Лий Чайлд
Лош късмет и неприятности (53)

53

Четиримата се качиха в паркирания крайслер, където беше по-тихо. Вратите бяха дебели и тежки, затваряха се плътно и в колата настъпваше тишина като във вакуум — както се полагаше в един луксозен седан. Ричър отвори телефона на мъртвеца, намери менюто с последния проведен разговор и натисна зеления бутон за повторно свързване с този номер. После притисна телефона до ухото си и зачака. Заслуша се. Никога не беше притежавал мобилен телефон, но знаеше как се използват. Хората ги държаха в джобовете си, включени на вибрация, или ги чуваха как звънят, изваждаха ги и поглеждаха дисплея, за да видят кой се обажда и така да решат дали да вдигнат, или не. Все пак ставаше по-бавно, отколкото с обикновен телефон. Можеше да звънне поне пет-шест пъти.

Телефонът звънна веднъж.

Два пъти.

Три пъти.

После някой го вдигна много припряно.

— Къде изчезна, по дяволите? — попита един глас.

Дълбок, гърлен глас. Възрастен мъж. Не беше дребен. Зад припряната нервност прозираше акцент от Западния бряг — бизнесмен, който все още не се е освободил напълно от жаргона на улицата. Ричър не отговори. Ослуша се за някакви други шумове. Не, беше тихо. Съвсем тихо. Все едно човекът беше в затворена стая или притихнал офис.

— Ало? — каза гласът. — Къде си, по дяволите? Какво става?

— Кой се обажда? — попита Ричър с най-естествен тон, все едно случайно беше набрал погрешен номер.

Но човекът не се хвана. Беше видял номера, от който му се обаждат. Заговори по-бавно и попита:

— Не, ти ми кажи кой си.

Ричър помисли малко и отговори:

— Твоето момче се издъни снощи. Заровихме го — в буквалния смисъл. А сега идваме за теб.

Настъпи продължително мълчание. После гласът каза:

— Ричър?

— Значи знаеш името ми? — попита Ричър. — Не е честно аз да не знам твоето.

— Никой не е казал, че животът е справедлив.

— Прав си. Радвай се, докато можеш. Купи си бутилка вино, вземи си някой филм от видеотеката. Но не повече от един. Разполагаш максимум с два дни.

— Доникъде не сте стигнали.

— Погледни през прозореца.

Ричър чу внезапно раздвижване. Шумоленето на сако, поскърцването на въртящ стол. Офис. Човек с костюм. Бюро, което гледа към вратата. В Лос Анджелис сигурно имаше около един милион такива.

— Доникъде не сте стигнали — повтори гласът.

— Скоро ще се видим — отвърна Ричър. — Ще се повозим заедно на хеликоптер. Точно както ти си го измислил. Но с една голяма разлика. Предполагам, че моите приятели са го направили неохотно. В твоя случай няма да е така. Ти ще се молиш да скочиш от хеликоптера. Ще се молиш на колене. Обещавам ти го.

После Ричър затвори телефона и го пусна в скута си.

В колата настъпи мълчание.

— Първи впечатления? — попита Нили.

Ричър изпусна въздух, преди да отговори:

— Началник. Едър мъж. Не е глупав. Обикновен глас. Собствен кабинет с прозорец и затворена врата.

— Къде?

— Не можах да разбера. Не се чуваха никакви шумове. Нито улично движение, нито самолети. Освен това не ми се стори много разтревожен, че имаме телефонния му номер. Значи е регистриран на фалшиво име. Както и тази кола.

— Тогава какво ще правим?

— Връщаме се в Лос Анджелис. Изобщо не биваше да напускаме града.

— Всичко е заради Суон — каза О’Донъл. — Няма друг начин, нали? Не можахме да докажем, че е заради Франц, не е заради Санчес и Ороско, значи кой остава? Сигурно е захванал нещо веднага след като е напуснал „Нова ера“. Може би си го е подготвил още преди да напусне.

Ричър кимна.

— Трябва да говорим с бившия му шеф. Да разберем дали е споделил за някакъв личен проблем, преди да си тръгне.

Той се обърна към Нили.

— Уреди нова среща с Даяна Бонд. За „Нова ера“ и „Малко крило“. Трябва ни някакъв коз, за да се пазарим. Бившият шеф на Суон може да ни каже повече, ако го убедим, че знаем нещо, което в замяна на малко информация няма да казваме на никого. Освен това ми е любопитно.

— И на мен — отвърна Нили.

 

 

Откраднаха крайслера. Дори не слязоха от колата. Ричър просто взе ключа от Нили, запали двигателя и заобиколи хотела. Паркира на алеята за гости, докато останалите влязоха да си опаковат багажа. Колата му харесваше. Беше тиха и мощна. Разгледа отражението й във витрината на хотела. Синьото й отиваше. Беше с груби очертания, лишена от елегантност. Кола като за него. Той разгледа уредите и екстрите, включи телефона на мъртвеца в зарядното устройство и затвори капачето.

Диксън първа излезе от хотела. Следваше я пиколо, което носеше багажа й, а пред нея подтичваше друго, за да й докара колата. Нили и О’Донъл излязоха заедно. Нили прибираше фактурите от хотела в чантата си и едновременно с това затваряше мобилния си телефон.

— Ударихме на камък с номерата — съобщи тя. — Колата е регистрирана на фирма фантом, която се казва „Уолтър“ и по документи има пощенска кутия в центъра на Лос Анджелис.

— Страхотно — отвърна Ричър. — „Уолтър“, като първото име на Уолтър Крайслер. Сигурно телефонът е регистриран на фирма, която се казва „Александър“, като откривателя на телефона.

— На компания „Уолтър“ са регистрирани седем автомобила на лизинг — продължи Нили.

Ричър кимна.

— Това е важно. Значи някъде чакат сериозни подкрепления.

Диксън предложи О’Донъл да се качи в нейната кола. Ричър отвори багажника на крайслера, Нили остави чантите си в него и седна на мястото до шофьора.

— Къде ще отидем? — попита Диксън през прозореца на своята кола.

— На друго място — отвърна Ричър. — Досега са ни виждали в „Уилшър“ и „Шато Мармонт“. Значи трябва да сменим обстановката. Нека да е място, където няма да се сетят да ни търсят. Да пробваме в „Дюните“ на Сънсет Булевард.

— Какво е това?

— Мотел. От любимите ми.

— Много ли е гадно?

— Нищо му няма. В стаите има легла, а вратите се заключват.

 

 

Ричър и Нили потеглиха първи. Движеха се бавно, докато излязат от града, после продължиха по магистрала 15, където беше почти пусто, и Ричър се приготви за дългото пътуване през пустинята. Колата беше тиха, мощна и удобна. През първите трийсет минути Нили си игра на криеница с телефонистите от военновъздушната база „Едуардс“, като се опитваше да се свърже с Даяна Бонд, докато накрая батерията се изтощи. Ричър спря да я слуша и се съсредоточи върху пътя. Беше добър шофьор, но не и изключителен. Беше се научил да шофира в армията и никога не беше ходил на граждански шофьорски курс. Не беше държал изпит и нямаше книжка. Нили беше много по-добър шофьор от него. И по-бърз. Когато приключи с телефона, тя започна да нервничи и да поглежда към скоростомера.

— Караш така, все едно си откраднал колата — отбеляза. — Което е самата истина.

Така че Ричър понатисна газта. Започна да изпреварва други коли — включително и един средно голям камион, който тромаво се носеше на запад в най-дясната лента.

 

 

На десет мили преди Барстоу Диксън ги настигна, светна с аварийните и отби встрани, а О’Донъл им показа с жестове, че е гладен. Спряха до същата закусвалня като преди. На мили наоколо нямаше алтернатива, а всички бяха гладни. Не бяха обядвали.

Храната беше точно толкова блудкава, колкото и предишния път, а разговорът не вървеше. Говориха си най-вече за Санчес и Ороско. За това колко трудно е да въртиш малък бизнес. Особено за бивши военни. Те влизаха в света на цивилните с напълно погрешни представи. Очакваха същата сигурност, с която бяха свикнали в армията. Прямота, прозрачност, честност и желание за работа в екип. Ричър усети, че от време на време Диксън и О’Донъл всъщност говореха за себе си. Запита се дали наистина се справят добре. Как точно изглеждаше бизнесът им в отчетите, когато дойдеше време да плащат данъци. И как щеше да изглежда след една година. Диксън беше загазила, защото беше напуснала последната си работа. О’Донъл също беше отсъствал известно време, за да се грижи за сестра си. Изглежда, единствено Нили не се притесняваше. Нейният успех беше безспорен. Но тя беше само една от деветимата. Успеваемостта на бившия отряд беше малко над единайсет процента — въпреки че в него бяха служили някои от най-добрите кадри, произведени от армията.

А това не беше добре.

О’Донъл му беше казал: Единственото нещо, което ние имаме, а ти нямаш, са куфарите.

А Ричър беше отговорил: Да, но какво имам аз, което вие нямате?

Когато приключиха с обяда, той беше малко по-близо до отговора на този въпрос.

 

 

След Барстоу минаха през Викторвил и покрай езерото Ароухед. После пред тях се извисиха планините. Но преди това; този път отдясно, беше пустошта, над която беше летял хеликоптерът. Ричър отново си каза, че няма да гледа натам, но отново не се сдържа. Отместваше очи от пътя и поглеждаше на северозапад, за по няколко секунди. Предполагаше, че Санчес и Суон също са някъде там. Не виждаше никаква причина да се надява на друго.

После влязоха в зоната на покритие и телефонът на Нили веднага звънна. Беше Даяна Бонд, готова да потегли от базата „Едуардс“ всеки момент.

— Кажи й да се срещнем в закусвалнята „Денис“ — каза Ричър. — Където се видяхме с теб.

Нили направи гримаса, но той добави:

— След оная дупка, където бяхме току-що, ще ти се стори като ресторант „Максим“ в Париж.

И така, Нили уреди срещата, а той превключи на по-ниска предавка и започна изкачването по първите ниски склонове на Сан Антонио. Час по-късно вече се регистрираха в мотел „Дюните“.

 

 

„Дюните“ беше от мотелите, където нито една стая не струваше трицифрено число за една нощувка, а от гостите се изискваше да оставят депозит, за да използват дистанционното на телевизора, което им връчиха церемониално заедно с ключа. Ричър плати в брой за четирите стаи от пачката, която беше откраднал, и така избегнаха необходимостта да казват истинските си имена и да показват документи за самоличност. Паркираха колите на улицата зад мотела и се събраха отново в сумрачното фоайе до пералното помещение — толкова анонимни, колкото изобщо можеха да бъдат в окръг Лос Анджелис.

Мотелът беше от любимите на Ричър.

Още час по-късно Даяна Бонд се обади на Нили, за да й каже, че в момента паркира пред „Денис“.