Лий Чайлд
Лош късмет и неприятности (64)

64

Появиха се общо три коли. Пристигнаха с голяма скорост и спряха направо на улицата пред разбития портал. Останаха на място, паркирани под ъгъл, с включени двигатели и фарове, които прорязваха нощната мъгла. Бяха чисто нови крайслери 300С, тъмносини като колата, която вече беше паркирана във фоайето на „Нова ера“.

От колите слязоха общо петима души. Двама от първата, един от втората и двама от третата. Ричър беше на сто метра оттам и ги гледаше през тъмно стъкло иззад ъгъла на оградата на „Нова ера“, допълнително заслепен от шестте чифта фарове, така че не можа да види много подробности. Но човекът, пристигнал сам с втората кола, изглежда, беше началникът. Беше слаб, облечен с къс шлифер, който изглеждаше черен на цвят. Под него се белееше тениска. Мъжът гледаше разбития портал и жестикулираше към останалите да стоят надалеч, все едно още имаше някаква опасност.

Бивше ченге, помисли си Ричър. Инстинктивно се държи на разстояние от местопрестъплението, за да не заличи следите.

После петимата се събраха заедно, като мъжът с шлифера застана най-близо до отломките. Поеха напред, бавно и внимателно, като спираха на всяка крачка, приведени напред, с протегнати шии, смаяни от гледката. После бързо отстъпиха и се оттеглиха зад колите си. Двигателите замлъкнаха, фаровете угаснаха и настъпи мрак.

Не са толкова тъпи, помисли си Ричър. Сетиха се, че може да е засада. Мислят, че може би още сме вътре.

Ричър не откъсна очи от тях, докато не свикна с тъмното. След това извади мобилния телефон, който си беше донесъл от Лас Вегас, и прерови менютата, докато намери последния избран номер. Натисна бутона за повикване, вдигна телефона към ухото си и погледна навън през прозореца, за да види кой от тях ще вдигне.

Мислено заложи на мъжа с шлифера.

Но сгреши.

Защото нито един от тях не вдигна.

Нито един от тях изобщо не реагира. Нито един не извади телефон от джоба си, за да види на дисплея кой се обажда. Нито един дори не помръдна. Телефонът продължаваше да дава сигнал „свободно“ до ухото на Ричър, докато не се включи гласова поща. Той затвори, набра номера повторно и видя същото. Нито един от мъжете не помръдна. Беше немислимо шефът на охраната да излезе по тревога без включен мобилен телефон, както и да не обърне внимание на входящо повикване при такива обстоятелства. Следователно нито един от петимата мъже не беше шефът на охраната. Дори човекът с шлифера. В най-добрия случай той беше третият от горе на долу в йерархията — като се брои Суон на второто място. И всъщност се държеше точно като човек, който заема третото място. Реагираше бавно и тромаво. Нямаше инстинктивен усет за тактически решения. Всеки човек с половин работещ мозък отдавна щеше да е съставил най-добрия план за действие. Малка правоъгълна сграда, в която вероятно има въоръжени противници, и три солидни коли на негово разположение — трябваше отдавна да е решил задачата. Трите коли влизат едновременно, с голяма скорост, от различни посоки, обкръжават сградата, привличат огъня върху себе си, двама влизат отзад, другите двама отпред и играта свършва.

Цивилни, помисли си Ричър.

Продължи да чака.

Най-сетне човекът с шлифера взе правилното решение. Мъчително бавно, но все пак стигна дотам. Заповяда на всички да се върнат в колите, те се повъртяха малко и накрая нахлуха с голяма скорост на паркинга. Ричър ги изчака да обиколят сградата няколко пъти, после запали хондата и пое на запад.

 

 

Продължи да кара по обиколните улици, вместо да се качи на магистралата. Беше забелязал, че през нощта магистралите са пълни с ченгета, каквито не беше виждал на никое друго място. Така от прекалена предпазливост допусна грешка. Изгуби се някъде край стадиона на „Доджърс“ и се принуди да опише широк безцелен кръг и в крайна сметка се озова до полицейската академия. Спря в Еко Парк и се обади на другите, за да провери как се движат. Вече се прибираха — бавно, по обиколни маршрути на запад, като бомбаджии, които се връщат от нощна акция.

 

 

Четиримата се събраха отново в стаята на О’Донъл точно в три сутринта. Откраднатите документи бяха наредени на три спретнати купчини на леглото. Ричър извади нещата на Суон от джоба си и ги добави на четвърта купчина. Не бяха особено интересни. Повечето бяха служебни бележки за удължено работно време на административните служители. Останалото — обяснения за вече изработеното удължено работно време.

Събраното от О’Донъл също не беше много интересно, но от него научиха нещо повече — макар и по пътя на изключването. Документите доказваха, че стъкленият куб наистина е само административен център. Сградата беше сравнително слабо охранявана просто защото в нея нямаше нищо ценно за крадене. Вътре се извършваше малко проектиране и поръчки на компоненти, но повечето от кабинетите се заемаха от мениджъри. Отдел „Човешки ресурси“, финансов отдел, служебен транспорт, поддръжка и бюрокрация. Нищо ценно само по себе си.

Значи ставаше още по-важно да открият местоположението на фабриката.

Съвсем различни бяха документите, събрани от Диксън. Тя беше преровила разбитата рецепция и дори беше пропълзяла под крайслера, така че за около петдесет секунди беше попаднала на истинска златна мина. В останките от едно чекмедже беше открила служебния телефонен указател на „Нова ера“. И сега той лежеше на леглото — дебел куп отделни листа, прошнуровани в бяла папка, поомачкана и покрита с прах. На корицата беше отпечатано фирменото лого на „Нова ера“, а повечето от страниците бяха изпъстрени с неизвестни за тях имена и съответните им четирицифрени вътрешни телефонни номера. Но в самото начало на указателя имаше отпечатана диаграма с всички отдели на компанията. Кутийки с имена и стрелки показваха йерархията. Охранителният отдел се оглавяваше от човек на име Алън Ламейсън. Заместникът му беше Тони Суон. От Суон излизаха две линии, които водеха към други две имена, а от тях излизаха още пет линии към петима други, един, от които се казваше Саропян и беше точно толкова мъртъв, колкото и Суон — заровен в основите на строящ се хотел в Лас Вегас. Общо деветима служители, от които имаше седем оцелели.

— Отвори накрая — каза Диксън.

В последния раздел на указателя бяха номерата на сметките на компанията във „Федекс“, Ю Пи Ес и Ди Ейч Ел. Както и пълните адреси и стационарните номера на два от офисите на „Нова ера“, изисквани от куриерските служби. Стъкленият куб в източната част на Лос Анджелис и офисът в щата Колорадо.

А след тях, по необяснима причина, имаше и трети адрес, до който имаше бележка с подчертани букви:

На този адрес не се правят доставки.

Третият адрес беше на фабриката, където се произвеждаха електронните компоненти.

Намираше се в Хайленд Парк, по средата на пътя между Глендейл и Пасадина. На шест и половина мили североизточно от центъра на Лос Анджелис и на девет мили източно от мястото, където се намираха в момента.

Беше съвсем близо.

— Сега се върни няколко страници — каза Диксън.

Ричър разлисти назад. Имаше цял раздел, в който бяха отпечатани вътрешните телефонни номера във фабриката.

— Провери на „П“ — каза Диксън.

Буква „П“ започваше с името „Паскоу“ и завършваше с „Пърсел“. По средата на списъка имаше номер за „Пилот“.

— Намерихме хеликоптера — каза Диксън.

Ричър кимна. После й се усмихна. Спомни си как беше влязла на бегом с фенерчето си и беше изхвърчала обратно след петдесет секунди, покрита с прах. Добрият стар отряд. Можеше да ги изпрати в Атланта и те щяха да се върнат с тайната рецепта на „Кока-кола“.

На свой ред Нили се беше сдобила с личните досиета на всички служители от отдел „Охрана“. Девет зелени папки. Една от тях беше на Саропян, а друга — на Тони Суон. Ричър не отвори нито една от двете. Нямаше смисъл. Започна с шефа, Алън Ламейсън. На първия лист от досието беше закрепена полароидна снимка. Ламейсън беше набит мъж с дебел врат, безизразни тъмни очи и уста, която беше прекалено малка за брадичката му. На следващия лист бяха личните му данни, от които се разбираше, че е служил двайсет години в полицейското управление на Лос Анджелис, от които последните дванайсет — в отдел „Грабежи и убийства“. Беше на четирийсет и девет години.

След него бяха двамата, които заедно заемаха третото място в йерархията. Първият от тях бе Ленъкс, четирийсет и една годишен, бивш полицай от Лос Анджелис, с късо подстригана сива коса, набит, с червендалесто лице.

Вторият беше мъжът с шлифера. Казваше се Паркър. Четирийсет и две годишен, бивш полицай от Лос Анджелис, висок, слаб, с бледо сурово лице, обезобразено от счупен и зараснал накриво нос.

— Всички са бивши полицаи от управлението в Лос Анджелис — обади се Нили. — И според досиетата са напуснали горе-долу по едно и също време.

— След скандал?

— Там винаги има скандали. Статистически погледнато, много малка е вероятността да напуснеш управлението в Лос Анджелис по някакъв друг начин.

— Дали твоят човек в Чикаго ще може да издири биографиите им?

Нили сви рамене.

— Може да успеем да влезем в компютъра на управлението. Познаваме някои хора там. Може да ни кажат нещо неофициално.

— Какво имаше на пода в кабинета на Беренсън?

— Нов ориенталски килим. Приличаше на персийски, но почти със сигурност беше изработен в Пакистан.

Ричър кимна.

— В кабинета на Суон имаше същия. Сигурно са купили такива за целия етаж на директорите.

Нили извади мобилния си телефон, за да остави съобщение на гласовата поща на своя човек в Чикаго, а Ричър остави папката на Паркър встрани и погледна снимките на останалите четирима служители. След това затвори папките, събра ги на купчина и ги остави върху папката на Паркър — като отделна категория.

— Тази вечер видях тези петимата — съобщи той.

— Как са? — попита О’Донъл.

— Не стават. Много бавни и глупави.

— А къде са били останалите двама?

— Предполагам, в Хайленд Парк. Където е ценната стока.

О’Донъл побутна петте отделени папки към него и попита:

— И как дадохме четири жертви на тъпи ченгета?

— Не знам — отвърна Ричър.