Лий Чайлд
Лош късмет и неприятности (85)

85

Четиримата се отдръпнаха от прозорците и зачакаха във всекидневната, мълчаливи и напрегнати. Пет минути по-късно чуха хрущенето на чакъл под гумите и ръмженето на износен дизелов двигател. Хрущенето спря, двигателят угасна и те чуха изскърцването на ръчна спирачка. Минута по-късно чуха и затръшването на врата и шума от неравни крачки по чакъла. Шофьорът пристъпваше от крак на крак, прозяваше се и се протягаше.

Минута след това на вратата се почука.

Ричър остана неподвижен.

Почукването се повтори.

Ричър преброи до двайсет, стана и прекоси коридора. Отвори вратата. И видя човек, застанал на прага, очертан от светлината на утрото. Зад него беше паркиран средно голям товарен камион. Взет под наем, червено-бял, със здраво окачване, малко неугледен. Ричър имаше чувството, че вече го е виждал някъде. Но беше сигурен, че никога не е виждал шофьора. Беше среден на ръст и на килограми, облечен в скъпи, но измачкани дрехи. Може би беше четирийсетгодишен. Имаше гъста черна коса, подстригана съвършено, светлокафява кожа и правилни черти. Можеше да е индиец, пакистанец, иранец, сириец, ливанец, алжирец, дори израелец или италианец.

От своя страна Азари Махмуд видя един неугледен бял гигант. Висок поне два метра, сто и десет, може би дори сто и двайсет килограма, с обръсната глава, китки като тухли и ръце като лопати, облечен в прашни сиви джинси и туристически обувки. Побъркан учен, помисли си той. Съвсем на място в тази барака в пустинята.

— Едуард Дийн? — попита той.

— Да — отвърна Ричър. — А ти кой си?

— Забелязах, че тук няма покритие на мобилните телефони.

— Е, и?

— А аз взех мерки да прекъсна линията на стационарния телефон, на десет мили оттук.

— Кой си ти?

— Името ми няма значение. Аз съм приятел на Алън Ламейсън. Това е единственото, което трябва да знаеш. Трябва да ми направиш същата услуга, каквато правиш на него.

— Аз не правя услуги на Алън Ламейсън — каза Ричър. — Изчезвай.

Махмуд кимна.

— Нека да го кажа по друг начин. Заплахата, която е отправил Ламейсън, продължава да важи. И днес аз ще се възползвам от нея, а не той.

— Заплаха? — повтори Ричър.

— За дъщеря ти.

Ричър не отговори.

— Ще ми покажеш как да сглобя „Малко крило“ — нареди Махмуд.

Ричър хвърли поглед към камиона, преди да отговори.

— Не мога. Ти караш само електронните устройства.

— Ракетите също пътуват насам — обясни Махмуд. — Всеки момент ще пристигнат.

— Къде ще ги използваш?

— Тук-там.

— В САЩ?

— Тук има много примамливи цели.

— Ламейсън каза Кашмир.

— Може би ще изпратим няколко устройства и на избрани приятели.

— Защо говориш в множествено число?

— Защото принадлежа към голяма организация.

— Няма да го направя.

— Ще го направиш. Както вече го направи веднъж. По същата причина.

Ричър помълча малко, после каза:

— Най-добре да влезеш.

После отстъпи встрани. Махмуд беше свикнал да му се подчиняват, така че мина покрай него, без да се замисля, и продължи напред по коридора. Ричър силно го удари в тила, Махмуд се олюля към всекидневната, откъдето излезе Франсис Нили и го посрещна с изящен ъперкът. Минута по-късно Махмуд вече беше завързан на пода в коридора: дебела корда свързваше лявата му китка с десния глезен, а друга — дясната му китка с левия глезен. Кордите бяха стегнати и плътта около тях вече беше започнала да отича. От устата му капеше кръв, а той стенеше от болка. Ричър го ритна в ребрата и му нареди да млъкне. После се върна във всекидневната и зачака камионът с ракетите да пристигне от Денвър.

 

 

Камионът от Денвър беше бял, с дълго ремарке. Минута след като слезе от кабината, шофьорът му вече лежеше завързан до Махмуд. След като се оправи с него, Ричър извлече Махмуд навън и го подпря на слънце до неговия камион. В очите му се четеше страх. Знаеше какво следва. Ричър реши, че сигурно предпочита да умре веднага, така че го остави жив. О’Донъл измъкна шофьора и го стовари до товарния камион с ракетите. Всички останаха неподвижни за малко, после се натъпкаха в хондата на Нили и бързо се отправиха на юг. Веднага щом се появи покритие на мобилните телефони, Нили се обади на своя приятел в Пентагона. На Западния бряг беше седем сутринта, значи на Източния вече беше десет. Нили му каза къде да търси и какво ще намери там. След това продължиха. Ричър гледаше назад през прозореца и още преди да стигнат до планините, видя цяла ескадрила хеликоптери, която летеше на запад на хоризонта. Модел „АН–1“, вероятно от най-близката база на Министерството на вътрешната сигурност. Небето беше почерняло от тях.

* * *

След като минаха планините, четиримата си поговориха за пари. Нили предаде финансовите документи и диамантите на Диксън и решиха тя да ги отнесе в Ню Йорк, където да ги превърне в пари в брой. Първата задача беше да се възстановят оперативните разходи на Нили, втората — да се направи фонд за подпомагане на Анджела и Чарли Франц, Тами Ороско и трите й деца и Майлин, приятелката на Санчес, а третата — да направят дарение на организацията за хуманно отношение към животните в памет на Мейси, кучето на Тони Суон.

След това стана неудобно. Нили нямаше нищо против да получи някакво възнаграждение, но Ричър долови, че Диксън и О’Донъл не се чувстват комфортно. Изкушаваха се, но не искаха да повдигат въпроса, защото им беше неприятно да си признаят, че искат пари. Така че той взе думата пръв, призна си, че няма нито цент, и предложи да вземат остатъка и да го разделят по равно на четири части, като хонорар за свършената работа. Всички се съгласиха с предложението.

След това изобщо не говориха. Ламейсън беше мъртъв, Махмуд беше попаднал в лапите на закона, но никой не се беше върнал в света на живите. А Ричър вече си задаваше големия въпрос: ако онази повредена кола на магистрала 210 не беше забавила пристигането му в болницата, дали щеше да се справи по-добре от Диксън и О’Донъл? Или от Суон, Франц, Санчес или Ороско? Може би и останалите си задаваха същия въпрос. Истината беше, че той не знаеше отговора, а Ричър много мразеше да не знае нещо.

 

 

След два часа пристигнаха на летището в Лос Анджелис. Зарязаха хондата в аварийната лента и се отдалечиха в различни посоки, към различни терминали и различни полети. Преди да се разделят, спряха на тротоара и за последен път удариха юмруците си един в друг, за да се сбогуват — временно, както си обещаха. Нили се отправи към терминала на Америкън Еърлайнс. Диксън тръгна да търси „Америка Уест“. О’Донъл пое към Юнайтед Еърлайнс. Ричър остана неподвижен в жегата на тротоара. Около него забързано минаваха непознати, а той гледаше как приятелите му се отдалечават.

 

 

Когато напусна щата Калифорния, Ричър имаше почти две хиляди долара в брой в джоба си — от дилърите зад Музея на восъчните фигури в Холивуд, от Саропян в Лас Вегас и от двамата охранители във фабриката на „Нова ера“ в Хайленд Парк. В резултат от това не почувства нужда от пари близо четири седмици.

Когато най-сетне му се наложи да използва банкомат, той се намираше на автогарата в Санта Фе, щата Ню Мексико. Както обикновено първо пресметна наум колко пари трябва да има в банковата си сметка и едва тогава провери дали банката го е изчислила по същия начин.

И за втори път в живота си установи, че резултатите са различни.

Банкоматът му съобщи, че в сметката му има над сто хиляди долара повече, отколкото очакваше. По-точно сто и единайсет хиляди, осемстотин и двайсет долара и осемнайсет цента повече.

111822, 18.

Очевидно парите бяха от Диксън. Неговият дял от хонорара.

Отначало Ричър се разочарова. Не от сумата. Парите бяха повече, отколкото беше виждал в последно време. Разочарова се от себе си, защото не откриваше никакво послание в числото. А беше сигурен, че Диксън малко ще промени числото, с няколко долара или няколко цента нагоре или надолу, за да му остави някакво остроумно послание. Но Ричър не го откриваше. Числото не беше просто. Нито едно четно число, с изключение на две, не е просто. Делеше се на какво ли не. Реципрочната му стойност беше скучна. Квадратният му корен беше разбъркана поредица от произволни цифри. Кубичният му корен беше още по-зле.

111822, 18.

Ричър се разочарова и от Диксън. Колкото повече мислеше за числото, колкото повече го анализираше, толкова повече нарастваше увереността му, че то наистина е много скучно.

Значи Диксън не играеше.

Нямаше желание.

Вероятно беше точно така.

А може би не.

Той натисна бутона, за да извади разпечатка на извлечение от сметката. От един процеп се показа тънко листче. Петте последни трансакции по сметката, отпечатани с бледо мастило. Все още се виждаше първоначалната вноска на Нили, направена от Чикаго — на първо място в списъка. След това бяха петдесетте долара, които Ричър беше изтеглил на автогарата в Портланд, щата Орегон. На трето място беше разходът за самолетния билет от Портланд до летището в Лос Анджелис, още в началото на операцията.

На четвърто място имаше нова вноска по сметката: сто и една хиляди, осемстотин и десет долара и осемнайсет цента.

И на пето място, на същата дата, още една вноска: точно десет хиляди и дванайсет долара.

101810, 18.

10012.

Ричър се усмихна. Значи все пак Диксън играеше. И още как. Първата вноска беше 10–18, изписана два пъти за по-голям ефект. Кодът на военната полиция за „успешно завършена мисия“, повторен два пъти. 10–18, 10–18.

Тя самата и О’Донъл, спасени. Или Ламейсън и Махмуд, победени. Или и двете едновременно.

Добре казано, Карла, помисли си Ричър.

Втората вноска беше пощенският й код: 10012. Гринич Вилидж. Кварталът в Ню Йорк, където живееше. Географско указание.

Намек.

Карла го беше попитала: Искаш ли след това да наминеш към Ню Йорк?

Ричър отново се усмихна, смачка листчето и го пусна в кофата за боклук. После изтегли сто долара от машината, влезе в автогарата и си купи билет за първия автобус, който видя. Нямаше представа накъде отива.

Беше й отговорил: Не правя планове, Карла.