Лий Чайлд
Утре ме няма (45)

45

Без белезници. Без вериги. Сигурно си мислеха, че се страхувам от пушката със стреличките. Наистина се страхувах малко. Не защото не обичам дребни убождания. И не защото имам нещо против съня сам по себе си. Обичам да спя колкото всеки друг. Не исках обаче да губя повече време. Не можех да си позволя да пропилея още осем часа.

Мъжете седяха в стаята точно както ми беше показал Джейкъб Марк. Шефът вече се бе настанил на средния стол. Агентът, който ми беше сложил веригите сутринта, сега ме доведе в стаята, остави ме в средата и седна вдясно на шефа. Третият стоеше до страничната врата с пушката. Нещата ми все още бяха на масата. Или отново бяха подредени на масата. Съмнявах се, че са били там, докато са разпитвали Джейк или Лий. Нямаше смисъл. Излишно. Бяха сложени отгоре специално заради мен. Пари, паспорт, банкова карта, четка за зъби, карта за метрото, визитката на Лий, фалшивата визитка, флаш паметта и мобилният телефон. Всичките девет бяха налице. Добре, защото трябваше да взема със себе си поне седем от тях.

Агентът в средата нареди:

— Седни, Ричър.

Тръгнах към стола и усетих как тримата се отпускат. Бяха работили цяла нощ и цял ден. Сега започваха трети пореден час разпити. А разпитите са тежка работа. Изискват сериозна мисловна концентрация и гъвкавост. Изтощително е. Следователно и тримата бяха уморени. Достатъчно, за да са притъпени сетивата им. Веднага щом стигнах до стола, се пренесоха от настоящето в бъдещето. Решиха, че проблемите им са свършили. Започнаха да мислят за подхода си. За първия въпрос. Решиха, че ще седна на стола и ще съм готов да го чуя. И да отговоря.

Грешка.

На половин стъпка от стола опрях крак в ръба на масата и я бутнах напред. Не я изритах, а я бутнах, защото нямах обувки. Другият й ръб се заби в стомасите на двамата седнали и ги притисна към облегалките на столовете. В това време вече се бях стрелнал вляво. Изтласках се нагоре от клекнало положение, сграбчих пушката и я измъкнах от ръцете на третия агент, а докато още беше изправен, го изритах в чатала с коляно. Той пусна пушката и се присви, а аз го изритах по физиономията с ножица. Като онзи ирландски танц. Обърнах се светкавично, насочих пушката и изстрелях иглата в гърдите на шефа. После скочих до масата и ударих третия по главата с приклада на пушката — веднъж, два пъти, три пъти — силно и жестоко, докато онзи не притихна и не престана да се движи.

Четири шумни и жестоки секунди от началото до края. Четири отделни действия, изпълнени отделно. Масата, пушката, шефът, вторият тип. Едно, две, три, четири. Гладко и лесно. Двамата, които ударих, бяха в безсъзнание и кървяха. Човекът на пода беше с разбит нос, а онзи на масата имаше рана на черепа. Шефът му до него се беше устремил към пода, подпомогнат от химията, както се беше случило с мен вече два пъти. Беше ми интересно да гледам. Показваше някаква мускулна парализа. Свличаше се надолу от стола безпомощен, но очите му се движеха, сякаш продължаваше да съзнава случващото се около него. Спомних си въртящите се форми и се зачудих дали и той ги вижда.

После се вгледах във вратата към третото помещение. Все още оставаше един медицински лаборант, за когото не знаех къде е. А може би имаше и други. Може би имаше много други. Вратата обаче си оставаше затворена. От третата стая не се чуваше никакъв шум. Коленичих и проверих под сакото на третия агент. Нямаше оръжие. Имаше раменен кобур, но той беше празен. Вероятно стандартна процедура. Оръжие не се внася в затворено помещение, в което има задържан. Проверих и другите двама. Същото. Пластмасови кобури, и двата празни.

Третата стая продължаваше да е тиха.

Проверих джобовете им. И те бяха празни. Прочистени. В тях нямаше нищо, освен неутрални неща като салфетка или дребни монети, притиснати в шевовете. Никакви ключове от апартаменти или коли, никакви телефони. Нямаше портфейли, полицейски значки или лични документи.

Взех пушката и вдигнах цевта — готов за стрелба. Отидох до вратата на третата стая. Отворих рязко и се престорих, че се прицелвам. Пушката си е пушка, дори да не е заредена и да не е каквато трябва. Същественото при подобни ситуации е първото впечатление и първата реакция.

В третата стая нямаше никого.

Нямаше лаборант, други агенти или помощен персонал. Абсолютно никой. Сиви офис мебели и флуоресцентно осветление. Помещението беше като другите две — стара тухлена зидария, боядисана в бяло. Същата големина, същите пропорции. Тук имаше още една врата, която водеше или по-навътре в сутерена, или към стълбище. Отидох до нея и отворих.

Стълбище. Стара лющеща се зеленикава мазилка. Затворих вратата и проверих офис мебелите. Три бюра, пет шкафа, четири сейфа, всички заключени с ключалки с шифър. Това обясняваше защо в джобовете на агентите нямаше ключове. По бюрата нямаше купчини книжа. Само три дремещи компютъра и три телефонни апарата. Натиснах клавишите за интервал на трите клавиатури и събудих компютрите. И трите поискаха парола. Вдигнах една по една слушалките и натиснах бутоните за повторно набиране — и трите пъти чух гласа на телефонистката от централата. Сериозни мерки за сигурност. Старателни и методични. Приключвате разговора, прекъсвате линията, после набирате нула и оставяте слушалката. Онези тримата не бяха съвършени, но не бяха и идиоти.

Останах неподвижен дълго време. Бях разочарован заради ключалките. Исках да намеря запасите им и да презаредя пушката, за да приспя с нея и другите двама агенти. Исках да намеря и обувките си.

Останах разочарован и по двата пункта.

Върнах се в помещението с клетките. Джейкъб Марк и Тереза Лий вдигнаха очи, погледнаха встрани, после отново погледнаха мен. Класическо стъписване, защото бях сам и държах в ръцете си пушката. Предположих, че са чули шума и са решили, че онези ме обработват. Вероятно не бяха очаквали да се върна толкова скоро или изобщо да се върна.

— Какво стана? — попита Лий.

— Заспаха — отговорих.

— Как така?

— Може би се отегчиха да ме слушат.

— Значи сега наистина си загазил.

— А преди това?

— Преди това беше невинен.

— Време е да пораснеш, Тереза.

Тя замълча. Огледах ключалките на клетките. Добра изработка и качество. Имаха цилиндрични шайби, с числа по периферията, от едно до трийсет и шест. Въртяха се и в двете посоки. Опитах ги, но не почувствах нищо, освен цъкането на прецизната механика. Усещане за отлично качество. Определено не почувствах никакви прещраквания на заключващия механизъм.

— Искате ли да ви измъкна оттук? — попитах.

— Не можеш — каза Лий.

— Ако мога, искаш ли да те измъкна?

— Защо да не искам?

— Защото, както ти се изразяваш, ще загазиш. Ако останеш, ще играеш по техните правила.

Не отговори.

Погледнах Джейк.

— А ти?

— Намери ли обувките ни? — попита той.

Поклатих глава.

— Можеш обаче да вземеш техните. Горе-долу същият размер са.

— А ти?

— На Осма улица има магазини за обувки.

— Ще отидеш дотам бос?

— Това е Гринич Вилидж. Ако тук не мога да ходя бос, къде бих могъл?

— Как ще ни измъкнеш?

Проблеми и решения от деветнайсети век срещу експедитивността на двайсет и първи.

— Няма да е лесно и затова искам да знам дали да се захващам. И трябва да решите бързо. Нямаме много време.

— Докато се събудят ли?

— Докато затворят „Хоум Депо“.

— Добре. Аз искам да изляза — каза Джейк.

Погледнах Тереза Лий.

— Не знам — каза тя. — Не съм направила нищо.

— Искаш да останеш тук, за да го докажеш? Няма да ти е лесно. Да доказваш негативни твърдения винаги е по-трудно.

Тя не отговори.

— Разказвах на Сансъм как изучавахме Червената армия. Знаеш ли от какво са се страхували най-много те? Не от нас. Най-много са се страхували от своите. Най-големият им проблем е бил да доказват невинността си цял живот, отново и отново.

Лий кимна.

— Искам да изляза — каза тя.

— Добре — кимнах. Проверих каквото трябваше. Размерите прецених на око. — Чакайте ме — казах след това. — Ще се върна до час.

 

 

Първата спирка беше в съседната стая. Тримата федерални агенти все още бяха вцепенени, в безсъзнание. Шефът щеше да е в това състояние в продължение на осем часа. Или повече, защото телесната му маса беше към две трети от моята. За миг ми мина през ум, че може да съм го убил. Доза, пресметната за човек с моите размери, може да се окаже опасна за по-дребен индивид. Е, дишаше стабилно. И сам беше започнал всичко, така че рискът си беше негов.

Другите двама щяха да се събудят доста по-рано. Може би съвсем скоро. Сътресенията са непредсказуеми. Върнах се в страничната стая, измъкнах кабелите за компютрите от местата им и овързах двамата агенти като пилета. Китки, лакти, глезени, вратове — здраво един за друг. Многожилни медни проводници, здрава пластмасова изолация. Събух си чорапите, вързах ги един за друг и запуших с тях устата на ранения в главата. Неприятно за него, но реших, че получава допълнително заплащане за повишен риск, така че сега щеше да си го заслужи. Оставих устата на другия свободна. Носът му беше разбит и ако му бях запушил устата, щях да го задуша. Надявах с времето да оцени добронамереността ми.

Проверих свършеното, после прибрах нещата си от бюрото и излязох от сградата.