Лий Чайлд
Лош късмет и неприятности (51)

51

По пътя към офиса на компанията за камиони под наем Азари Махмуд хвърли паспорта на Андрю Макбрайд в един контейнер за боклук и се превърна в Антъни Матюс. На новото си име имаше няколко валидни кредитни карти и шофьорска книжка. Адресът в книжката щеше да издържи и най-внимателната проверка. Беше истинска обитаема сграда, а не пощенска кутия или празен терен. Адресът, на който се изпращаха фактурите от кредитните карти, беше абсолютно същият. През годините Махмуд беше научил много.

Беше решил да вземе под наем средно голям камион. По принцип предпочиташе средния път, когато беше възможно да мине по него. Средните размери не се набиват на очи. Служителите запомнят клиенти, които настояват за най-голямото или най-малкото от предложения асортимент. Освен това средно големият камион щеше да свърши работа. Махмуд имаше оскъдни научни познания, но можеше да се справи с проста аритметика. Знаеше, че обемът се изчислява, като умножиш височината по ширината по дължината. Така че можеше да пресметне, че шестстотин и петдесет кашона могат да се съберат на най-малка купчина, ако се наредят по десет на ширина, тринайсет на дължина и пет на височина. Отначало си помисли, че нито един камион няма да събере десет кашона на ширина, но после се сети, че може да ги нареди на тясната страна.

Имаше и още една причина да е толкова сигурен в крайния успех — все още носеше стоте монети по двайсет и пет цента, които беше спечелил на летището.

 

 

Четиримата поднесоха съболезнованията си. Съобщиха и името на Къртис Мони и оставиха Тами Ороско сама на канапето. После изпратиха Майлин обратно до бара. Тя трябваше да работи, за да се издържа, а вече беше закъсняла с три часа. Каза им, че като нищо ще я уволнят, ако не застъпи навреме, за да посрещне тълпата, която се събираше късно следобед, в часа на коктейлите на половин цена. С напредването на деня оживлението на централния булевард ставаше все по-голямо. Но строителната площадка все още беше пуста. Нищо не помръдваше. Водата на дъното на канавката най-сетне беше изсъхнала. С изключение на това, не се забелязваше никаква промяна. Слънцето беше високо в небето. Не изгаряше, но си беше доста топло. Ричър започна да се замисля колко плитко бяха заровили мъртвеца. За гниенето, газовете, вонята и любопитните животни.

— Тук има ли койоти? — попита той.

— Къде, в града? — отвърна Майлин. — Не съм виждала.

— Добре.

— Защо питаш?

— Просто се чудя.

Петимата продължиха. Минаха по същия пряк път, по който бяха дошли. Стигнаха пред бара малко след три следобед.

— Тами се ядоса — каза Майлин. — Съжалявам, че стана така.

— Нормално е — отвърна Ричър.

— Тя е била там, когато лошите са отишли да претърсят апартамента. Спяла. Ударили я по главата. Останала в безсъзнание цяла седмица. Не си спомня нищо. Сега обвинява за всичко човека, който се е обадил да потърси мъжа й.

— Напълно я разбирам — каза Ричър.

— Но аз не ви обвинявам — каза Майлин. — Знам, че не сте били вие. Предполагам, че просто половината от вас са били замесени, а другата половина — не.

Тя се шмугна в бара, без да погледне назад. Вратата се затвори зад гърба й. Ричър отстъпи и седна на същата стена, на която бяха седели сутринта.

— Извинявайте — каза той на всички. — Загубихме си времето. Вината е изцяло моя.

Никой не отговори.

— Нили трябва да поеме командването — продължи той. — Аз вече се издъних.

— Махмуд е дошъл тук — каза Диксън. — А не в Лос Анджелис.

— Вероятно просто е хванал връзка. Сигурно вече е в Лос Анджелис.

— Защо не е взел директен полет?

— По същата причина, поради която се движи с четири фалшиви паспорта. Защото е предпазлив. Оставя погрешни следи, за да ни заблуди.

— Нападнаха ни тук — напомни Диксън. — А не в Лос Анджелис. Няма логика.

— Всички заедно решихме да дойдем тук — обади се О’Донъл. — Никой не възрази.

Ричър чу воя на сирена по централния булевард. Не беше ревът на пожарникарска кола, нито отчаяният вой на линейка. Беше сирена на бързо приближаваща се полицейска кола. Той хвърли поглед към строителната площадка на половин миля от тях.

Изправи се, обърна се надясно и вдигна ръка над очите си, за да огледа централния булевард. Помисли си, че едно ченге не е нищо. Ако някой от строителните работници най-сетне беше благоволил да отиде на работа и беше намерил нещо, щеше да пристигне цял конвой от патрулки.

Той зачака.

Но не се случи нищо. Нямаше повече сирени. Нито ченгета. Нито конвой. Може би просто спираха движението, за да мине някой. Той направи още една крачка към улицата, за да се увери. Видя нещо червено и нещо синьо зад ъгъла на един магазин. Кола, паркирана на слънцето. Червената пластмаса на стоповете. И тъмносинята броня.

Тъмносиня кола.

— Сетих се къде съм виждал този човек — каза Ричър.