Нора Робъртс
Карибски романс (2)

Втора глава

За Лиз работата в павилиона беше направо отмора. Е, не като пълна почивка, но пък лукса да си вземе истински свободен ден и да не излиза в морето нито с лодките, нито да стои в павилиона и да се занимава с плувната екипировка тя си разрешаваше твърде рядко, и то само когато Фейт си идваше за през ваканциите у дома. Днес обаче отпрати лодките и остана да се справя сама с клиентите. Най-вече за да бъде сама. Към обяд всички сериозни гмуркачи вече бяха наели аквалангите, тъй че работа почти нямаше. Това й даде възможност да отдели известно време за оглед на снаряжението.

Павилионът представляваше малка четвъртита постройка. От време на време обмисляше идеята да я боядиса отвън, ала така и не реши дали си заслужава допълнителните разходи. Вътре имаше едно преградено ъгълче, което тя иронично наричаше „офис“ и където бе натъпкала старо метално бюро и въртящ се стол. Останалата част от пространството бе затрупано с различна екипировка, разпръсната по пода, сложена върху рафтове или висяща на куки. Върху бюрото имаше дупка с големината на мъжко стъпало, но затова пък оборудването й беше първокласно и безупречно.

Маски, плавници, кислородни бутилки, шнорхели, харпуни можеха да бъдат взети за ползване отделно или в произволна комбинация. Лиз беше разбрала, че колкото по-голям бе изборът, толкова по-лесно се привличаха и задържаха клиенти. Даването на водолазна екипировка под наем беше гръбнакът на нейния бизнес. На видно място до широкия квадратен отвор, който се затваряше само за през нощта с тежък дървен кепенк, висеше списък на английски и испански за предоставяното снаряжение, вида на услугите и цените.

Когато започна преди осем години, тя се запаси с достатъчно леководолазни апарати и други принадлежности за дванадесет гмуркачи. За това й потрябваха всички спестени пари — всеки грош, който Маркъс бе връчил на наивното младо момиче, бременно с неговото дете. Момичето бързо бе станало жена и тази жена сега въртеше бизнес, с който можеше да екипира петдесет водолази от главата до петите, десетки плувци с маски и шнорхели, подводни фотографи, любители на дълбоководния риболов или туристи, които искаха да прекарат един приятен ден в морето.

Първата лодка, с която рискува да започне, беше предназначена за леководолази и кръстена „Фейт“, на дъщеря й. Закле се, когато беше едва осемнадесетгодишна, сама и уплашена, че детето, което носи, ще има най-хубавото. Десет години по-късно можеше да се огледа наоколо и да каже, че бе спазила обещанието си.

Нещо повече — островът, на който беше избягала, за да се скрие, се превърна в неин дом. Тук бе намерила не само убежище, а спокойствие, уважение, сигурност. Вече не устремяваше поглед над белите пясъци и синята морска шир, бленувайки за Хюстън и хубава къща със зелена морава. Вече не поглеждаше назад към висшето образование, което едва бе започнала, и към мисълта, каква би могла да стане. Престана да тъгува за мъжа, който не искаше нито нея, нито детето, което бяха създали. Никога нямаше да се върне обратно. Ала Фейт щеше. Фейт щеше да знае френски, да носи копринени рокли, да води разговори за музика и изкуство. Един ден тя щеше да се върне там, при братовчедите си, неминуемо щеше да стане част от средата, към която принадлежеше.

Това беше мечтата на Лиз. Да види дъщеря си приета с такава лекота, с каквато самата тя бе отхвърлена. Не за отмъщение, а заради справедливостта.

— Как сме, мила госпожичке?

Наведена над кислородните бутилки, които пълнеше, Лиз вдигна глава и примижа срещу слънцето. Видя на вратата пълна фигура, напъхана в мокър черно-червен бански, увенчана с едро топчесто лице и дебела пура в устата.

— А, господин Амбъкъл! Не знаех, че сте още на острова.

— Духнах за малко до Канкун. Ама тук по става за гмуркане.

Лиз се изправи. Амбъкъл й беше постоянен клиент, който идваше на Косумел два-три пъти в годината и винаги наемаше безчет кислородни бутилки.

— Това можех и аз да ви го кажа — усмихна му се. — Видяхте ли древните развалини?

— Жената ме завлече в Тулум — повдигна той рамене и се ухили насреща й с опулените си сини очички. — Предпочитам да съм десет метра под водата, отколкото цял ден да се катеря по камънаци. Погмурках се малко, ама човек не прелита целия този път от Далас дотук, само за да се размотава наоколо. Замислил съм нощно гмуркане.

Естествената й, непресторена усмивка добави нещо меко и отзивчиво в инак сериозните й, обикновено внимателни и малко тъжни очи.

— Ще ви приготвя нещата веднага. Колко още ще останете? — попита го, докато проверяваше подводното фенерче.

— Две седмици. Човек понякога трябва да се откъсва от бюрото си.

— Несъмнено.

Лиз беше доволна, че толкова много хора от Тексас, Луизиана или Флорида чувстваха нужда да избягат от ежедневието.

— Чух за някакво произшествие, докато ни е нямало.

Лиз предполагаше, че вече е свикнала с коментарите, но по гърба й пробягаха трънки. Усмивката й помръкна и лицето й стана затворено.

— Имате предвид убития американец?

— Хвърли жената в ужас. Едва я склоних да се върнем. Вие познавахте ли го?

Не, помисли тя, не толкова добре, колкото би трябвало. За да заеме с нещо ръцете си, отиде до бюрото, взе печатна бланка и започна да я попълва.

— Всъщност той работеше при мен съвсем отскоро.

— Не думайте!

Малките сини очички на Амбъкъл светнаха. Лиз смяташе, че бе свикнала и с тази реакция.

— Навярно си го спомняте. Беше екипаж на водолазната лодка последния път, когато вие и съпругата ви излизахте в морето.

— Сериозно? — изви вежда Амбъкъл. — Да не е онзи симпатяга Джони… Джери — той задъвка пурата. — Жената си беше паднала по него.

— Да, точно той.

— Жалко — измърмори дебеланкото, ала сякаш изглеждаше доволен, че познава жертвата. — Беше много… Жизнен.

— И аз мисля така — тя издърпа готовите кислородни бутилки в предверието. — Тези ще ви стигнат, господин Амбъкъл.

— Добавете и фотоапарат, мила госпожичке. Иска ми се да снимам някоя от ония сепии. Гадни, препротивни същества!

Лиз я досмеша. Свали от рафта фотоапарат за подводни снимки и го записа в бланката. Погледна часовника си, отбеляза и времето, после подаде формуляра на Амбъкъл. Той го подписа и й връчи дължимата сума. Винаги плащаше в брой с американска валута, което й бе добро дошло.

— Благодаря. Радвам се да ви видя отново тук, господин Амбъкъл.

— Не ме свърта другаде, мила госпожичке.

Той нарами с пъшкане бутилките и се отправи по пътеката. Тя погледа след него, после влезе вътре и сложи бланката в папка. Отключи кутията, в която държеше парите, и ги прибра.

— Бизнесът, гледам, процъфтява.

Лиз вдигна сепнато поглед. Пред нея стоеше Джоунъс Шарп.

Макар този път очите му да бяха скрити зад тъмни очила и да носеше къси панталони и разгърдена риза вместо костюм, не би го сбъркала отново с Джери. На врата му висеше дебела златна верижка с полюшваща се малка монета. Сети се, че и Джери имаше такава. Но нещо в стойката му, в напрегнато опънатото лице и свитите устни го правеше да изглежда по-висок и стегнат от мъжа, когото беше познавала.

Понеже не й допадаха излишните приказки, тя заключи, без да бърза кутията, после се зае да проверява ремъците и закопчалките на наредените върху полиците плувни маски. От нейния магазин не излизаше нито едно неизправно снаряжение.

— Не очаквах да ви видя отново.

— А би трябвало.

Джоунъс я наблюдаваше как върви покрай рафтовете. Сега му изглеждаше по-силна, по-уверена, отколкото преди седмица, когато я видя за първи път. Очите й бяха спокойни, гласът овладян. Това щеше да облекчи задачата, за която бе дошъл.

— Славите се с добро име на острова.

Лиз спря и го изгледа през рамо.

— Тъй ли?

— Проверих — отвърна той невъзмутимо. — Живели сте на острова десет години. Направили сте тази постройка на голо място, започнала сте от нулата и имате един от най-доходните бизнеси на острова. Тя щателно оглеждаше маската в ръцете си.

— От наемането на някаква екипировка ли се интересувате, господин Шарп? Ако става дума за гмуркане, ви го препоръчвам оттатък рифа. Разполагам с добри шнорхели.

— Може би. Ала по-скоро предпочитам водолазните апарати.

— Чудесно. Мога да ви предоставя всичко необходимо — Лиз остави маската и взе друга. — В Мексико не е задължително човек да има удостоверение за правоспособност. Съветвам ви обаче да вземете няколко начални урока, преди да се отправите долу. Предлагаме два курса — индивидуален и групов.

За първи път Джоунъс се усмихна — бавна, чаровна извивка на устните, която смекчи твърдия му израз.

— Ще го имам предвид. Между другото, кога затваряте?

— Когато свърша — усмивката му променяше нещата, а тя не можеше да го допусне. Постави като за самоотбрана ръце на кръста и го изгледа дръзко. — Това е остров Косумел, господин Шарп. Тук работното ни време не е чиновническо от девет до пет. Моля да ме извините, освен ако не желаете да наемете някакво снаряжение или да се запишете за екскурзия.

Той посегна и сложи длан върху ръката й.

— Не съм се върнал за екскурзия. Нека да вечеряме заедно. Ще можем да поговорим.

Лиз не направи опит да освободи ръката си, само го гледаше втренчено. Бизнесът я беше научил да бъде вежлива при всякакви обстоятелства.

— Не, благодаря.

— По едно питие тогава?

— Не.

— Госпожице Палмър…

Джоунъс беше известен със своето безгранично, ужасяващо търпение. Това оръжие бе усвоил в съдебна зала, а добре го владееше и извън нея. Откри обаче, че с Лиз му бе трудно да го използва.

— До този момент не разполагам с много, за което да се хвана, а пък полицията изобщо не е напреднала в разследването. Нужна ми е вашата помощ.

Сега вече тя се дръпна. Беше се зарекла да не се забърква. Нямаше да я склонят нито кротките думи, нито вперения в очакване поглед. Лиз си имаше свой живот, своя работа, която й отнемаше цялото време и сили, а най-важното — след няколко седмици дъщеря й си идваше у дома.

— Не желая да се замесвам. Извинете, но дори и да исках, просто няма с какво да ви помогна.

— Нищо няма да ви стане, ако просто поговорим.

— Господин Шарп! — тя не се славеше с търпение. — Имам твърде малко свободно време. Този мой бизнес не е нито прищявка, нито забавление, а огромно количество работа. Ако случайно довечера ми останат час-два свободни, не възнамерявам да ги прекарам с вас, за да ме разпъвате на кръст. А сега…

Отново понечи да го отпрати, ала в този момент на бегом дотича момченце по плувки, с блестяща от плажно масло кожа. Стискаше в юмруче сгъната двадесет доларова банкнота и в скороговорка поиска шнорхели, плавници и маски за себе си и братчето. Говореше бързо и възбудено на испански, докато Лиз избираше и проверяваше двата комплекта. Питаше я дали смята, че ще видят акула в морето.

Тя върна рестото и му отговори напълно сериозно:

— Акулите не живеят край рифа, но от време на време го посещават. — Видя как очичките му светнаха и добави: — Със сигурност ще срещнете риба папагал. Ето толкова голяма — разтвори ръце, за да му покаже. — Ако вземете малко хляб или бисквити, ще ви последва цял рояк от онези малки сребристи рибки, толкова близко, че ще можете да ги пипнете.

— Те хапят ли?

Лиз се засмя.

— Ядат само трошици. Адиос.

Детето си тръгна, като подритваше пясъка.

— Говорите испански като местна — отбеляза Джоунъс, а наум добави, че това може да му се окаже от полза.

Не му беше убягнала и меката топлина в очите й, когато говореше с момченцето. В тях тогава нямаше нищо отчуждено, тъжно и неразбираемо. Странно, рече си, досега никога не си бе давал сметка какъв барометър на чувствата могат да бъдат очите.

— Нали живея тук — отвърна тя просто. — А сега, господин Шарп…

— Колко са лодките?

— Какво?

— Колко лодки имате?

Лиз въздъхна и реши, че би могла да прежали още пет минути.

— Четири. Стъклодънката за екскурзианти, две водолазни и една за риболов в открито море.

— Риболов в открито море — повтори той. Ето какво му трябваше. Една рибарска лодка гарантира спокойствие и уединение. — Не съм го правил пет или шест години. Значи за утре. — Джоунъс извади портфейла си. — Колко?

— Струва петдесет долара за ден на човек, ала не изкарвам лодката само за един клиент, господин Шарп — тя му се усмихна непресторено. — Не е разумно от гледна точка на бизнеса.

— Какъв е минимумът?

— Трима. Но се страхувам, че няма опашка от чакащи. Тъй че…

Той постави на тезгяха четири петдесетдоларови банкноти.

— Петдесет за това вие лично да карате лодката.

Лиз сведе поглед към парите. Две извънредни стотачки щяха да й дойдат добре при покупката на водни колела, за каквито отдавна бе мислила. Няколко от другите, подобни на нейния, павилиони вече имаха, а тя зорко държеше под око конкуренцията. Водните колела, джетовете и сърфовете бяха започнали да стават все по-популярни и Лиз искаше да не изостава, да поддържа ниво.

Върна поглед върху Джоунъс Шарп и мрачния му, строг израз и реши, че не си заслужава.

— Денят ми утре вече е зает по часове. Опасявам се, че…

— Не е разумно от гледна точка на бизнеса да обръщате гръб на печалбата, госпожице Палмър — когато тя само сви рамене, той се усмихна отново, ала този път не така приятно. — Не бих искал да споменавам в хотела, че не съм доволен от „Черния корал“. Удивително е как мълвата може да помогне или навреди на малкия бизнес.

Лиз взе банкнотите една по една.

— С какво се занимавате, господин Шарп?

— Право.

Тя издаде звук, който можеше да мине за смях. Извади празна бланка.

— Трябваше да се сетя. Познавах навремето един, който следваше право — мислеше за Маркъс с неговото пресметливо красноречие. — Той също винаги получаваше това, което искаше. Подпишете се тук. Тръгваме в осем. — Каза кратко. — Цената включва обяд на борда. Ако желаете бира или друг алкохол, си го носите сам. Слънцето е много силно вътре в морето, тъй че по-добре си купете шапка или козирка. — Лиз хвърли поглед зад гърба му. — Една от лодките ми се връща. Ще трябва да ме извините.

— Госпожице Палмър…

Не беше сигурен какво иска да й каже, нито пък защо се чувства неловко, след като успешно бе завършил предприетия ход. Накрая пъхна разписката в джоба си.

— Ако размислите относно вечерята…

— Няма да размисля.

— Аз съм в хотел „Президент“…

— Отличен избор.

Тя мина край него и се отправи към пристана в очакване на екипажа и клиентите си.

В седем и петнадесет слънцето беше изгряло и вече топеше стелещата се ниско над земята мараня. И да имаше облачета по небето, те бяха ефирни, пухкави и добронамерени.

 

— По дяволите! — натисна ядно Лиз стартера на мотопеда и с остър обратен завой подкара по улицата. Тайно се бе надявала времето да е лошо и да вали дъжд.

Той всячески се опитваше да я въвлече в тази история. И сега виждаше пред погледа си сивите му очи, които се взираха в нея, изпълнени с мрачно търпение, чуваше тихия му, настоятелен глас. Джоунъс Шарп беше от тоя тип хора, които спокойно изслушваха отказа, но имаха захапката на булдог и можеха да чакат колкото се наложи, докато не чуят положителен отговор. При други обстоятелства би се възхитила на това му качество. Точно упоритостта беше помогнала на самата нея да започне и да успее в бизнеса, когато наоколо клатеха недоверчиво глави и я предупреждаваха за рисковете. Ала да изпитва възторг към Джоунъс Шарп тя не можеше да си позволи. Да следи и контролира чувствата си бе толкова важно, колкото и стриктно да следи сметките си.

Не може да му помогне, помисли отново. Въздухът нежно я лъхаше в лицето. Всичко, което знаеше за Джери, го бе повторила най-малко по два пъти. Беше й мъчно, разбира се, и дори сама скърбеше донякъде за мъжа, когото едва познаваше, но разкриването на убийството си бе грижа на полицията. На Джоунъс Шарп не му беше тук мястото.

То си бе нейното място, каза си и почувства как успокояващо й подейства карането в свежото утро. Улицата бе неравна, кърпена на повече места, отколкото бяха читавите участъци, ала Лиз знаеше къде да извие и заобиколи дупките. От двете й страни имаше къщи със сочна зелена трева в дворовете и надвиснали лозници. По въжетата вече се вееха проснати дрехи. От нечии отворени прозорци долитаха звуците на ежедневието — бръмченето на радио с ранните новини, гласове на деца, които довършваха закуската си или някакви домашни задължения преди училище. Тя зави зад ъгъла и продължи, без да намалява скорост.

Заредиха се магазини, още затворени. Пред вратата на бакалията сеньор Песадо се помайваше с връзка ключове. Лиз натисна клаксона и двамата си помахаха за поздрав. Подмина я такси, поело надолу по пътя към летището, за да причака подранили пътници. След малко вече усети мириса на морето. Както винаги, ободряващо свеж. На последния завой погледна разсеяно назад в огледалото. Странно, помисли си, не беше ли мярнала тази малка синя кола и вчера? Но когато свърна към паркинга на хотела, колата изпухтя нататък по пътя.

Договорката на Лиз с управата на хотела бе от взаимна изгода. Нейният павилион за плувна екипировка граничеше с плажната ивица на хотела и подпомагаше бизнеса и на двете страни. Все още когато се отбиваше там, за да вземе обяда на екскурзиантите, тя неизменно си спомняше двете години, прекарани в миене на подове и оправяне на легла.

— Буенос диас, Маргарита.

Младата жена с кофа и дълга четка в ръка се усмихна.

— Буенос диас, Лиз. Комо еста?

— Биен. Как е Рикардо?

— Расте като гъба — Маргарита натисна бутона на служебния асансьор. Ставаше дума за сина й. — Фейт скоро си идва, нали? Той ще й се зарадва.

— Аз също — отвърна Лиз.

С Маргарита бяха работили заедно, постилали чаршафи, сменяли хавлии, чистили стаи. Беше нейна приятелка, както и много други, които бе срещнала на острова и които бяха проявили симпатия и човечност към младото момиче с дете в утробата и без венчален пръстен на ръката.

Тя можеше да излъже. Дори и с неопитните си осемнадесет години би могла да купи десетдоларова златна халка и лесно да съчини някаква история за развод или овдовяване. Ала беше упорита и твърдоглава. Бебето, което растеше вътре в нея, беше нейно. Само нейно. Не се срамуваше и не искаше да разправя лъжи.

В осем без петнадесет прекоси плажа към своя павилион, помъкнала голяма хладилна чанта с два обяда и още една по-малка с живата стръв. Морето беше тихо, водата прозрачна и топла. Тук и там по повърхността вече стърчаха шнорхели. Самата Лиз с удоволствие би се отдала на това занимание, ако имаше как.

— Лиз! — към нея вървеше невисок слаб мъж и клатеше глава. Над горната си устна имаше тънки като молив мустачки, а в черните очи усмивка. — Много си кльощава да влачиш такива тежести.

Тя спря да си поеме дъх и го изгледа отгоре до долу. Нямаше друго върху себе си, освен плътно прилепнали бански гащета. Фигурата му бе дребна, но жилава и стегната. Знаеше, че му бяха приятни откровените или скришни погледи, които му отправяха жените по плажа.

— Не повече от теб, Луис. Не ми бери грижа.

— Значи днес си с рибарската лодка? — пое той голямата чанта и тръгна редом. — Наложи се да поразместя графика. Имаме тринадесет записани за стъклодънката тази сутрин. Двете водолазни също излизат, тъй че казах на братовчед ми Мигел да попълни екипажа. Става ли?

— Чудесно — Луис беше млад, влюбчив и непостоянен към жените, любител на текилата, ала на него можеше да се разчита при нужда. — Мисля, че действително ще трябва да наема някого, поне временно.

Луис я изгледа под око, после заби поглед в земята. Той беше работил с Джери най-често.

— Мигел не е много надежден. Един ден е тук, после там. Имам племенник, добро момче. Но не може да дойде, докато не свърши училището.

— Ще го имам предвид — отвърна разсеяно Лиз. — Да оставим нещата направо в лодката. Искам да прегледам снаряжението.

На борда тя се залови с обичайната проверка на рибарските принадлежности. Като гледаше грамадните макари и внушителни въдици, се питаше подсмихната дали адвокатът някога бе пробвал подобно занимание. Сигурно нямаше да познае рибата тон, ако подскочеше и го ухапеше за крака.

Палубата бе чиста, снаряжението подредено и в изправност, на което Лиз много държеше и настоятелно следеше. Луис беше при нея от най-отдавна и добре го знаеше, ала всеки, който работеше с Лиз, бързо усвояваше първото и неизменно правило, че клиентите трябва да получат в пълна мярка това, за което си плащат.

Лодката беше малка спрямо действащите стандарти за спортен риболов, но клиентите й рядко си тръгваха неудовлетворени. Тя познаваше морските води из целия полуостров Юкатан, както и нравите на обитателите им, криещи се под повърхността. На лодката й може и да нямаше ехолот за откриване на едри риби и друго сложно оборудване, ала Лиз беше решила да осигури на Джоунъс Шарп незабравимо изживяване. Щеше да бъде толкова зает, че нямаше да има време да й досажда. По времето, когато се върнеха на пристана, така щяха да го болят ръцете и да го кърши гърбът, че единственото му желание щеше да бъде гореща вана и меко легло. А стига да не бе пълен некадърник, тя щеше да се погрижи той да се сдобие с трофей, който да отнесе там, откъдето бе дошъл.

Къде ли е това всъщност, почуди се, докато проверяваше уредите на мостика. Така и не й беше хрумнало да попита Джери. Не й се бе струвало важно. А ето че сега не знаеше откъде бе Джоунъс, какъв живот водеше там. Беше ли от онзи тип, дето често посещават изискани ресторанти с точно толкова изискани жени под ръка? Дали ходеше на опера и играеше бридж? Или може би предпочиташе шумните клубове и горещия джаз? Не й беше така лесно да прецени и да го вмъкне в някакво определение, както често й се случваше с хората, които срещаше. И изобщо не занимаваше ли прекалено много мислите си с него? Не ми влиза в работа, каза си и се обърна да викне на Луис:

— Погрижи се за всичко тук. Иди да отвориш павилиона. След половин час стъклодънката трябва да е готова за тръгване.

Той обаче не я слушаше. Стоеше на палубата и гледаше втрещено към кея. Вдигна трепереща ръка и се прекръсти.

— Мадре де Диос…

— Луис? — Лиз слезе по късата стълба от рубката до палубата и отиде при него. — Какво…

Тогава видя Джоунъс — със сламена шапка на главата и слънчеви очила. Не си бе дал труд да се избръсне и наболата брада му придаваше небрежен, скитнически вид, подчертан от избелялата тениска и късите черни панталони. Не прилича, помисли си тя, на човек, който играе бридж. Сети се какво минава през ума на Луис, дръпна го за ръката и заговори бързо.

— Това е брат му. Нали ти казах, че са близнаци.

— Обратно от преизподнята… — прошепна Луис.

— Не говори глупости! — потръпна Лиз от думите му. — Името му е Джоунъс и, освен външно, инак по нищичко не прилича на Джери. Ще видиш, като го заговориш. Точен сте, господин Шарп — извика с надеждата да извади Луис от вцепенението. — Трябва ли ви помощ за качване на лодката?

— Ще се справя — с малка хладилна чанта в ръка Джоунъс леко се покачи на палубата. — „Изгнаник“ — рече, имайки предвид грижливо изписаното върху лодката име. — За вас ли се отнася?

— Очевидно — това беше нещо, с което тя нито се гордееше, нито се срамуваше. — Запознайте се с Луис, той работи при мен. Току-що порядъчно го стреснахте.

— Извинете — погледна Джоунъс към дребния мъж, надничащ иззад Лиз. По горната му устна бяха избили капчици пот. — Познавахте ли брат ми?

— Работихме заедно — отвърна Луис с бавния, си акуратен английски. — На водолазните лодки.

Като се държеше на разстояние, той скочи върху кея.

— Изглежда действам на всички по един и същи начин — подметна Джоунъс. — И на вас ли? — обърна очи към Лиз. Макар и вече да не предизвикваше в нея представата за Джери, присъствието му наистина й влияеше изнервящо. — Още ли не смеете да се приближите до мен и предпочитате да не ви се мяркам пред погледа?

— Ние се славим с дружелюбното си отношение към всички клиенти. Наели сте лодката за деня, господин Шарп, и тя е на ваше разположение. Моля, настанявайте се — посочи стола на палубата, преди да се качи на мостика и да викне към Луис: — Кажи на Мигел, че ще му се плати, само ако изкара цял ден!

Махна за последен път с ръка и включи двигателя, после пое курс към открито море.

Времето беше тихо, бризът едва докосваше водата. Лиз различаваше по-тъмните петна по повърхността, които означаваха подводни рифове, и караше бавно. Щом навлязоха в по-дълбоки води, увеличи скоростта. По пладне слънцето щеше да припича безмилостно. Искаше й се до туй време Джоунъс да бе прикован в стола и да се бори със стокилограмово рибище.

— Справяте се с руля така леко, както и с клиентите.

В очите й се мярна сянка на раздразнение, но тя продължи да гледа право напред.

— Това ми е работата. Ще ви е по-удобно на стола върху палубата, господин Шарп.

— Джоунъс. Освен това чувствам се много удобно и тук — той беше застанал до нея и пак я гледаше по свойствения му настойчиво изучаващ начин. На главата си тя носеше рекламна шапка с козирка, върху която с бели букви беше изписано името на павилиона й. Същият надпис върху тениската беше избелял от слънцето и честото пране. Интересно, дали носеше нещо под нея? — Откога имате тази лодка?

— Близо осем години. Изпитана е — Лиз бутна лоста напред и даде газ. — Морето е топло, затова се среща риба тон, макайра, риба меч. Вече сме на дълбокото, тъй че може да започвате с примамката.

— Каква примамка?

Тя му хвърли бърз поглед. Така си и знаеше — Джоунъс хабер си нямаше от риболов.

— Удряйте с длан по водата — взе да му разяснява. — Аз ще карам бавно, а вие пляскайте по водата, това привлича рибата.

— Прилича ми на нечестен прийом. Риболовът не е ли въпрос на късмет и умение?

— За някои хора е въпрос на препитание, дали ще имат нещо за ядене, или не — Лиз завъртя леко щурвала, като внимателно наблюдаваше дали на повърхността не се подават шнорхелите на непредпазливи плувци. — За други е въпрос на поредния трофей върху стената.

— Не ме вълнуват трофеи.

Тя се обърна и го изгледа. Да, отсъди, не го вълнуваха нито трофеи, нито нещо друго, също толкова безцелно.

— А какво ви интересува тогава?

— В момента вие — той сложи длан върху ръката й и върна лоста назад. — Не бързам за никъде.

Лиз сви ръката си под неговата.

— Платихте си за риболов.

— Платих за времето ви — поправи я Джоунъс.

Стоеше достатъчно близо, за да вижда очите му зад тъмните стъкла на очилата. Бяха сериозни и спокойни, както винаги спокойни, сякаш съзнаваше, че може да си позволи да чака. Дланта му не беше гладка според очакванията й, а твърда и загрубяла. Не, със сигурност не играе бридж, помисли тя отново. Може би тенис, хандбал или нещо друго, което изисква пот и усилие. За първи път от години почувства ситни тръпки по тялото си — тръпки, каквито бе убедена, че едва ли ще изпита пак. Ветрецът разпиляваше косата й по лицето.

— В такъв случай напразно сте си дали парите.

Опита да си издърпа ръката. Силна е, помисли той, макар на вид да изглежда крехка. И упорита. За това можеше да съди и по начина, по който държеше брадичката си с едва забележима трапчинка леко вирната. Ала в очите й имаше нещо, което говореше за преживяно страдание и за решимостта то да не се повтори. Тази противоречивост беше интригуваща, в добавка към сдържаната, но прозираща чувственост, която го караше да се чуди как така брат му и Лиз не са били в по-интимни отношения. Не, че той не бе направил опит, беше сигурен в това.

— Ако съм си дал парите на вятъра, то няма да е за първи път. Ала ми се струва, че не е точно така.

— Нямам какво да ви кажа.

Тя отново бутна лоста с газта напред.

— Възможно е. Но не е изключено да има нещо, което знаете, без да съзнавате, че е съществено. Практикувам наказателно право повече от десет години. Ще се учудите колко важни могат да бъдат понякога дребни късчета информация. Моля ви — притисна леко ръката й Джоунъс. — Нека да поговорим.

Смяташе, че нищо не може да я трогне, ала сега усети как се размеква. Защо бе способна с часове да се пазари за цената на леководолазната екипировка, а никога не можеше да откаже на една кротко изречена молба? Той щеше да й навлече само неприятности. И понеже го знаеше, въздъхна тежко.

— Да поговорим — изключи двигателя и остави лодката да се носи по течението. — Докато ловите риба. — Успя да се усмихне. — Без пляскане по водата. — Чевръсто намести една въдица в специалното гнездо на прикрепения върху палубата стол. — Засега седнете тук и се отпуснете — каза му. — Понякога рибата е достатъчно напориста и кълве без примамка. Ако се хване някоя, затегнете се с този ремък и действайте.

Джоунъс се настани в стола и килна шапката си назад.

— А вие?

— Аз се връщам при руля. Ще поддържам бавна и равномерна скорост, за да издърпаме рибата и да не й дадем възможност да се отскубне — Лиз събра косата си с ръка и я отметна на гърба. — Има и по-добри места нататък, но защо да си хабя горивото, щом уловът не ви интересува.

Той се подсмихна и се облегна назад.

— Разумно. Така си и мислех, че сте разумна.

— Налага ми се.

— Защо дойдохте на острова?

Без да обръща внимание на въдицата, Джоунъс извади цигара.

— Вече прекарахте тук известно време. Трябва ли да питате?

— И в родината ви има красиви места. Щом сте тук от десет години, сигурно сте били дете, когато сте напуснали Щатите.

— Не, не бях дете — отвърна му. Нещо в начина, по който го каза, го накара пак да се вгледа внимателно в нея и да потърси тайната, която тя очевидно криеше. — Дойдох, защото това изглеждаше най-доброто, което можеше да се направи. И беше най-доброто. Когато бях малка, родителите ми идваха тук почти всяка година. Обичаха да се гмуркат.

— Преселили сте се всички тук?

— Не, пристигнах сама — този път гласът й беше равен и безизразен. — Не сте платили двеста долара, за да приказваме за мен, господин Шарп.

— Това ми помага да получа някаква представа. Споменахте, че имате дъщеря. Къде е тя?

— Учи в Хюстън, там живеят родителите ми.

Да хвърли детето и отговорностите на бабата и дядото и да живее на тропически остров. Това би могло да му прозвучи зле, ала не и да го учуди. Той всмукна дълбоко от цигарата и продължи да съзерцава профила й. Нещо не се връзваше. Не беше съвсем така.

— Сигурно ви е мъчно за нея.

— Ужасно — отрони Лиз. — След няколко седмици се прибира и ще прекараме лятото заедно. Септември винаги идва твърде бързо. — Тя зарея поглед и продължи да говори сякаш на себе си. — Но е за добро. Родителите ми прекрасно се грижат за нея и тя получава отлично образование, взима също уроци по пиано и балет. Изпратиха ми снимки от продукцията и…

Очите й внезапно и без всякакво предупреждение се напълниха със сълзи. Обърна се срещу вятъра да ги пресуши, ала Джоунъс ги бе забелязал. Седеше и пушеше мълчаливо, за да й даде време да се съвземе.

— Връщали ли сте се някога в Щатите?

— Не.

Лиз преглътна и мислено се нарече глупачка. Заради снимките е, каза си. Получи ги с вчерашната поща. На тях нейното момиченце беше облечено с розова балетна пачка.

— Криете ли се от нещо? — тя се обърна рязко. Сълзите бяха сменени от гневен израз. Тялото й се опъна като натегната за стрелба тетива. Той вдигна примирително ръце. — Извинявам се. Навик ми е да си пъхам носа в чуждите тайни.

Лиз си наложи да се отпусне, да потуши яда си, както отдавна се бе научила да прави.

— Добър начин да го загубите, господин Шарп.

Джоунъс се подсмихна.

— Това също е една възможност. Но винаги съм мислел, че си заслужава риска. Казват ви Лиз, нали?

Веждата й се изви под пилеещите се от вятъра кичури.

— Приятелите ми ме наричат така.

— Отива ви, освен когато опитвате да се държите надменно. Тогава повече ви подхожда Елизабет.

Тя му отправи пълен със стаен гняв поглед, убедена, че той нарочно се стараеше да я ядоса.

— Никой не ме нарича Елизабет.

Джоунъс се ухили насреща й.

— Защо не спяхте с Джери?

— Моля?

— Да, определено Елизабет. Вие сте красива жена, по един особен начин — той подхвърли комплимента така нехайно, както и угарката от цигарата във водата. — Джери си падаше по хубавите жени. Не мога да проумея защо не сте били любовници.

За миг, само за миг й мина през ум, че никой от много отдавна не й бе казвал, че е красива. Едно време имаше нужда да чува такива думи. Сега те не й трябваха. Облегна се на парапета, скръсти ръце и му отправи убийствен поглед.

— Защото не исках. Навярно ви е трудно да го проумеете, след като толкова си приличате, ала не намирах Джери за неустоим.

— Така ли? — отпуснат спокойно точно толкова, колкото Лиз бе напрегната, Джоунъс отвори хладилната чанта и й предложи бира. Тя поклати глава отрицателно и той я отвори за себе си. — А какъв го намирахте?

— Той се рееше без цел и случаят го довея в живота ми. Взех го на работа, защото имаше остър ум и як гръб. Истината е, че не очаквах да се задържи повече от месец. Хората като него не ги свърта на едно място.

Макар и да не бе помръднал, Джоунъс се беше превърнал целият във внимание.

— Хората като него?

— Тези, които търсят най-бързия и лесен начин. Работеше, защото искаше да яде, но вечно говореше за големия удар — този, за който няма нужда да се поти.

— Значи наистина сте го познавали — промърмори Джоунъс. — А какво търсеше той тук?

— Казах ви, че не зная! Всичко, което знам, е, че искаше да си прекарва приятно времето — Лиз махна раздразнено с ръка. — Позволих му да се нанесе в стаята, защото ми изглеждаше безобиден, а парите ми трябваха. Не бях близка с него по никакъв начин. Единственото, което сподели за някакви свои намерения, беше, когато се похвали, че ще се гмурка за големи пари.

— Ще се гмурка? Къде?

Тя се помъчи да се овладее и прокара ръка през косата си.

— Искам да ме оставите на мира.

— Вие сте умна и прозорлива жена, нали, Елизабет?

Лиз вирна брадичка.

— Е, и?

— Значи ви е ясно, че няма да ви оставя. Къде смяташе той да се гмурка?

— Не зная. Почти не го слушах, когато разправяше колко богат щял да стане.

— Какво точно каза? — сега гласът му беше кротък и придумващ. — Просто опитайте да си спомните какво ви каза.

— Спомена нещо за съдбовно гмуркане, което ще промени живота му, шегуваше се за някакво потънало съкровище. И каза още… — тя се напъна да си припомни разговора. Тогава беше късно вечерта и Лиз беше заета, предстоеше й много работа. — Работех вкъщи — подзе колебливо. — Винаги по-добре се справям с документите и сметките вечер. Него го нямаше, беше ходил да се почерпи, изглежда, защото се прибра леко залитайки. Измъкна ме от стола. Помня, че почнах да му се карам, ала видът му беше толкова щастлив, че го оставих да говори. Наистина, почти не го слушах, защото събирах и подреждах всички листове, които бе разпилял, но го чух да казва, че моментът е велик и трябва да купи шампанско, за да се отпразнува. Отговорих му, че е по-добре да се задоволи с бира до получаване на заплатата. Тогава именно започна да приказва за предстояща сделка и гмуркането за много пари. После аз подхвърлих някаква забележка за потънали съкровища и…

— И той какво отговори?

— „Понякога печелиш повече като потапяш, отколкото като вадиш“ — сбърчи чело, сетила се как Джери се разсмя, когато тя му каза да върви и да се наспи. — След това той направи опит, който никой от двама ни не прие на сериозно, а после… Мисля, че се обади по телефона. Бях се захванала отново с работата.

— Кога беше това?

— Седмица, може би една седмица, след като го наех.

— Трябва да е било тогава, когато ми позвъни.

Джоунъс се загледа в морето. Той също не му бе обърнал особено внимание. Джери му говореше как ще се върне вкъщи забогатял. Ала той винаги приказваше едно и също, как ще си дойде пълен с пари. Телефонното обаждане обаче беше, както обикновено, за сметка на Джоунъс.

— Виждали ли сте го с някого? Да разговаря, да се кара?

— Никога не съм го чувала да се кара с когото и да било. Той флиртуваше с жените на плажа, бърбореше с клиентите и беше в добри отношения с всеки. Предполагах, че прекарва повече от свободното си време в Сан Мигел. Мисля, че заедно с Луис и още някои кръстосваха баровете.

— Кои барове?

— Попитайте тях, макар да съм сигурна, че полицията вече го е направила — Лиз си пое дълбоко дъх. Всичко това я връщаше назад, в още твърде пресните спомени. — Господин Шарп, защо не оставите нещата в ръцете на полицията? Тръгнали сте да гоните призраци.

— Джери беше мой брат.

Нещо повече, брат — близнак, което нямаше как да й обясни. Част от самия него беше убита. И след като никога повече нямаше да се чувства цял, то поне искаше да знае защо.

— Не сте ли си задавали въпроса защо е бил убит Джери?

— Разбира се — сведе тя поглед към ръцете си. Не бяха заети с нищо и се чувстваше безпомощна. — Мислех, че може да е попаднал в някаква разправия, да се е сбил или перчил не пред когото трябва. Имаше лошия навик да пилее наляво и надясно парите, с които разполагаше.

— Не е било нападение и грабеж, Елизабет. Извършено е от професионалист. Било е нарочно, предумишлено убийство.

Сърцето й започна да бие тежко и болезнено.

— Не ви разбирам.

— Джери е бил убит преднамерено и професионално и аз смятам да разбера защо.

Гърлото й пресъхна и Лиз преглътна с усилие.

— Ако сте прав, това е още една причина да оставите нещата в ръцете на полицията.

Той отново извади пакета с цигари, но остана загледан в далечината, където морето и небето се срещаха на хоризонта.

— Полицията не търси отмъщение. Аз го търся.

От спокойното търпение в гласа му я побиха тръпки. Поклати глава.

— Дори да откриете човека, който го е извършил, какво можете да направите?

Джоунъс отпи дълга глътка от бирата.

— Като адвокат, предполагам, че съм длъжен да се погрижа да седне на подсъдимата скамейка. А като брат… — той замълча и пи отново. — Ще видим.

— Не мисля, че сте особено приятен човек, господин Шарп.

— Не съм — извърна се Джоунъс бавно и прикова поглед в очите й. — Освен това не съм безобиден. Знайте, че ако аз направя опит, и двамата ще го вземем на сериозно.

Тя понечи да отговори, ала забеляза, че кордата на въдицата се натяга.

— Хванахте риба, господин Шарп — рече сухо. — По-добре се вържете, иначе ще ви отнесе през борда.

Врътна се на пети, върна се на мостика и остави Джоунъс да се оправя сам.