото и опря нож. Поряза ме малко — тя посегна несъзнателно към мястото, където личеше дългата два-три сантиметра рана, за която съседката вече суетливо се беше погрижила да промие. — Не се съпротивлявах, защото държеше ножа на гърлото ми и мислех, че ще ме убие. Щеше да ме убие. — Лиз вдигна глава и погледна Моралес право в очите. — Усетих го по гласа му.

— Какво каза той, госпожице Палмър?

— Попита: „Къде са?“ Не разбрах какво иска. Казах му да вземе портмонето ми. Той продължи да ме души и попита: „Къде ги е сложил?“ Каза: „Шарп“ — сега тя погледна към Джоунъс. Той забеляза, че по шията й вече тъмнееха синини. — Каза, че играта свършила и си иска парите. Ако не му кажа къде, ще ме убие и нямало да умра бързо като Джери. Не ми повярва, когато му отвърнах, че нищо не знам.

Говореше на Джоунъс. Гледаше го втренчено и той започна да чувства надигащо се чувство за вина.

Моралес търпеливо я докосна по ръката, за да привлече отново вниманието й към себе си.

— Той ли ви пусна?

— Не, наистина се канеше да ме убие — каза го унило, без страх и без гняв. — Знаех, че ще го направи, независимо дали щях да му кажа нещо, или не, а дъщеря ми… Тя има нужда от мен. Отпуснах се в ръцете му, все едно припадам, после го ударих. Мисля, че го уцелих с лакът в гърлото. И побягнах.

— Ще можете ли да разпознаете мъжа?

— Изобщо не го видях. Не го погледнах.

— А гласа му?

— Говореше на испански. Сигурно е нисък на ръст, защото го чувах направо в ухото си. Повече нищо не зная — Лиз отново сведе поглед към чашата в ръцете си, внезапно ужасена, че всеки момент можеше да заплаче. — Искам да си ида вкъщи.

— Веднага щом хората ми проверят дали всичко е наред. Трябва да сме сигурни, че сте в безопасност, госпожице Палмър. Ще ви назнача полицейска охрана. Починете си тук. Ще се върна да ви взема и ще ви отведа у дома.

Тя нямаше представа дали бяха минали минути, или часове, откакто побягна през вратата. Когато Моралес се върна да я съпроводи, беше вече тъмно и луната тъкмо изгряваше. Отвън пред къщата щеше да остане полицай, а всички врати и прозорци бяха огледани и затворени. Без да говори, Лиз се отправи към кухнята.

— Имала е късмет — обади се Моралес и хвърли още един бърз поглед из дневната. — Който я е нападнал, е бил доста непредпазлив и се е оставил да го изненадат.

— Съседите видели ли са нещо?

Джоунъс оправи масичката, която беше килната. Върху пода лежеше паднала голяма раковина.

— Няколко човека са забелязали синьо комби на улицата късно следобед. Сеньора Алдерес го видяла да префучава, когато отворила вратата на госпожица Палмър, но не могла да познае модела и да различи номера. Ние, разбира се, ще държим госпожица Палмър под наблюдение, докато се опитваме да го издирим.

— Оказва се май, че убиецът на брат ми не е напуснал острова.

Моралес посрещна погледа му невъзмутимо.

— Очевидно е, че с каквото и да се е занимавал брат ви, то му е струвало живота. Ала няма да допусна да отнеме живота и на госпожица Палмър. Ще ви откарам в града.

— Не, аз оставам тук — Джоунъс беше вдигнал и разглеждаше бледорозовата раковина. По дължината й личеше пукнатина. Сети се за резката от ножа върху шията на Лиз. — Брат ми е я е забъркал в това. — Внимателно остави счупената раковина. — Не мога да я оставя сама.

— Както желаете — обърна се да си върви Моралес, но Джоунъс го спря.

— Капитане, вече не смятате, че убиецът е на стотици километри оттук, нали?

Моралес докосна висящия на колана си пистолет.

— Не, господин Шари, не смятам. Буенас ночес.

 

Джоунъс лично заключи вратата, отново провери прозорците и чак след това отиде в кухнята. Лиз си наливаше втора чаша кафе.

— Това ще те ободри.

Тя преполови чашата, без да откъсва поглед от него. В момента не чувстваше нищо, нито гняв, нито страх.

— Мислех, че си си тръгнал.

— Не съм.

Без покана той намери чаша и също си наля кафе.

— Защо си тук?

Джоунъс се приближи и нежно прокара пръст по белега отстрани на шията й.

— Глупав въпрос — промърмори.

Лиз отстъпи крачка и се помъчи да запази спокойствие. Ако загубеше самообладание, то нямаше да е пред него, пред когото и да е било.

— Искам да бъда сама.

Той видя, че ръцете й треперят. Тя стисна по-силно чашата.

— Знам. Седни. Ще ти направя нещо за ядене.

— Не можеш да останеш тук! — направи Лиз нов опит.

— Оставам. Утре си пренасям багажа от хотела.

— Казах…

— Ще наема стаята — прекъсна я Джоунъс, обърна се и започна да рови из шкафа. — Гърлото ти сигурно е пресъхнало. Пилешката супа е най-подходяща в случая.

Тя грабна консервната кутия от ръката му.

— Мога и сама да си приготвя вечеря, а ти и не помисляй, че ще наемеш стаята!

— Оценявам щедростта си — взе той обратно кутията. — Но предпочитам да запазим нещата на делова основа. Двадесет долара на седмица изглеждат справедлива цена. По-добре ги приеми, Лиз — добави, преди тя да бе успяла да проговори. — Защото тъй или инак оставам. Седни — повтори и се озърна за тенджера.

Щеше й се да е ядосана. Това би й помогнало да държи под контрол всички останали чувства, да не изпуска духа от бутилката. Щеше й се да му кресне, да го изхвърли гневно от къщата си. Вместо това седна, защото краката не я държаха повече.

Какво бе станало с прословутото й самообладание? Десет години бе направлявала живота си, сама беше взимала всяко решение, сама и за себе си. Десет години не беше искала съвет, не беше молила за помощ. Сега случилото се, за чиито причини Лиз и представа нямаше, й бе отнело управлението и правото да решава. Животът й бе станал част от някаква игра, чиито правила не й бяха известни.

Гледаше вторачено поставените си върху масата ръце и видя как една сълза капна на дланта й. Бързо посегна и изтри останалите, неканено рукнали от очите й. Ала не можа да ги спре. Още едно решение й бе отнето.

— Искаш ли препечени филийки? — попита я Джоунъс, като изсипваше съдържанието на консервата в тенджера.

Тя не отговори и той се обърна. Видя я да седи вдървена и бледа, сълзите неусетно се стичаха по лицето й. Джоунъс изруга мислено и отново се извърна. Нищо не може да направи за нея, каза си. Не може нищо да й предложи. После се приближи мълчаливо до масата, дръпна един стол, седна и зачака.

— Мислех, че ще ме убие… — гласът й секна и Лиз закри лицето си в шепи. — Почувствах ножа на гърлото си и помислих, че ще умра. Толкова се уплаших. О, Господи, толкова ме е страх!

Той я прегърна и я остави да изплаче страха си. Не беше свикнал да утешава жени. Познатите му бяха прекалено изтънчени, за да отронят повече от една-две ситни сълзици. А тя ридаеше, хълцаше и се тресеше в ръцете му.

Беше й студено, сякаш като доказателство, че от страх кръвта на човек се смразява. Не можеше да призове на помощ гордостта си и да се отдръпне, да потърси някое уединено място, както винаги бе правила в трудни мигове. Джоунъс не й говореше тихо, не казваше, че всичко ще се оправи, не шепнеше кротки думи на утеха. Просто беше при нея. Когато плачът й утихна, още я държеше в прегръдките си. Дъждът започна бавно да потупва върху стъклата на прозорците и да ромоли по покрива. Той продължаваше да я притиска до себе си.

Лиз се размърда. Джоунъс стана и се върна при печката. Като все така мълчеше, включи колелото. След няколко минути сложи отпреде й димяща купичка и отиде да сипе и на себе си. Твърде уморена, за да се чувства неудобно, тя започна да яде. Никакъв друг звук не се чуваше в кухнята, освен монотонното пляскане и трополене на дъждовните капки върху дърво, стъкло и ламарина.

Лиз не подозираше, че бе гладна, ала купичката бе опразнена още преди наистина да го осъзнае. Въздъхна тихо и я побутна настрани. Джоунъс се беше облегнал на стола и пушеше мълчаливо.

— Благодаря.

— Не може винаги да имаш това, което искаш. Ще се настаня в стаята на дъщеря ти.

— Не! — Лиз тръсна чашата върху плота и скръсти ръце на гърдите си. — Не те искам тук!

С овладяно спокойствие Джоунъс остави и своята редом с нейната. Хвана я за раменете. Ръцете му не бяха нежни. Заговори и гласът му не бе утешаващ, а рязък и делови.

— Няма да те оставя сама. Не сега, не и докато не открият убиеца на Джери. Вече си замесена, независимо дали го искаш, или не. Аз, дяволите да го вземат, също.

Тя дишаше тежко, въпреки полаганите старания да се успокои.

— Не бях замесена, преди да се върнеш и да започнеш да ме преследваш!

Вече го беше измъчвало съзнанието за това. Ала никой от двамата не би могъл да е сигурен дали бе вярно. А в момента и нямаше значение.

— Както и да е, но си вътре, това е положението. Който е убил Джери, мисли, че знаеш нещо. По-лесно ще ти е да убедиш в обратното мен, ала не и тях. Време е да се замислиш как да действаме съвместно.

— Откъде да знам, че не си ги изпратил ти да ме сплашат?

Той я изгледа продължително, без да мига.

— Не съм — каза спокойно. — Мога да те уверя, че не наемам хора да убиват жени, но ти не си длъжна да вярваш. Мога да ти кажа също, че съжалявам. — За първи път тонът му беше омекнал. Вдигна ръка да махне падналата върху лицето й коса и леко прокара палец по бузата й. И тя, като морската раковина, изглеждаше крехка, прекрасна и наранена. — И че бих искал да се махна и да те оставя на мира, за да може всеки от нас двамата да се върне към своите си неща такива, каквито бяха преди няколко седмици. Ала не мога. И двамата не можем. Тъй че най-добре е да си помогнем един другиму.

— Не желая помощта ти.

— Моля.

Очите й бяха подути и подчертаваха безпомощната уязвимост, която винаги му се бе струвало, че съзира в тях. Това го трогна и накара да се почувства неловко. Загорялата й кожа с топъл меден блясък сега беше бледа и също я правеше да изглежда крехка и беззащитна. Мина му през ум, че бе жена, от която един мъж трябва да се държи на разстояние по отношение на чувствата. Да спазва емоционална дистанция. Малко да се приближиш, и веднага ще бъдеш всмукан. Не биваше да се вълнува прекалено за нея, щом смяташе да я използва, за да помогне и на двама им. От този момент нататък той щеше да държи и дърпа юздите.

— Изглежда съм била по-разстроена, отколкото предполагах.

— Нищо чудно.

Лиз кимна, благодарна, че не я караше да се чувства неудобно от това, което тя смяташе за излагащ я израз на слабост.

— Няма причина да стоиш тук.

— Въпреки това ще остана.

Лиз стисна ръце в юмруци, после бавно ги отпусна. Беше й непосилно да признае, че всъщност искаше Джоунъс да остане при нея и че за първи път от много години се страхуваше да бъде сама. А след като се налагаше да отстъпи и да се примири, по-добре беше да мисли за практичната страна на нещата.

— Добре тогава, двадесет на седмица за стаята с една седмица предплата.

Той се усмихна и посегна за портфейла си.

— Съвсем делово, а?

— Не мога да си позволя другояче — тя сложи двадесетачката върху плота и събра чиниите от масата. — За яденето ще се грижиш сам. Тези двадесет не включват храна.

Джоунъс я наблюдаваше, докато отнася съдовете на мивката.

— Ще се оправя някак.

— Утре сутринта ще ти дам ключ — Лиз взе кърпа и започна прилежно да бърше измитите чинии и прибори. — Мислиш ли, че той ще се върне?

Старанието гласът й да прозвучи нормално нямаше успех.

— Не зная — Джоунъс стана и се приближи. — Няма да си сама в случай, че опита.

Тя го погледна и този път изразът й отново беше твърд и уравновесен. Възелът, в който се беше стегнала душата му, се разхлаби.

— Да ме защитиш ли искаш, Джоунъс, или търсиш разплата?

— Като правя едното, може би ще постигна и другото — той взе в шепа краищата на косата й, загледан как в полумрака златото им се стеле под пръстите му. — Нали сама каза, че не съм мил и добър човек.

— А какъв си? — попита Лиз тихо.

— Съвсем обикновен.

Джоунъс я погледна в очите, но тя не му повярва. Не беше обикновен, беше странен и противоречив, притежаваше търпение и сила, невъздържаност и жар.

— Същото се питах и за теб, Елизабет. Ти криеш тайни.

Дъхът й секна. Неволно вдигна ръка, сякаш в самоотбрана.

— Те нямат нищо общо с теб.

— Те може и да нямат. Може би ти имаш.

По-нататък всичко стана бавно, толкова бавно, че би могла да го предотврати. При все това не бе в състояние да помръдне. Ръцете му я обгърнаха, привлякоха я с някаква самонадеяна мудност, която би трябвало да се превърне в негов провал. Ала вместо това Лиз като омагьосана наблюдаваше как устата му се свежда към нейната.

Току-що бе мислила за него като за буен и властен, но устните му се оказаха меки, нежни, примамливи. Толкова време беше изтекло, откакто беше допуснала да бъде примамена. С едно леко докосване, с едва осезаема настойчивост той помете волята й, на която винаги бе разчитала. В съзнанието й се гонеха въпроси, после то се премрежи от тънка като дим пелена. Тя не си даваше сметка колко отзивчиво и с какво, макар отначало плахо, удоволствие отговаряше на целувката.

Какъвто и да беше поривът, подтикнал го да я целуне, той се загуби сред единствената реалност на докоснатите се устни. Джоунъс очакваше Лиз да се възпротиви или обратно — да отвърне с пламенна страст. Ала тази нейна неувереност и мека податливост разпалиха собственото му желание до неимоверна степен, до такава, каквато не беше изпитвал. Сякаш никога досега не я бяха целували, не я бяха прегръщали така, за да усети какво могат да си дадат един мъж и една жена. Но все пак тя има дъщеря, напомни си Джоунъс. Има дете, млада е и красива. И други мъже са я прегръщали по същия начин. Ала въпреки това се чувстваше като първия и не можеше да не бъде с нея внимателен и мил.

Колкото повече му даваше, толкова повече той искаше. Желанието не му бе чуждо. Но сега, колкото по-дълго я държеше в обятията си, толкова повече му се искаше мигът да не свършва. Страстта също му бе позната. Ала част от него, която Джоунъс не познаваше, се противеше, възпираше го и му налагаше ограничения. Тя го желаеше, той усещаше това. И неговата кръв се бе разбушувала, но ръцете му, сякаш притежаващи своя воля, я пуснаха.

Желанията, тъй дълго дремали в нея, се събудиха и надигнаха с всичките си изисквания и рискове. Не, няма да позволи това пак да й се случи. Ала дори като се заричаше за пореден път и подновяваше пак мислено клетвата, Лиз с труд устояваше на трепетния копнеж, който я бе завладял, независимо от волята и разума. Не, не биваше отново да й се случи. В широко отворените й очи, приковани в него, се отразяваше объркване, болка и надежда. Тази смесица го потресе.

— Имаш нужда от сън — каза й, като внимаваше да не я докосне отново.

Значи това е всичко, помисли тя и последният отблясък на надеждата изчезна. Беше глупаво да повярва, макар и за миг, че нещо можеше да се промени. Лиз вирна брадичка и изпъна рамене. Дори и да бе изгубила контрол над много неща, все още владееше сърцето и чувствата си.

— Утре сутринта ще ти дам ключ и разписка за платения наем. Ставам в шест.

Взе двадесетдоларовата банкнота, която беше оставила върху шкафа, и излезе.