Лий Чайлд
Лош късмет и неприятности (50)

50

В разбития апартамент изведнъж стана много тихо. Ричър се вторачи в Майлин.

— Мануел Ороско е бил женен?

Майлин кимна.

— Имат три деца.

Ричър се обърна към Нили:

— Защо не знаем за това?

— Не мога да знам всичко — отвърна тя.

— Казахме на Мони, че най-близкият роднина е сестра му.

— Къде живееше Ороско? — попита Диксън.

— На същата улица — отвърна Майлин. — В блок като; този.

 

 

Майлин ги заведе още четвърт миля извън центъра на града по същата улица до блок, който беше на отсрещния тротоар. Домът на Ороско. Много приличаше на сградата, в която беше апартаментът на Санчес. От същия период, в същия стил, със същите размери и тента над входа. Единствената разлика беше, че тентата на Санчес беше зелена, а тази беше синя.

— Как се казва мисис Ороско? — попита Ричър.

— Тами — отвърна Майлин.

— Дали ще си бъде вкъщи?

Тя кимна.

— Да, сигурно спи. Работи нощни смени. В казината. Прибира се сутрин, качва децата на автобуса за училище и веднага си ляга.

— Значи ще трябва да я събудим.

 

 

Всъщност я събуди портиерът на сградата, който й позвъни по интеркома. Чакаха дълго, преди да отговори. Портиерът каза името на Майлин, а после изреди Ричър, Нили, Диксън и О’Донъл. Беше се заразил от тяхното настроение и говореше сериозно и делово. Гласът му не оставяше съмнение, че носят лоши новини.

Пак зачакаха. Ричър предположи, че Тами Ороско сравнява четирите непознати имена с носталгичните спомени на съпруга си и прави единствения възможен извод.

После сигурно щеше да си облече халат. И преди беше ходил при вдовици. Знаеше какво се прави в такива случаи.

— Качете се, моля — каза портиерът.

Петимата се качиха до осмия етаж, натъпкани в малкия асансьор. Завиха наляво по коридора и спряха пред врата, боядисана в синьо. Вече беше отворена. Въпреки това Майлин почука, преди да влязат.

Тами Ороско беше дребна жена. Беше се свила на едно канапе. Беше с разрошена черна коса, бледа кожа и кариран халат. Вероятно беше около четирийсетгодишна, но точно в момента изглеждаше на сто. Вдигна поглед. Не обърна никакво внимание на Ричър, О’Донъл, Диксън и Нили. Изобщо не ги погледна. Усещаше се определена враждебност. Не просто ревност или неприязън както в случая с Анджела Франц. Тази жена изпитваше истински гняв. Тя погледна направо към Майлин и попита:

— Мануел е мъртъв, нали?

Майлин седна до нея, преди да отговори:

— Така казват тези хора. Много съжалявам.

— И Хорхе ли? — попита Тами.

— Все още не сме сигурни — отвърна Майлин.

Двете жени се прегърнаха и заплакаха. Ричър ги остави да се наплачат. Знаеше какво се прави в такива случаи.

Апартаментът беше по-голям, отколкото този на Санчес. Може би с три спални и по-различно разположение на стаите, с изглед в друга посока. Вътре беше задушно и миришеше на пържено. Всичко изглеждаше занемарено. Може би защото си стоеше така, както е било преди три седмици, а може би защото постоянно си беше така — все пак тук живееха двама възрастни и три деца. Ричър не разбираше много от деца, но все пак предположи, че тези на Ороско са малки — наоколо се търкаляха книжки, играчки и дрешки. Имаше кукли, плюшени мечета, електронни игри и сложни пластмасови конструктори. Значи децата сигурно бяха съответно на девет, седем и пет години. Горе-долу. Всичките бяха родени след армията. Преди да се уволни, Ороско не беше женен. Ричър беше сигурен поне в това.

Най-сетне Тами Ороско вдигна очи към тях и попита:

— Как се е случило?

— Полицаите знаят всички подробности — отвърна Ричър.

— Страдал ли е?

— Смъртта е настъпила мигновено — отвърна Ричър както го бяха учили.

За всички военнослужещи, които загиваха при изпълнение на дълга си, се казваше тази фраза — освен ако нямаше сигурни доказателства за противното. Смяташе се, че така близките им приемат новината по-леко. А и специално в случая на Ороско това си беше самата истина. Смъртта наистина беше настъпила мигновено — ако не се броят залавянето, тормозът, гладът, жаждата, полетът с хеликоптера и кошмарното свободно падане в продължение на двайсет секунди.

— Защо? — попита Тами.

— Точно това се опитваме да установим.

— Така и трябва. Поне това можете да свършите.

— Затова сме дошли.

— Но тук няма да намерите отговори.

— Трябва да намерим. Като се започне е клиента.

Тами погледна Майлин с насълзени очи и объркано изражение.

— Клиент? — повтори тя. — Не знаете ли вече кой е бил?

— Не — отвърна Ричър. — Иначе нямаше да питаме.

— Те нямаха клиенти — намеси се Майлин, сякаш говореше от името на Тами. — Вече не. Нали ви казах?

— Нещо е предизвикало всичко това — каза Ричър. — Някой е дошъл при тях с проблем за решаване — или в офиса им, или в някое от казината. Трябва да разберем кой е бил.

— Нищо такова не се е случвало — отвърна Тами.

— Значи случайно са се натъкнали на проблема. В такъв случай трябва разберем къде се е случило, кога и как.

Настъпи продължително мълчание. После Тами каза:

— Вие май наистина не разбирате. Всичко това няма нищо общо с тях. Нищичко. Няма нищо общо с Лас Вегас.

— Така ли?

— Да.

— Тогава как е започнало?

— Някой им се обади за помощ — отвърна Тами. — Ето така започна. В един най-обикновен ден, без предупреждение. Някой от вашите се обади от Калифорния. Някой от безценните ви стари бойни другари.