Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Джак Ричър (13)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Gone Tomorrow, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 74гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
ultimat(2009)

Издание:

Лий Чайлд. Утре ме няма

Издателство „Обсидиан“, София, 2009

Редактор: Матуша Бенатова

Худ. оформление: Николай Пекарев

Техн. редактор: Людмил Томов

Коректор: Петя Калевска

ISBN–978–954–769–206–0

История

  1. —Добавяне

9

Лий извади от папката лист хартия, обърна го и го плъзна до средата на масата. Беше написан на ръка списък на свидетелите. Четири имена — моето, на някой си Родригес, на Фрюлов и на Мбеле.

— Четирима пътници — повтори тя.

— Бях във вагона — възразих. — Мога да броя. Знам колко пътници бяхме.

После превъртях мислено лентата. Слизам от вагона, чакам с малката група хора. Пристигат медиците. Ченгетата слизат от вагона, смесват се с тълпата, хващат по един човек за лакътя, отвеждат свидетелите в различни стаи. Едрият сержант хвана мен преди всички останали. Няма как да знам дали са ни последвали четири или само три ченгета.

— Измъкнал се е — заключих аз.

— Кой е той? — попита Дохърти.

— Просто някакъв мъж. Очите му доста играеха, но иначе нямаше нищо особено. Беше на моята възраст, не изглеждаше беден.

— Осъществи ли какъвто и да било контакт с жената?

— Не съм видял такова нещо.

— Той ли я застреля?

— Застреля се сама.

Дохърти сви рамене.

— Значи свидетелят се е укрил. Не иска да се появят документи, че по това време е бил в метрото. Вероятно изневерява на жена си. Случва се непрекъснато.

— Той е избягал. Ти обаче му намираш оправдание и вместо това се захващаш с мен?

— Сам току-що каза, че онзи не е бил замесен.

— И аз не съм замесен.

— Ти го казваш.

— Вярваш ми за онзи, но не и за мен самия?

— Защо ти е да ме лъжеш за онзи?

— Губим си времето — възразих аз.

Така си и беше. И то твърде безсмислено. Изведнъж си дадох сметка, че Лий и Дохърти по свой странен начин ми правеха малка услуга.

Има нещо повече от очевидното.

— Коя е тя? — попитах.

— Защо трябва да е някоя? — попита Дохърти.

— Защото сте я идентифицирали и компютрите ви са засветили като коледни дръвчета. Някой ви се е обадил и ви е наредил да ме държите тук, докато дойде. Не искате да пишете в досието ми, че съм бил арестуван, и затова ме залъгвате с тези дивотии.

— Досието ти не ни интересува особено. Просто не ни се пишат толкова документи.

— Е? Коя е тя?

— Изглежда, че е работела за правителството. От една федерална агенция скоро ще бъдат тук, за да те разпитат. Не можем да ти кажем коя е тази агенция.

 

 

Оставиха ме заключен в стаята. Чудесно място. Мръсно, горещо, олющено, без прозорци, със стари плакати за борба срещу престъпността по стените и миризма на пот, безпокойство и загоряло кафе. Маса с три стола. Два за разследващите, един за заподозрения. Може би някога са биели заподозрените, за да си признаят. Може би и сега го правеха. Трудно е да се каже какво точно се случва в стая без прозорци.

Прецених времето в главата си. Беше минал около час от разговора, който Тереза Лий беше провела шепнешком в коридора на „Гранд Сентръл“. Значи нямаше да ме посетят от ФБР. Офисът им в Ню Йорк е най-големият и се намира на Федеръл Плаза, близо до кметството. Десет минути за реакция, десет минути, за да съберат екип, още десет минути, докато стигнат до полицейското управление с включени сирени и светлини. ФБР щеше да е тук отдавна. Оставаха обаче куп други агенции с по три букви в името. Обзалагах се, че която и да дойдеше, в името й щеше да има разузнаване — ЦРУ, АВР. Централно разузнавателно управление, Агенция за военно разузнаване. А може би бе някоя нова, измислена наскоро и неизвестна агенция. Всяването на среднощна паника до голяма степен беше в техния стил.

След като към първия час се прибави още един, реших, че идват чак от Вашингтон, което означаваше малък екип експерти. Всички други имаха местни клонове. Престанах да гадая, дръпнах стола назад, качих краката си на масата и заспах.

 

 

Не разбрах кои са. Не веднага. Не искаха да ми кажат. В пет сутринта влязоха трима мъже в костюми и ме събудиха. Бяха учтиви и делови. Костюмите им, като цена, бяха средна ръка, чисти и изгладени. Обувките им бяха лъснати. Очите им блестяха. Косите им бяха подстригани късо. Лицата им бяха червендалести. Бяха едри, но не и безформени. Изглеждаха така, сякаш биха могли да пробягат половин маратон разстояние без особени усилия, но и без капка удоволствие. Първото ми впечатление беше, че са бивши военни, напуснали армията наскоро. Ентусиазирани щабни офицери, привлечени заради качествата им в някоя от административните сгради във Вашингтон. Идеалисти, вършещи сериозна работа. Поисках да се легитимират, да ми покажат служебни значки, карти и така нататък, но те ми цитираха Патриотичния закон и ми обясниха, че не били длъжни да го правят. Сигурно беше така, а и им достави истинско удоволствие да ми го кажат. Замислих се дали да не млъкна, за да им отмъстя, но те видяха, че размислям, и ми цитираха други абзаци от закона, които ясно ми дадоха да разбера, че ако поема по този път, в края му ме чакат куп неприятности. Страхувам се от много малко неща, но винаги е добре да се избягват разправиите с днешните служби за сигурност. Франц Кафка и Джордж Оруел биха ме посъветвали същото. Свих рамене и им казах да зададат въпросите си.

Започнаха с думите, че знаят за военната ми служба и заради това се отнасят с уважение, което или беше дежурно изтъркано клише, или означаваше, че самите те са наети от военната полиция. Никой не уважава военния полицай, освен друг военен полицай. После ми заявиха, че щели да ме наблюдават много внимателно и да разберат дали ги лъжа, или не. Което беше пълна дивотия, защото само най-добрите от нас бяха способни на това, а те не бяха най-добрите, защото иначе щяха да са на високи постове, тоест точно по онова време щяха да си спят в леглата в предградията на Вирджиния, а не да се разкарват по междущатската магистрала посред нощ.

Нямах какво да крия, така че ги помолих да продължават нататък.

Имаха три притеснения. Първо — дали познавам жената, която се е самоубила във влака, и дали съм я виждал преди.

Дадох отрицателен отговор. Кратък и учтив, но категоричен.

Не последваха никакви допълнителни въпроси, което ми подсказа горе-долу кои бяха тези типове и каква бе задачата им. Бяха нечий „Б“ отбор, изпратен на север, за да вкара в задънена улица започнатото разследване. Искаха да го спрат, да го погребат. Да заличат нещо, за което някой е имал само бегли подозрения. Искаха отрицателни отговори на всички въпроси, за да приключат със случая. Искаха категорично да няма неизяснени моменти и не искаха да привличат внимание към проблема, като го превръщат в голяма драма. Искаха цялата история да бъде забравена.

Вторият въпрос беше дали познавам жена на име Лайла Хот.

Отново отговорих отрицателно, защото наистина не познавах такава жена. Тогава.

Третият въпрос повече заприлича на диалог. Повдигна го водещият агент. Главният. Беше малко по-възрастен и малко по-дребен от другите двама. Може би и малко по-умен.

— Приближил си се до жената във влака — започна той.

Не отговорих. Бях там, за да отговарям на въпроси, не да коментирам твърдения.

— Колко се приближи? — уточни главният.

— На метър — казах. — Горе-долу.

— Достатъчно, за да я пипнеш?

— Не.

— Ако беше протегнал ръка, а тя беше протегнала своята, щяхте ли да докоснете пръстите си?

— Може би — отговорих.

— Това „да“ ли е или „не“?

— Това означава „може би“. Знам колко са дълги ръцете ми. Не знам колко са дълги нейните.

— Тя подаде ли ти нещо?

— Не.

— Ти взе ли нещо от нея?

— Не.

— Взе ли нещо от нея, след като тя вече беше мъртва?

— Не.

— А някой друг?

— Не съм видял такова нещо.

— Видя ли нещо да пада от ръката й, от чантата й или от дрехите й?

— Не.

— Тя каза ли ти нещо?

— Нищо съществено.

— Тя говори ли с някой друг?

— Не.

Тогава агентът попита:

— Имаш ли нещо против да обърнеш джобовете си?

Свих рамене. Нямах какво да крия. Извадих съдържанието на джобовете си и го оставих на очуканата маса. Сгъната пачка банкноти, няколко монети. Старият ми паспорт. Дебитната ми карта. Сгъваемата ми четка за зъби. Картата, с която се бях качил на метрото. И визитката на Тереза Лий.

Мъжът разрови нещата ми с изопнат показалец и кимна на един от подчинените си, който дойде да ме опипа. Направи го полупрофесионално и не намери нищо. Поклати глава.

— Благодаря, мистър Ричър — каза главният.

После тримата излязоха също толкова бързо, колкото бяха и дошли. Бях малко изненадан, но и доста доволен. Прибрах нещата си от масата, изчаках онези да се махнат от коридора и излязох. Беше тихо. Видях Тереза Лий да не прави нищо зад едно бюро, а партньорът й Дохърти да води някакъв тип през помещението към кабинка в дъното. Мъжът изглеждаше изморен, среден на ръст, над четирийсет. Беше с измачкана сива тениска и червено долнище от анцуг. Беше излязъл от къщи, без да се среши. Сивата му коса стърчеше във всички посоки. Тереза Лий видя, че гледам, и каза:

— Член на семейството.

— На жената?

Лий кимна.

— В портфейла й намерихме адрес. Това е брат й. Колега, полицай в малко градче в Ню Джърси. Дойде веднага с колата си.

— Горкият човек.

— Наистина. Не поискахме от него да разпознае трупа официално. Прекалено обезобразена е.

— А сигурни ли сте, че е тя?

Лий отново кимна.

— Отпечатъците.

— Коя е?

— Нямам право да ти кажа.

— Приключих ли тук?

— Федералните приключиха ли с теб?

— Така изглежда.

— Тогава си върви. Приключил си.

Изкачих стъпалата и тя извика след мен:

— Не исках да кажа онова… Че ти си я накарал да прекрачи границата.

— Напротив — възразих. — И може би си права.

 

 

Излязох в сутрешния хлад, свих вляво по Трийсет и пета улица и тръгнах на изток. Приключил си. Не бях обаче. Там отпред, на ъгъла, чакаха други четирима, на които им се искаше да си поговорят с мен. Само че тези не бяха федерални агенти. Костюмите им изглеждаха прекалено скъпи.