Реймънд Фийст
Завръщането на изгнаника (15)

Глава 13
Небесните стълбове

Каспар изпъшка.

С Флин бяха нагласили бронята така, че да могат да я носят като хамак, с Каспар откъм главата и Флин при краката. Бяха метнали и по една торба на гръб и сега се мъчеха да минат през един тесен пролом.

От двете им страни се издигаха почти отвесни скали. Усещането за заплаха бе осезаемо. Беше все едно, че могат да бъдат премазани във всеки момент между две гигантски длани. Дори под яркото сутрешно слънце в тясната клисура беше сумрачно, високо над главите им се виждаше само тясна ивица небе.

— Как си там отзад? — попита Каспар.

Безпокоеше се за Флин. След смъртта на Кенер като че ли и последните резерви от сила го бяха напуснали. Приличаше на човек, примирен с неизбежната смърт. Каспар беше виждал това изражение на лицата на затворници, отведени долу в тъмниците му, хора, които щяха да бъдат изтезавани или убити по една или друга държавна причина.

— Добре съм — отвърна Флин, но гласът му не прозвуча убедително.

— Проломът свършва — каза Каспар. И наистина, след малко излязоха от цепнатината на широко плато. — Да отдъхнем.

Флин не възрази. Оставиха бронята на земята, смъкнаха и торбите.

— Виждаш ли някакви фигури ей там, при скалите? — каза Каспар.

Флин примижа срещу светлината. Беше един от онези летни дни, когато слънцето е високо, въздухът е почти оживял от дневния зной. Светлината грееше ярко след няколкото часа, прекарани в клисурата.

— Мисля, че да.

Починаха няколко минути, след което отново взеха торбите и нарамиха бронята. Докато крачеха през платото, странните форми бавно се очертаха. Плътно до планинските склонове се виждаше съграден малък град, а платото преминаваше в равен площад.

Някои сгради бяха изсечени в скалата, други се издигаха сред площада. Формите им зашеметяваха ума, с линии и извивки, които объркваха окото и дразнеха сетивата. Многостенни пирамиди, ромбоид, огромни обелиски, стърчащи между сградите. Те също бяха изваяни чудато — тук лице, там плоска повърхност, предизвикателна тристранна кула до спирала.

— Дай да оставим бронята — предложи Каспар. Сложиха бронята на земята и свалиха и торбите. Каспар се приближи до един от обелиските.

— Покрит е с руни.

— Можеш ли да ги разчетеш? — попита Флин.

— Не, и се съмнявам, че някой жив човек може — отвърна Каспар.

— Това трябва да е градът на Мъртвите богове, така ли?

— Би трябвало. — Каспар махна с ръка. — Виж стила. Никой човешки ум не би могъл да си въобрази това.

— Тогава кой е построил всичко това?

Каспар сви рамене.

— Боговете вероятно. Тези, които още са живи. — Огледа се отново. — Виждаш ли нещо друго освен гробници?

Флин бавно се завъртя в пълен кръг.

— На мен всички ми приличат на гробници.

Каспар отиде до една и видя дума, изписана над входа.

— Това можеш ли да го разчетеш? — попита Флин. — Нищо подобно не съм виждал.

— Виждал съм я преди, но не мога да я разчета. — Руни, подобни на тези, Каспар беше виждал по пергаментите в покоите на Лесо Варен. — Някакъв вид магическо писмо трябва да са.

— Сега какво ще правим? — попита Флин.

— Отец Елект каза, че Пазителите обитават в един бастион над Некропола, но под Павилиона на боговете. Значи трябва да намерим път нагоре.

Навлязоха навътре в града на Мъртвите богове.

 

 

Площадът свършваше пред висока фасада, изсечена в планинската скала. На нея бяха вдълбани четири думи.

— Що за място е това? — попита Флин.

— Боговете знаят, аз — не — отвърна Каспар. — Входът като че ли продължава право навътре в планината.

Флин се огледа.

— Каспар, виждаш ли някакъв път нагоре?

— Не. И не помня пътеката някъде да се е раздвоявала или да е водела нагоре.

— Каспар, уморих се.

— Хайде да отдъхнем. — Каспар остави на земята своя край от бронята, Флин го последва.

— Не, нямах предвид този вид умора. — Флин изглеждаше блед, с изпито лице. — Искам да кажа… Не знам колко още ще мога да издържа да правя това.

— Ще го правим толкова, колкото трябва — рече Каспар. — Нямаме друг избор.

— Винаги има друг избор — каза Флин. — Мога просто да остана тук и да чакам, докато умра.

Каспар беше виждал това изражение. Не беше същото примирение, което бе видял след смъртта на Кенер, изражението, което беше виждал на лицата на обречените на смърт затворници. Това бе изражение на хванато в лов животно, когато е престанало да се бори и лежи по гръб със стъклени очи, в очакване да го вземе смъртта.

Каспар пристъпи напред и с цялата сила, която можеше да събере, зашлеви Флин през лицето. По-дребният мъж залитна и падна по задник.

Ококорил насълзени от плесницата очи, Флин смаяно вдигна глава. Каспар застана над него, изпъна пръст пред лицето му и изръмжа:

— Няма да мреш, докато аз не ти кажа, че е време да се мре. Разбра ли?

Флин го гледаше слисано, а после изведнъж се разсмя. Продължи да се смее и Каспар усети, че е на ръба на истерията. Подаде му ръка и му помогна да стане.

— Овладей се! — заповяда му и смехът на Флин секна. Флин поклати глава.

— Не знам какво ми стана.

— Аз знам. Това е отчаяние. Повече хора са умирали от отчаяние, отколкото от всички войни на света, събрани заедно.

— Май наистина няма измъкване — каза Флин. — Ако искаме да намерим тези Пазители, трябва да влезем вътре.

Вдигнаха отново товара си и тръгнаха към пещерното отверстие. Изкачиха широките ниски стъпала до огромния вход и влязоха.

 

 

Спряха в центъра на огромната зала. Сивкава светлина изпълваше вътрешността, сякаш лъчите на слънцето се процеждаха през облачни небеса. Стените, подът и таванът сияеха с мек кехлибарен цвят. Залата беше празна, ако не се брояха четирите огромни каменни трона, по два от всяка страна. Каспар погледна най-близкия и каза:

— В основата на трона има изписано нещо. Успявам да разчета думата „Друзала“.

— Какво означава това?

— Не знам. Навярно името на съществото, което трябва да седи на този трон. Или може би името на място, чийто владетел трябва да отдъхва тук.

Единственият друг белег на залата бе, че в стената отсреща чернееше огромна дупка.

— Мисля, че трябва да продължим натам — каза Каспар.

— Не бих го препоръчала — отекна глас зад тях. — Освен ако не знаете точно къде отивате.

Двамата с Флин понечиха да се обърнат и се оплетоха във въжената сбруя. Докато Каспар сложи на пода своя край на бронята, говорещият вече се бе приближил съвсем до тях. Каспар извади меча си.

Беше жена на средна възраст, косата й бе покрита с шал, но се виждаха достатъчно посивели кичури сред черното. Очите й бяха тъмни, а кожата бледа, все едно никога не е виждала слънце.

Нещо неземно имаше в нея, но Каспар не можеше да го определи точно. Може би бе просто от атмосферата тук или от това, че жената бе успяла да се приближи до тях така неусетно.

— Прибери меча, Каспар от Оласко. Не съм заплаха за вас.

Флин изглеждаше отново на ръба на паниката.

— Коя сте вие?

Въпросът сякаш леко я развесели.

— Коя съм аз ли? — Замълча за миг и каза: — Аз съм… Наричайте ме Хилди.

Каспар пристъпи към нея нащрек, без да прибира меча в ножницата.

— Простете ми подозрителността ми, госпожо. Трябва да разберете, че в последно време двамата с моя приятел бяхме споходени от по-странни събития и злочестини, отколкото преживяват повечето хора през целия си живот. Тъй като сме на стотици мили от всичко, което би могло да мине за цивилизация, притеснително е да заварим някой друг тук, колкото и да не е застрашително поведението ви. Тъй че простете ми, че не съм доверчив.

— Разбирам.

— Откъде знаете кой съм?

— Аз знам много, Каспар, сине на Констънтайн и Мериана, наследствен херцог на Оласко, брат на Талия. Бих могла да изредя твоя живот от мига на раждането ти до тази минута, но нямаме нужното време.

— Ти си вещица! — извика Флин.

— А ти си глупак, Джером Флин, но след всичко, което преживя, е изненадващо, че още не си полудял. — Без да обръща внимание на меча в ръката на Каспар, тя мина покрай него и застана пред Флин. Докосна го и рече: — Страданието ти скоро ще свърши. Обещавам.

Флин изведнъж заприлича на прероден човек. Допреди миг изглеждаше на ръба на пълния срив, а в следващия бе бодър и окрилен, изпълнен с радост и решимост. Без да може да скрие усмивката си, попита:

— Как го направихте това?

— Един някогашен мой познат ги нарича „хитрини“. Разполагам с доста от тях. — Обърна се и погледна Каспар. — Колкото до това коя съм, не бихте могли да го разберете. Да кажем, че съм само бледото ехо на съществото, което бях преди векове, но противно на нечии мнения, все още не съм напълно мъртва. Тук съм, за да ви помогна, Каспар. На теб и на Джером.

Каспар се обърна към спътника си.

— Знаеш ли, така и не знаех, че името ти е Джером. Просто те наричах Флин през всички тези месеци. Ти така и не ми го каза.

— Не си питал — отвърна Флин. — Ти също така и не ми каза, че си херцогът на Оласко. — Флин се засмя. — Не знам защо, но изведнъж започнах да се чувствам великолепно.

— Магия — каза Каспар и кимна към Хилди.

— Съвсем малка — каза тя. — Не разполагам с много, за да я разхищавам, за жалост.

— Как разбрахте, че сме тук? — попита я Каспар.

— О, аз те следя от доста време — отвърна Хилди, приковала тъмните си очи в Каспар. — Всъщност всичко започна съвсем случайно. Попадна в полезрението ми, докато се забавляваше с един мой стар противник. Той пребиваваше в твоята цитадела и причини много големи неприятности.

— Лесо Варен.

Тя кимна.

— Това е само едно от многото имена, които имаше през годините. — Обърна се и изгледа Флин. — Моля да ни извиниш.

Флин седна кротко на пода, главата му клюмна и той заспа.

— Не разполагам с много време. Дори поддържането на тази… външност е трудно за дълго време. Зная, че имаш въпроси, но в по-голямата си част ще трябва да останат незададени. Ето какво трябва да знаеш, Каспар. Обстоятелствата са те довели до кръстопът в съдбата на държави и светове и дори най-малкият избор може да има невъобразими последствия. Ти беше във всякакво отношение хладнокръвен и безсърдечен, дори зъл кучи син, Каспар — убийствено, амбициозно, злопаметно чудовище.

Каспар не отвърна нищо. Никой никога не му беше говорил така, но трябваше да признае, че всяка дума е истина.

— Но ти имаш шанс, даван на малцина хора през живота им, шанс да се промениш, да извършиш нещо неегоистично и героично, не защото някой ще научи или дори ще одобри какво си извършил, но защото то ще върне малко правда в един свят, който ти се постара да опорочиш. Може би ще е важно, когато отидеш пред Лимс-Крагма и бъдеш преценен за следващия си живот на Колелото. Ти преживя едва няколко седмици като селяк, така че представи си какво би било да си селяк за цял живот. Изкупи греховете си и навярно ще избегнеш тази съдба. — Добави с лека усмивка: — Макар да се съмнявам, че ще си спечелиш нов живот във власт и привилегии, каквото и да сториш.

— След няколко минути Флин ще се съвземе и тогава трябва да влезете в пещерата. Там има пътека, върви покрай подземна река. Трудно е да се намери тази пътека, но ако я потърсиш откъм лявата си страна, ще я намериш. Не трябва да прехвърляте реката, защото на другия бряг е земята на мъртвите. Вървете по пътеката и ще намерите пътя си до бастиона на планината. Там ще се срещнете с Пазителите. Те няма да искат да говорят с вас. Когато се опитат да ви върнат, дай им това. — Протегна ръка и Каспар пое някакъв знак от нея. Огледа го. Най-обикновен меден диск с руна на едната страна и лице на жена на другата.

— Прилича на тебе.

— Да, прилича, нали? — Не го остави да пита повече. — Времето привършва. Пазителите няма да ви удовлетворят много, но все пак трябва да отидете там и да научите каквото имат да ви научат. Разбери следното: те ще ти кажат истината, но само истината, както те я знаят. Тяхната гледна точка е ограничена. Когато приключите там, ще разбереш какво трябва да правиш. Но помни едно: съдбата на този свят виси на косъм. Така е още от един век преди човека, още от времето на Войните на хаоса. Съществуват сили, които са неумолими: още по-лошо, те са коварни и е почти невъзможно да бъдат засечени. Ти беше неволният инструмент на тези сили.

— Лесо Варен — промълви Каспар, не беше изненадан. — Той ме използва.

— Тъй както е използвал и други — и ще го прави отново.

— Той е мъртъв — каза Каспар. — Талвин Хокинс му счупи врата.

— Бил е мъртъв и преди — отвърна Хилди. — Ако пътищата ви отново се пресекат, ще разбереш, че е като хлебарка. Само си мислиш, че си я смазал.

— Ако го видя отново, с радост ще проверя тази теория с върха на меча си.

— Може да не го познаеш. Той има дарбата да променя облика си. За мен той е досада, но за теб е гибелен риск. Ако отново го срещнеш, ще ти трябват могъщи съюзници.

— Къде ще ги намеря?

— Ще ги намериш, когато се отървеш от това — каза тя и посочи бронята.

— Какво е то?

— Нещо, оставено от времена преди човека. Част от истината ще научиш от Пазителите. Сега трябва да си отивам. Събуди Флин и го отведи до реката, а после тръгнете по пътеката. И запомни, избрала съм тебе, не Флин. Накрая ще се окажеш сам.

Тя отстъпи назад.

— Почакай! — каза Каспар. — Какво значи „сам“?

Но нея вече я нямаше.

Каспар остана неподвижен за миг; усещането за доволство и радост, което внушаваше присъствието й, се изцеди. Когато се обърна, видя, че Флин се съвзема.

— Къде е тя? — попита спътникът му, докато ставаше.

— Отиде си.

Флин отново изглеждаше унил и отпаднал. Доброто, сторено му от жената, си бе отишло с нея.

— Хайде — каза Каспар. — Чака ни път. Поне вече знам къде отиваме. — Вгледа се в лицето на спътника си и разбра, че Флин отново е обзет от отчаяние. — Не е далече — каза Каспар, за да го окуражи. Лъжеше, но беше обезпокоен от предупреждението на Хилди. — И ще можем да оставим това проклето нещо и да хапнем топла храна!

Без да отвърне нищо, Флин отново нагласи въжената сбруя на раменете си и взе торбата си. Каспар направи същото и когато бронята се люшна в хамака помежду им, тръгнаха.

Залата бе окъпана в меко кехлибарено сияние, но в пещерата напред цареше сумрак. В далечината се виждаше смътна светлина, тъй че Каспар реши да не търси дърва за факли. Пък и едва ли щеше да намери тук. Спряха за миг на прага и влязоха.

 

 

Смътната светлина отпред сякаш се отдръпваше, докато вървяха през сумрака на пещерата. В един момент Флин попита:

— Къде сме?

— Така и не попитах — отвърна Каспар. Беше решил, че ще е неразумно да казва на Флин, че се приближават към бреговете на Реката на смъртта.

Светлината започна да става по-ярка и най-сетне се озоваха пред отверстие към много по-голяма пещерна зала. Стените се издигаха толкова високо, че очите им не можеха да ги проследят нагоре, а повърхността изглеждаше странна и хлъзгава. Каспар посегна и я докосна. Да, наистина бе хлъзгава като сапун. Пътят им напред бе преграден от широка река, а в реката се виждаше нещо, което се приближаваше към тях. Каспар усети, че каквото и да, идва от отсрещния бряг. Приближи се още и се видя, че е ладия. Караше я мъж с тежък халат.

— Каспар — каза Флин. — Прехвърляме ли се? — Остави товара си и бързо смъкна въжената сбруя. — Мисля, че трябва да се прехвърлим.

Каспар настръхна. Знаеше къде са.

— Флин, върни се! — извика той, щом спътникът му закрачи към ладията. — Ние сме в Залата на мъртвите! Ако прехвърлиш реката, влизаш в царството на Лимс-Крагма! Трябва да потърсим пътеката от тази страна.

Забърза след Флин и го сграбчи, за ръката. Флин се обърна и Каспар видя на лицето му израз на пълно облекчение.

— Не, за мен свърши. Вече го знам. Аз преминавам.

Каспар пусна ръката му, а ладията докосна брега. Мъжът с халата протегна подканващо ръка.

— Той чака — каза Флин. — Трябва да ида. — Свали кесията от колана си и я подаде на Каспар. — Пръстенът и още някои редки вещи. — Каспар я взе и остана замръзнал на място, а Флин отиде до брега, качи се на ладията и тя потегли. Флин го погледна през рамо. — Ако успееш, намери семейството ми в Крондор, нали? Ще се погрижиш за тях, нали?

Каспар не можеше да отвърне нищо. Гледаше смълчан как спътникът му се стопява в речната мъгла. Вече беше сам.

 

 

За първи път от началото на това странно пътешествие Каспар се почувства безпомощен. Погледна бронята и почти се предаде на отчаянието. Стоя скован цели пет минути, замаян от невероятността на всичко, което го бе сполетяло, откакто бе изгубил трона си. След това започна да се смее.

Не можеше да се спре. Ако съществуваше по-колосална шега, изиграна от съдбата на смъртен, не можеше да си въобрази каква ще е тя. Смя се, докато не го заболяха гърдите. Осъзна, че е на ръба на същата истерия, която бе обхванала Флин.

Отметна глава и изрева в диво предизвикателство:

— Тук ли свършва това? — И си отговори сам, с вик, който отекна в огромната зала: — Не! — Най-сетне се овладя и тихо добави: — Не.

Погледна отново бронята. След като беше мъкнал половината от нея през този континент, трябваше да се примири да понесе и цялата.

Нави дългото въже и го стегна около бронята, под мишниците. Приклекна, пъхна ръцете си през клуповете, приведе се напред и надигна бронята на гърба си.

Колкото и силен да беше, съзнаваше, че ще е смъртно изтощен, когато стигне там, където трябва да стигне. Но както често казваше баща му, колкото по-скоро започнеш, толкова по-скоро свършваш.

Изтласка от ума си образа на Флин, обърна се наляво, далече от реката, и тръгна да намери пътеката.

Не можеше да определи колко е вървял. Гърбът го болеше, стъпалата също, но продължаваше. В един момент му се стори, че се изкачва, и скоро след това видя пред себе си светлина.

Изкатери се с усилие и се озова в нова пещера. Тук усещането не бе така злокобно като в голямата зала. Каспар си помисли, че навярно е преминал някаква граница и отново се е върнал в онова, което наричаше в ума си обикновения свят.

Видя светлина в другия край на пещерата и забърза към нея. Загубил беше усет за време. Можеше да е бил дни в пещерата край Реката на мъртвите. Зачуди се дали хората там изобщо се уморяват и огладняват.

Излезе на планинския склон, на тясна пътека, водеща нагоре вляво и надолу вдясно. Погледна надолу с надеждата, че бастионът може да е под него — точно в този момент спускането бе много по-примамливо. По местоположението на слънцето прецени, че е към обед, тъй че трябваше да е бил в пещерите поне един пълен ден.

Тръгна нагоре.

 

 

Нямаше усет за разстояние на тази планина и това го дразнеше. Като ловец се беше гордял с острия си усет винаги да знае къде е. Но знаеше поне, че е изтекло време. Беше спал на пътеката, привързан за бронята, след като падна нощта, и отново наближаваше пладне, когато видя бастиона в далечината. Изглеждаше изникнал от самата скална фасада, с лице на изток, към издигащото се слънце. По негови изчисления бяха подходили към Града на мъртвите богове от изток, тъй че трябваше да е обиколил в пълен кръг около планината, за да се озове тук.

Затътри се нагоре по пътеката и скоро тя свърши пред голяма дъбова врата, достатъчно широка, за да пропусне малка кола. Не видя никаква дръжка, лост или чукало, затова заблъска с юмрук.

Няколко минути не последва нищо, после вратата се отвори широко. Отвори я мъж в напреднала възраст, сивокос и сивобрад, в груб домашнотъкан халат.

— Да?

— Търся Пазителите.

— Те не се виждат с никого — отвърна старецът и понечи да затвори вратата.

— Каспар, херцог на Оласко, едва ли е „никой“ — изръмжа Каспар и я запъна с крак. — Ето, покажи това на когото там трябва да го покажеш.

Мъжът погледна медния диск и кимна.

— Почакай тук.

След няколко минути се върна с друг, още по-стар мъж, и той попита:

— Кой ти даде това?

— Жената, чийто образ е запечатан на него. Нарече се Хилди, макар да подозирам, че това не е истинското й име.

— Така е — каза по-старият. — Можеш да влезеш.

Каспар пристъпи вътре и видя, че се намира в малък двор, почти изцяло зает от зеленчукова градина. Щом портата зад него се затвори, той свали бронята.

Двамата мъже я погледнаха и по-старият каза:

— Какво е това?

— Надявах се, че вие можете да ми кажете — отвърна Каспар. — Отец Елект от храма на Калкин ми нареди да донеса това на вас.

— Какво общо можем да имаме с него? — попита по-младият.

— Представа нямам. Но петдесетина души загинаха, за да се донесе тук.

— Божичко — възкликна по-младият. — Едва ли е било нужно. Искам да кажа, много мило, но както виждате, тук не се нуждаем много от броня.

— Мисля, че не ме разбирате — каза Каспар. — Тук съм, за да се видя с Пазителите. Къде мога да ги намеря?

Двамата се спогледаха.

— Ами, ние сме Пазителите — рече по-старият. — Намери ни. Аз съм Джелеми, а това е Самас. — Посочи бронята. — Това го остави там. Никой няма да го открадне.

Самас се изкиска на шегата.

— Ние сме единствените тук.

— Влез вътре — покани го Джелеми. — Този диск, който донесе, ти спечели храна, топло легло и малко разговор, преди да си заминеш утре.

— Утре ли?

— Да — каза Самас и подкани с жест Каспар към входа на бастиона. — Не са ни позволени забавления. Това е част от работата ни. Трябва да сме бдителни и нащрек. Гостите биха ни разсейвали.

— Разсейвали от какво?

— Ами, да пазим боговете, разбира се.

Каспар залитна, но се задържа. Реши, че ще е най-добре да седне и да хапне нещо, преди да се опита да разгадае тази странна мистерия.