Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Джак Ричър (13)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Gone Tomorrow, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 74гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
ultimat(2009)

Издание:

Лий Чайлд. Утре ме няма

Издателство „Обсидиан“, София, 2009

Редактор: Матуша Бенатова

Худ. оформление: Николай Пекарев

Техн. редактор: Людмил Томов

Коректор: Петя Калевска

ISBN–978–954–769–206–0

История

  1. —Добавяне

30

Беше много късно вечерта, но Лий се обади въпреки това и Лайла Хот се съгласи веднага, без никакво колебание да се срещне с нас в „Четири сезона“. Отидохме с колата на Лий и спряхме край бордюра, до входа за доставки на хотела. Фоайето изглеждаше величествено. Всичко беше в светъл варовик, месинг, кафяви тонове и златист мрамор, нещо средно между приглушена интимност и ярък модернизъм. Лий показа значката си на рецепцията, служителят позвъни горе и после ни посочи асансьорите. Потеглихме към поредния висок етаж, а от начина, по който служителят на рецепцията говори с Лайла Хот, разбрах, че стаята й няма да е нито най-малката, нито най-евтината.

 

 

Оказа се, че Лайла Хот не е наела стая, а апартамент. Беше с двойна врата, като онзи на Сансъм в Северна Каролина, но тук нямаше полицай. Само един тих, празен коридор. Тук-там пред вратите бяха оставени използвани подноси, на някои врати бяха окачени табели „Не безпокой“ и поръчки за закуска. Тереза Лий провери пак номера и почука. В продължение на минута не се случи нищо. После лявото крило на вратата се отвори и на прага застана жена, зад която грееше мека жълта светлина. Беше поне на шейсет, може би повече, ниска, едра и тежка, със стоманеносива коса и с най-обикновена скучна прическа. Тъмни очи, с бръчки и торбички. Бяло, плоско лице, месесто, неподвижно, студено. Прикрито, неразгадаемо изражение. Беше облечена с грозен пеньоар от дебел груб плат.

— Мисис Хот? — попита Лий.

Жената наведе глава, премигна и издаде извинителен звук. Универсалният сигнал за недоумение.

— Не говори английски — отбелязах.

— Преди петнайсет минути говореше — възрази Лий.

Светлината зад гърба на жената идваше от настолна лампа във вътрешността. Отблясъкът за миг притъмня, защото втора фигура мина пред лампата и се запъти към нас. Още една жена. Значително по-млада. Може би на двайсет и пет-шест. Страшно елегантна. И много, много красива. Рядка, екзотична красота. Като модел. Усмихна се някак стеснително.

— Аз говорих с вас на английски преди петнайсет минути. Аз съм Лайла Хот. Това е майка ми.

Наведе се и заговори бързо и тихо на някакъв чужд език, може би източноевропейски, в ухото на майка си. Възрастната жена доби приветлив вид и се усмихна. Представихме се. Лайла Хот говореше от името на майка си. Каза ни, че се казва Светлана Хот. Ръкувахме се съвсем официално, кръстосвайки китки — двама срещу двама. Лайла Хот беше невероятна. И много естествена. В сравнение с нея момичето от влака изглеждаше изкуствено. Беше висока, но не прекалено, и слаба, но също не прекалено. Имаше безупречен слънчев загар, дълга черна коса. Никакъв грим. Огромни хипнотизиращи очи, най-искрящото синьо, което някога съм виждал. Като че ли бяха осветени отвътре. Движенията й бяха гъвкави и пестеливи. През половината време приличаше на млад и дългокрак гамен, а през другата половина — на зряла жена, която се владее отлично. През половината време изглеждаше, сякаш не е наясно колко е красива, през другата половина като че ли малко се стесняваше от този факт. Беше с черна официална рокля, вероятно купена в Париж, която сигурно струваше повече от лека кола. Нямаше обаче нужда от нея. Можеше да е облечена с нещо, съшито на ръка от стари чували за картофи — ефектът щеше да е същият.

Последвахме я в апартамента, а майка й влезе след нас. Имаше три стаи — хол в средата и спални от двете страни. На масата за хранене в хола се виждаха останките от вечеря. По ъглите имаше пликове с покупки два от „Бергдорф Гудман“ и два от „Тифани“. Тереза Лий извади значката си, а Лайла Хот отиде до един шкаф и се върна с две тънки книжки, които й подаде. Паспортите им. Смяташе, че официалните посетители от Ню Йорк ще искат да видят документите им. Паспортите бяха червеникавокафяви с отпечатан на корицата златен орел и думи на кирилица над и под него. Лий ги разгледа и после ги остави обратно върху шкафа.

След това всички седнахме. Светлана Хот гледаше право напред, с безизразно лице, изключена от разговора заради езика. Лайла Хот ни погледна внимателно, сякаш за да си изясни кои сме. Ченге от града и свидетелят от влака. Накрая впери поглед в мен, може би защото си мислеше, че съм по-сериозно засегнат от събитията. Не се оплаквах. Просто не можех да отделя очи от нея.

— Много съжалявам за случилото се със Сюзан Марк — каза тя накрая.

Гласът й беше нисък, с прецизна дикция. Говореше английски много добре. С лек акцент, доста официално. Сякаш се беше учила да говори от старите черно-бели американски и британски филми.

Тереза Лий не каза нищо.

— Не знаем какво се е случило със Сюзан Марк — обадих се аз. — Наистина. Имам предвид извън очевидните факти.

Лайла Хот кимна учтиво, деликатно и някак виновно.

— Искате да разберете какво е моето участие — каза тя.

— Да, така е.

— Това е дълга история. Трябва обаче да ви уверя от самото начало, че нищо в нея не би могло да обясни събитията в метрото.

— Да чуем тази история — подкани я Тереза Лий.

И така, чухме я. Първата част беше обща информация. Чисто биографична. Лайла Хот бе двайсет и шест годишна. Украинка. На осемнайсет години се омъжила за руснак. Руснакът се заел с предприемачество в руски стил от деветдесетте години — взел на концесия от разпадащата се държава петролни находища, въгледобивни и уранови мини и станал милионер. После станал милиардер. Но не оцелял. Условията били тежки. Всички искали да успеят, но това било невъзможно. Конкурент застрелял руснака в главата преди година пред някакъв нощен клуб. Трупът лежал в снега на тротоара през целия следващ ден. Послание в московски стил. Овдовялата Лайла Хот разбрала намека, превърнала всичко в пари в брой и се преместила в Лондон с майка си. Лондон й харесвал и смятала да се установи да живее там с много пари и, общо взето, без да има какво да прави.

— Предполага се, че младите хора, които забогатяват, трябва да се грижат за родителите си — продължи тя. — Различни спортисти, поп и кинозвезди непрекъснато го правят. В Украйна това е нормално. Баща ми е починал, преди да се родя. Имам само майка си. Разбира се, предложих й всичко, което пожелае — къщи, коли, пътувания, круизи. Не иска нищо такова. Иска от мен единствено да й помогна да открие някакъв мъж от миналото. Сякаш прахолякът се е слегнал след дълъг и бурен живот и най-накрая е получила възможност да седне и да се замисли кое е имало значение в живота й.

— Кой е този мъж? — попитах.

— Американски войник на име Джон. Не знаем нищо повече. В началото майка ми твърдеше, че били само познати, после обаче се оказа, че бил много мил с нея в конкретен момент и на конкретно място.

— Кога и къде?

— В Берлин, за кратко, в началото на осемдесетте.

— Не е много конкретно.

— Било е, преди да се родя. През 1983-та. Лично за себе си знаех, че да се намери този човек е безнадеждна задача. Реших, че майка ми се превръща в глупава старица. Въпреки това се заех с издирването. Не се безпокойте, тя не разбира какво си говорим.

Светлана Хот се усмихна и кимна без повод.

— Защо майка ти е била в Берлин? — попитах аз.

— Била е в Червената армия — отговори дъщеря й.

— Какво е правила в армията?

— Била е в пехотен полк.

— Като каква?

— Като политически комисар. Във всички полкове е имало по един. Всъщност имали са по няколко.

— Какво предприе, за да откриеш американеца?

— Майка ми беше сигурна, че е бил в сухопътните войски, а не във флота. Оттам започнах. Телефонирах от Лондон в Министерството на отбраната и попитах какво би трябвало да направя. След като обясних, ме препратиха към управление „Човешки ресурси“. Те имат пресслужба. Мъжът, с когото разговарях, се трогна. Реши, че историята е симпатична. Може да е търсел някакъв пиар ефект, не знам. Най-после добра новина. Лично аз мислех, че си губи времето. Джон е често срещано име. И, както разбрах, повечето американски войници са служили в Германия на ротационен принцип и повечето от тях са посещавали Берлин. Реших, че възможните места за търсене нарастват неимоверно. Така и се оказа. Няколко седмици по-късно се обади служителка на име Сюзан Марк. Не бях у дома и тя остави съобщение. Информираше ме, че задачата била поверена на нея. Обясни ми, че някои имена, които звучат като Джон, всъщност са съкратен вариант на Джонатан. Попита ме дали случаят не е такъв. Попитах майка ми и после се обадих на Сюзан Марк и й казах, че името е Джон. Разговорът с нея беше много приятен и го последваха още много такива. Почти станахме приятелки, струва ми се, както понякога става по телефона. Като приятелство с писма, само че вместо да пишеш, говориш по телефона. Разказа ми за себе си. Оказа се много самотна и си мисля, че разговорите ни някак си разведряваха дните й.

— Какво стана после? — попита Лий.

— Най-накрая получих новини от Сюзан. Каза ми, че стигнала до някакви предварителни заключения. Предложих да се срещнем тук, в Ню Йорк. Нещо като консумиране на приятелството ни. Имах предвид вечеря, театрално представление. Исках някак да изразя благодарността си за усилията й. Тя така и не дойде.

— В колко часа я очакваше? — попитах аз.

— Около десет. Каза, че ще тръгне след работа.

— Късно е за вечеря и за театрално представление.

— Смяташе да остане. Запазих й стая.

— Кога пристигнахте тук?

— Преди три дни.

— Как?

— С „Бритиш Еъруейс“ от Лондон.

— Наела си местен екип — подхвърлих.

Лайла Хот кимна.

— Кога? — попитах.

— Малко преди да пристигнем тук.

— Защо?

— По-сигурно е — отговори тя. — А понякога е и полезно.

— Къде намери именно тези хора?

— Рекламират се. В московските вестници, а и в емигрантската преса в Лондон. За тях е добър бизнес, а за нас е нещо като проверка на статуса. Ако пътуваш в чужбина без помощ, изглеждаш слаб. По-добре е да не бъде така.

— Казаха ми, че имаш и свой собствен екип.

Тя ме погледна изненадано.

— Нямам свой собствен екип — каза тя. — Защо, за бога, е трябвало да го казват? Не разбирам.

— Казаха, че си довела банда опасни типове.

За момент тя се стъписа и леко се ядоса. После на лицето й се изписа разбиране. Изглежда, умееше да анализира бързо.

— Може би са проявили стратегическа изобретателност. След като Сюзан не дойде, изпратих ги да разберат какво става. Реших, че щом им плащам, могат и да свършат някоя работа. А и майка ми възлага големи надежди на мен, така че не исках да се провалим в последната минута след толкова усилия. Предложих им премия. Отраснали сме с мисълта, че в Америка най-силен е гласът на парите. Вероятно онези мъже са измислили версията с опасните типове, за да не изпуснат допълнителното възнаграждение. За да те накарат да говориш.

Замълчах.

После на лицето й се появи нещо друго. Спомни си още нещо.

— Нямам екип, както го наричаш. Има само един мъж, Леонид, от някогашната охрана на мъжа ми. Не можа да си намери друга работа. Боя се, че не го бива особено. Задържах го при нас. В момента е на Пенсилвания Стейшън. Чака теб. От полицията ми казаха, че свидетелят е заминал за Вашингтон. Предположих, че си взел влака и ще се върнеш по същия начин. Така стана, нали?

Отговорих:

— Да, върнах се с влака.

— Значи Леонид не те е видял. Имаше твоя снимка. Трябваше да те помоли да ми се обадиш по телефона. Горкият, сигурно още стои там.

Тя стана и отиде до шкафа. Към стационарния телефон. Което ми създаде временен тактически проблем. Мобилният телефон на Леонид беше в джоба ми.