Лий Чайлд
Лош късмет и неприятности (66)

66

Хонда прелюд беше ниска спортна кола, така че Ричър не се радваше на най-добър зрителен ъгъл, но през повечето време все пак виждаше сребристата тойота пред себе си. Беренсън караше доста по-бавно от разрешеното. Може би имаше наказателни точки на талона. Или нещо й тежеше. Или пък белезите от автомобилната катастрофа бяха по-дълбоки в паметта й, отколкото по лицето. Зави надясно по Хънтингтън Драйв, за която Ричър беше почти сигурен, че е част от старото шосе 66. Пое на североизток. Ричър започна да си тананика стар шлагер. После спря. Беренсън намали скоростта и включи мигача.

Готвеше се да направи ляв завой. Към южната част на Пасадина.

Телефонът му звънна. Беше Нили.

— Доста време я следя — каза тя. — Ще направя обиколка на следващата пресечка, за да изостана. Ти я поеми за малко.

Ричър натисна газта, без да затваря телефона. Беренсън беше завила по Ван Хорн Авеню. Ричър я последва, запазвайки дистанция от петдесетина метра. Изгуби я. Улицата завиваше. Той отново ускори, измина кривата на завоя и видя Беренсън на четирийсет метра пред себе си в момента, в който видя в огледалото и как Нили се връща на улицата зад него.

Монтерей Хилс премина в Пасадина и на границата на общините авенюто се преименува на Виа Дел Рей. Хубаво име като за хубаво място. Калифорнийската мечта. Ниски хълмове, виещи се улици, вечно цъфнали дървета, вечна пролет. Ричър беше отраснал в мрачни военни бази в Европа и по тихоокеанското крайбрежие и като малък му бяха показвали илюстровани книжки, за да види какво представлява родината му. Повечето илюстрации изглеждаха точно като Пасадина.

Беренсън зави първо наляво, после надясно и накрая влезе в една тиха сляпа улица с къщи от двете страни — малки и самодоволни, напечени от сутрешното слънце. Не влезе в уличката след нея. Тунингованата хонда не биеше на очи в повечето квартали на Лос Анджелис, но тук беше друго. Той натисна спирачките и спря на трийсет метра от входа на уличката. Нили паркира зад него.

— Сега? — попита тя по телефона.

Има два основни начина да си организираш среща с човек, който се прибира в дома си. Или го оставяш да влезе и след това му представяш основателна причина да те пусне вътре, или го следваш много отблизо и го нападаш, докато все още държи ключовете си и не е затворил вратата.

— Сега — отвърна Ричър.

Двамата се измъкнаха от колите си, заключиха ги и се затичаха. Не изглеждаха подозрително. Сам мъж, който тича, може би да. Сама жена — по-скоро не. Но мъж и жена, които тичат заедно, обикновено се приемат за приятели спортисти или за двойка, която просто е решила да се поразведри с малко джогинг.

Влязоха в уличката без изход и отначало не видяха нищо. Тя се издигаше и завиваше едновременно. Все пак стигнаха навреме до изхода от завоя, за да видят как се отваря вратата на гаража до една къща на около една трета от дължината на улицата, от дясната страна. Сребристата тойота на Беренсън чакаше на асфалтовата алея към гаража. Къщата беше малка и спретната. С тухлена фасада. Наскоро боядисана. Отпред имаше чакъл, камъчета и цъфнали цветя. Над гаража имаше баскетболен кош. Вдигнатата му врата пропускаше достатъчно светлина, за да се видят детско колело, скейтборд, малка бейзболна бухалка, наколенки, каски, ръкавици, струпани до задната стена.

Червените светлини на стоповете на тойотата угаснаха и тя запълзя напред. Нили се впусна в спринт. Бягаше много по-бързо от Ричър. Успя да влезе в гаража в мига, в който вратата започна да се спуска обратно. Ричър стигна дотам с десет секунди по-късно и пъхна крак, за да блокира механизма за затваряне. Изчака вратата отново да се отвори до нивото на кръста, мушна се под нея и влезе.

Маргарет Беренсън вече беше извън колата. Нили я беше стиснала за косата с едната си ръка в ръкавица, а с другата държеше китките й зад гърба. Беренсън се съпротивляваше, но не много. После съвсем спря, защото Нили натисна главата й надолу и два пъти блъсна лицето й в капака на тойотата. В този момент Беренсън започна да крещи. Млъкна точно след секунда, през която Нили отново я изправи и я обърна с лице към Ричър, а той я удари само веднъж в слънчевия сплит — колкото да й изкара въздуха.

После Ричър отстъпи, натисна бутона и вратата отново започна да се затваря. На тавана на гаража имаше слаба крушка и дневната светлина отстъпи място на жълтеникаво сияние. В задния край на гаража имаше врата, която водеше навън, а отляво имаше друга, която трябваше да води навътре в къщата. До нея имаше алармено табло с клавиатура.

— Включена ли е алармата? — попита Ричър.

— Да — отвърна Беренсън, останала без дъх.

— Не — възрази Нили и кимна към колелото и скейтборда. — Детето е някъде на дванайсет. Мама тази сутрин е излязла рано. Този път детето само се е качило на училищния автобус. Вероятно не му се случва често. Значи включването на алармата не е обичайно за него.

— Може татко да я е включил.

— Татко отдавна го няма. Мама не носи венчална халка.

— А гадже?

— Майтапиш ли се?

Ричър опита вратата. Беше заключена. Той извади връзка ключове от тойотата, прерови я и намери обикновен ключ за врата. Пробва го и отключи. Вратата се отвори, без да се чуят предупредителни звукови сигнали. Минаха трийсет секунди, без да се включи сирена.

— Много лъжеш, мисис Беренсън — каза той.

Тя не отвърна.

— Нали е в „Човешки ресурси“ — обади се Нили. — Те това работят.

Ричър задържа вратата и Нили избута Беренсън през пералното помещение, а оттам в кухнята. Къщата беше строена, преди да стане модерно кухните да се проектират с размерите на самолетни хангари, така че тя представляваше малко квадратно помещение, пълно с шкафове и електроуреди — всичките на по няколко години. Имаше маса и два стола. Нили бутна Беренсън на единия от тях, а Ричър се върна до гаража и го прерови, докато не намери една наполовина използвана ролка тиксо на една лавица. С ръкавиците не можа да отлепи края, затова се върна в кухнята и използва ножа върху дъската за рязане. Бързо и ефикасно залепи тялото, ръцете и краката на Беренсън за стола.

— Ние сме бивши военни — каза й той. — Споменахме го, нали? Когато ни трябваше информация, първо се обръщахме към началника на „Човешки ресурси“. Това си ти. Така че започвай да говориш.

— Ти си луд — каза Беренсън.

— Разкажи ми за автомобилната катастрофа.

— За кое?

— Белезите ти — обясни той.

— Беше отдавна.

— Гадно ли беше?

— Ужасно.

— Това може да е много по-лошо — каза Ричър.

После подреди на масата кухненския нож, пистолета от единия си джоб и парчето бетон на Тони Суон от другия.

— Прободни рани, огнестрелни рани или контузии от удари с тъп предмет. Избирай.

Беренсън се разплака. Безнадеждно, безпомощно хлипане. Раменете й се тресяха, главата й се отпусна напред и сълзите й закапаха в скута.

— Няма смисъл — каза Ричър. — Не плачеш, пред когото трябва.

Беренсън вдигна глава и се обърна към Нили. Лицето на Нили беше горе-долу толкова безизразно, колкото парчето бетон на Суон.

— Започвай да говориш — повтори Ричър.

— Не мога — упорстваше Беренсън. — Той ще си отмъсти на сина ми.

— Кой?

— Нямам право да кажа.

— Ламейсън?

— Не мога да кажа.

— Време е да решиш, Маргарет. Искаме да разберем кой е знаел и кой е бил в хеликоптера. Засега включваме и теб в списъка. Ако искаш да те изключим, трябва да ни кажеш много неща.

— Той ще отмъсти на сина ми.

— Ламейсън ли?

— Не мога да кажа.

— Погледни на нещата от нашата гледна точка, Маргарет. Ако не сме сигурни, ще ликвидираме и теб, за всеки случай.

Беренсън не каза нищо.

— Помисли малко, Маргарет — каза Ричър. — Който и да застрашава сина ти, ако ни убедиш във вината му, той ще умре. И няма да може да отмъщава на никого.

— Не мога да разчитам на това.

— Застреляй я — обади се Нили. — Само ни губи времето.

Ричър отиде до хладилника и го отвори. Извади оттам пластмасова бутилка минерална вода „Евиан“. Негазирана, френска, три пъти по-скъпа от бензина. Разви капачката и отпи голяма глътка. Предложи бутилката на Нили. Тя поклати глава. Ричър изля останалата вода в мивката, отиде до масата и с помощта на кухненския нож изряза кръгъл отвор в дъното на бутилката. Нагласи го на дулото на пистолета. Изравни го така, че гърлото на бутилката да е на една линия с цевта.

— Импровизиран заглушител — обясни. — Съседите няма да чуят нищо. Може да се използва само веднъж, но на нас не ни трябва повече.

След това вдигна пистолета на половин метър от лицето на Беренсън и се прицели така, че тя да гледа право в бутилката с дясното си око.

И Беренсън заговори.