Реймънд Фийст
Завръщането на изгнаника (22)

Глава 20
Елвандар

Каспар примига.

Допреди миг се намираха на Острова на чародея, а в следващия се озоваха сред гъст лес на брега на някаква река.

— Това е река Крудий — каза Пъг и се обърна, за да се увери, че талноят е с тях.

— Сега какво? — попита Каспар.

— Сега чакаме. Няма да се наложи да чакаме дълго. Елфите са бдителни по границите си.

— Защо трябва да чакаме те да дойдат при нас?

— Никой не може да влезе в Елвандар или околните лесове неканен. Направиш ли го, може да си навлечеш гибелни последствия.

Въздухът беше хладен, но не неприятно. Бяха заминали след закуска, но тъй като Елвандар се намираше по̀ на запад от Острова на чародея, в мига на пристигането им все още беше ранно утро.

Чакаха почти час. Каспар седеше на земята, а Пъг и талноят стояха прави, неподвижно. Каспар вече бе говорил с магьосника и бе разбрал, че очевидно Пъг е водачът на Конклава, макар той да не го беше казал открито. Не приличаше на човек, склонен да се въвлича в безсмислено бърборене.

Най-сетне Пъг каза:

— Дойдоха.

Каспар погледна през реката. Не видя нищо, но Пъг извика:

— Здравейте! Аз съм Пъг от Крудий!

От другия бряг на реката отекна смях и нечий глас подвикна:

— Добре дошъл в Елвандар, Пъг от Крудий. Ти и придружителите ти можете да влезете.

Пъг махна на Каспар и заповяда на талноя да ги последва през брода. Каспар погледна през рамо, за да се увери, че съществото се е подчинило — то изглеждаше два пъти по-злокобно сред горските сенки. С благодарност беше отстъпил пръстена на Пъг — той, изглежда, можеше да го носи по-дълго без особени проблеми.

На другия бряг ги чакаха четирима елфи. Каспар забеляза, че единият изглежда малко по-различно от другите: беше по-широк в раменете и с не толкова издължени уши.

— Здрасти, Калис — каза му Пъг.

— Здравей, Пъг. — Елфът изглеждаше не повече от двадесет и пет годишен. — Добре дошъл. Вече изпратих бегач да уведоми майка ми и баща ми, че идваш.

— Боя се, че се налага да стигнем в двора с по-бързи средства.

— Жалко, че няма да съм там да те видя — каза Калис.

— Как е семейството ви?

— Елия и близнаците са добре. — Калис погледна талноя и попита: — Прав ли съм в предположението си, че точно това те води в двора?

— Да. Трябва да поговоря с баща ти за него.

Калис се вгледа в талноя.

— Изглежда злокобно и в него има нещо… — Намръщи се. — Това нещо вони на смърт, Пъг.

— За жалост си прав.

— Е, няма да ви задържаме. Радвам се, че се видяхме, Пъг.

— И аз.

Пъг махна на Каспар да застане до него — и изведнъж се озоваха в друга част на леса.

Каспар зяпна.

Пред него се извисяваше неземна гора. Стояха насред огромна поляна. Пред тях, до самите небеса, се извисяваха величествени дъбове. Всеки беше поне три пъти по-голям от най-големите, които беше виждал из горите на Оласко… а цветовете!

Някои дървета бяха с тъмнозелени листа, както се полагаше за сезона, но други грееха в червено, златисто и оранжево. Един дъб — Каспар бе готов да се закълне в това — бе обкръжен от син ореол, а листата на някои бяха дори снежнобели. Между могъщите стволове под покрова на листака се изпъваха широки мостове. Стъпала, всечени сякаш в живите стволове, се извиваха на спирали нагоре, а в пищната зеленина се мяркаха просторни платформи. И по всички тези конструкции крачеха елфи.

Бяха величествен народ, но всичко, което Каспар беше чел за тях, изобщо не можеше да се сравни с това, което виждаха очите му.

Някои носеха кожени елеци като елфите стражи, които бе видял край реката, но други бяха облечени в халати с богати цветове, извезани със сребърни и златни нишки. Движеха се с плавно изящество, сякаш се плъзгаха.

— Спира ти дъха — прошепна Каспар.

— Бил съм тук безброй пъти и въпреки това всеки път зяпвам във възхита — каза Пъг. — Ела.

Поведе Каспар към едно от големите виещи се нагоре стълбища, което се губеше от погледа около ствола на гигантско дърво. Деца елфи си играеха в подножието му, няколко жени седяха наоколо и кротко ги наблюдаваха, заети с плетивата си.

Пъг поздравяваше мнозина, покрай които минаваха, докато се катереха нагоре. Каспар имаше чувството, че не може да попие всички чудеса достатъчно бързо.

— Това място е удивително, Пъг.

— Така е.

— Не само красотата му… колко е спокойно.

— За жалост не винаги е било такова. Там, където пристигнахме, е имало битка между елфите и цуранските нашественици, по време на Войната на разлома. Тогава бях пленник в света на цураните, но много пъти съм слушал тази тъжна история. Тези тучни лесове са подгизвали твърде често от кръвта на дълголетните.

Каспар знаеше какво има предвид — според легендите елфите живееха по няколко столетия.

Стигнаха до широка пътека над няколко исполински клона и излязоха на гигантска площадка, на която имаше два трона. На троновете седяха двама души с благородна осанка, като цялото им обкръжение.

Тронът на жената се издигаше малко по-високо от този на мъжа. Жената беше с дълга рокля в снежнобял цвят, а мъжът с кафява туника и панталони, но простото им облекло ни най-малко не скриваше величието им. Ушите на жената бяха елфски, издължени, заострени и без месеста част; великолепната й червено-златиста коса беше прибрана с тънко златно венче, което позволяваше да се спуска волно по раменете й. Очите й бяха сини, със зелени точици.

Мъжът — не носеше никакви накити — излъчваше сила и мощ, които породиха у Каспар няма възхита. Пъг го беше удивил като човек с потайни способности, но този мъж пред него беше самото въплъщение на силата. Беше висок, най-малко шест стъпки и педя отгоре, и беше широкоплещест, но нещо у него издаваше, че мощта му произтича не просто от ръста му, а и от нещо вътрешно.

— Добре дошъл, Пъг! — каза мъжът и стана да ги поздрави. — Не ни извести за пристигането си.

Пъг го прегърна.

— Боя се, че изпреварихме пратеника, който синът ви изпрати от реката. Времето обаче не чака. — Обърна се към жената и се поклони. — Ваше величество.

Жената се усмихна и Каспар отново бе поразен. Тя изглеждаше неземно, ала в същото време беше неизмеримо изкусителна.

— Както винаги си добре дошъл, Пъг. Кои са тези с тебе?

— Кралице Агларана, позволете ми да ви представя Каспар, бивш херцог на Оласко, а сега… мой спътник — каза Пъг. — Съществото зад него е поводът да сме тук.

— Добре дошъл, Каспар — каза кралицата.

— Възхитен съм и съм благодарен, че съм тук, ваше величество — каза Каспар.

Пъг кимна към високия мъж и каза на Каспар:

— А това е Томас, принц консорт на Елвандар и мой приятел от детинство.

Томас посочи насядалите около двата трона елфи и каза:

— Това са съветниците на кралицата. — Кимна към един стар елф и рече: — Татар е сред нашите Заклинатели. — Старият елф беше широкоплещест и брадат и само бялата му коса го отличаваше от останалите. Облечен беше в дрехи от грубо тъкан плат и кожа и седеше до дясната ръка на кралицата. От другата страна на подиума, вляво от Томас, седеше друг елф. — А това е Акайлия, първият сред Елдар.

Акайлия изглеждаше сдържан и одухотворен, като свещенодействащ. Лицето му бе изтъняло от старост, кожата му бе почти прозрачна, като древен пергамент.

Каспар се поклони на всички.

Томас попита:

— Та какво е това нещо, което сте ни донесли? Не е живо, нали?

— В известен смисъл е — отвърна Пъг. — Надявах се, че ти ще можеш да хвърлиш някаква светлина върху него.

Томас прикова очи — най-ярките сини очи, които Каспар беше виждал — в съществото и след миг те се разшириха.

— Талной! — И тихо добави: — О, спомням си!

— Спомняте си? — възкликна Каспар.

— Всичко ще се обясни — каза Пъг. Обърна се отново към Томас и попита: — Какво си спомняш?

Гласът на Томас стана леден, все едно друга личност заговори през него, а погледът му се зарея в пространството.

— Воювахме срещу раса, наречена Телд-Ката, на света Риска. Те се опитаха да ни прогонят от небесата си с помощта на набързо скалъпено, но могъщо заклинание. Провалиха се. Вместо да го постигнат, отвориха разлом. Ние унищожихме Телд-Ката, но така и не можахме да опустошим света им, защото на свой ред бяхме хванати в засада през този разлом и онези, които… — Очите му изведнъж отново се фокусираха, той се обърна към Пъг и рече: — Трябва да унищожиш това нещо по някакъв начин, и то бързо!

— Първоначалният ми оглед ме кара да мисля, че това може да се окаже невъзможно.

Томас погледна двамата елфи стареи.

— Татар и Акайлия, бихте ли приложили мъдростта си, за да видим какво можете да кажете за това създание?

Двамата елфи се поклониха и Татар заяви:

— Не ми е нужно заклинание, за да видя, че е нещо злокобно. Макар и в покой, то излъчва зла сила.

— Ще прегледам архивите — каза Акайлия.

— Първо, нека да се оттеглим на някое по-спокойно място — каза Томас. — Там ще ви кажа всичко, което знам. — Обърна се към жена си. — Моля за позволението ви да се оттеглим в по-уединени покои.

— Вървете. Ще се присъединя към вас вечерта, съпруже. Влязоха в просторно помещение във вътрешността на един от огромните дървесни стволове и Томас каза:

— Пъг, това нещо е може би най-опасното създание в този свят. Как се натъкна на него?

Пъг кимна на Каспар и той отново разказа историята си. Когато свърши, Томас каза:

— Ето какво си спомням за войната с дасатите…

— Простете, но как можете да помните нещо, което е станало, преди да се родите? — прекъсна го Каспар.

Томас погледна Пъг, а той сви рамене и каза:

— Пропуснах да му обясня.

— Колкото и невероятно да звучи може би — заговори Томас, — аз притежавам спомените на валхеру, един от Господарите на дракони. Все едно че съм живял два живота, но се боя, че времето не ми позволява да го обяснявам надълго. — Огледа мълчаливо четиримата в стаята с него и продължи: — Беше преди Войните на хаоса, когато валхеру властваха в небесата. Притежавахме силата да летим между световете и никой не можеше да ни се опълчи. — Очите му се замъглиха при спомена. — Бяхме унищожили Телд-Ката, чийто последен отчаян акт доведе до създаването на разлома. През тази цепнатина дойдоха същества, които ни нападнаха без колебание. Накрая ги унищожихме и насочихме вниманието си в разлома, след като усетихме неимоверната мощ, изтичаща през него — мощ по-голяма от всичко, на което се бяхме натъквали дотогава. Затова напуснахме Риска и полетяхме в разлома. — Томас извърна очи, сякаш споменът го измъчваше, и добави тихо: — Тогава за първи път в живота си Ашен-Шугар позна страха.

Посочи талноя.

— Мога да извадя златния си меч, Пъг, и ако ударя това същество с цялата си мощ, бих могъл да го увредя. С няколко удара сигурно бих могъл дори да го обезсиля. Но те използват мръсна магия и докато лежи и се гърчи на земята, то се изцерява. След няколко часа отново ще е цяло и готово за бой.

— Дасатите са напаст — продължи той. — Милиони са, а броят на техните талнои е десетки хиляди — стотици хиляди навярно. Дори без талноите дасатите са едни от най-трудните за убиване смъртни същества, пред които са се изправяли валхеру. Само във войната ни с боговете се бяхме изправили срещу по-голяма опасност. Дори демоните от Петия кръг или Господарите на ужаса са по-лесни противници, защото макар да са по-силни поотделно, не са така многобройни. Ашен-Шугар, Владетелят на Орлови предели, и неговият златен дракон Шуруга избиха мнозина, но след всеки паднал от тях се появяваха двама други. След дни на борба първият от валхеру — Киндо-Рабер, Змийският господар — падна. Смъкнат беше от гърба на дракона си и беше разкъсан от дасатите. Късаха плътта от костите му, Пъг. Разкъсаха и неговия велик дракон. Те са като мравки-войници в марш. Рано или късно всяко живо същество на пътя им пада. Много още валхеру загинаха, докато отстъпвахме, и толкова страховити бяха дасатите, че затворихме разлома, като унищожихме Риска.

— Унищожили сте цял свят? — възкликна Каспар.

— Имахме тази власт. Приложихме силата си, за да разкъсаме мантията на планетата, предизвикахме мощни изригвания и земетресения. Насочихме своята ярост към онзи свят, за да унищожим разлома, и той буквално се разпадна.

— Как се е озовало това нещо тук? — попита Пъг и посочи талноя.

— Не знам — отвърна Томас. — Навярно някой от събратята ми е взел едно за трофей… макар че трудно мога да го повярвам. Трябваше да бягаме, за да спасим живота си.

— Не — каза Пъг. — Бил е някой друг.

— Но как? И по-важното: кой? — попита Томас. — Само Макрос Черния разбираше достатъчно от разломната магия, за да стори това, и колкото и сложни да бяха заговорите му, не мога да си представя, че е извършил нещо толкова опасно.

Пъг се усмихна.

— О, аз мога. Доста време мина, откакто наследих острова на Макрос, и трябва да призная, че заради Войната на студенокръвните каталогизирането и сортирането на огромната му библиотека беше за жалост пренебрегнато. — Пъг въздъхна. — Може би съм станал суетен и съм повярвал, че няма какво повече да се научи от трудовете му. Тъй или иначе, ще трябва да се разпоредя някои от най-умните ми ученици да започнат веднага да търсят някакво упоменаване за това нещо.

— Най-голямото опасение на Макрос беше да не се върне Драконовата рат. Може би е държал това същество като мярка за сигурност срещу подобна възможност… — На лицето на Томас се изписа тревога. — Един талной може и да затрудни Драконовата рат, но цяла армия от тях…

— Мислиш, че има още? — попита Пъг. — Как би могло и защо никой не ги е открил?

— Приятелите ми са открили талноя заровен под здрава скала — каза Каспар. — Входът се е отворил след земетресение. Около него имало и много магически прегради.

— Това напомня за Макрос — каза Пъг. — Знаеш ли къде са го намерили?

— Имам някаква представа. Флин всъщност ми каза къде са намерили съкровищата си и името на близкия град. Според думите му не трябвало много злато, та местните хора да покажат точното място.

— Добре — каза Пъг. — Трябва да го намерим колкото може по-скоро.

— Простете, но според мен омаловажавате главната заплаха. Талноят в момента не е заплаха. Между нашия свят и селението на дасатите непрекъснато се отварят разломи. Трябваше да видите онова нещо от дасатския океан, което се опита да премине по време на пътуването ми към дома! Тези разломи ще се отварят все по-често и ще остават отворени за по-дълго, ако не се направи нещо за това!

— Същества от Втория кръг са се появявали тук в редки случаи през миналите векове — каза Акайлия. — Елдар бяхме първите сред слугите на валхеру и все още съхраняваме знанието им. Дори и най-малкото същество от онова селение е потенциално опасно и трудно за убиване. Орда от такива същества би представлявала невъобразима заплаха.

— Пак ли да надявам бронята си? — каза Томас.

— Не само Елвандар е под заплаха — отрони замислено Татар. — А целият свят, в който живеем.

— Простете ми, че питам — каза Каспар, — защото малко разбирам от магия и, честно казано, дори и малкото е малко повече, отколкото би ми се искало да знам.

Пъг кимна, разбрал, че говори за некромантиката на Лесо Варен.

— Но вие ни разнасяхте из целия свят. Не можете ли просто да го отпратите това нещо някъде по същия начин?

— Трябва да има определена крайна цел.

— Какво ще кажеш за слънцето? — предложи Каспар. — Можеш ли да го отпратиш чак там?

Пъг се засмя.

— Може би. Но мога да го пратя само на място, което познавам или което ми е описано подробно. Най-добре действа, когато крайната точка е в полезрението ти. Предполагам, че бих могъл да погледна за миг слънцето и да се опитам да отида там, но не бих рискувал. — Магът се отпусна в стола си. — Макар че като че ли имам временно решение. Да, ще изнеса талноя от Мидкемия.

— Къде? — попита Томас.

— Ще го прехвърля на Съвета, на Келеуан. Магьосниците там разполагат с много средства да разберат това нещо и са по-многобройни от моите ученици на Острова на чародея. Разбира се, те могат да поставят силни прегради, за да го скрият отново.

— А Звезден пристан? — попита Каспар. — Моите приятели мислеха да го продадат на магьосниците там.

Пъг се усмихна.

— Аз основах Академията в Звезден пристан. Повярвай ми: повечето истинска магическа сила на Мидкемия е на моя остров, но дори съчетана със силите на Звезден пристан, тя няма опита и дарбите на Съвета. Прехвърлянето на талноя на Келеуан ще намали вероятността да се образуват нови разломи. След време те могат да започнат отново, но както казах, Великите може би ще успеят да уподобят преградите и да осигурят време на всички ни да го проучим.

— Ще прегледаме създанието, преди да си тръгнете — каза Татар. — Навярно ще можем да открием нещо.

— Тази нощ ще бъдете наши гости — каза Томас и отведе Пъг и Каспар до една стая. — Отдъхнете си тук следобеда. Пъг, имаш ли малко време?

Пъг кимна.

— Ей сега ще дойда. — Обърна се към Каспар, който тъкмо сядаше на пухения дюшек, изпънат на дървено легло. — Двамата с приятеля ми имаме много неща за обсъждане. Нещо против да те оставя сам?

— Главата ми се върти от всичко, което видях и чух, Пъг. Малко време за отдих и размисъл ще ми е добре дошло.

Пъг излезе, а Каспар легна и остави ума си да се зарее. Пред вътрешния му взор се заредиха образи от предишните няколко месеца: Йойхана и Йорген, Флин и другите, игрите на шах с генерала и морското пътешествие. И изведнъж се сети за нещо.

Скочи и излезе от стаята. Мина по моста, видя Пъг и Томас да си говорят тихо на една платформа долу и извика:

— Пъг!

Пъг и Томас погледнаха нагоре.

— Какво има?

— Сетих се нещо. — Каспар се огледа. — Как да сляза при вас?

Пъг посочи.

— Ето там има стъпала.

Каспар бързо слезе при тях.

— Казвай! — рече Пъг.

— Открийте кой е поставил джеаса на талноя и ще разберете кой го е заровил под скалите преди векове.

— Джеас? — попита Томас. Каспар обясни:

— Когато срещнах Флин и останалите, те бяха единствените оцелели от търговската експедиция до Новиндус. Бяха под джеас. Всичко друго беше второстепенно пред това талноят да се занесе до Павилиона на боговете — те дори бяха изоставили цяло съкровище, за да го направят. Някой твърде много е държал талноят да привлече вниманието на боговете.

— Не мога да намеря слабост в логиката ти — каза Пъг.

— Осъзнах го едва сега, но откакто напуснах Павилиона, не съм изпитвал силно желание да ходя където и да било. Джеасът, изглежда, се е махнал.

— Изпълнен е — поправи го Томас.

— Или е бил премахнат от Калкин! Има ли начин да се разбере кой е наложил този джеас?

— Вероятно — каза Пъг. — Магията е толкова изкуство, колкото и логиката, и често магьосникът оставя… подпис, поради липса на по-подходяща дума. — Погледна Каспар. — Ако беше работа на твоя приятел Лесо Варен, щях да го надуша на минутата. Не е обаче.

— А неговите вещи в цитаделата? — попита Каспар. — Открихте ли нещо, което би могло да го свърже с това?

— Не — отвърна Пъг. — Но Варен се опитваше да създаде нов вид разлом…

— Нов вид ли? — учуди се Томас. — Какво искаш да кажеш?

Пъг въздъхна.

— Много е сложно, но ще опитам да ви обясня. Разломите са разкъсвания в тъканта на пространството. За да се създадат, е нужно особено познание и много енергия. Енергията, която използваше Варен, е нещо, на което не се бях натъквал. Но ми напомни за друго нещо, което трудно бих могъл да определя.

— С какво е била толкова различна? — попита Каспар.

— Варен използваше жизнена енергия, изтръгвана от жертвите му по време на ужасни изтезания и убийство — също както Мурмандамус събираше жизнени енергии, когато се опита да отключи Камъка на живота.

Каспар го погледна объркано, но Томас каза:

— Пантатийците ли?

Пъг кимна.

— Може би. Макар да вярваме, че змиежреците са премахнати, и да не сме виждали следи от тях след края на Войната на студенокръвните, възможно е. Момент да огледам отново талноя.

И Пъг изчезна. Каспар впери поглед в Томас.

— Простете ми за невежеството, но говорите за неща, които са ми неизвестни.

Томас се ухили широко и за миг заприлича на хлапе.

— Моят приятел Пъг често е доста невъзпитан, стане ли въпрос за такива неща. Ела с мен и ще попълним празнините в знанията ти над халба добър джуджешки ейл.

— Вярвам, че ще ми хареса — каза Каспар.

— Историята ми е дълга и заплетена и включва отговори на много от въпросите, които задаваш — каза Томас, щом седнаха. — Ако искаш да научиш за змиежреците и ролята, която те играха във Войната на разлома, наистина би трябвало да започна от времето, когато двамата с Пъг бяхме момчета и работехме в кухнята на замъка Крудий…

 

 

Докато Томас довърши разказа си, изпиха по няколко чаши ейл и свещта до стола на Каспар вече гореше. Кралицата на елфите влезе при тях и Каспар стана.

— Добър вечер — каза тя с усмивка. Каспар се поклони.

— Ваше величество.

— Добре ли ви е при нас, херцог Каспар?

— Вече не съм херцог, но да, повече от добре. Тук е изключително приятно. От години не съм се чувствал така добре.

Томас се усмихна.

— Едно от предимствата да живееш сред елфи.

— Вашият съпруг току-що ми разказа удивителната история за своето детство, за Войната на разлома и за Камъка на живота.

— Камъкът на живота бе една от най-строго пазените тайни по наше време. Едва сега, след като вече не съществува, може свободно да се говори за него.

— Когато Томас ми каза за вашия син и как особената му природа — съчетание между човек, Господар на дракони и елф — се е оказала ключът към отварянето на Камъка на живота… ами, хрумна ми нещо. Мисля, че трябва да го споделя с Пъг.

— Те са в стаята до библиотеката — каза Агларана.

— Ела, ще те заведа — каза Томас.

Каспар се поклони на кралицата на елфите и последва консорта по дървесните пътеки и клонестите улици на Елвандар. Стигнаха до дърво с исполински размери. От всички стволове, които бе видял, този несъмнено беше най-големият. Беше поне осемдесет стъпки дебел и в средата му се виждаше отворена врата.

Томас поведе Каспар в дървото. Каспар се смая, като видя нива след нива етажи, с централна шахта, в която имаше вита стълба, водеща надолу и нагоре.

— Това е нашата библиотека — каза Томас. — Отличава се от човешките библиотеки по това, че тук пазим много повече неща от книги. Всъщност може да се каже, че освен библиотека е и музей.

— Изумително — каза Каспар.

Заизкачваха се покрай централната шахта и излязоха през врата срещу тази, през която влязоха, на голяма тучна поляна върху гнездо от сплетени клони. Зад нея имаше друга стая, в която завариха Пъг и двамата елфи стареи да оглеждат талноя.

— Каспар има някаква идея, Пъг — каза Томас. Пъг вдигна глава.

— Ще се радваме да я чуем.

— Ако разбирам добре това, което Томас ми разказа току-що, Камъкът на живота е бил създаден от Господарите на дракони, за да го използват срещу боговете, нали?

— Да — отвърна Томас. — Това беше предназначението му: да попие цялата жизнена енергия на света и да се използва като оръжие срещу боговете.

— Как? — попита Каспар.

— В смисъл?

— Ами, след като синът на Томас е отключил Камъка на живота и е освободил пленената в него жизнена сила, вашата съпруга е могла да зачене отново, нали?

— Да — рече Пъг. — Макар че не разбирам връзката.

— Простете ме — каза Каспар. — Значи, предназначението на едно оръжие според мен едва ли е да позволи да се раждат хора. Нито пък да лекува рани или всички други неща, които явно са се случили на онези, които са били изложени на него в този момент.

Пъг кимна.

— Идеята ми е, че онзи… Мурмандамус ли беше? — Погледна Томас за помощ.

— Да, така се казваше.

— Как е щял Мурмандамус да използва всички животи, които е отнел, за да командва Камъка на живота, и как Господарите на дракони са щели да го използват срещу боговете?

Пъг погледна Томас и той отвърна:

— Ако камъкът беше активиран, щеше да погълне всичката жизнена сила на света. Всичко от най-големия дракон до най-малкото стръкче трева щеше да изсъхне. Боговете щяха да загубят своите поклонници и идентичност същевременно. Валхеру бяха убедени, че ще могат да завладеят други планети и да презаселят Мидкемия.

— Лудост — каза Каспар. — Пазителят Самас ми обясни някои неща за природата на злото и заключението, до което стигна, беше, че злото е чиста лудост.

— Съгласни сме — каза Томас. — Виждали сме влиянието на злото дори сред елфите.

— Значи пантатийците са се стремили да унищожат всичкия живот на този свят, включително своя собствен?

— Те бяха извратена раса — каза Томас, — създадена от една валхеру, за да я почитат, Алма-Лодака, за която вярваха, че е богиня. В безумната си преданост към тази вяра те си въобразяваха, че при своето завръщане тя ще ги въздигне в ранг на полубогове, до себе си. Трагична извратеност.

— Тъкмо това имам предвид. Защо се опитваме да намерим логичен отговор защо това нещо е тук, след като Безумния би бил по̀ на място?

Пъг погледна Томас и след миг двамата се разсмяха.

— Каспар — каза Пъг, — имаш ли наум нещо по-конкретно все пак?

— Ти каза, че си се изправял срещу Лесо Варен и преди, но той живя години наред в моята цитадела. Ял съм на една маса с този човек. Стоях и гледах какви неща прави на хората… лудост е единствената дума, която може да ги опише. Но макар да е възможно да е имало някакъв вид безумна логика в деянията му, откъде знаем, че не е било съвсем логично от гледната точка на някой друг?

— Продължавай — каза Томас.

— Къде живееха пантатийците?

— В подножията на планините Ратн’гари, южно от Некропола — отвърна Томас.

— Не би ли могло тогава джеасът да не е бил някакъв умен план да се намери талной и да бъде отнесен при боговете, а по-скоро да е бил нещо, което пантатийците са сътворили, за да пренесат съществото там, където са живеели?

— Защо? — попита Пъг.

— Защо ли? — повтори Каспар. — Защото са луди! Едно от тези неща по някакъв начин се е появило в този свят. Може би е дошло през разлома с Господарите на дракони. Може би някой от тях го е грабнал като плячка и го е изтървал някъде. Но в един момент то е било заровено и пантатийците са поставили около него магически прегради, за да го скрият. От кого — нямам представа. Но може би са си оставили подсигуровка, ако някой го открие случайно, то все пак да се опита да се върне при тях.

— Защо ще го заравят там? — попита Томас.

— Не знам. Може би не са искали някой друг да го намери и скриването му е било за предпочитане пред носенето му по континента — каза Каспар. — Може би тяхната богиня им е казала да го направят, а може би във всичко това няма повече замисъл, отколкото просто Флин и приятелите му да се натъкнат на нещо, което е само един древен капан за глупаци.

— Ако е така, то пантатийската лудост е послужила на нас — каза Акайлия. — Защото ако джеасът не се беше задействал, това нещо щеше да си стои необезпокоявано в пещерата и когато разломите започнеха да се появяват, никой нямаше да има и най-малка податка защо се случват.

— Докато върху нас не се изсипе армия от талнои — каза Каспар.

— Ще накарам Магнус да го отнесе на Келеуан — заяви Пъг. — Мисля да се опитам да разбера откъде е дошъл талноят на Новиндус. — Обърна се към Каспар. — Ще ми помогнеш ли да намеря дупката, от която е бил изваден талноят?

— Ще направя каквото мога — отвърна Каспар.

— Има още един проблем — каза Пъг.

— Нощните ястреби — каза Томас.

— Да, това ме тревожи.

— Може ли Лесо Варен да си е върнал силата толкова бързо? — попита Каспар. — Нали Талвин Хокинс му счупи врата.

— Много пъти съм се изправял срещу него и през годините съм събрал много свидетелства за деянията му — каза Пъг. — Преди години например един барон умря, опитвайки се да сътвори ужасия в безплоден опит да спаси умиращата си жена, а синът на един благородник в Аранор се опита да избие цялото си семейство в нощта на годежа си. Също така един лорд в Кеш издаде държавни тайни на кралство Ролдем без никакъв повод, преди да се самоубие.

— Да, ако той владее силата, която мисля, че владее, би могъл да се върне до една година след своята „смърт“ и да прати отново своите наемници на тъмните им мисии. — Пъг погледна Каспар. — Има една особено опасна и противна магия, с която магьосник би могъл да затвори собствената си душа в съд, бутилка или запечатана стъкленица например. Докато съдът — или съсъдът — е непокътнат, няма значение какво става с тялото. Ако друго тяло е близо до съда в момента, в който предишното тяло умре, душата на магьосника заема това тяло. Имам предвид, че сега Варен би могъл да е съвсем различен. Може да е малко момче или красива жена. Може да прикрие самоличността си от всекиго… освен от мен — твърде много пъти съм се срещал с него, за да не го позная веднага.

— Трябва да намериш този съсъд — каза Каспар.

— Все някой ден — отвърна Пъг. Томас въздъхна и каза:

— Тогава нека вечеряме, приятели, а утре можете да се заловите с неприятните задачи, които ви чакат. Но дотогава отпуснете умовете и сърцата си.

Каспар и Пъг се спогледаха. И двамата знаеха, че колкото и чудесно да мине вечерта, никой от тях няма да може да се отпусне.