Лий Чайлд
Лош късмет и неприятности (70)

70

Ако ракетите вече са у Махмуд, значи цялата работа е прекалено голяма за нас. Ще се наложи да го преглътнем и да продължим.

Ричър се обърна към Нили. Тя отвори очи и отвърна на погледа му.

— Колко тежат? — попита той.

— Колко тежат ли?

— Да. В килограми.

— Не знам. Нови са. Не съм виждала такава.

— Направи предположение.

— Трябва да са по-тежки от „Стингър“. Защото имат по-големи възможности. Но все пак са преносими. Заедно с тръбата за изстрелване, резервните части и инструкцията за употреба не би трябвало да тежат повече от двайсет килограма.

— Значи общо шестнайсет тона и четвърт.

— Лекотоварен камион — каза Нили.

— Със средна скорост на междущатската магистрала петдесет мили в час?

— Вероятно.

— На север по междущатски магистрали 25 и 80, после на запад към щата Невада — около деветстотин мили. Значи разполагаме с около осемнайсет часа. Може би двайсет и четири, защото шофьорът ще спре да си почине.

— Да, но те няма да ходят в Невада — възрази Нили. — Защото смятат да използват ракетите, а не да ги унищожат.

— Няма значение. Всички по-важни места са поне на осемнайсет часа път от Денвър.

Нили поклати глава:

— Това е лудост. Не можем да чакаме двайсет и четири часа. Дори осемнайсет. Ти сам каза, че може да има десетки хиляди жертви.

— Да, но не още.

— Не можем да чакаме — настоя Нили. — По-лесно е да спрем камиона, докато излиза от Денвър. Защото може да тръгне във всяка посока. Към Ню Йорк. Към някое от големите летища, Джей Еф Кей или „Ла Гуардия“. Или към Чикаго. Представяш ли си какво ще стане, ако пуснат „Малко крило“ на летище „О’Хеър“?

— Не искам да си го представям.

— Всяка минута, която губим, прави откриването на камиона все по-трудно.

— Морална дилема — каза Ричър. — Двама души, които познаваме, срещу десет хиляди непознати.

— Трябва да кажем на някого.

Ричър не отговори.

— Трябва да кажем на някого, Ричър.

— Може да не искат да ни чуят. Нали точно така е станало на единайсети септември?

— Хващаш се за сламка. Вече не работят така. Трябва да кажем на някого.

— Ще го направим — отвърна той. — Но не още.

— Карла и Дейв ще имат по-добри шансове, ако на тяхна страна са и няколко отряда от специалните части.

— Шегуваш ли се? Веднага ще ги пишат странични щети.

— Дори не можем да пробием оградата — каза Нили. — Диксън ще умре, О’Донъл ще умре, още десет хиляди души ще умрат и ние също ще умрем.

— Вечно ли искаш да живееш?

— Не, но не искам да умирам днес. Ти искаш ли?

— Всъщност изобщо не ми пука.

— Честно?

— Никога не ми е пукало. Защо?

— Ти наистина си психопат.

— Погледни го от добрата страна.

— Каква е тя?

— Може би няма да се случи нищо лошо.

— Как така?

— Може би ще победим. Ти и аз.

— Тук? Може би. Но после? Мечтай си. Изобщо нямаме представа къде отива камионът.

— Можем да разберем по-късно.

— Мислиш ли?

— Нали в това ни бива най-много?

— Дали ни бива толкова, че да заложим десет хиляди човешки живота срещу два?

— Надявам се — отвърна Ричър.

 

 

Той продължи още една миля на юг и паркира до една извита странична уличка, пред сервиз за мотоциклети „Харли Дейвидсън“. Хеликоптерът на „Нова ера“ се виждаше в далечината.

— Каква ли е охранителната им система? — попита той.

— При обичайни обстоятелства? — каза Нили. — Детектори за движение върху оградата, здрави ключалки на всички врати и денонощен пазач в будката. При обичайни обстоятелства не им трябва нищо повече. Но точно днес обстоятелствата са извънредни. Направо забрави. Знаят, че все още сме тук, и ще ни чакат в пълно бойно снаряжение.

— Седем души.

— Седем, за които знаем ние. Може би са повече.

— Може би.

— И всички ще бъдат зад тази ограда. А ние ще бъдем отвън.

— Нека аз да се оправя с оградата.

— Няма как да я пробием.

— Няма нужда да я пробиваме. Има си портал. Кога се стъмва напълно?

— Да кажем, в девет, за по-сигурно.

— Те няма да излетят с хеликоптера, преди да се стъмни. Значи имаме седем часа. Седем от общо двайсет и четири.

— Никой не е казал, че имаме двайсет и четири.

— Вие ме избрахте за командващ офицер. Значи имаме толкова, колкото аз кажа.

— Може би вече са застреляли и двамата.

— Не са застреляли Франц, Ороско или Суон. Притесняват се от балистичната експертиза.

— Това е лудост.

— Няма да изгубя още двама души — заяви Ричър.

 

 

Двамата обиколиха „Нова ера“ още веднъж, бързо и незабелязано, за да запомнят разположението на сградите. Порталът беше по средата на предната част от оградата. Основната сграда беше зад него, в края на къса алея. Зад нея бяха пръснати останалите три постройки. Едната беше близо до площадката за хеликоптера. Другата беше малко зад нея. Третата беше разположена самостоятелно, на около трийсет метра от всички останали. И четирите сгради бяха построени върху бетонни площадки. Бяха със сива метална облицовка. Нямаха табели и надписи. Обстановката беше спартанска. Нямаше дървета. Нито цветя. Само неравна пожълтяла трева, утъпкани алеи и паркинг.

— Къде са крайслерите? — попита Ричър.

— Навън — отвърна Нили. — Търсят ни.

Двамата поеха обратно към болницата в Глендейл. Нили си взе колата от паркинга. После спряха до един супермаркет. Купиха си кутия кибрит. И два стека минерална вода „Евиан“. Дванайсет бутилки от по един литър, запечатани с вакуумирано фолио по шест. Спряха още веднъж, в магазин за автомобилни части. Оттам се сдобиха с червена пластмасова туба за бензин с вместимост пет галона и пакет кърпи за полиране на метални повърхности.

Накрая спряха на една бензиностанция, където заредиха резервоарите на колите и напълниха тубата.

 

 

Отправиха се на северозапад от Глендейл и стигнаха до Силвър Лейк. Ричър се обади по телефона на Нили и каза:

— Сега трябва да минем край мотела.

— Може би все още го наблюдават.

— Точно затова трябва да минем. Ако успеем да елиминираме един от тях още сега, по-късно ще се притесняваме за един по-малко.

— Може да са повече от един.

— Още по-добре. Колкото повече, толкова по-весело. Сънсет Булевард минаваше право през Силвър Лейк, на юг от резервоара. Беше много дълъг булевард. Ричър излезе на него и пое на запад. След шест мили мина покрай мотела, без да намалява скоростта. Нили караше на двайсет метра след него в своята хонда сивик. Ричър зави наляво на следващия ъгъл и паркира на една пресечка разстояние, а тя го последва. Оттам тесни улички водеха към служебния вход на мотела. Двамата тръгнаха по тях, на пет метра един зад друг. Не искаха да бъдат една мишена. Ричър вървеше напред, стиснал глока в джоба си. Бавно излезе на паркинга на мотела, от задната страна, по алея, от двете страни, на която бяха наредени контейнери за боклук. Паркингът изглеждаше нормално. Имаше осем коли, пет, от които бяха с номера от други щати, но нито една не беше син крайслер. В сенките не се криеше никой. Ричър зави надясно. Знаеше, че на пет метра зад него Нили ще завие наляво. Такава беше техниката им за подобни случаи, изработена преди много години. Той обиколи цялата сграда. Никой не изглеждаше подозрително. Във фоайето и пералното помещение нямаше хора. Видя само мъжа на рецепцията.

Ричър излезе на тротоара, за да огледа улицата. Беше чисто. Имаше движение, но нищо особено. Имаше коли, но не биеха на очи. Той се върна на паркинга и изчака Нили да завърши своята половина от обиколката. Тя провери тротоара и улицата, върна се и огледа рецепцията. Нищо. Нили поклати глава и двамата тръгнаха към стаята на О’Донъл — по различен маршрут, на пет метра разстояние един от друг, за всеки случай.

Ключалката на вратата беше разбита.

Или по-точно казано, самата ключалка беше здрава, но касата на вратата беше разбита. Дървото беше сцепено. Някой беше насилил вратата с железен лост или крик за кола. Ричър измъкна пистолета от джоба си и застана до вратата откъм пантите, а Нили застана откъм дръжката. Тя кимна, той ритна вратата навътре, а тя падна на колене и се завъртя към коридора с насочен пистолет. Още една стара техника. Човекът от страната на пантите отваряше вратата, а човекът от страната на дръжката влизаше ниско, за да представлява по-малка мишена. В общия случай хората, които се криеха в стаите, се целеха по-високо — към точката, в която предполагаха, че ще се падне центърът на тялото.

Но в тази стая не се криеше никой.

Беше абсолютно празна. И обърната наопаки. Претършувана до последния сантиметър. Бяха изчезнали всички папки от „Нова ера“, другият „Глок 17“, резервните патрони, пистолетите на гангстерите, корейският пистолет на Саропян и фенерчетата. Дрехите на О’Донъл бяха разхвърляни навсякъде из стаята. Костюмът му за хиляда долара беше свален от закачалката и стъпкан на пода. Тоалетните му принадлежности от банята се търкаляха наоколо.

Същото положение беше и в стаята на Диксън. Беше празна, но опустошена.

Както и стаята на Нили.

И стаята на Ричър. Сгъваемата му четка за зъби бе на пода — смачкана под нечия подметка.

— Копелета — процеди той.

Двамата обиколиха още веднъж всички стаи, целия мотел и квартала в радиус от една пресечка. Нямаше никого.

— Всички ни чакат в Хайленд Парк — каза Нили.

Ричър кимна. Двамата имаха общо два пистолета и шейсет и осем патрона. И покупките в багажника на хондата прелюд.

Двама срещу седмина или дори повече.

Без време за подготовка.

Без елемент на изненада.

Изправени срещу укрепена позиция без уязвимо място.

В безнадеждна ситуация.

— Готови сме — каза Ричър.