Лий Чайлд
Лош късмет и неприятности (83)

83

В хеликоптера имаше джипиес, но той не показваше карти на екрана. Не приличаше на устройството в колата под наем на О’Донъл. Системата в хеликоптера показваше двойка постоянно променящи се числа в бледозелено — географската дължина и географската ширина. Ричър нареди на пилота да ги закара някъде на юг от Палмдейл и да спре. Пилотът се притесняваше за горивото. Ричър му заповяда да се сниши. Хеликоптерите понякога оцеляваха след спиране на двигателя на височина няколкостотин метра. Но рядко оцеляваха, ако двигателят откаже да работи на хиляда метра.

После Ричър отново се обади на Нили. Беше взела адреса на Дийн от Маргарет Беренсън в хотела й в Пасадина. Но тя също нямаше джипиес. Носеше се в мрака с чифт фарове, боядисани в синьо, от което светлината им отслабваше. А покритието на телефона й постоянно се губеше. Връзката се разпадна на два пъти. Преди да се разпадне за трети път, Ричър й каза да намери къщата на Дийн и да започне да обикаля в стегнати кръгове около нея с включени дълги светлини.

След това Ричър зае мястото на Ламейсън отпред и притисна челото си в прозореца, точно както беше направил той. Диксън и О’Донъл заеха прозорците отзад. Заедно покриваха сто и осемдесет градуса. Може би повече. За по-сигурно Ричър беше наредил на пилота от време на време да прави широки кръгове, ако това, което търсеха, случайно беше някъде далеч зад тях.

Не видяха нищо.

Абсолютно нищо, освен безкрайна чернота и отделни точки оранжева светлина. Може би бензиностанции, или миниатюрни паркинги пред минимаркети. Видяха няколко самотни коли по пустите шосета, но нито една от тях не беше хондата сивик на Нили. Бяха с жълти, а не със сини фарове. Ричър отново извади телефона си. Нямаше покритие.

— Горивото е на привършване — обади се пилотът.

— Отляво има магистрала — подвикна Диксън.

Ричър сведе поглед. Не беше кой знае каква магистрала. На нея се виждаха пет коли в продължение на близо една миля — две отиваха на юг, а три на север. Той затвори очи и си спомни картите, които беше разглеждал.

— Не бива да виждаме магистрала, която върви от север на юг — каза той. — Отишли сме твърде далеч на запад.

Хеликоптерът се люшна, направи дълъг бърз завой на изток и отново се изравни.

— Скоро ще трябва да кацна — каза пилотът.

— Ще кацнеш, когато аз ти кажа — отвърна Ричър.

На север от планините въздухът беше по-чист. Имаше прах и мараня, но беше ясно чак до хоризонта. Далеч напред мъждукаше мрежа от светлинки. Палмдейл. Ричър беше чувал, че е хубав град. Град с бъдеще. Град, в който хората искаха да живеят. И следователно — скъп. Значи човек, който търсеше изолирано място и максимална площ за парите си, щеше да стои далеч от него.

— Завий на юг — нареди той. — И набери височина.

— При изкачването се харчи много гориво — каза пилотът.

— Трябва ни по-добра видимост.

Хеликоптерът бавно се издигна на няколкостотин метра. Пилотът наведе носа и направи широк завой, все едно претърсваше хоризонта с въображаем прожектор.

Не видяха нищо.

И телефоните им нямаха покритие.

— Още по-високо — нареди Ричър.

— Не мога — отвърна пилотът. — Виж уредите.

Ричър потърси индикатора за горивото. Стрелката беше в края на циферблата. На теория резервоарите бяха празни. Ричър отново затвори очи и си представи картата. Беренсън беше казала, че Дийн се оплаква от пътуването до работа. За да стигне до Хайленд Парк, имаше само два възможни маршрута. Или по шосе 138 от източната страна на планините Сан Антонио, или по шосе 2 на запад, покрай обсерваторията на Маунт Уилсън. Шосе 2 вероятно беше по-тясно и с повече завои. И стигаше до магистрала 210 в Глендейл. Значи сигурно беше по-неприятно за шофиране от източния маршрут. Нямаше смисъл да кара по него, ако имаше друг избор. А това означаваше, че Дийн тръгва отнякъде на юг от Палмдейл, а не на югоизток. Ричър погледна право пред себе си и изчака, докато далечната мрежа от светлинки се появи отново.

— Сега направи обратен завой — нареди той.

— Нямаме гориво.

— Направи го.

Хеликоптерът се подчини. После наведе нос и продължи в обратната посока.

Откриха Нили шейсет секунди по-късно.

 

 

На хиляда и шестстотин метра пред себе си и на сто и двайсет метра под тях видяха конус от синя светлина, който се въртеше и мигаше като светлината на фар. Изглеждаше така, все едно Нили е навъртяла волана максимално в едната посока и описва кръгове с диаметър десет метра, като в движение сменя от къси на дълги светлини. Ефектът беше впечатляващ. Светлината подскачаше, извиваше се, хвърляше танцуващи сенки и осветяваше пространство от няколкостотин метра, на което нямаше никакви препятствия. Беше като фар на скалист морски бряг. По земята имаше ниски падини и възвишения, драматично осветявани от Нили. На север се виждаха ниски сгради. На изток — електропроводи. На запад земята се спускаше към плитко речно русло, широко десетина метра и дълбоко около пет.

— Кацни там — посочи Ричър. — В канавката. Без да спускаш колесника.

— Защо? — попита пилотът.

— Защото аз казвам така.

Пилотът се понесе на запад, снижи се няколкостотин метра и зави, за да се изравни с канавката. След това започна да спуска хеликоптера като асансьор. Включи се сигнал, за да му напомни, че са без колесник. Той не му обърна внимание, а продължи — На пет-шест метра от земята забави скоростта, продължи да се снижава и нежно положи хеликоптера по корем на каменистото дъно на пресъхналата река. Захрущяха камъни, застърга метал и подът на хеликоптера се наклони встрани. Ричър видя фаровете на Нили през прозорците — тя ги доближаваше през пясъчната буря, вдигнати от перките.

Точно тогава горивото свърши.

Двигателите се закашляха, перката се разтърси и замря.

В кабината настъпи тишина.

Ричър първи излезе навън — Проби си път през облаците от топъл прах, изпрати Диксън и О’Донъл да посрещнат Нили и отново се обърна към хеликоптера. Отвори вратата на кабината и се вторачи в пилота. Той все още беше с предпазен колан. Почукваше с нокът по циферблата, който показваше нивото на горивото.

— Добро кацане — каза Ричър. — Ти си добър пилот.

— Благодаря — отвърна човекът.

— Номерът с въртенето, което правеше горе, за да може вратата да стои отворена, беше хитър ход.

— Основни закони на аеродинамиката.

— Но освен това си имал достатъчна възможност да го използваш.

Пилотът не отговори.

— Четири пъти — каза Ричър. — Поне аз знам за толкова.

Пилотът мълчеше.

— Те ми бяха приятели — каза Ричър.

— Ламейсън ми нареди.

— Или какво?

— Или щяха да ме уволнят.

— Само толкова? Позволил си им да хвърлят четирима души от хеликоптера ти, за да си запазиш работата?

— Плащат ми да изпълнявам заповеди.

— Чувал ли си за процеса в Нюрнберг? Това извинение вече не върши работа.

— Знам, че не биваше — каза пилотът.

— Но въпреки това го направи?

— Имах ли друг избор?

— И то не един-единствен — каза Ричър.

После се усмихна. Пилотът малко се успокои. Ричър поклати глава, все едно беше развеселен от цялата история, наведе се и потупа пилота по бузата. Не отмести ръката си, а я задържа отстрани на лицето му, като приятелски жест. Вдигна палец към окото му, притисна слепоочието му с показалец и промуши останалите си три пръста в косата му, зад ухото. След това му счупи врата — с една ръка, с едно-единствено движение. После разтърси главата му напред-назад и настрани, за да бъде сигурен, че е прекъснал изцяло гръбначния му стълб. Не искаше пилотът да се свести и да открие, че е парализиран. Всъщност изобщо не искаше пилотът да се свестява.

Отдалечи се от хеликоптера, като остави пилота вързан за седалката. След петнайсет метра се обърна и огледа сцената. Хеликоптер в канавката, кацнал под странен ъгъл, с вдигнат колесник и празни резервоари. Катастрофа. Пилотът е на борда, със смъртоносна травма от сблъсъка. Нещастен случай. Не беше идеално, но ставаше.

 

 

Нили беше паркирала на сто метра от пресъхналата река, на половината разстояние до къщата на Едуард Дийн. Фаровете й продължаваха да светят на дълги. Когато Ричър стигна до колата й, се обърна и отново огледа сцената. Хеликоптерът беше скрит доста надеждно. Виждаше се върхът на перката, но едва-едва. Беше се отпуснала под собствената си тежест и не се виждаше над брега. Прашните облаци се спускаха към земята. Нили, Диксън и О’Донъл стояха заедно, в плътна групичка.

— Добре ли сме? — попита Ричър.

Диксън и О’Донъл кимнаха. Нили — не.

— Сърдиш ли ми се? — попита я Ричър.

— Не чак толкова — отвърна тя. — Щях да ти се сърдя повече, ако се беше издънил.

— Трябваше да разбереш къде отиват ракетите.

— Ти вече си знаел.

— Трябваше ми независимо мнение по въпроса. И точен адрес.

— Ето, пристигнахме. Но няма ракети.

— Все още са на път.

— Да се надяваме.

— Да отидем да се запознаем с мистър Дийн — предложи Ричър.

Всички се покатериха в малката хонда сивик и Нили ги закара на трийсет метра от вратата на Дийн. Той отвори на първото почукване. Очевидно хеликоптерът и фаровете го бяха събудили. Не приличаше на ракетен инженер, а на треньор на училищен отбор в треторазредна гимназия.

Беше висок, с дълги ръце и разрошена пясъчноруса коса. Изглеждаше на около четирийсет. Беше бос, в облекло за сън — долнище на анцуг и тениска. Наближаваше полунощ.

— Кои сте вие бе, хора? — попита той.

Ричър му обясни кои са и защо са дошли. Дийн нямаше абсолютно никаква представа за какво му говорят.