Лий Чайлд
Лош късмет и неприятности (61)

61

Ричър и Диксън продължиха по магистрала 101 чак до Холивуд, където оставиха крайслера на паркинга на мотела и всеки взе по една хонда за пътя до източната част на Лос Анджелис. На Ричър се падна купе прелюд с подсилен, нервен четирицилиндров двигател. Колата имаше широки гуми, които поднасяха на лоша настилка, а гърленият рев от ауспуха, който го забавляваше през първите три пресечки, започна да го дразни. Тапицерията вонеше на евтин шампоан, а пукнатината на предното стъкло видимо се разширяваше, когато колата попаднеше върху гърбица за намаляване на скоростта. Но предната седалка можеше да се мести достатъчно назад, така че да му е удобно, а климатикът работеше. Като цяло не беше лошо превозно средство за разузнаване. Много пъти беше карал далеч по-лоши коли.

Четиримата проведоха конферентен разговор по мобилните си телефони и се уговориха да паркират на голямо разстояние един от друг. Ричър беше на две пресечки от сградата на „Нова ера“ и виждаше част от входа по диагонал между два склада. Порталът на „Нова ера“ беше затворен, а паркингът изглеждаше пуст. Вратите на рецепцията бяха затворени. Всичко беше неподвижно и притихнало.

— Кой е вътре? — попита Ричър.

— Може би никой — отвърна О’Донъл. — Тук сме от пет сутринта и никой не е идвал.

— Дори Жената-дракон?

— Съвсем не.

— Нито момичето на рецепцията?

— Съвсем не.

— Имаме ли техния телефонен номер?

— Аз имам номера на рецепцията — обади се Нили.

Тя му го продиктува, Ричър затвори и го набра.

Чу се сигнал „свободно“.

Но никой не вдигна.

Ричър отново се включи в конферентния разговор.

— Надявах се да проследим някой до фабриката.

— Няма да стане — отвърна О’Донъл. Телефоните мълчаха. В стъкления куб не помръдваше нищо.

Минаха пет минути. Десет. Двайсет.

— Стига толкова — каза Ричър. — Връщаме се в базата. Който стигне последен, плаща обяда.

 

 

Последен стигна Ричър. Той не караше бързо. Когато пристигна, другите три хонди вече бяха на паркинга. Той паркира своята в един ъгъл, извади куфара с откраднатите пистолети от багажника и го заключи в стаята си. После отиде пеша до закусвалнята „Денис“. Първото, което забеляза, беше краун викторията на Къртис Мони, ченгето от Лос Анджелис. Второто, което забеляза, беше самият Къртис Мони — видя го през витрината, седнал на кръгла маса в компанията на Нили, О’Донъл и Диксън. Бяха на същата маса, на която бяха седели с Даяна Бонд. Имаше пет стола — единият беше свободен и го чакаше. На масата нямаше нищо. Дори вода с лед, салфетки или чинии. Не бяха поръчали. Значи бяха дошли скоро. Ричър влезе, седна и после настъпи напрегнато мълчание, преди Мони да каже:

— Здравей отново.

Говореше тихо.

Внимателно.

Със съчувствие.

— Санчес или Суон? — попита Ричър.

Мони не отговори.

— Какво, и двамата ли? — попита Ричър.

— Ще стигнем и дотам. Първо ми кажи защо се криете.

— Кой казва, че се крием?

— Избягахте от Лас Вегас. Не сте регистрирани в нито един хотел в Лос Анджелис.

— Това не означава, че се крием.

— Спите в някаква дупка в западната част на Холивуд, регистрирали сте се с фалшиви имена. Мъжът на рецепцията ви издаде. Колоритна група сте. Не беше трудно да ви намеря. И не беше трудно да предположа, че ще обядвате тук. Иначе щях да дойда пак на вечеря. Или утре, на закуска.

— Хорхе Санчес или Тони Суон? — настоя Ричър.

— Тони Суон — отвърна Мони.