Лий Чайлд
Утре ме няма (75)

75

Нощни разписания. Двайсет минути между влаковете. Бяхме долу може би четири минути. Поради това чисто математически максималният интервал до след вашия влак можеше да е шестнайсет минути. Минимумът щеше да е, ако влакът дойдеше веднага.

Минимумът не се осъществи. Тунелът си стоеше тъмен и тих.

— Вдигни ръце — каза пак агентът.

Беше бял мъж на около четирийсет. Определено бивш военен. От Министерството на отбраната, а не от ФБР. Като онези тримата, с които вече се познавах, но може би малко по-възрастен. Може би малко по-умен. Може би малко по-добър професионалист. Това беше „А“ отборът. Не „Б“ отборът.

— Ще стрелям — предупреди агентът.

Нямаше да стреля. Празна заплаха. Искаха флаш паметта. Аз знаех къде е, а те не знаеха.

Средният интервал до следващия влак беше осем минути. Агентът с пистолета направи още крачка напред. Тримата му колеги го последваха. Другите четирима стояха неподвижно на отсрещния перон. Младежът от пейката наблюдаваше разсеяно.

Тунелът продължаваше да е тъмен и тих.

— Цялата тази разправия може да приключи след минута. Само ни кажи къде е — заяви агентът.

— Кое къде е? — попитах.

— Знаеш кое.

— Каква разправия?

— Търпението ни се изчерпва. Пропускаш много важен фактор.

— Който е?

— Каквито и интелектуални дарби да имаш, те едва ли са уникални. Всъщност едва ли са над средното ниво. Което означава, че ако ти си се досетил, ще се досетим и ние. А това пък означава, че съществуването ти ще се превърне в нещо извън необходимостта.

— Ами действайте — казах. — Сещайте се.

Той вдигна пистолета по-високо и го изправи. „Глок 17“. Около седемстотин грама, зареден. Най-лекият пистолет на пазара. Направен отчасти от пластмаса.

Агентът имаше къси здрави ръце. Можеше да издържи в тази поза безкрайно дълго.

— Последен шанс — отсече той.

Младежът стана от пейката на отсрещния перон и се отдалечи. Дълги, неравномерни крачки, по не съвсем права линия. Беше готов да замени едно качване на метрото срещу спокоен живот. Стигна до изхода и изчезна.

Вече нямаше свидетели.

Среден интервал до идването на следващия влак — може би шест минути.

— Не знам кои сте — казах.

— Федерални агенти — отговори мъжът.

— Докажи го.

Той задържа пистолета насочен към гръдния ми кош, но леко обърна глава и кимна на агента зад него. Колегата му пристъпи напред в неутралната територия между нас. Бръкна във вътрешния джоб на сакото си и извади кожен калъф за служебен пропуск. Вдигна го на височината на очите си и пусна долния край, за да се отвори. Вътре имаше две различни карти. Бяха много далеч, а и зад пластмасови прозорчета, така че не успях да прочета нищо.

Пристъпих напред. Той също пристъпи напред.

Стигнах на метър и половина и видях служебна карта на Агенцията за военно разузнаване в горната половина на калъфа. Изглеждаше истинска и беше валидна. В долната половина имаше нещо като инструкция, която обявяваше, че на притежателя трябва да се оказва всякакво съдействие, защото действа пряко от името на президента на Съединените щати.

— Много мило — отбелязах. — По-добре е, отколкото да си изкарваш хляба с работа.

Отстъпих назад.

Той също отстъпи назад.

— Не е по-различно от онова, с което си се занимавал ти навремето — заяви агентът с пистолета.

— В праисторически времена — уточних аз.

— Какво е това? Болно его?

Среден интервал до идването на влака — пет минути.

— Въпрос на практика — казах. — Когато искаш нещо да стане както трябва, правиш го сам.

Агентът отпусна ръка. Сега се целеше в коленете ми.

— Ще стрелям — каза той. — Човек не мисли, не говори и не помни с краката си.

Никакви свидетели.

Ако нищо не върши работа, започвай да говориш.

— За какво ви е? — попитах.

— Кое?

— Знаеш какво.

— Национална сигурност.

— Отбрана или нападение?

— Отбрана, разбира се. Може да подкопае доверието в нас. Ще се върнем години назад.

— Мислиш ли?

— Сигурни сме.

— Продължавай да действаш с интелекта си.

Той насочи пистолета по-прецизно. В левия ми пищял.

— Ще броя до три.

— Желая ти късмет. Кажи ми, ако закъсаш някъде.

— Едно!

Тогава релсите по-близо до мен засъскаха. Странни метални хармонични звуци, изпреварващи влака доста навътре в тунела. Долитаха с изтласквания въздух. Извивката в тунела се освети от фаровете. Нищо не се случи в продължение на дълга секунда. После се появи и самият влак, леко наклонен от виража на завоя. Заклати се, изправи се, продължи с голяма скорост още малко, спирачките захапаха и запищяха, а влакът намали скоростта и спря край нас — блестяща неръждаема стомана, светлини, свистене, пъшкане и стържене.

Влак за Горен Манхатън. Може би петнайсетина вагона с по шепа пътници във всеки.

Свидетели.

Бяхме в северния край на платформата. Влаковете по тази линия са с по-стари вагони. Всеки има по четири врати. Първият вагон спря точно до нас. Първата врата беше повече или по-малко срещу мен. Агентите бяха по-близо до третата и четвъртата врата.

Вратите се отвориха по цялото протежение на влака.

В далечния край слязоха двама души. Отдалечиха се и изчезнаха.

Вратите останаха отворени.

Обърнах се с лице към влака.

Агентите се обърнаха към влака.

Пристъпих напред.

И те пристъпиха напред.

Спрях.

И те спряха.

Имаше няколко варианта. Можех да се кача през първата врата. Те щяха да се качат през третата и четвъртата врата. В същия вагон. Можехме да се возим заедно цяла нощ. Или можех да оставя влака да потегли и да прекарам минимум още двайсет минути заедно с агентите на перона както преди.

Вратите бяха отворени.

Пристъпих напред.

Агентите пристъпиха напред.

Качих се във вагона.

Агентите се качиха във вагона.

Изчаках миг и пак слязох. На перона.

И те слязоха.

Стояхме неподвижно.

Вратата пред мен се затвори. Като последната завеса в спектакъла. Гумените буфери се удариха един в друг.

Почувствах електрическата тяга във въздуха. Волтове и ампери. Огромна мощност. Моторите се задвижиха и запищяха. Петстотин тона метал се задвижиха по релсите.

По-старите вагони имат издадено навън стъпало и улей против дъжда. Скочих напред и се закачих с пръст за улея над вратата, после сложих десния си крак върху стъпалото, после и левия. Прилепих се към вратата от метал и стъкло като морска звезда. Автоматът се заби в гърдите ми. Влакът вече се движеше. Усещах ветрец. Острият ръб на тунела приближаваше. Прилепих се още по-плътно, залепих глава странично за стъклото. Влакът ме засмука в тунела, като до стената останаха около десетина сантиметра. Погледнах назад към перона покрай лакътя си и видях агента. Едната му ръка беше в косата. Другата вдигна пистолета, после отново го спусна.