Лий Чайлд
Утре ме няма (40)

40

Огледах много внимателно снимките от празненствата. Мъжът от метрото беше на всички тях. Различни ракурси, различни години, различни победи, но определено същият тип, буквално до дясната ръка на Сансъм. После в кабинета нахълта някакво момче и след две минути отново бях на тротоара на Индипендънс Авеню. След още четиринайсет бях на гарата и чаках следващия влак за Ню Йорк. След още петдесет и осем минути се бях настанил удобно вътре и напусках града, загледан в мрачните железопътни съоръжения през прозореца. Далече вляво по релсите работеше група мъже с каски и оранжеви светлоотражателни жилетки. Оранжевото грееше през смога. В тъканта вероятно са вплетени малки късчета отразяващо светлината стъкло. Безопасност чрез химия. Жилетките не само се виждаха добре. Привличаха вниманието. Привличаха погледа. Гледах ги, докато се превърнаха в малки оранжеви точки в далечината и после изчезнаха съвсем след километър и нещо. На този етап разполагах с всичко, до което бих могъл да се добера. Знаех всичко, което бих могъл да науча. Само че не знаех, че знам. Не и тогава.

 

 

Влакът влезе в Пенсилвания Стейшън. Вечерях в заведение точно срещу онова, в което бях закусвал. После стигнах пеша до Четиринайсето управление на Западна трийсет и пета улица. Нощната смяна беше започнала. Тереза Лий и партньорът й Дохърти вече бяха на местата си. В стаята бе тихо, сякаш някой бе изтеглил от нея всичкия въздух. Като че ли бяха дошли лоши новини. Никой обаче не се суетеше наоколо. Следователно лошите новини се бяха случили някъде другаде.

Жената на входа вече ме беше виждала. Завъртя се на стола си и погледна към Лий, а тя пък направи физиономия, от която ясно личеше, че й е съвършено безразлично дали ще говори с мен, или никога повече няма да ме види. Жената на входа се обърна напред и също направи физиономия, сякаш ми показваше, че дали ще си тръгна, или ще остана е изцяло мой избор. Проправих си път между бюрата към дъното на стаята. Дохърти беше на телефона — предимно слушаше. Лий седеше, без да прави нищо. Вдигна очи към мен, когато наближих, и каза:

— Не съм в настроение.

— За какво?

— За Сюзан Марк — отвърна тя.

— Някакви новини?

— Никакви.

— Нищо ново за момчето?

— Това момче наистина те тревожи.

— Теб не те ли тревожи?

— Никак.

— Досието все още ли е затворено?

— По-здраво от рибешки задник.

— Добре — казах.

Тереза Лий млъкна за миг, въздъхна и попита:

— Какво ново?

— Знам кой е бил петият пътник.

— Били са само четирима.

— А земята е плоска и луната е от сирене.

— Така нареченият пети пътник извършил ли е престъпление някъде в района между Трийсет и пета и Четирийсет и пета улица?

— Не — отговорих.

— В такъв случай досието си остава затворено.

Дохърти остави слушалката на телефона и отправи красноречив поглед към партньорката си. Знаех какво значи този поглед. Бях нещо като ченге в продължение на тринайсет години и често съм го виждал. Означаваше, че някой друг е получил голям случай и Дохърти беше, общо взето, доволен, че не участва, но и някак тъжен, защото, макар и участието да създава проблеми от бюрократично естество, то е за предпочитане пред наблюдението отстрани.

— Какво е станало? — попитах.

— Групово убийство в района на Седемнайсето управление — отговори Лий. — Гадно. Четирима мъже, под магистралата „Рузвелт“, пребити до смърт.

— С чукове — добави Дохърти.

— Чукове? — учудих се.

— Дърводелски инструменти. Купени от магазин на Двайсет и трета улица. Малко преди това. Намерени са на местопрестъплението. Етикетите с цените са още на тях, изпоцапани с кръв.

— Кои са четиримата? — попитах.

— Никой не знае — отговори Дохърти. — Изглежда, затова са използвали чуковете. Лицата са размазани, зъбите са изпочупени, краищата на пръстите са увредени.

— Стари, млади, чернокожи, бели?

— Бели — каза Дохърти. — Не са стари. В костюми. Няма никакъв начин да бъдат идентифицирани. В джобовете им е имало само фалшиви визитки с името на фирма, която не е регистрирана никъде в щата Ню Йорк, и с телефонен номер, който е перманентно изключен, защото е собственост на филмова компания.