Лий Чайлд
Лош късмет и неприятности (52)

52

Четиримата застанаха на известно разстояние около крайслера, сякаш беше експонат в музей за модерно изкуство. Модел „300 С“, тъмносин, с калифорнийска регистрация. Беше паркиран плътно до бордюра, заключен, неподвижен и прашен като след дълъг път. Нили взе ключовете, които Ричър беше намерил в джоба на умиращия нападател, протегна ръка както онзи беше държал пистолета и натисна веднъж бутона на дистанционното.

Фаровете на синия крайслер проблеснаха и вратите му се отключиха с глухо прищракване.

— Беше зад хотел „Шато Мармонт“ — обясни Ричър.

Стоеше и чакаше. В колата беше същият човек. Костюмът му беше с точно същия цвят като колата. Тогава реших, че е кола под наем и са облекли шофьора така, за да се отличават от конкуренцията.

— Другите са им казали, че ще дойдем — обади се О’Донъл. — Предполагам, че в началото са го казали като заплаха. После — като утеха. Така че лошите са изпратили онзи тип, за да ни очисти. Вероятно ни е забелязал на тротоара в момента, в който е пристигнал в града. Били сме точно пред него. Извадил е късмет.

— Голям късмет — отвърна Ричър. — Дано и останалите ни врагове имат такъв страхотен късмет.

Той отвори вратата на шофьора. В колата миришеше на нова пластмаса и кожена тапицерия. Вътре нямаше никакви следи от човешко присъствие. В джоба на вратата имаше пътни карти — чисто нови и прилежно сгънати. И това беше всичко. Ричър влезе в колата и протегна дългата си ръка към жабката. Отвори я и извади портфейл и мобилен телефон. Вътре нямаше нищо друго. Нито регистрационен талон, нито застраховка. Нито книжка с инструкции за колата. Само портфейл и телефон. Портфейлът беше тънък, предназначен за носене в джоба на панталона. Представляваше твърд правоъгълник от черна кожа с щипка за пари в едната половина и джобче за кредитни карти в другата. В щипката имаше пачка сгънати банкноти. Повече от седемстотин долара, най-вече по петдесет и по двайсет. Ричър ги прибра, без да се замисля. Просто ги извади от щипката и ги натъпка в джоба си.

— Още две седмици няма да се наложи да си търся работа — обясни. — Всяко зло за добро.

Ричър обърна портфейла. В джобчето за кредитни карти бяха натикани валидна шофьорска книжка, издадена от щата Калифорния, и четири кредитни карти. Две „Виза“, една „Амекс“ и една „Мастър Кард“. Всичките бяха валидни. Шофьорската книжка и четирите карти бяха издадени на името на Саропян. Адресът на шофьорската книжка беше на улица в Лос Анджелис, с петцифрен номер на сградата и пощенски код, който не говореше нищо на Ричър.

Той хвърли портфейла на мястото на пътника.

Мобилният телефон беше сгъваем, с малък дисплей на капачето. Имаше чудесно покритие, но слаба батерия. Ричър го отвори и вътре светна по-голям цветен дисплей. Имаше пет записани съобщения в гласовата поща.

Той подаде телефона на Нили.

— Можеш ли да прослушаш съобщенията? — попита.

— Не, ако не знам кода за прослушване.

— Виж проведените разговори.

Нили се справи с менютата.

— Всички входящи и изходящи обаждания са до един и същ номер — каза тя. — Код 310. Значи Лос Анджелис.

— Стационарен или мобилен телефон?

— От номера не се разбира.

— Изпълнител, който докладва на шефа си?

Нили кимна.

— И обратно. Шеф, който дава заповеди на изпълнителя.

— Дали твоят човек в Чикаго ще може да открие името и адреса на шефа?

— Ще му отнеме известно време.

— Да започва. Да провери и регистрационните номера на тази кола.

Нили извади собствения си мобилен телефон, за да се обади в офиса. Ричър вдигна облегалката за ръката между двете седалки, но в отделението под нея не намери друго, освен химикалка и зарядно устройство за телефона, пригодено за използване в колата. Излезе навън и погледна в багажника. Вътре имаше резервна гума, крик и лост. Нищо друго.

— Няма багаж — отбеляза той. — Този тип не е планирал дълго пътуване. Мислел е, че лесно ще се справи с нас.

— Той почти успя — отбеляза Диксън.

Нили затвори телефона на мъртвеца и го върна на Ричър. Той го хвърли на мястото на пътника, до портфейла.

После обаче пак го взе.

— В задънена улица сме — каза той. — Не знаем нито кой е изпратил този човек, нито откъде, нито защо.

— Но? — каза Диксън.

— Но който и да е той, знаем телефонния му номер. Можем да му се обадим, ако искаме.

— А искаме ли?

— Мисля, че да.