Лий Чайлд
Утре ме няма (41)

41

Телефонът на бюрото на Дохърти иззвъня, той вдигна слушалката и отново се заслуша. Вероятно бе приятел от Седемнайсето управление с нови подробности по случая. Погледнах Лий и казах:

— Сега вече ще трябва да подновиш разследването.

— Защо? — попита тя.

— Защото убитите са хората от местния екип, нает от Лайла Хот.

Лий ме погледна въпросително.

— Какво си ти? Телепат?

— Срещнах се с тях два пъти.

— Срещнал си два пъти някакви хора. По нищо не личи, че са същите типове.

— Дадоха ми една от фалшивите визитки.

— Всички подобни екипи използват фалшиви визитки.

— Със същите телефонни номера?

— Такива номера могат да се вземат от киното и телевизията.

— Бивши ченгета са. Това без значение ли е за теб?

— Интересуват ме действащи, а не бивши ченгета.

— Споменаха името на Лайла Хот.

— Не. Някакви хора са споменали името Лайла Хот. Което не означава, че са го направили убитите.

— Мислиш, че е съвпадение ли?

— Може да са работили за всекиго.

— За кого другиго например?

— За когото и да било от големия свят. Това е Ню Йорк. Ню Йорк е пълен с частни детективи. Движат се на групи. Изглеждат еднакво и се занимават с едни и същи неща.

— Споменаха и името на Джон Сансъм.

— Не. Някакви хора са споменали името на Джон Сансъм.

— Всъщност чух това име най-напред от тях.

— Значи може да са били негови наемници, а не на Лайла. Имал ли е основателна причина да се тревожи толкова, че да изпрати свои хора тук?

— Шефът на екипа му беше в метрото. Той е петият пътник.

— Такава била работата значи.

— Нищо ли не смяташ да предприемеш?

— Ще кажа на колегите от Седемнайсето управление за сведение.

— И няма да подновиш разследването?

— Не и докато не чуя за престъпление от тази страна на Парк Авеню.

— Отивам в „Четири сезона“ — казах.

 

 

Беше късно, а аз бях доста далеч на запад и не намерих свободно такси чак до Шесто Авеню. После стигнах бързо до хотела. Фоайето беше пусто. Влязох, като че ли имам право да съм там, мушнах се в асансьора и се качих до етажа на Лайла Хот. Минах по тихия коридор и спрях пред вратата на апартамента й.

Тя беше отворена.

Езикът на секретната брава беше навън и държеше вратата леко открехната. Изчаках още малко и почуках. Не последва отговор.

Бутнах вратата и почувствах съпротивлението на пантите. С разперени пръсти я отворих до четирийсет и пет градуса и се ослушах.

Никакъв звук.

Отворих вратата докрай и влязох. Стаята пред мен беше сумрачна. Осветлението беше изключено, но пердетата бяха вдигнати и отвън влизаше достатъчно светлина, за да видя, че е празна. Празна, сякаш обитателите й си бяха заминали. По ъглите нямаше пликове с покупки, нито лични вещи, струпани безразборно или подредени, никакви дрехи по столовете, никакви обувки по пода. Никакъв признак на живот.

В спалните беше същото. Леглата бяха оправени, но върху тях се виждаха вдлъбнатини с очертанията на куфари и чанти. Гардеробите бяха празни. В баните имаше използвани кърпи. Душ кабините бяха сухи. Усетих едва доловим аромат от парфюма на Лайла Хот, но само толкова.

Минах през трите стаи още веднъж и после се върнах в коридора. Вратата се затвори зад гърба ми. Чух как изщраква бравата. Стигнах до асансьора и натиснах бутона за слизане. Вратата се отвори незабавно. Кабината ме чакаше. Нощен режим — никакви излишни движения, никакъв излишен шум. Слязох във фоайето и отидох до рецепцията. През нощта дежуреха доста хора — не толкова, колкото през деня, но все пак достатъчно, за да не може да мине номерът с петдесетте долара. „Четири сезона“ не беше такъв хотел. Служителят отдели очи от екрана и ме попита с какво би могъл да ми бъде полезен. Попитах го кога точно Светлана и Лайла Хот са напуснали хотела.

— Кой, сър? — попита той. Говореше с тих, премерен, подходящ за нощта глас, сякаш се опасяваше да не събуди гостите.

— Светлана и Лайла Хот — повторих.

На лицето му се изписа учудване, все едно не разбираше какво му казвам. Погледна отново екрана, натисна няколко клавиша, вгледа се пак, после поклати глава.

— Съжалявам, сър, но не виждам да сме имали гости с такива имена.

Казах му номера на апартамента. Той натисна още няколко клавиша, после отвори озадачено уста и обясни:

— Този апартамент не е бил използван през цялата седмица. Той е много скъп и трудно се намират желаещи да го наемат.

Замислих се отново да не би да съм сгрешил номера и казах:

— Бях в него снощи. В него имаше хора. Срещнах се с тях и днес в чайната. На сметката има подпис.

Служителят опита пак. Извика на екрана всички сметки от чайната, записани към номерата на стаите. Завъртя леко екрана към мен, за да мога да го виждам, и направи красноречив жест, нещо като „убеди се сам“. Бяхме поръчали два чая и едно кафе. Нямаше и следа от такава сметка.

После зад гърба си чух слаб шум. Триене на подметки по мокета, дишане, шумолене на дрехи. И дрънкане на метал. Обърнах се и видях, че съм в центъра на идеален полукръг от седем мъже. Четирима бяха униформени от нюйоркската полиция. Останалите трима бяха федералните агенти, които вече бях виждал.

Полицаите държаха пушки.

Федералните държаха други неща.