Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Джак Ричър (13)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Gone Tomorrow, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 74гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
ultimat(2009)

Издание:

Лий Чайлд. Утре ме няма

Издателство „Обсидиан“, София, 2009

Редактор: Матуша Бенатова

Худ. оформление: Николай Пекарев

Техн. редактор: Людмил Томов

Коректор: Петя Калевска

ISBN–978–954–769–206–0

История

  1. —Добавяне

37

Озърнах се в сумрака на „Четири сезона“, наместих се на стола и казах:

— Съжалявам, но не ти вярвам.

— Говоря истината — възрази Лайла Хот.

Поклатих глава.

— Служил съм в американската армия. Бях военен полицай. Общо взето, знаех къде изпращат хората. Мога да кажа, че по онова време в Афганистан не е имало американски военни. Не и тогава. Не и в онзи конфликт. Той беше чисто местен.

— Само че сте имали свое куче в битката.

— Разбира се. Като вас във Виетнам. Имаше ли Червената армия присъствие там?

Въпросът беше реторичен и само в подкрепа на аргумента ми, но Лайла Хот го възприе сериозно. Наведе се към майка си през масата и й заговори бързо на чужд език, който реших, че е украински. Очите на Светлана се разшириха леко и тя наклони глава, сякаш си спомняше някаква дребна, никому неизвестна историческа подробност. Заговори на дъщеря си бързо и тихо, после Лайла направи малка пауза, колкото да се съсредоточи за превода.

— Не, не сме изпращали наши военни във Виетнам, защото бяхме уверени, че нашите комунистически другари от Народната република ще могат да се справят и без чужда помощ. И, както казва майка ми, те се справили, и то чудесно. Малките мъже по пижами победили голямата зелена машина.

Светлана Хот се усмихна и кимна.

— А после някакви козари я наритаха здравата — казах аз.

— Така е. Но със сериозна чужда помощ.

— Това не е вярно.

— Но признаваш, че е била осигурявана материална помощ, нали? На муджахидините. В пари и оръжия. И най-вече ракети земя-въздух.

— Като във Виетнам, но наопаки.

— Виетнам е отличен пример. Защото не може да не знаеш, че Съединените щати не са изпращали военна помощ никъде по света, без да изпратят и така наречените военни съветници.

Замълчах.

— В колко страни си служил? — попита тя.

Не отговорих.

— Кога постъпи в армията?

— През 1984-та — отвърнах.

— Значи събития от 1982-ра и 83-та са преди твоето време.

— Само донякъде — казах. — Защото има нещо, което се нарича институционална памет.

— Грешка — отсече тя. — Тайните се пазят, а институционалната памет удобно се заличава. Има десетки примери за незаконна американска намеса на много места по света. Особено по време на управлението на президента Рейгън.

— Това в гимназията ли го научи?

— Да, там. И не забравяй, че комунистите бяха свалени доста преди да постъпя в гимназията. Благодарение отчасти и на мистър Рейгън.

— Дори да приемем, че си права, защо да смятаме, че американци са били замесени точно в онази нощ? Майка ти най-вероятно не е видяла какво се случва. Защо не приемем, че баща ти и вуйчо ти са били хванати направо от муджахидините?

— Защото не откриха карабината им. И защото никой не е обстрелвал позицията на майка ми със снайпер през онази нощ. Баща ми е имал двайсет патрона в пълнителя и още двайсет резервни. Ако го бяха заловили муджахидините, те щяха да използват карабината срещу нас. Щяха да убият или поне да се опитат да убият четирийсет от нашите, а после патроните щяха да свършат и щяха да захвърлят оръжието. Ротата на майка ми щеше рано или късно да го открие. Често са се устройвали засади и имало престрелки. Нашите ги изтласквали от позициите им, а после и тях ги сполетявало същото. Било като безумно тичане в кръг. Муджахидините били интелигентни. Имали навика да се връщат на позиции, които нашите смятали за изоставени. С времето обаче нашите откривали всички техни позиции. Щели са да открият карабината, празна и покрита с ръжда, може би използвана като кол за ограда. Всички останали загубени оръжия са били открити по един или друг начин. Не и тази карабина. Единственото логично заключение е, че е била изпратена от американци направо в Америка.

Мълчах.

— Говоря истината — добави Лайла Хот.

— Виждал съм веднъж безшумен снайпер „ВАЛ“.

— Вече ми го каза.

— Беше през 1994-та. Казаха ни, че е била намерена току-що. Цели единайсет години след времето, за което говориш ти. Възникна сериозна паника заради възможностите на това оръжие. Армията не би чакала единайсет години, за да изпадне в паника.

— Напротив — възрази тя. — Ако бяха показали карабината непосредствено след открадването й, щеше да започне Трета световна война. Би било пряко признание, че ваши военни са били лице в лице с нашите, без да са предприети военни действия. Най-малкото е незаконно, а в геополитически аспект би било катастрофа. Америка щеше да се компрометира в морално отношение. Подкрепата за войната вътре в Съветския съюз щеше да се засили. Падането на комунизма щеше да се забави може би с години.

Мълчах.

Тя продължи:

— Кажи ми, какво стана във вашата армия след онази паника през 1994-та година?

Замислих се, както се беше замислила Светлана Хот преди малко. Припомних си историческите подробности. Бяха изненадващи. Проверих ги наум отново и отново.

— Всъщност не стана кой знае какво — отговорих накрая.

— Не се ли появи ново защитно облекло? Нови камуфлажни униформи? Никаква тактическа реакция?

— Не.

— Логично ли е подобно поведение дори и за една армия?

— Не особено.

— Кога за последен път преди това е имало усъвършенстване на екипировката?

Пак се замислих. Припомних си още подробности. Системата за лична защита в сухопътните войски. Чисто нов модел каска от кевлар, която би трябвало да е непробиваема за всякакви малки оръжия. Нова дебела бронежилетка за носене или под ризата, или върху нея. Смятаха я за добра защита дори и срещу дългоцевни оръжия. Най-вече, доколкото си спомнях, срещу деветмилиметрови куршуми. Плюс нови камуфлажни облекла, внимателно разработени за по-добра маскировка в две разцветки — за горска местност и за пустиня. Морската пехота имаше и трети вариант — в синьо и сиво, за градска среда.

Не казах нищо.

— Кога беше последната актуализация? — попита отново Лайла Хот.

— В края на осемдесетте — отвърнах.

— Дори и при сериозна паника колко време е нужно, за да се разработи и произведе такава подобрена екипировка?

— Няколко години — отговорих.

— Нека да обмислим фактите тогава. В края на осемдесетте получавате подобрена екипировка, специално разработена, за да осигурява по-добра лична сигурност. Не смяташ ли, че това може да е резултат от информация, получена от неназован източник през 1983 година?

Не отговорих.

 

 

Известно време мълчахме. Появи се дискретен сервитьор, който ни предложи чай. Изреди дълъг списък екзотични аромати. Лайла поиска някакъв, за който не бях чувал дотогава, после преведе на майка си, която поиска същия. Аз си поръчах обикновено черно кафе. Сервитьорът наклони леко глава сякаш за да покаже, че в „Четири сезона“ са готови да удовлетворяват всякакви прищевки, колкото и пролетарски да са. Изчаках да се отдалечи и попитах:

— Как разбра кого да търсиш?

— От поколението на майка ми очаквали да водят с вас сухопътна война в Европа и са се надявали на победа. Тяхната идеология била правилна за разлика от вашата. След бърза и сигурна победа очаквали да вземат много военнопленници, може би милиони. В такава фаза част от задълженията на политическия комисар биха били да отсее идеологически неспасяемите бойци на врага от стадото. За да могат да се справят със задачата, били запознавани със структурата на вашата армия.

 

— Кой ги е запознавал?

— КГБ. Имало текуща програма. Разполагали с огромна информация. Познавали задълженията на всеки. Дори знаели имената на военните от елитните части. И не само на офицерите, но и на обикновените войници. Както истинският футболен запалянко знае имената на всички футболисти и силните, и слабите им страни, от всички отбори от лигата, заедно с резервните играчи. Според майка ми имало само три реалистични възможности за проникване в долината Коренгал. Или тюлените от военноморския флот, или разузнавачите на морската пехота, или „Делта Форс“ от сухопътните войски. Разузнаването не допуска участие на тюлените или на морските пехотинци. Няма косвени улики за тяхно участие. Нито конкретна информация. КГБ имало свои хора във всички ваши организации и те не съобщили нищо подобно. Имало обаче значителен радиообмен от базите на „Делта Форс“ в Турция и предните постове в Оман. Радарите засекли непредвидени полети. Логичното заключение било, че операцията е на „Делта Форс“.

Сервитьорът се върна с поднос. Беше висок и мургав, доста възрастен, вероятно чужденец. Имаше излъчване. Може би тъкмо затова в „Четири сезона“ му бяха дали поста на централен нападател. Поведението му подсказваше, че някога може да е бил чаен експерт в някое заведение с тъмна ламперия във Виена или Залцбург. Най-вероятно обаче е бил безработен в Естония. Може да е бил мобилизиран като всички от поколението на Светлана. Може да е преживял зимите в Коренгал заедно с нея, в група от собствения си етнос. Сега изнесе цяло представление с поднасянето на чая и подреждането на резенчетата лимон върху чинийките. Кафето ми бе поднесено в красива чаша и с добре прикрито неодобрение. Когато той се отдалечи отново, Лайла продължи:

— Според майка ми нападението е било поверено на капитан. Лейтенант би бил твърде младши чин, майор — прекалено висок. От КГБ имали списъци с личния състав. По онова време в „Делта Форс“ получили назначение доста капитани. Имало и анализатори на радиообмена. Някой от тях чул името „Джон“. Това стеснило полето за търсене.

Кимнах. Представих си масивна антена някъде в Армения или Азербайджан, мъж в барака с гумени слушалки, здраво стиснали ушите му, който следи честотите, вслушва се в свистенето и писукането на засекретените канали, чува изпуснато късче нормална реч и записва Джон на лист кафява хартия. От ефира се извличат много неща. Повечето са безполезни. Членоразделната дума, получена по този начин, е като прашинка самородно злато в корито с пясък за промиване, като диамант в скала. А думата, която те разберат, е като куршум в тила.

— Майка ми знае всичко за медалите на вашата армия. Смятали ги за важен критерий за класифициране на военнопленниците. Почетните знаци трябвало да се превърнат в знаци на позора още при залавянето. Давала си сметка, че отнетата карабина би донесла сериозно отличие на онзи, който я е взел. Кое отличие обаче? Не е имало официално обявяване на военни действия. Повечето ваши военни награди се дават за храброст или героизъм, проявени в бой срещу въоръжен противник на Съединените щати. Формално обаче човекът, откраднал карабината от баща ми, не би могъл да получи никоя от тези награди, защото официално Съветският съюз не е бил враг на Съединените щати. Не и във военен смисъл. Не и в политически смисъл. Не е имало обявена война.

Кимнах. Никога не сме воювали със Съветския съюз. Напротив, в продължение на четири дълги години сме били съюзници в отчаяна битка с общия враг. Сътрудничили сме си сериозно. Шинелът от Втората световна война, под който Лайла Хот твърдеше, че била зачената, почти сигурно е бил произведен в Америка като част от програмата за оказване на помощ. Изпратили сме на руснаците сто милиона тона вълнени и памучни тъкани.

Плюс петнайсет милиона чифта кожени ботуши, четири милиона автомобилни гуми, две хиляди локомотива и единайсет хиляди товарни вагона, както и обичайната техника — петнайсет хиляди самолета, седем хиляди танка, триста седемдесет и пет хиляди военни камиона. И всичко това безплатно, като подарък. Уинстън Чърчил нарича програмата най-користолюбивата за всички времена. Около нея се появяват и легенди. Говори се, че Съветите поискали презервативи и с цел да впечатлят и стъписат другата страна, посочили, че трябва да са дълги трийсет сантиметра. Американците ги изпратили, но на опаковките написали „Размер: среден“.

Поне така разказват.

— Слушаш ли? — попита Лайла.

Кимнах.

— Медалът за изключителна служба би бил подходящ. Или медалът „Легион за заслуги“ или Войнишкият медал.

— Не са достатъчно високи.

— Благодаря. Получил съм и трите.

— Отнемането на карабината наистина е голям удар. Сензация. Това е било напълно непознато оръжие. Предоставянето му на армията би донесло наистина високо отличие.

— Кое обаче?

— Майка ми стигна до извода, че най-вероятно е Медалът за отлична служба. Той е висок, но и различен. Дава се за изключителни заслуги към Съединените щати при изпълнение на особено отговорни задачи. Не зависи от формалното обявяване на война. Дава се на политически гъвкави бригадни генерали и по-високи чинове. Майка ми получила заповед да екзекутира незабавно всички носители на медала. Много рядко го получава военен с чин под бригаден генерал. Това обаче е и единственият значим медал, който би могъл да получи капитан от „Делта Форс“ след онази нощ в долината Коренгал.

Кимнах. Съгласих се. Реших, че Светлана Хот е доста добър анализатор. Явно беше добре обучена и добре информирана. КГБ беше свършил чудесна работа.

— Значи решихте да търсите човек на име Джон, капитан от „Делта Форс“, който е получил Медал за отлична служба през март 1983 година — заключих аз.

Лайла кимна.

— И, разбира се, медалът трябва да е присъден, без да се сочат мотиви.

— Накарала си Сюзан Марк да ти помогне.

— Не съм я накарала. Помогна ми с радост.

— Защо?

— Защото историята на майка ми я разстрои.

Светлана Хот се усмихна и кимна.

— Доста се разстрои и от моята история. Аз съм дете, расло без баща като нея.

— А как стигнахте до името Джон Сансъм още преди Сюзан да ви е дала информацията? — попитах аз. — Не мисля, че е станало благодарение на няколко частни ченгета от Ню Йорк, които са чели вестници и са пускали шеги.

— Комбинацията е много рядка — отговори Лайла. — Джон, „Делта Форс“, Медал за отлична служба, но не на генерал с една звезда. Забелязахме го в „Хералд Трибюн“, когато обявиха амбицията му да се кандидатира за Сената. Бяхме в Лондон. Този вестник може да се купи навсякъде по света. Вариант е на „Ню Йорк Таймс“. Джон Сансъм може би е единственият човек в цялата история на армията ви, който отговаря на всичките четири условия. Искахме обаче да сме абсолютно сигурни. Искахме последно потвърждение.

— Преди какво? Какво искате да му причините?

Лайла Хот ме погледна изненадано.

— Да му причиним ли? — попита тя. — Не искаме да правим каквото и да било. Просто искаме да поговорим с него, това е всичко. Искаме да го попитаме защо е постъпил така с две човешки същества?