Лий Чайлд
Лош късмет и неприятности (48)

48

На сутринта Лас Вегас изглеждаше малък и беззащитен, изложен на пустинното слънце. Светлината беше безмилостна. Излагаше на показ всички несъвършенства. Онова, което през нощта създаваше впечатление за вдъхновен импресионизъм, през деня приличаше на глупава имитация. Централният булевард приличаше на всяка друга обикновена улица с четири платна в Америка. Този път четиримата вървяха в квадрат — двама отпред и двама отзад, — за да представляват по-малка мишена, и внимателно се оглеждаха.

Но наоколо нямаше никого. По улицата почти не минаваха коли, а тротоарите бяха пусти. Рано сутрин в Лас Вегас беше най-тихо.

Строителната площадка в средата на булеварда съща беше притихнала.

Пуста.

Никой не работеше.

— Днес, да не би да е неделя? — попита Ричър.

— Не — отвърна О’Донъл.

— Или някакъв празник?

— Не.

— Тогава защо не работят?

Не се виждаха полицаи. Нито жълта лента, която да огражда местопрестъплението. Никакви следи от разследване. Нищо. Ричър видя къде е счупил оградата предишната вечер. Зад нея пръстта и пясъкът бяха кални, където Нили ги беше поливала с маркуча. На стария тротоар имаше огромно изсъхнало петно. На дъното на канавката, която отделяше тротоара от пътя, блестеше вода. Със сигурност не беше разчистено както трябва, но на строежите по принцип цари хаос. Нямаше нищо очевидно, което да привлече вниманието.

— Странна работа — каза Ричър.

— Може би са им свършили парите — предположи О’Донъл.

— Жалко. Онзи тип скоро ще се размирише.

Четиримата продължиха. Този път знаеха точно къде отиват и на дневна светлина откриха по-кратък път през лабиринта от улички. Приближиха се от друга посока. Барът с огнището все още не беше отворен. Те седнаха на една ниска стена и примижаха срещу слънцето. Беше много топло, почти горещо.

— В Лас Вегас има двеста и единайсет слънчеви дни годишно — обади се Диксън.

— Най-високата температура през лятото е четирийсет и един градуса — добави О’Донъл.

— Най-ниската температура през зимата е два градуса.

— Има десет сантиметра валежи годишно.

— И понякога падат по три сантиметра сняг.

— Аз още не съм стигнала до пътеводителя — обади се Нили.

Часовникът в главата на Ричър вече показваше дванайсет без двайсет, когато хората започнаха да се появяват на работа. Идваха групички по един и по двама — мъже и жени, които се движеха бавно и без ентусиазъм. Докато ги подминаваха, Ричър попита всички жени дали не се казват Майлин. Всичките отговориха отрицателно.

После на тротоара отново се възцари спокойствие.

В дванайсет без девет се появи още една групичка. Ричър осъзна, че гледа на живо разписанието на автобусите. Този път минаха три жени. Млади, уморени, спортно облечени, обути с бели маратонки.

Нито една от тях не се казваше Майлин.

Часовникът в главата на Ричър продължаваше да тиктака. Дванайсет без една. Нили погледна часовника на ръката си.

— Да започваме ли да се тревожим? — попита.

— Не — отвърна Ричър.

Гледаше през рамото й към едно момиче и беше сигурен, че точно тя им трябва. Беше на петдесет метра от тях и бързаше. Беше ниска, слаба и мургава, облечена в износени джинси с ниска талия и къса бяла тениска. На пъпа й проблясваше халка. На едното си рамо носеше синя найлонова раница. Дългата й мастиленочерна коса се спускаше от двете страни на лицето й. Самото лице изглеждаше на около седемнайсет. Но по движенията й се познаваше, че е по-скоро към трийсет. Изглеждаше уморена и напрегната.

Изглеждаше нещастна.

Когато се приближи на три метра от тях, Ричър се изправи и попита:

— Майлин?

Тя забави крачка — с внезапната предпазливост, която проявява всяка жена, когато на улицата я заговори непознат гигант. Хвърли поглед напред към входа на бара и през улицата към отсрещния тротоар, сякаш преценяваше накъде може да побегне. Направи несигурна крачка, сякаш се колебаеше дали да спре на място, или да избяга.

— Ние сме приятели на Хорхе — каза Ричър.

Тя погледна първо него, после останалите и накрая пак него. На лицето й бавно се смениха няколко изражения — объркване, надежда, недоверие и накрая примирение. Ричър си помисли, че сигурно така изглежда лицето на играча на покер, когато му се падне четвърто асо.

А после в очите й се възцари предпазливо задоволство, сякаш беше открила доказателство за съществуването на някаква легенда, в която винаги й се беше искало да вярва.

— Вие сте от армията — каза тя. — Той ми казваше, че ще се появите.

— Кога?

— Постоянно. Каза, че ако има някакъв проблем, рано или късно вие ще се появите.

— Точно така. Къде можем да поговорим?

— Само да се обадя, че днес ще закъснея.

Тя се усмихна плахо, заобиколи ги и влезе в бара. Когато след две минути излезе отново, се движеше по-бързо, с вдигната глава и с изправени рамене, сякаш от тях беше паднала някаква тежест. Сякаш вече не беше сама. Изглеждаше млада, но силна. Имаше ясни кафяви очи, хубава кожа и слаби жилави ръце на човек, който е работил здраво през последните десет години.

— Нека да позная — каза тя и се обърна към Нили. — Ти си Нили.

После премести очи върху Диксън и продължи:

— Значи ти си Карла.

Накрая се обърна към Ричър и О’Донъл.

— А вие сте Ричър и О’Донъл, нали? Великанът и хубавецът.

О’Донъл се усмихна, а тя отново се обърна към Ричър:

— Казаха ми, че снощи сте ме търсили.

— Искахме да поговорим за Хорхе — обясни Ричър.

Майлин си пое въздух, преглътна и каза:

— Той е мъртъв, нали?

— Вероятно — отвърна Ричър. — Знаем със сигурност, че Мануел Ороско е мъртъв.

— Не — изохка Майлин.

— Съжалявам — каза Ричър.

— Къде можем да отидем, за да поговорим? — намеси се Диксън.

— Да отидем в апартамента на Хорхе — отвърна Майлин. — Трябва да го видите.

— Чухме, че е разбит.

— Аз поизчистих.

— Далеч ли е?

— Не, можем да отидем пеша.

 

 

Петимата тръгнаха обратно по централния булевард, рамо до рамо. На строителната площадка все още нямаше никой. Никой не работеше. Но нямаше и никакъв хаос. Никакви ченгета. Майлин още два пъти попита дали Санчес е мъртъв, все едно можеше да получи отговора, който искаше, повтаряйки въпроса. И двата пъти Ричър й отговори по същия начин:

— Вероятно.

— Но не знаете със сигурност?

— Не са намерили тялото му.

— Но са намерили тялото на Ороско?

— Да. Ние го видяхме.

— А Калвин Франц и Тони Суон? Те защо не са тук?

— Франц е мъртъв. Суон вероятно също е мъртъв.

— Сигурни ли сте?

— Сигурни сме за Франц.

— Но не и за Суон?

— За него не сме.

— И за Хорхе не сте?

— Не сме сигурни. Но е много вероятно.

— Добре — каза тя и продължи.

Отказваше да се предаде и да спре да се надява. Подминаха скъпите хотели и стигнаха до жилищните блокове. Майлин ги поведе наляво, а после надясно, за да излязат на една успоредна на булеварда улица. После спря пред сграда, която изглеждаше, сякаш е била на гребена на вълната преди четири поредни презастроявания на града.

— Тук е — обяви. — Имам ключ.

Тя свали раницата от рамото си, порови в нея и извади портмоне. Откопча го и извади ключ от потъмнял месинг.

— От колко време се познавахте? — попита я Ричър.

Майлин спря за миг, докато приеме употребата на минало време.

— Запознахме се преди няколко години — отвърна накрая.

После ги въведе във фоайето. Зад едно бюро седеше портиер, който я поздрави така, сякаш я познаваше добре. Майлин ги заведе до асансьора. Изкачиха се до десетия етаж и завиха надясно. Спряха пред врата, боядисана в зелено.

Тя отключи.

Апартаментът не беше много голям, но не беше и малък. Имаше две спални, всекидневна и кухня. Беше обзаведен семпло, в бяло, с малко по-ярки цветове тук-там, доста старомодно. Имаше големи прозорци. Едно време сигурно е имало хубав изглед към пустинята, но сега прозорците гледаха към новопостроена сграда.

Беше мъжки апартамент — обикновен, почти без никаква украса или обзавеждане.

И в него цареше същият хаос като в офиса на Калвин Франц. Стените, подът и таванът бяха от бетон, така че не бяха пострадали. Но всичко останало беше разбито по същия начин. Всички мебели бяха натрошени и изтърбушени. Столовете, канапетата, едно бюро, една маса. Навсякъде бяха разхвърляни книги и листове. Телевизорът и уредбата бяха изпотрошени. По пода бяха пръснати дискове. Килимите бяха метнати встрани. Кухнята беше почти напълно унищожена.

Почистването на Майлин се свеждаше до събиране на някои от останките покрай стените и натъпкване на част от пуха обратно във възглавниците. Беше наредила на купчини и някои от книгите и документите.

Не беше имала възможност да направи повече. Задачата беше безнадеждна.

Ричър откри кофата за боклук в кухнята, където според Къртис Мони бяха намерили смачканата салфетка. Кофата беше изтръгната изпод мивката и беше запратена в другия край на стаята. Част от боклука се въргаляше по пода.

— Тук става въпрос по-скоро за проява на гняв, отколкото на ефективност — заключи Ричър. — Сякаш са чупили заради самото чупене. Били са не само притеснени, но и бесни.

— Съгласна съм — каза Нили.

Ричър отвори една врата и влезе в спалнята. Леглото беше разбито. Матракът беше унищожен. Дрехите от гардероба бяха разхвърляни навсякъде. Закачалките бяха изпочупени. Етажерките бяха изтръгнати от местата си. Хорхе Санчес по принцип беше подреден човек и този навик се беше задълбочил през годините на военни лишения. В апартамента от него не беше останало нищо. Никаква следа.

Майлин безцелно обикаляше апартамента, като допълваше купчините от останки до стените и понякога спираше да разлисти някоя книга или да разгледа някоя снимка. После с хълбок бутна изтърбушеното канапе обратно на мястото му, макар че вече никой нямаше да седи на него.

— Тук идвали ли са ченгета? — попита я Ричър.

— Да — отвърна тя.

— Някакви изводи?

— Според тях хората, които са влизали, са били преоблечени като работници от кабелната телевизия или от телефонната компания.

— Добре.

— Но според мен по-скоро са подкупили портиера. Така е по-лесно.

Ричър кимна. Лас Вегас, град на измамите.

— Ченгетата имаха ли някакво обяснение защо са го направили?

— Не.

— Кога за последен път видя Хорхе?

— Вечеряхме тук — отвърна тя. — Взехме си китайско.

— Кога?

— Последната му вечер в Лас Вегас.

— Ти си била тук, така ли?

— Бяхме само двамата.

— Той е написал нещо на една салфетка — каза Ричър.

Майлин кимна.

— Някой му се е обадил по телефона — продължи той.

Майлин отново кимна.

— Кой беше? — попита Ричър.

— Калвин Франц.