Лий Чайлд
Утре ме няма (16)

16

Магазините за електроника „Рейдио Шак“ не се срещат толкова често, колкото кафенетата „Старбъкс“, но въпреки това неизменно ще ги откриете през няколко преки. И отварят рано. Отбих се в следващия, където мъж от индийския субконтинент пристъпи напред, за да ми помогне. Беше усърден. Може би бях първият клиент за деня. Попитах го за мобилните телефони с камери. Отговори, че на практика всички вече имат камера. Някои можели даже да правят видеозаписи. Поисках да ми покаже дали снимките стават добри. Той взе един апарат, аз застанах в дъното на магазина, а той ме снима от касата. Изображението беше малко и с недостатъчна резолюция. Чертите ми бяха леко размазани. Телосложението, позата, силуетът обаче се виждаха много добре. Достатъчно добре, за да представлява проблем. Истината е, че лицето ми е обикновено и незапомнящо се. Лесно се забравя. Предполагам, че повечето хора ме разпознават по силуета, който не е обикновен.

Казах на индиеца, че не искам телефона. Той опита да ми продаде цифрова камера. С много мегапиксели. Щяла да прави по-добри снимки. Казах му, че не я искам. Купих обаче флаш памет. USB устройство за съхраняване на компютърни данни. С най-малката памет, на най-ниската цена. Беше само за украшение и не исках да харча за него цяло състояние. Беше дребно нещо, сложено в голяма опаковка от твърда пластмаса. Накарах индиеца да я разреже с ножица — с такива работи можеш да си счупиш зъбите. Паметта се продаваше с неопренови калъфчета, синьо или розово. Избрах розовото. Сюзан Марк не приличаше кой знае колко на жена, която си пада по розовия цвят, но хората виждат онова, което искат. Розовото калъфче е знак, че собственикът е жена. Сложих флаш паметта в джоба си, до четката за зъби, благодарих на продавача за помощта и го оставих да изхвърли боклука.

 

 

Повървях две пресечки и половина в източна посока по Двайсет и осма улица. През цялото време зад мен имаше много хора, но не познавах никого от тях и никой от тях, изглежда, не ме познаваше. На Бродуей влязох в метрото и прокарах картата си през процепа. После изпуснах следващите девет влака към центъра. Седях на дървена пейка в горещината и ги чаках да се изнижат. Отчасти, за да си почина, отчасти, за да убия малко време, докато отворят офисите и магазините в целия град, отчасти, за да се уверя, че не ме следят. Девет пъти се смениха тълпите пътници, девет пъти оставах сам на перона за няколко секунди. Никой не проявяваше и най-малък интерес към мен. Когато престанах да наблюдавам хората, се загледах да видя има ли плъхове. Обичам плъховете. За тях се разказват какви ли не митове. Появяват се много по-рядко, отколкото си мислят хората. Плъховете са страхливи. Тези, които могат да се видят, най-вероятно са млади, болни или много гладни. И не гризат лицата на заспалите бебета за удоволствие. Примамват ги остатъците от храна. Измийте лицето на бебето си, преди да го сложите да спи, и всичко ще е наред. А и няма гигантски плъхове, големи колкото котки. Всички са еднакво големи.

Не видях никакви гризачи и в края на краищата започнах да се изнервям. Станах от пейката и се обърнах да разгледам плакатите на стената. На единия имаше план на метрото. На други два имаше реклами за бродуейски мюзикли. На трети видях официална забрана за нещо, наречено „сърфиране в метрото“. Имаше и черно-бяла илюстрация — човек, залепен като морска звезда за вратата на вагон от външната страна. По-старите вагони на нюйоркското метро имаха издадени навън прагове под вратите, вероятно за да се закрие част от пролуката между стъпалото и перона, и малки улеи за дъждовна вода над вратата, за да не капе върху пътниците, когато вали. Знаех, че в новите вагони R142 няма такива неща. Смахнатият ми спътник ме беше осведомил за това. При по-старите обаче беше възможно да изчакате на перона, докато вратите се затворят, да стъпите на издадения праг долу и да се хванете с ръце за улея за дъжд горе, да прегърнете вагона и да се понесете из тунелите под града. Сърфиране в метрото. Сигурно е било много забавно за някои, но деянието вече беше обявено за незаконно.

Обърнах се отново към релсите и се качих на десетия влак, който спря. Беше от по-старите вагони с улей за дъжд. Аз обаче пътувах вътре — две спирки до голямата метростанция на Юниън Скуеър.

 

 

Излязох на северозападния ъгъл на Юниън Скуеър и се запътих към голямата книжарница, която помнех, на Седемнайсета улица. Политиците, които водят предизборна кампания, обикновено публикуват биографиите си преди изборите, а новинарските издания винаги са пълни с материали за тях. Можеше вместо това да потърся някое интернет кафене, но не се справям много добре с новите технологии, а и тези заведения вече не са така често срещани, както преди. Сега всички разнасят със себе си малки електронни устройства с имена на плодове или дървета. Интернет кафенетата са тръгнали по пътя на телефонните кабини — унищожават ги нови безжични изобретения.

Пред книжарницата бяха извадени маси, отрупани с нови заглавия. Открих къде е нехудожествената литература, но не и онова, което търсех. История, биографии, икономика, но не и политика. Продължих малко по-нататък и намерих каквото търсех отзад, на втората маса. Коментари и мнения от левицата и десницата, автобиографии на кандидатите, написани от професионалисти, с лъскави корици и с гланцови снимки вътре. Книгата на Джон Сансъм беше дебела около сантиметър и половина и беше озаглавена „Винаги с мисия“. Взех я със себе си и се качих с ескалатора на третия етаж, където според указателя на магазина бяха списанията. Взех всички новинарски седмичници и ги занесох заедно с книгата до рафтовете с военна история. Прекарах там известно време, разглеждайки някои справочни издания, и се уверих, че подозренията ми са верни — всъщност управление „Човешки ресурси“ не се занимава с нищо по-различно от някогашното управление „Личен състав“. Само името беше променено. Нова фирма. Никакви нови функции. Документация и досиета както винаги.

После седнах на един перваз и започнах да чета изданията, които бях взел. На гърба си чувствах горещина от слънцето, което грееше през прозореца, а отпред усещах студ заради решетката на климатика точно над мен. Някога се притеснявах да чета в книжарниците, без да имам намерение да купя. Самите книжарници обаче като че ли не само одобряват това, но дори окуражават хората да четат там. В някои книжарници са сложили и кресла за тази цел. Явно някакъв нов бизнес модел. И всички постъпват по този начин. Книжарницата, в която влязох, беше отворена преди малко, а вече приличаше на бежански център. Имаше хора навсякъде — седнали или излегнали се на пода, заобиколени от купчини книги, много по-големи от моята.

Във всички новинарски седмични списания имаше репортажи за предизборната кампания, натикани между рекламите и статиите за напредъка в медицината и технологиите. Повечето от материалите бяха за кандидатите за най-високия пост, но надпреварата за Камарата и Сената също бе отразена с по няколко реда. Първите първични избори бяха насрочени за след четири месеца, а самите избори щяха да са след година и два месеца. За някои от кандидатите вече се знаеше, че са аутсайдери, но Сансъм все още беше солиден състезател. Социологическите проучвания му даваха добри шансове в целия щат, той успяваше да набере доста пари, откровеният му тон се смяташе за свежа струя, а кариерата му на военен като че ли му осигуряваше нужната квалификация за всякакъв пост. Макар че според мен това е същото като да твърдите, че един служител в чистотата може да стане кмет. Няма никаква логика подобни твърдения да се приемат за верни. Ясно беше обаче, че повечето журналисти го харесват като кандидат. И беше ясно, че си го представят и на по-високи постове. Смятаха, че след четири или след осем години ще се кандидатира за президент. Един автор дори намекваше, че не е изключено да го изтеглят от настоящата му кампания за Сената и да го номинират за вицепрезидент още на тези избори. Вече беше почти знаменитост.

Корицата на книгата му беше стилна и включваше заглавието, името му и две снимки. По-голямата беше доста размазана, правена по време на бойни действия, и достатъчно увеличена, за да се използва за фон на всичко останало. Виждаше се млад мъж с износена и разкопчана бойна униформа и боядисано лице под плетена шапка. Върху тази снимка беше лепнат нов студиен портрет на същия мъж, облечен в делови костюм. Очевидно беше Сансъм, тогава и сега. Цялото послание в един колаж.

Скорошната снимка беше правена със светкавица, перфектно фокусирана, а той позираше умело. Беше дребен и строен, висок може би около един и седемдесет, седемдесетина килограма. По-скоро хрътка или териер, а не питбул, издръжлив и устойчив, каквито са всички войници от специалните части. По-старата снимка, изглежда, беше от периода, когато е бил в обикновена част. Може би при рейнджърите. От опит знам, че момчетата от „Делта Форс“ от неговото поколение обичаха да си пускат бради, да носят тъмни очила и палестински шалове, омотани около вратовете. Отчасти заради местата, където вероятно щяха да служат, и отчасти защото искаха да са анонимни и маскирани, което само по себе си бе както необходимост, така и плод на фантазията им. Вероятно обаче снимката беше подбрана от мениджъра на кампанията му, който бе решил, че е по-добре да сложи по-разпознаваема фотография, макар и от по-ниско стъпало в кариерата му, на която обаче той изглежда типичен американец. Явно хората, които приличат на чудати палестински хипита, не са на почит в Северна Каролина.

На вътрешната страна на обложката бе изписано цялото му име заедно с военното звание: Майор Джон Т. Сансъм, Сухопътни войски на Съединените щати, от резерва. После пишеше, че е награждаван с Кръст за отлична служба, Медал за отлична служба и две Сребърни звезди. И се споменаваше, че е основал преуспяваща компания, наречена „Сансъм Консълтинг“. Зачудих се какво ли още може да пише на останалите страници на книгата му.

Разлистих я. Беше разделена на пет основни части — детството, военната му служба, по-късно бракът и семейството, периодът, в който се е занимавал с бизнес, и политическата му визия за бъдещето. Ранните години ми се сториха конвенционални за жанра. Дете от скромно семейство, никакви излишества и капризи, майка, опора на семейството, и баща, който работи на две места, за да свърже двата края. Почти със сигурност преувеличено. Ако вземете политическите кандидати за представителна извадка от населението, ще излезе, че Съединените щати са страна от Третия свят. Всички са израснали в бедност, течащата вода е лукс, обувките са рядкост, хубавата храна е повод за празник.

Прескочих напред до мястото, където се разказваше как се е запознал с жена си, и попаднах на още баналности. Била прекрасна, децата били чудесни. Толкова по въпроса. Не разбрах кой знае колко от главата, посветена на бизнеса. „Сансъм Консълтинг“ били група консултанти, но не ми стана ясно с какво точно са се занимавали. Общо взето, давали консултации, после купили акции от корпорациите, които съветвали, после ги продали и забогатели. Самият Сансъм успял да натрупа цяло състояние, както сам отбелязваше. Нямах представа какви суми имаше предвид. Аз лично се чувствам добре и с двеста долара в джоба. Подозирах, че Сансъм имаше предвид повече от това, но не уточняваше колко. Още четири нули? Пет нули? Шест?

Хвърлих поглед на визията му за бъдещето, но не открих нещо повече от това, което бях прочел в седмичните списания. Всичко опираше до идеята гласоподавателите да получат всичко, което искат. Ниски данъци? Имате ги. Публични услуги? Имате ги. Нещо не ми беше съвсем ясно. Във всеки случай обаче Сансъм изглеждаше приличен тип. Имах чувството, че ще се опита да направи каквото трябва, доколкото би могъл който и да е политик. Имах чувството, че е в политиката поради почтени причини.

В средата на книгата имаше снимки. Всички, с изключение на една, бяха безобидни фотографии на Сансъм — от тримесечно бебе до ден-днешен. Мисля си, че всеки би могъл да извади подобни снимки от кутия за обувки, забутана някъде на тавана. Родители, детство, ученически години, военна служба, бъдещата съпруга, деца, делови портрети. Нормални фотографии, вероятно заменими със снимките във всички други професионални биографии на кандидатите.

Различната снимка обаче беше странна.