Лий Чайлд
Утре ме няма (58)

58

— Трябва да съобщя в полицията за Питър — каза Джейкъб Марк.

Беше почти станал от пейката, преди да протегна ръка зад гърба на Тереза Лий и да сложа ръка на рамото му.

— Помисли пак — опитах се да го убедя аз.

— Какво има да мисля? Племенникът ми е отвлечен. Той е заложник. Онази жена е признала.

— Помисли какво биха направили ченгетата. Веднага ще се обадят на федералните. Федералните ще те арестуват начаса и ще забравят за Питър, защото в момента пържат по-едра риба.

— Длъжен съм да опитам.

— Питър е мъртъв, Джейк. Съжалявам, но трябва да приемеш фактите.

— Все още има някакъв шанс.

— Значи най-бързият начин да го спасим е да открием Лайла. И можем да го направим по-бързо от ченгетата.

— Мислиш ли?

— Виж само какви ги вършат. Изпуснаха я веднъж, после допуснаха да се измъкнем от кафеза. Не бих ги изпратил дори да ми потърсят книга от библиотеката.

— Как, по дяволите, ще я намерим сами?

Погледнах Тереза Лий.

— Говори ли със Сансъм?

Тя сви рамене, като че ли имаше добра и лоша новина.

— Говорих с него набързо. Каза, че може би ще дойде тук лично и че ще се обади допълнително, за да каже кога и къде. Обясних му, че не може да го направи, защото държа телефона изключен, а той заяви, че ще се свърже с Дохърти, а аз да се обадя на него, за да получа подробностите. Така и направих, но Дохърти не отговори на обажданията ми. Опитах се да го открия през централата, но диспечерът ми каза, че Дохърти не можел да се обади.

— Какво означава това?

— Според мен, че току-що е бил арестуван.

 

 

Това променяше всичко. Дадох си сметка още преди Лий да го изрече на глас. Подаде ми сгънатите листове с бележките. Взех ги, като че ли поемах щафетата. Трябваше да продължа напред, колкото можех по-бързо. Тя излизаше от пистата — бягането й приключваше.

— Разбираш, нали? — попита тя. — Сега трябва да се предам. Той е мой партньор. Не мога да го оставя да се оправя сам с подобно безумие.

— А ти мислеше, че той ще те изостави, без да му мигне окото — отбелязах.

— Но не го направи. А аз си имам свои принципи.

— Няма да му помогнеш така.

— Може би. Но и няма да обърна гръб на партньора си.

— Просто напускаш терена. Не можеш да помогнеш на никого от арестантската килия. Отвън винаги е по-добре, отколкото отвътре.

— За теб е различно. Утре може да те няма. Аз не мога. Аз живея тук.

— Ами Сансъм? Трябват ми мястото и времето за срещата.

— Не разполагам с тази информация. А и с него трябва да внимаваш. По телефона звучеше странно. Не можах да разбера дали е ядосан или разтревожен. Трудно е да се каже на чия страна ще застане, ако дойде тук.

После Лий ми даде първия телефон на Леонид и зарядното устройство. Сложи длан на лакътя ми и го стисна съвсем кратко и леко. Нещо като заместител на прегръдка и пожелание за късмет. Веднага след това временното ни тристранно партньорство приключи. Джейкъб Марк скочи още преди Лий да се изправи.

— Дължа го на Питър — каза той. — Вярно е, че могат отново да ме затворят, но поне ще започнат да го търсят.

— И ние можем да го търсим.

— Нямаме ресурси.

Погледнах ги и попитах:

— Сигурни ли сте?

Бяха сигурни. Отдалечиха се от мен, излязоха от парка, застанаха на тротоара на Пето Авеню и се заозъртаха за полицейска кола, както правят хората, когато искат да спрат такси. Останах сам за минута, после се надигнах и тръгнах в обратната посока.

Следващата спирка бе някъде на изток от Пето Авеню и на юг от Петдесет и девета улица.