Метаданни
Данни
- Серия
- Джак Ричър (11)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Bad Luck and Trouble, 2007 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Богдан Русев, 2007 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,2 (× 101гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Лий Чайлд. Лош късмет и неприятности
Издателство „Обсидиан“, София, 2007
Редактор: Матуша Бенатова
Худ. оформление: Николай Пекарев
Техн. редактор: Людмил Томов
Коректор: Петя Калевска
ISBN 978–954–769–150–6
История
- —Добавяне
74
Ламейсън вдигна, на повече от сто метра оттам. Ричър беше закрил яркия дисплей на телефона си с палец. Искаше да продължи да вижда в тъмното, а освен това не му се искаше търсещите охранители изведнъж да вдигнат поглед и да забележат осветено от призрачно синьо сияние лице. Заговори с колкото се може по-нормален глас:
— Попаднахме в задръстване на магистрала 210. Отпред е заседнала някаква кола.
— Глупости — отвърна Ламейсън. — Вие сте тук наблизо. Хвърляте бензинови бомби през оградата ми.
Говореше силно и гневно. Мобилната връзка правеше гласа му остър, пронизителен и стържещ. Ричър притисна с показалец микрофона на телефона и хвърли поглед към претърсващите екипи. Бяха на сто и двайсет метра от него. Не бяха реагирали.
— Какви бомби? — попита.
— Много добре ме чу.
— Ние сме на магистралата. Нямам представа за какво говориш.
— Глупости, Ричър. Вие сте тук. Предизвикахте пожар. Но беше твърде жалък. Изгасиха го за пет минути. Сигурен съм, че сте видели как.
Всъщност бяха осем минути, помисли си Ричър. Не подценявай постижението ми, по дяволите. Но не каза нищо. Просто продължи да наблюдава двойката претърсващи охранители от своята страна. Вече бяха на сто и десет метра от него.
— Сделката се отменя — заяви Ламейсън.
— Чакай — каза Ричър. — Продължавам да мисля за сделката. Но все пак не съм идиот. Искам доказателство, че са живи. Може вече да си ги застрелял.
— Живи са.
— Докажи го.
— Как?
— Ще ти се обадя, когато излезем от задръстването. Може да ги докараш до портала.
— Абсурд. Никъде няма да ходят.
— Значи няма да вършим работа.
— Мога да им задам някакъв въпрос — предложи Ламейсън.
Охранителите вече бяха на деветдесет метра от Ричър.
— Какъв въпрос? — попита Ричър.
— Измисли някакъв въпрос, на който само те биха могли да отговорят. Ще ги попитаме и аз ще ти се обадя да ти кажа отговора.
— Не, аз ще ти се обадя — каза Ричър. — Не вдигам телефона, когато шофирам.
— Ти изобщо не шофираш. Какъв е въпросът?
— Попитай ги къде са служили, преди да постъпят в сто и десета специална част на военната полиция — каза Ричър, прекъсна връзката и прибра телефона в джоба си.
Претърсващите охранители вече бяха на седемдесет метра от него. Ричър пропълзя още двайсет метра навътре, бавно и предпазливо, успоредно на оградата. През това време охранителите покриха още десет метра. Вече бяха на четирийсет метра и бавно се приближаваха, на метър и половина един от друг, като ровеха тревата с крака, взираха се към оградата и проверяваха за пробиви.
Ричър видя светлина на фасадата на основната сграда. Вратата се отваряше. Навън излезе висок силует. Вероятно Паркър. Той затвори вратата зад гърба си, заобиколи сградата и се отправи към далечната постройка, на трийсет метра оттам. Отключи вратата, влезе и излезе след по-малко от минута, като заключи отново, преди да се отдалечи.
Значи това наистина е затворът, помисли си Ричър. Благодаря.
Претърсващият екип вече беше на двайсет метра от него. Две хиляди сантиметра или 1,3 процента от милята. Ричър пропълзя напред, за да скъси дистанцията. Охранителите продължаваха да се приближават. Вече бяха на разстояние десет метра, по диагонал, може би на осем метра вляво от Ричър.
Телефонът му започна да вибрира в джоба.
Той го измъкна и го погледна в шепата си. На дисплея беше изписано името на Диксън, значи се обаждаше Ламейсън. С отговорите на въпроса му, предадени току-що от Паркър.
Нали ти казах, че аз ще ти се обадя, помисли си Ричър. Сега не мога да говоря.
Той пъхна телефона обратно в джоба си и продължи да чака. Охранителите почти се бяха изравнили с него, на осем метра вляво. Продължиха напред. Ричър се извъртя безшумно, притиснат към земята. Те продължиха. Той също. Вече беше зад тях. Тихо се изправи. Придвижи се напред безшумно, вдигайки високо краката си. Започна да ги настига — приближи се на три метра, после на два, после на един, точно между тях. Бяха с прилични габарити. Около метър и осемдесет и пет, стотина килограма, бледи и набити. Със сини костюми, бели ризи, късо подстригани. С широки рамене и дебели вратове.
Ричър удари първия право в центъра на врата — със сила от сто и петнайсет килограма и ярост, трупана в продължение на няколко дни. Главата на мъжа подскочи назад, блъсна се в юмрука на Ричър и отново се люшна напред, докато брадичката му не се удари в гърдите. Камшичен удар. Като манекен за проверка на безопасността на кола, блъсната отзад от камион. Човекът се свлече, партньорът му ужасено се обърна, Ричър направи къса странична крачка и го удари с глава право в лицето. Дори по звука се познаваше, че ударът е страховит. Чу изхрущяване на сериозна травма: кости, хрущяли, мускули, плът. В продължение на една секунда мъжът остана прав, но вече в безсъзнание, после се свлече на земята.
Ричър претърколи първия по гръб, седна на гърдите му, стисна носа му с едната си ръка и притисна устата му с другата. После изчака да се задуши. Отне му по-малко от минута. После повтори същата манипулация и с другия. Още една минута.
След това провери джобовете им. Първият имаше мобилен телефон, пистолет и портфейл с банкноти и кредитни карти. Ричър прибра пистолета и парите и остави мобилния телефон и кредитните карти. Пистолетът беше „Зигзауер Р226“, с деветмилиметрови патрони. Парите бяха малко под двеста долара. Другият също имаше телефон, пистолет зигзауер и портфейл. Беше в джоба на сакото му заедно с керамичния бокс на О’Донъл. Или беше награда за добре свършена работа на паркинга в болницата, или го беше откраднал за спомен. Както се прави на война. Ричър го прибра в джоба си, пъхна пистолетите в колана си и натъпка парите в задния си джоб. После изтри ръцете си в сакото на втория мъж и се отдалечи с пълзене — ниско и бързо, напрегнал поглед в тъмното към мястото, където предполагаше, че се намира Нили. Не беше чул нищо от тази посока. Съвсем нищо. Но не се тревожеше. Че Нили щеше да се справи с двама мъже в тъмното, бе също толкова сигурно, колкото и че слънцето залязва на запад.
Той намери друга падина в тревата, отпусна се на лакти и извади телефона си. Набра номера на Диксън.
— Къде беше, по дяволите? — попита го Ламейсън.
— Нали ти казах — отвърна Ричър. — Не вдигам телефона, когато шофирам.
— Да, но ти не шофираш.
— Тогава защо не вдигнах?
— Няма значение — каза Ламейсън. — Къде си сега?
— Наблизо.
— Диксън каза, че преди сто и десета част е била в петдесет и трета, а О’Донъл — в сто и трийсета.
— Добре — каза Ричър. — Ще ти се обадя след десет минути. Когато пристигнем.
Той прекъсна връзката и седна по турски на тревата. Вече разполагаше с отговорите, които трябваше да му послужат като доказателство, че приятелите му са живи. Единственият проблем беше, че и двата отговора бяха твърде далеч от истината.