Лий Чайлд
Лош късмет и неприятности (57)

57

Тази нощ Ричър не мигна. Дори за минута. Посегнаха на военните следователи, а ние не можем с пръст да ги пипнем. Не спря да се върти в леглото, докато нощта се изнизваше. Очите му бяха широко отворени и виждаха трескави образи. Калвин Франц крачеше, говореше и се смееше, изпълнен с енергия и съчувствие. Хорхе Санчес — с присвитите очи, леката усмивка, златния зъб и безкрайния цинизъм, който в крайна сметка беше също толкова окуражителен, колкото оптимизмът на другите. Тони Суон — нисък, широкоплещест, набит, искрен, напълно почтен човек. И Мануел Ороско — с абсурдната си татуировка, престорения акцент, шегите и металното щракане на неизменната му запалка „Зипо“.

Приятели.

Приятели, които нямаше да бъдат отмъстени.

Приятели, които бяха изоставени.

Пред очите му се появиха и образите на други хора. Анджела Франц — изискана и елегантна, но с паника в очите. Малкият Чарли, който се клатеше на люлеещия стол. Майлин, която се плъзна като призрак от безмилостната светлина на слънцето в тъмния бар в Лас Вегас. Тами Ороско на нейното канапе. Трите й деца, които объркани сновяха из апартамента и търсеха баща си. Ричър си ги представи като две момичета и момче, съответно на девет, седем и пет години, макар че не ги беше виждал. Кучето на Суон също беше там — с дългата опашка и дълбок дрезгав лай. Ричър видя дори пощенската кутия на Суон — ослепително бяла под слънцето на Санта Ана.

В пет сутринта той се отказа от опитите да заспи, облече се и излезе да се разходи. Зави на запад по Сънсет Булевард и яростно вървя в продължение на цяла миля, надявайки се някой да се появи, да се блъсне в него или да му се изпречи на пътя, за да има възможност да се разкрещи и да се освободи от гнева си. Но тротоарите бяха пусти. В Лос Анджелис никой не ходеше пеша, особено в пет сутринта и в непосредствена близост до огромен, очевидно разгневен мъж. На булеварда също цареше тишина. Нямаше движение, с изключение на няколко седана трета ръка, с които скромни хорица отиваха на работа, и на един дебел посивял откачалник с харли дейвидсън. Моторът му пърпореше толкова силно, че Ричър се ядоса и показа среден пръст на рокера. Той намали скоростта и Ричър за момент се зарадва, че рокерът ще спре и ще се спречкат. Но нямаше късмет. Човекът го погледна само веднъж, после натисна газта и бързо се отдалечи.

Напред и надясно видя празна строителна площадка с телена ограда. На уличката до нея имаше автобусна спирка, където се беше събрала групичка работници, които чакаха изгрева и новия работен ден — дребни мургави мъже със стоическо изражение. Пиеха кафе, което си бяха взели от щанда пред някакъв общински център. Ричър застана пред щанда и плати сто долара за една чаша кафе — от доларите, които беше откраднал. Каза, че прави дарение. Жените приеха парите, без да задават въпроси. Ричър предположи, че са виждали и по-странни неща — все пак работеха в Холивуд.

Кафето беше хубаво. Поне не беше по-лошо от кафето в „Денис“. Ричър отпи и се подпря на телената ограда. Тя поддаде под тежестта му като трамплин. Ричър усещаше вкуса на кафето в устата си и мъглата в главата си.

После мъглата се разсея и той започна да мисли.

Най-вече за Нили и тайнствената й връзка в Пентагона.

Дължи ми услуга — беше казала тя. — По-голяма, отколкото можеш да си представиш.

Когато допи кафето и хвърли чашата, в главата на Ричър вече мъждукаше нова надежда и най-общите очертания на нов план. Шансовете за успех бяха около петдесет на петдесет. По-добри, отколкото на рулетка.

 

 

В шест сутринта се върна в мотела. Почука на вратите на останалите, но никой не отговори. Така че Ричър тръгна по „Сънсет“ и ги намери в „Денис“ — в същото сепаре, където беше седнала Нили първия път. Ричър се настани на последното свободно място и сервитьорката му донесе хартиена подложка, нож, вилица и чаша. Ричър си поръча кафе, палачинки, бекон, наденички, яйца, препечени филийки и мармалад.

— Гладен си, а? — отбеляза Диксън.

— Умирам от глад.

— Къде беше?

— На разходка.

— Не можа ли да спиш?

— Не.

Сервитьорката се върна да му налее кафе. Ричър отпи голяма глътка. Останалите мълчаха. Човъркаха храната си. Изглеждаха уморени и обезсърчени. Той предположи, че никой не е спал добре.

— Кога ще съобщим на властите? — попита О’Донъл.

— Може да не се наложи — отвърна Ричър.

Всички замълчаха.

— Да започнем с основните правила — каза Ричър. — Трябва от самото начало да се разберем за нещо. Ако ракетите вече са у Махмуд, значи цялата работа е твърде голяма за нас. Ще се наложи да го преглътнем и да продължим. Рискът е прекалено голям. Той или е от някаква военизирана групировка и иска да превърне целия Близък изток в зона, в която не летят самолети, или е терорист и планира атентат, в сравнение, с който единайсети септември ще прилича на детска игра. Но при всички положения става въпрос за стотици, дори хиляди жертви. Може би десетки хиляди. В такъв случай нямаме думата. Съгласни ли сте?

Диксън и Нили кимнаха и извърнаха очи.

— Няма място за „ако“ — каза О’Донъл. — Трябва да предположим, че ракетите вече са у Махмуд.

— Не — отвърна Ричър. — Трябва да предположим, че у него е само електрониката. Не знаем дали вече е получил ракетите и устройствата за изстрелване. Шансовете са петдесет на петдесет. Или първо е взел ракетите, или първо електрониката. Но няма нужда да уведомяваме властите, докато не вземе и двете.

— И как ще разберем?

— Нили пак ще се обади на нейния човек в Пентагона. Ще го накара да направи всичко, на което е способен. Да организира някаква проверка във фабриката в Колорадо. Ако там вече липсва нещо, играта за нас свършва. Но ако всичко е на мястото си, играта продължава.

Нили погледна часовника си. На Западния бряг беше малко след шест, а на Източния бряг беше малко след девет. Значи в Пентагона работеха усилено вече цял час. Тя извади телефона си и набра номера.