Нора Робъртс
Карибски романс (1)

Първа глава

— Внимателно, моля ви. Качвайте се внимателно, ако обичате. Благодаря.

Лиз взе билета от мъж с бронзов тен и ярка риза на палми, после търпеливо изчака жена с две обемисти плетени кошници да придърпа още една.

— Дано не си го изгубила, Мейбъл. Казах ти да стои у мен.

— Не съм го изгубила — отвърна сприхаво жената и измъкна малкото синьо листче.

— Благодаря. Моля да заемете местата си.

След още няколко минути всички се бяха настанили и Лиз също отиде до своето място на носа.

— Добре дошли на борда на „Фантазия“, дами и господа.

Така, с още пет-шест други мисли в главата, тя започна встъпителния си монолог. Кимна разсеяно на мъжа върху кея, който метна вътре въжето, преди Лиз да включи двигателя. Гласът й беше приятен и непринуден. Погледна пак часовника си — вече закъсняваха от графика с петнадесет минути. Огледа за последен път брега, покрит с шезлонги и изтегнати, блестящи от плажното масло тела, които сякаш се предлагаха в жертвоприношение на слънцето. Не можеше повече да чака и да отлага отплаването.

Лодката се заклати леко, отдели се от пристана и пое курс на изток. Макар умът й да бе зает с друго, Лиз майсторски направи завоя от брега навътре в морето. Можеше да управлява със затворени очи. Раздвиженият от лодката въздух, лъхащ я в лицето, бе мек и вече топъл, въпреки ранния час. Безобидни, пухкави бели облачета изпъстряха хоризонта. Разцепваната от моторницата вода беше чиста и синя, точно както обещаваха пътеводителите. Дори след изминалите десет години Лиз не смяташе всичко това за разбираща се от само себе си даденост, особено що се отнасяше до работата й. Може би се дължеше отчасти на цялата атмосфера, която караше тялото да се отпусне и проблемите да изчезнат.

Зад нея, в дългата лодка, наподобяваща по форма куршум, осемнадесет пътника седяха на тапицирани пейки. Вече се чуваха оживените им възклицания при вида на рибните пасажи и другите морски обитатели, които се виждаха през остъкленото дъно. Едва ли в момента някой от тях се сещаше за оставените у дома грижи.

— Ще минем край Северния Райски риф — подхвана тя с нисък, мелодичен глас. — Дълбочината варира от десет до двадесет метра. Видимостта е отлична, така че ще може да се любувате на колониите от корали — клонести, ветрилообразни и различни други, ще видите морски звезди, огромни рапани, пъстроцветни риби — папагали и многобройни кохорти от малки, пъргави рибки, които винаги се движат заедно на големи пасажи. Ще ви покажа друга една, която едва ли е най-красивото морско същество, но е интересна с това, че всички се раждат женски и снасят яйца, преди да сменят пола си и да се превърнат в активни мъжки индивиди.

Лиз стабилно поддържаше курса с постоянна скорост. Продължи с описанието на изящно обагрената райска риба, плашливите сребристи рибки с малки устички, на интригуващите, ала опасни морски таралежи. Клиентите й щяха да намерят информацията за полезна, когато тя спреше за два часа на рифа Паланкар, за да даде възможност на желаещите да се гмуркат или поплуват.

Беше правила това пътешествие безброй пъти. Макар и обичайно, то никога не й се бе струвало отегчително и еднообразно. И сега, както всеки път, с наслада се отдаваше на чувството за волност, радваше се на морската шир, лазурното небе и равномерното бръмчене на мотора. Лодката беше нейна, както още три други и малкия панелен павилион близо до брега. Упорито беше работила за всичко това, месеци наред се бе трудила усилено с пот на челото, когато разноските бяха големи, а приходите слаби. Но го постигна. Десет години борба си заслужаваха, за да придобие и притежава нещо свое. Да обърне гръб на родното място, да остави всичко познато, беше една ниска цена, която плати за спокойствието на духа си.

Малкият китен остров Косумел в мексиканските карибски води наистина осигуряваше душевно спокойствие. Сега той бе нейният дом, единственият, който имаше значение. Тук я приемаха и уважаваха. Никой на острова не знаеше за унижението и болката, които бе преживяла, преди да дойде в Мексико. Тя рядко се сещаше за тях, макар да имаше кой живо да й ги напомня.

Фейт. Само мисълта за дъщеря й я накара да се усмихне. Фейт беше едно малко скъпоценно съкровище, ала сега се намираше ужасно далеч. Оставаше още месец и половина, докато се върне за лятната ваканция.

Изпрати я при баба й и дядо й в Хюстън за нейно добро, повтаряше си Лиз, когато болката от самотата ставаше прекалено остра. Образованието на Фейт бе по-важно от нуждите на майка й. Лиз беше работила, рискувала, беше се борила, за да може Фейт да има всичко, което заслужава, всичко, което би имала, ако баща й…

Лиз решително насочи мисълта си към други неща. Още преди десет години бе дала дума да изхвърли бащата на Фейт от ума си точно така, както той я беше изхвърлил от живота си. Беше допуснала грешка — една грешка, направена от наивност и чувства, която завинаги промени хода на живота й. Но от нея беше спечелила нещо безценно — Фейт.

— На дъното, точно под вас, виждате останките на четиридесетместен самолет — тя намали скорост, за да могат пътниците й да разгледат преобърнатия наопаки самолет и подранилите гмуркачи, които с интерес го разучаваха. От аквалангите им бълбукаха мехурчета и се издигаха към повърхността като малки сребърни дискове. — Не е имало катастрофа, тук не се е разиграла никаква трагедия — продължи Лиз. — Самолетът е бил специално потопен за сцена от филм и за развлечение на любителите на водолазния спорт.

Работата й беше да прави същото и със своите пасажери — да им доставя удоволствие и да ги забавлява. Това не представляваше трудност, ако имаше помощник до себе си. Ала й се налагаше сама да управлява лодката, да поддържа непринудения и занимателен разказ, да раздава маски и шнорхели, да сервира обяд и постоянно да брои глави. Но Джери не дойде навреме и беше невъзможно да го чака повече. Желаещите за разходка в морето бяха много и трябваше да спазва графика.

Тя го нахока мислено и увеличи ход. Не, че имаше нещо против допълнителната работа, ала смяташе, че след като клиентите й си плащаха, бяха в правото си да получат най-доброто, което можеше да им предложи. Не трябваше да разчита толкова на него. Можеше лесно да го уреди и да вземе някой друг от своите хора за помощник. Всъщност Лиз разполагаше с още двама мъже като екипаж на водолазната лодка и други двама в павилиона, където се даваше плувна екипировка под наем. Но тъй като и втората лодка с леководолазите излизаше по обяд, то не оставаше свободен човек за стъклодънката. Пък и Джери, в интерес на истината, не я беше подвеждал досега. Когато той беше на лодката, дамската половина от пътниците се озоваваше до такава степен в плен на обаянието му, че Лиз се съмняваше дали изобщо забелязваха обкръжаващия ги воден свят, над който минаваха.

Кой може да ги вини, подсмихна се тя. Ако самата не бе имунизирана срещу мъжете като цяло, навярно и на нея биха й се подкосили краката при вида на Джери. Повечето жени трудно устояваха на самонадеяната му, привлекателна външност, трапчинката върху брадичката и загадъчно премрежените сиви очи. Като се добавеше стройната мускулеста фигура и неоспоримото дар слово, нито една жена не се намираше в безопасност.

Ала не заради тези му качества Лиз се бе съгласила да му даде стая под наем и временна работа. Тя имаше нужда от допълнителен доход и допълнителна помощ, а колкото до останалото, беше достатъчно проницателна, за да разпознае бройкаджията. Опитът я беше научил, че от гледна точка на бизнеса не бе зле да има и такъв играч на своя страна. Закани му се мислено здравата да си изпати, ако няма сериозна причина, за да я остави без екипаж, после забрави за него.

Плавното движение, слънцето и нежният бриз я успокояваха, караха я да се отпусне, носеха й блажена отмора. Лиз продължи да говори за морето, разкриващо тайните си под тях, съчетаваше знания, които беше усвоила в колежа, докато следваше морска биология, с други интересни факти, научени от личен опит във водите на Мексиканския залив. От време на време някой от екскурзиантите задаваше въпрос или възкликваше развълнувано при вида на нещо, плъзнало се под стъкленото дъно на лодката. Тя отговаряше, обясняваше, даваше напътствия, като поддържаше лек, равномерен ход. Тъй като трима от пътниците бяха мексиканци, повтаряше всичко и на испански. А понеже имаше и няколко деца, се стараеше информацията да бъде поднесена достатъчно занимателно.

Ако нещата се бяха развили инак, щеше да е учителка. На тази си отколешна мечта Лиз отдавна бе сложила край с аргумента, че бе по-пригодна за света на бизнеса.

На нейния бизнес. Зарея поглед в далечината, където облаците лениво плуваха на хоризонта. Слънцето блестеше с танцуващи отражения върху синята водна повърхност. Отдолу коралите се издигаха като замъци или се развяваха като ветрила. Да, тя сама беше избрала своя свят и не съжаляваше ни най-малко.

Когато чу писък зад гърба си, отпусна ръчката на газта. Първата й мисъл беше, че са видели акула, те понякога се появяваха край рифовете. Остави лодката на течението и се обърна. Жена хлипаше в прегръдките на мъжа си, притиснала закрилнически главата на детето върху рамото си. Останалите се бяха вторачили надолу през прозрачното стъкло. Лиз махна тъмните очила и слезе в кабината, от която я отделяха две стъпала.

— Моля ви, запазете спокойствие. Уверявам ви, че няма нищо, което тук да представлява някаква опасност за вас.

Мъж с фотоапарат „Никон“ на шията и оранжева козирка върху плешивата си глава я изгледа продължително. Изразът му беше напрегнат.

— Госпожице, по-добре се обадете по радиостанцията на полицията.

Лиз хвърли поглед надолу към кристалночистите, прозрачни води. Сърцето й се качи в гърлото и сякаш я задуши. Сега й стана ясно защо Джери не беше дошъл. Той лежеше върху бялото пясъчно дъно с котвена верига, омотана около гърдите му.

 

Веднага щом самолетът спря да рулира, Джоунъс взе сака си и нетърпеливо зачака пред вратата. Когато тя се отвори, отвън нахлу горещ въздух и боботенето на двигатели. Той кимна късо на стюардесата и заслиза по стръмната метална стълбичка. Нито имаше време, нито желание да се любува на палмите, пищното обилие от цветя и приказно синьото небе. Вървеше бързо и целенасочено, с вперени напред, присвити срещу слънцето очи. С тъмния си костюм и прилежно стегнатата вратовръзка би могъл да мине за бизнесмен, пристигнал на Косумел не за развлечение, а по работа. Каквато и скръб, какъвто и гняв да изпитваше, те бяха грижливо прикрити зад безстрастното му, непроницаемо изражение.

Залата беше малка и шумна. Американци, дошли на почивка, стояха на групи и се смееха или бродеха объркано. Макар да не знаеше испански, Джоунъс мина бързо през митническата проверка и се озова в тясно и задушно помещение, където хората чакаха за коли и джипове под наем. Петнадесет минути след кацането той вече седеше зад волана на едно комби. Изкара го от паркинга и се насочи към града, пъхнал карта в сенника над предното стъкло.

Точно преди двадесет и четири часа Джоунъс седеше в просторния си, елегантно мебелиран и снабден с климатична инсталация кабинет. Току-що бе спечелил едно проточило се, тежко дело, за което се изискваха всичките му умения и планини от работа. Клиентът му беше почтен гражданин, обвинен в углавно престъпление, за което го чакаше най-малко десетгодишна присъда. Той прие хонорара и благодарностите му, като избегна, доколкото бе възможно, шумотевицата около разрешаването на случая.

Канеше се да си вземе първия отпуск от година и половина насам. Изпитваше задоволство, приятна умора и оптимизъм. Две седмици в Париж изглеждаха чудесна и заслужена награда за дългите месеци работа. Париж с неговата вечна, неостаряваща изисканост, с прохладните паркове, удивителните музеи и с несравнимата храна беше точно това, от което Джоунъс Шарп имаше нужда.

Когато позвъниха от Мексико, му потрябва известно време, докато разбере. Отговори, че да, наистина има брат на име Джеръмая и първата му мисъл беше, че Джери отново се бе забъркал в някаква неприятност и ще трябва за пореден път да пуска в ход връзки и да поръчителства за него.

Вече затворил телефона, той изобщо не бе в състояние да мисли. Като замаян нареди на секретарката си да отмени всичко, уредено за Париж, и да се погрижи за полет до Косумел на следващия ден. После вдигна слушалката, за да се обади на родителите си и да им каже, че синът им е мъртъв.

Пристигна в Мексико, за да идентифицира тялото на брат си и да го откара вкъщи за погребението. Сега с още по-голяма сила изпита мъката, както и чувство за неизбежност. Джери винаги бе живял на ръба на бедата. Този път беше прекрачил границата. От дете предизвикваше съдбата. За удоволствие. Веднъж се беше пошегувал, че Джоунъс се бе заел да учи право, за да намира най-ефикасния начин да го измъква от кашите, които вечно забъркваше. Може би в известен смисъл това бе вярно.

Джери беше мечтател, Джоунъс — реалист. Джери беше непростимо мързелив, а Джоунъс — работохолик. Те бяха… Да, вече наистина бяха като двете страни на една монета. Джоунъс се чувстваше така, сякаш част от него бе завинаги заличена.

Стигна до полицейското управление в Сан Мигел. Пристанището представляваше гледка, която си заслужаваше да бъде нарисувана. Множество малки рибарски лодки бяха изтеглени върху тревата, огромни сиви кораби стояха на котва гордо и самодоволно, туристи в къси панталони и ярки ризи на цветя се разхождаха по вълнолома. Водата се плискаше и насищаше въздуха с мирис на море.

Джоунъс слезе от колата и се отправи към сградата на полицията. Предстоеше неизбежното нагазване в тресавището на бюрокрацията, съпровождаща всяка насилствена смърт.

Капитан Моралес беше стегнат, делови мъж, роден на острова и страстно отдаден на дълга си да го защитава. Наближаваше четиридесетте и очакваше раждането на петото си дете. Гордееше се със своето положение, образование и семейство, макар този ред често да се променяше. В основни линии той беше кротък човек, който с удоволствие слушаше класическа музика и ходеше на кино в събота вечер.

Тъй като Сан Мигел беше пристанище и корабите докарваха моряци за кратък престой и туристи в отпуск, за Моралес не бяха новост неприятните и тъмните страни на човешката природа. Той обаче се гордееше с ниския процент на сериозните престъпления на острова. Убийството на американеца го подразни, както досадна муха ядосва настанилия се удобно в люлеещия се стол на верандата си човек. За един полицай не бе нужно да работи в голям град, за да разпознае професионалното изпълнение. На Косумел нямаше място за организирана престъпност.

Но Моралес беше и семеен човек. Познаваше обичта и мъката, знаеше също, че на някои хора им се налага да скриват и двете. В хладния, неподвижен въздух на моргата той стоеше до Джоунъс и чакаше. Американецът беше с глава по-висок, скован и бледен.

— Това вашият брат ли е, господин Шарп?

Макар че нямаше нужда да пита.

Джоунъс погледна надолу към другата страна на монетата.

— Да.

Моралес мълчаливо се отдалечи, за да му даде нужното време.

Изглеждаше невъзможно. Джоунъс знаеше, че и с часове да стои, втренчил поглед в лицето на брат си, все щеше да му се струва невъзможно. Джери вечно бе търсил лесния път, големия удар и невинаги беше достоен за възхищение. Ала той неизменно бе преизпълнен с възторг и ентусиазъм, кипеше от живот. Джоунъс бавно докосна ръката му. Сега тя лежеше безжизнено и той нищо не можеше да поправи. Никакви постъпки и ходатайства не можеха да го върнат обратно. Също толкова бавно отдръпна пръсти. Изглеждаше немислимо, но бе факт.

Моралес кимна на придружаващия служител да ги изведе.

— Моите съболезнования.

Джоунъс поклати глава. Болката го пронизваше в тила като с тъп нож. Прикри я с ледена сдържаност.

— Кой е убил брат ми, капитане?

— Не зная. Разследваме случая.

— Имате ли подозрения?

Моралес разпери ръце и тръгна по коридора.

— Брат ви е пристигнал на Косумел само преди три седмици, господин Шарп. В момента разпитваме всеки, който е контактувал с него през това време — той отвори вратата, пристъпи навън и пое дълбоко свежия, ухаещ на цветя въздух. Мъжът до него изглежда не забелязваше промяната. — Уверявам ви, че ще направим всичко възможно, за да открием убиеца на брат ви.

Яростта, която Джоунъс бе овладявал толкова часове, си проби път към повърхността.

— Уверявате ме! Нито ви знам, нито ви познавам — извади с твърда ръка цигара и, докато я палеше, наблюдаваше капитана с присвити очи. — А и вие изобщо не сте познавали Джери.

— Това е моят остров — очите на Моралес останаха приковани в тези на спътника му. — Щом има убийство, ще разкрием извършителя.

— Професионалист е — издуха Джоунъс дима, който увисна в неподвижния въздух. Нямаше и повей, за да го разсее. — Това и двамата го знаем, нали?

Моралес не отговори веднага. Той все още чакаше да получи информация на запитването си относно Джеръмая Шарп.

— Брат ви е бил застрелян, господин Шари, и ние провеждаме разследване, за да разберем кой, как и защо го е направил. Можете да сте от помощ, като ни дадете някои сведения.

Джоунъс впери поглед във вратата. Вратата, която водеше надолу по коридора към трупа на брат му.

— Трябва да повървя — промълви.

Моралес изчака да прекосят тревната площ, после шосето. Тръгнаха мълчаливо покрай вълнолома.

— Защо брат ви е дошъл на Косумел?

— Не зная — Джоунъс дръпна силно от цигарата, докато тя не изгоря до филтъра. — Джери харесваше палмите.

— Какво работеше? С какво се занимаваше?

Джоунъс се усмихна криво и стъпка димящия филтър. Слънчеви зайчета проблясваха като диаманти върху водата.

— Джери обичаше да нарича себе си волнонаемен. Пътуваше, не се задържаше на едно място — и докарваше усложнения в живота му толкова често, колкото и радост. Втренчил отсъстващ поглед в морето, Джоунъс си припомняше споделените приятни мигове, караниците и споровете, противоположните възгледи. — За Джери винаги важни бяха следващият град, следващата работа. Последното, което чух — преди две седмици — беше, че давал уроци по гмуркане на туристи.

— Водолазен клуб „Черния корал“ — потвърди Моралес. — Елизабет Палмър го беше наела на почасова надница.

— Палмър… — Джоунъс откъсна поглед от водата. — Това е жената, с която е живял.

— Госпожица Палмър даваше на брат ви стая под наем — поправи го Моралес със строга благопристойност. — Тя също е била сред групата, която е открила тялото му. Предостави на нашата служба пълното си съдействие.

Джоунъс сви устни. Как я беше описал Джери тази Лиз Палмър в краткия телефонен разговор преди време? Сексапилно маце, което прави страхотни палачинки. Звучеше така, като че е поредната бройка на Джери в търсенето на развлечения и на големия шанс в живота. — Нужен ми е адресът й — свъси вежди при полувъпросителния, полуизпитателен погледа на капитана и добави: — Предполагам, че нещата на брат ми са още там.

— Там са. При мен в управлението са някои от личните вещи на брат ви, тези, които са били намерени у него. Можете да ги вземете, както и останалите в къщата на госпожица Палмър. Вече ги прегледахме.

Джоунъс пак почувства гневът да се надига в душата му. Постара се да го потисне.

— Кога мога да откарам брат си у дома?

— Ще направя всичко възможно да приключим оформянето на документите още днес. Ще са ми нужни вашите показания. Има стандартни формуляри, разбира се — той изгледа скования профил на Джоунъс и отново го обзе жал. — Още веднъж моите съболезнования.

Джоунъс само кимна.

— Нека по-скоро свършваме с това.

 

С влизането си Лиз щракна ключа и двата вентилатора на тавана се завъртяха. За момента лекото им шумолене й беше достатъчна компания. Главоболието, което я мъчеше повече от двадесет и четири часа, беше една постоянна тъпа болка, притискаща слепоочията й. Отиде в банята и, преди да се съблече и пусне душа, глътна два аспирина.

Днес пак беше плавала със стъклодънката. Макар сезонът да не беше в разгара си, хора имаше доста и дори се наложи да върне десетина човека от желаещите да излязат в морето. Не всеки ден се случваше да открият труп по крайбрежието и любопитните прииждаха на тълпи. Ужасно, рече си, после се пъхна под студените струи. Питаше се докога ли ще вижда пред очите си Джери, лежащ на белия пясък под водата?

Вярно е, че едва го познаваше, ала той беше весел и забавен, компанията му й беше приятна. Хранеше се в нейната кухня, спеше в леглото на дъщеря й. Лиз затвори очи и с надеждата водата да отмие упоритото главоболие я остави да се стича по тялото й. Ще се почувства по-добре, щом полицията приключи разследването, помисли. Беше й мъчително, много тежко и мъчително, когато дойдоха да ровят из вещите му. И да я разпитват.

Какво всъщност знаеше тя за Джери Шарп? Че е американец, тарикат, женкар. Като го взе на работа за уроците по подводно плуване и за помощник на лодката, Лиз се възползваше и от трите. Смяташе го за безобиден — привлекателен, сексапилен и най-вече ленив. Хвалеше се, че е на път да постигне нещо голямо, че върти сделка, която ще му оправи живота. Тя смяташе това за празни приказки. Според нея нищо не можеше да те оправи в живота, освен години усилена работа или наследено богатство.

Но очите на Джери светваха, когато говореше, и усмивката му ставаше трогателна. Ако самата Лиз си позволяваше да се уповава на мечти и блянове, навярно би му повярвала. Ала мечтите бяха за младите и глупавите. С известна жал тя си даде сметка, че Джери Шарп беше и двете.

Сега той бе мъртъв и малкото, което притежаваше, бе разхвърляно из стаята на дъщеря й. Трябва да опакова нещата му, реши Лиз и спря кранчето на душа. Това поне можеше да направи. Щеше да събере вещите на Джери и да попита онзи капитан Моралес какво да прави с тях. Сигурно семейството му щеше да пожелае да прибере това, което бе останало след него. Джери й беше споменавал за брат, когото незлобиво наричаше „задръстеняк“. Самият той бе всичко друго, но не и „задръстен“.

Тя завърза косата си с хавлиена кърпа и отиде в спалнята. Спомни си как няколко дни, след като се нанесе при нея, Джери се беше опитал да се намърда в леглото й. С ласкателни приказки и гальовни ръце. Макар да я бе изненадал и успял да я целуне, притискайки я с гръб на вратата, тя бързо се бе откопчила. Той беше приел отказа добродушно и отношенията им не пострадаха, останаха дружелюбни и естествени.

Лиз облече широка риза, която се спускаше надолу до бедрата й. Истината бе, че Джери действително беше мил и добросърдечен, освен това очарователен фантазьор. Не за първи път си задаваше въпроса дали тези негови измишльотини нямаха нещо общо със смъртта му.

Трябваше да спре да мисли за случилото се. Така не можеше да продължава. Най-добре беше да прибере вещите му в куфара и да ги отнесе в полицията.

Само след пет минути откри, че това й подейства още по-потискащо. Беше й неловко и тягостно да наднича в нечий личен живот и да се рови в чужди тайни. Имаше време, когато самата тя пазеше своята тайна дълбоко в себе си. Нагъна избеляла кафява тениска, чийто надпис съобщаваше, че бе скитала из Големия каньон, и се постара изобщо да не мисли повече. Ала той стоеше пред очите й, чуваше го как се шегува, че спи с една кукла от колекцията на Фейт. Беше оправил изметнатия прозорец и бе сготвил паеля, за да отпразнуват първата му заплата.

Неусетно по бузите й се търколиха сълзи. Джери беше толкова жизнен, толкова преизпълнен с онази младежка, перчеща се самонадеяност. Твърде кратко го познаваше, за да го нарече приятел, но той беше спал в стаята на дъщеря й, дрехите му лежаха в нейния гардероб.

Сега й се искаше да го бе слушала по-внимателно, да се бе държала по-мило. Беше я канил да пийнат заедно, а Лиз го бе отпъждала, защото трябваше да свърши някаква работа. Сега й беше жал, беше й пусто и тъжно. Ако му беше отделила един час от живота си, може би щеше да научи кой беше, откъде беше, защо бе мъртъв сега.

На вратата се почука и тя притисна с ръце бузите си. Глупаво е да плаче, каза си. Сълзите никога нищо не решават. Джери Шарп беше мъртъв, ала какво общо имаше Лиз с това?

На път към вратата изтри лицето си. Главата обаче я беше поотпуснала. Реши, че най-добре беше веднага да се обади на Моралес и да уреди прибирането на дрехите. В крайна сметка тя наистина нямаше нищо общо с цялата тази история. Това бе последната й мисъл, когато отвори.

И първия момент само зяпна втрещено. Тениската, която още държеше в ръце, се изплъзна от пръстите й. Залитна крачка назад, разширила очи от ужас. Стори й се, че вижда като през мъгла и премига. Мъжът, който стоеше на прага, бе вторачил в нея обвинителен поглед.

— Дже… Джери — успя да промълви Лиз и за малко да изпищи, когато той пристъпи напред.

— Елизабет Палмър?

Тя поклати вдървено глава. Не беше суеверна. Имаше практичен ум и вярваше само в реалните неща. Когато някой умре, връщане назад няма. Но ето че Лиз стоеше в дневната, вентилаторите се въртяха, а насреща й през вратата стоеше Джери Шарп. Чу го да се обажда отново:

— Вие ли сте Елизабет Палмър?

— Аз те видях — долови и собствения си изтънял глас, като не можеше да откъсне поглед от лицето на мъжа. Приятната, самоуверена външност, трапчинката върху брадичката, сивите очи под дебели тъмни вежди. Лице, което тласка жените към всякакви рискове, събужда у тях лудо желание за авантюри и приключения. — Кой сте вие?

— Джоунъс Шари. Джери беше мой брат. Брат — близнак.

Тя усети, че коленете й треперят и побърза да седне. Не, не е Джери, каза си, щом сърцето й се поукроти. Косата бе също толкова тъмна, също така гъста, ала бе грижливо сресана, липсваше й небрежната разпиляност като на Джери. Лицето бе по същия начин привлекателно, със силно изразени черти, но никога не бе виждала очите на Джери тъй ледени и сурови. А и този мъж беше облечен с костюм, който носеше така, сякаш се беше родил в него. В стойката му се долавяше сдържан гняв и нетърпение. Трябваше й миг, само миг, преди самата ги да избухне.

— Направихте го нарочно! — дланите й бяха влажни и Лиз ги изтри в коленете си. — Безподобна, отвратителна постъпка! Знаехте какво ще си помисля, щом отворя вратата!

— Трябваше да видя как ще реагирате.

Тя се облегна назад и си пое дълбоко дъх.

— Вие сте мерзавец, господин Шарп!

За първи път устните му се извиха. Нагоре. Съвсем леко.

— Може ли да седна?

Лиз му посочи стол.

— Какво искате?

— Дойдох да прибера нещата на Джери. И да говоря с вас.

Той седна и без да бърза се огледа наоколо. Това не беше естествено любопитния, ала вежлив поглед, който си позволява непознатият, влязъл в нечий дом, а изпитателно, напрегнато изучаване. Дневната беше малка, едва ли по-голяма от собствения му кабинет. Докато той самият предпочиташе убити тонове и изчистени линии, Лиз Палмър се беше спряла на ярки, контрастиращи цветове и причудливи украшения. По стените висяха няколко индиански маски, тъкани килимчета с различен размер и шарка бяха разпръснати върху пода. Слънчевата светлина, сега вече здрачаваща се, влизаше на ивици през червените щори. Голяма синя керамична ваза стоеше върху плетена покривка на масата, но жълтите листенца на цветята бяха започнали да окапват. Лакираната дървената повърхност на масата не блестеше, а беше покрита със слой прах.

Лиз мълчеше и докато мъжът оглеждаше стаята, тя самата го разглеждаше. Свитото й от шока гърло се беше отпуснало. Огледален образ на Джери, помисли си. Не бяха ли огледалните образи нещо като негатив? С него едва ли би й било весело и забавно. Внезапно изпита непреодолимо желание да го отпрати, да го изгони веднага и завинаги. Пълна глупост, рече си. Той бе просто един човек, човек, който нищо не означаваше за нея. Освен това бе загубил брат си.

— Моите съболезнования, господин Шарп. Трябва да ви е много тежко.

Погледът му така бързо се върна и прикова в нея, че Лиз отново се стегна. Не я смути това, че мъжът оглеждаше дома й сантиметър по сантиметър, ала не можеше да стои безразлично и равнодушно, когато разглеждаше и нея по същия начин.

Тя се оказа не такава, каквато той очакваше. Цялото й лице бе някак ъгловато — широки скули, дълъг тесен нос, твърде заострена брадичка. Не беше красавица, но правеше силно впечатление, по един странно смущаващ, почти тревожен начин. Може би заради очите — тъмни, дълбоки и тайнствени, с екзотично приповдигнати външни краища. Или пък устните — пухкави и меки, чувствени и в същото време уязвими. Широка риза обгръщаше тялото й с метри плат, като оставяха голи дългите загорели крака. Ръцете й, поставени върху страничните облегалки на стола, бяха удивително малки, с тесни длани, без пръстени. Джоунъс мислеше, че познава вкуса на брат си, както и своя. Лиз Палмър не отговаряше на предпочитанията на Джери към яркото и хвърлящото се в очи, нито пък на неговите към дискретната изтънченост.

И все пак Джери беше живял с нея. Доста добре приема смъртта на любовника си, отсъди мрачно Джоунъс.

— На вас също — отвърна й.

Настойчивото му съзерцание я напрегна и притесни. Излизаше извън рамките на обикновеното любопитство и я беше накарало да се почувства като музеен експонат, който, описан и номериран, е оставен за по-нататъшно проучване. Все пак си напомни, че скръбта при хората има различни проявления.

— Джери беше добър човек. Не е лесно да…

— Как се запознахте?

Прекъсната насред съчувствените си думи, Лиз се изпъна вдървено на стола. Никога не натрапваше дружелюбността си там, където нямаше изгледи да бъде приета. Щом той искаше само факти, тя щеше да му ги изложи.

— Дойде в моя магазин преди по-малко от месец. Интересуваше се от подводно плуване.

Джоунъс повдигна вежда с вежлив интерес, ала очите му останаха студени.

— От подводно плуване.

— Аз съм собственичка на малък павилион близо до морето, давам под наем водолазно снаряжение, предоставям пътувания с лодка, уроци, излети. Джери търсеше работа. Тъй като разбираше от тези неща, го наех. Беше екипаж на водолазните лодки или ми помагаше, когато возех туристи, даваше уроци по подводно плуване, такива неща.

Да показва на туристите как се борави с акваланг и регулират вентили не се връзваше с това, което бе чул последния път по телефона от брат си. Джери му разправяше за някаква голяма сделка. Страхотен случай, страхотни пари.

— Не е ли откупил дял като съдружник?

Върху лицето й се появи особен израз — надменност, високомерие, насмешка. Джоунъс не бе сигурен.

— Нямам съдружници, господин Шарп. Джери просто работеше при мен, това е всичко.

— Всичко? — веждата му пак отскочи нагоре. — Той е живял тук.

Лиз схвана смисъла. Беше се сблъскала със същото и в полицията. Реши, че бе отговорила на всички въпроси, на които бе било необходимо, и бе отделила на Джоунъс Шарп предостатъчно от времето си.

— Нещата на Джери са тук — стана и тръгна към стаята на дъщеря си. Изчака го на вратата. — Тъкмо бях започнала да прибирам дрехите му. Вероятно ще предпочетете сам да го направите. Можете да останете колкото е нужно.

Понечи да се обърне, но Джоунъс я спря за ръката. Не гледаше нея, а вътре в стаята — рафтовете с кукли, розовите стени, дантелените пердета. И дрехите на брат си, хвърлени небрежно върху облегалката на боядисан в бяло стол и върху бродираното с цветя покривало на леглото. Сърцето му се сви. Отново.

— Това ли е?

Изглеждаше толкова малко.

— Не съм проверявала чекмеджетата на гардероба. От полицията го сториха — почувствала се изведнъж и уморена, и отегчена, тя махна кърпата от главата си. Тъмноруси коси, още влажни, се разпиляха покрай лицето и върху раменете й. Видът й стана някак още по-беззащитен. — Не зная нищо за личния живот на Джери, за личните му вещи. Това е стаята на дъщеря ми. — Лиз вдигна поглед и очите им се срещнаха. — Тя учи другаде. Затова Джери спеше тук.

После го остави сам.

Двадесет минути му бяха достатъчни. Брат му беше пътувал с малко багаж. Джоунъс остави куфара в дневната и тръгна из къщата. Не беше голяма. В съседната спалня цареше полумрак от спускащия се вечерен здрач, ала той забеляза яркото оранжево покривало върху леглото и бюро, отрупано с листа и папки. Миришеше леко на някаква подправка и талкова пудра. Обърна се и тръгна към вътрешността на къщата. Откри кухнята. И Лиз в нея.

Щом усети миризмата на кафе, си спомни, че не бе ял от сутринта. Без да се обръща, тя напълни втора чаша. Не беше нужно Джоунъс да проговори, за да се разбере, че бе тук. Нямаше вид на човек, който трябва да обявява присъствието си.

— Сметана?

Той прокара ръка през косата си. Изпитваше такова чувство, сякаш се бе озовал в нечий чужд сън.

— Не, чисто.

Лиз се обърна да му подаде чашата и видимо трепна.

— Извинете — пророни и взе своята. — Толкова приличате на него.

— Това притеснява ли ви?

— Изнервя ме.

Джоунъс отпи от кафето. То като че поразсея усещането му за нереалност.

— Не сте била влюбена в Джери.

Тя го изгледа с известна изненада. Беше й ясно, че я смяташе за любовница на брат му, но не очакваше да му мине през ум нещо повече.

— Познавах го съвсем отскоро — после се усмихна криво, спомнила си едно друго време, един друг живот. — Не, не бях влюбена в него, отношенията ни почиваха на чисто делова основа. Ала го харесвах. Той беше самоуверен, обаятелен и много добре съзнаваше собствения си чар. През последните две седмици доста от клиентките ми идваха по два пъти. Джери беше голям сваляч — каза, после вдигна стреснато поглед. — О, извинете.

— Няма нищо — заинтригуван, Джоунъс се приближи. Тя беше висока жена и лицата им се озоваха кажи-речи на едно ниво. От нея се долавяше лек аромат на пудра, грим не носеше. Не е типа на Джери, помисли той отново. Но имаше нещо в нея, нещо в очите й. — Вярно е, само че не всички го схващаха — добави.

— Познавам и други — гласът й беше глух. — Не толкова мили, не така безвредни. Вашият брат беше симпатичен човек, господин Шарп. И се надявам, който и да… Надявам се да го хванат.

Видя как очите му се превърнаха в две сиви блокчета лед. Неволно Лиз потрепери вътрешно. Студенината често бе по-опасна от разпалеността.

— Ще го хванат. Възможно е да ми се наложи отново да говоря с вас.

Молбата беше съвсем естествена, ала я подразни. Не искаше да разговаря пак с него, изобщо не искаше да я замесват по какъвто и да е било начин.

— Нямам какво друго да ви кажа.

— Все пак Джери е живял във вашата къща, работил е за вас.

— Не зная нищо — повиши тя леко глас. Извърна се към прозореца и се загледа навън. Беше й дошло до гуша от въпросите, от хората, които я сочеха по брега като жената, открила трупа. Беше й неприятно нормалният ход на живота й да се обърква от смъртта на мъж, когото едва познаваше. И да си признае честно, боеше се. Джоунъс Шарп й направи впечатление на човек, който би могъл наистина да преобърне живота й с главата надолу, стига да поиска. — Повтарях го непрекъснато и на полицията. Джери просто работеше при мен. Виждах го само по няколко часа на ден. Не зная къде е ходил нощем, с кого се е срещал, какво е правил. Не беше моя грижа, доколкото си плащаше за стаята и се явяваше на работа. — Отново се обърна към него. Лицето му бе мрачно и зло. — Съжалявам за брат ви, съчувствам и на вас. Но това просто не е моя работа.

Лиз нервно разтвори скръстените си пръсти, а той го изтълкува по свой начин.

— На различно мнение сме, госпожо Палмър.

— Госпожица Палмър — подчерта тя. Джоунъс бавно кимна. — Не мога да ви помогна.

— По-скоро не искате, след като отказвате да разговаряме.

— Е, добре, тъй да бъде. Не искам.

Той я изгледа под око и извади портфейла си.

— Джери дължеше ли ви нещо за стаята?

Обидата я зашлеви като плесница. Очите й, обикновено кротки, дори тъжни, сега блеснаха остро.

— Той нищо не ми дължи, нито пък вие. Ако сте свършили с кафето…

Джоунъс остави чашата на масата.

— Свърших. Засега.

Изгледа я за последен път. Не е типа на Джери, рече си пак. Нито пък неговия. Ала му се струваше, че тя знае нещо и твърдо се закани да разбере какво е, дори ако трябваше да се възползва от нея по един друг начин.

— Лека нощ.

Лиз остана, където стоеше, докато не чу външната врата да хлопва. После стисна клепачи. Не е нейна работа, повтори си мислено. Но все още виждаше Джери под стъкленото дъно на лодката. А сега виждаше и Джоунъс Шарп с вкоравената скръб в очите му.